Старлет

Глава 25

На шестата вечер от оздравяването си, когато би трябвало вече да бъде спокойна за бъдещето си, Старлет, завита през глава, се мяташе неспокойно в леглото.

Алек Тримейн я бе измъчил толкова много в тъмните пещери, особено когато бе разбрала, че я е оставил да умре там, че сега се съмняваше дали някога отново ще може да бъде същата като преди. Нервите й бяха толкова разклатени, че тя спеше спокойно по няколко часа, а след това по челото й избиваше пот и започваше тихо да плаче в съня си. Страхът винаги беше най-големият й враг, и дори когато спеше, той се промъкваше в сънищата й като някаква първична стихия и я дебнеше.

Старлет бе заспала около полунощ, след като още веднъж бе оцеляла след ужасите от пленничеството си в пещерата и смелата спасителна операция на Дери. Нещо я дебнеше в тъмнината. У нея се пробудиха стари страхове и прогониха съня й. Изведнъж нощта й се стори ужасна. „Само от лаудана ми се причуват и привиждат разни неща, които не съществуват в действителност“ — опита се да убеди самата себе си. Знаеше, че Алек е мъртъв. Но дори и да беше така, тя се чудеше дали не е оцелял по някакъв начин и не се е върнал да я измъчва отново. Изведнъж си представи силуета на брат си, когато се бе изправил пред нея, обут с разкошни ботуши със сребърни налчета, които блестяха в полумрака. Искаше да я види мъртва, но вместо това сам бе намерил смъртта си. Не можеше да каже, че изпитва състрадание към него.

След това си представи друга сцена. Спомни си сребристата светлина в пролуката на вратата през нощта, когато баща й бе викал, умирайки, и никой не се бе притекъл да му помогне. Старлет се бе чувствала толкова виновна, че се страхува от тъмното и не смее да изтича и да му помогне. Имаше още някой, който лесно би го направил. Алек! Той се беше спотайвал в коридора на хасиендата, докато виковете за помощ на баща й отекваха в ушите й. Боже! Алек наистина бе едно коравосърдечно чудовище. Вероятно е стоял пред вратата на баща им, заслушан доволно в предсмъртните викове на нещастника.

В коридора на Старлет се прокрадна някакъв звук и тя усети нечие осезаемо присъствие в стаята. Стаята бе тъмна. Току-що изгрялата луна процеждаше светлината си през прозрачните пердета на прозореца, когато отвори очи.

Тя лежеше притихнала. Питаше се дали Алек не се е върнал за нея все пак. Огромно отчаяние подобно на гъста мъгла обви Старлет. Тя ужасено си мислеше, че не би могла да премине отново през целия този ад.

От дясната страна на леглото й се чу звук от запалена клечка. Сърцето й затуптя. В стаята имаше някой. Кръвта нахлу във вените й. Тя разтвори очи и се втренчи с ужас в сенките.

— Кой е? Искам да знам! — каза тя, въпреки че гласът й бе съвсем слаб.

Една ръка с дълги пръсти изникна от мрака и запали лампата на нощната й масичка. Алек!?

Не. Беше друг. В следващия миг тя изведнъж позна ръката и сърцето й подскочи по особен начин. Фитилът започна да гори ярко и освети стаята.

Деър бе дошъл при нея. Тя го загледа и душата й се изпълни с облекчение и гняв. Като лъскава черна пантера с дива и мрачна красота, едновременно привличаща и плашеща, той се бе промъкнал в нощта и още веднъж бе нахлул в живота й. Беше странно привлекателна смесица — съблазън, криеща коварни клопки.

Стомахът й се сви в очакване. Какво искаше от нея. Не го бе виждала, откакто я остави в ръцете на леля й. Беше си тръгнал с няколко любезни думи за сбогом.

Сега се бе върнал. Представи си как той си мисли, че трябва само да я повика с пръст, за да му се отдаде като миналия път.

— Как си, любима? — пресипналият му глас я разтърси.

Тя погледна към него. Бе седнал във фотьойла. Небрежно протегнатите му крака, обути в тесни черни панталони, бяха качени на една табуретка. Носеше черна копринена риза и кожена жилетка. Косата му беше дълга и рошава като на някой дивак. Разрошените му къдрици падаха по челото му, почти като в първия ден, когато го бе видяла, и му придаваха разбойнически вид. Но въпреки окаяния му вил и наболата брада, той й се стори много близък и това мигновено я успокои.

Тя, разбира се, никога нямаше да позволи той да разбере всичко това, но не можеше да го отрече пред себе си.

Гледаше как с вбесяващо нахален жест той угаси лампата. Старлет добре помнеше този жест. Да, точно такъв бе Деър. Тя навсякъде би разпознала маниерите му. След това за нейна изненада тя избухна в сълзи като малко дете. Господи, какво й ставаше напоследък. Чувствата й като че ли не бяха нейните. Като че ли ги виждаше напълно разголени. Не можеше да контролира и настроенията си, които се сменяха непрекъснато.

Облекчението бързо се смени с гняв. Как смееше да изчезне за толкова дълго време, след това да се намъкне в живота и в спалнята й, без да се съобразява с късния час.

— Как се чувствам? — каза тя подигравателно. — Ти как мислиш? — Тя ядосано се втренчи няколко минути в орловия му профил, а после каза рязко: — Поне да беше изчакал до сутринта да ми зададеш този срамен въпрос.

Посрещането й съвсем не беше приветливо, но очевидно това не го разстрои. Той се отпусна на фотьойла и сключи пръсти зад тила си.

— Исках да имаме малко време само за нас двамата.

Тя прикри вълнението си зад резкия си тон.

— Точно сега? Не си идвал да ме видиш повече от седмица, Деър. Сигурна съм, че каквото и да има да си казваме един на друг, то може да се каже и пред леля ми Хилда или пред Джейк.

Очите й огледаха всеки сантиметър от тялото му и изведнъж тя почувства как стомахът й гори. Като че ли в него имаше парче разтопено олово. Това усещане я ядоса още повече. Защо точно той я караше да се чувства така? Защо това не бе някой почтен, уважаван човек, като Джейк например? Той беше идвал да я види няколко пъти през седмицата, но неговите посещения никога не предизвикваха у нея подобни чувства. Само Деър. Това, което бяха преживели двамата, бе лошо… похотливо, неприлично… вълнуващо… блажено. Винаги тези противоречиви чувства. Но всички бяха единодушни, че Маккалистър не е човекът, комуто тя трябва да отдаде сърцето си. Той не искаше да обича никого. Той бе откровен с нея по този въпрос. Тя хладно го прецени.

Какво ли би могло да бъде толкова важно, че да те накара да дойдеш посред нощ при мен?

Трябва да поговорим по един въпрос… по един доста интимен въпрос — той си пое дълбоко въздух и замълча, като че ли изведнъж се бе отказал да продължи.

Тя улови погледа му и се запита защо винаги го чувстваше като нежна ласка. Погледна го на свой ред и очите й се спряха на всяка черта от грубото му лице. Беше сигурна, че той също като нея помни всяка минута от времето, което бяха прекарали в колибата. Гледаше я въпросително. Изведнъж Старлет разбра защо е дошъл.

— Не съм бременна, ако това те притеснява — обяви тя открито и усети внезапно една празнота в себе си.

Беше мислила много по този въпрос в началото, но знаеше, че точно сега това щеше да бъде най-лошото, което можеше да й се случи. Той не искаше да се жени. Господи, та той дори не се задържаше достатъчно, за да я види.

Деър удари рязко с крак по пода. Челото му бе намръщено.

— Винаги откровена. И винаги право в целта, нали?

— Невинаги, но тъй като ти очевидно бе много притеснен поради тази вероятност, помислих, че най-добре ще бъде, ако успокоя веднага душата ти. Така да се каже, да не те оставям да се измъчваш — отвърна тя насмешливо.

Той се наклони напред, без нито за миг да я изпуска от погледа си, и я попита:

— Би ли ми казала, ако наистина беше?

— Искаш да кажеш, че като кавалер би направил очакваната стъпка?

Лицето му помръкна.

— Независимо какво си мислиш, ще постъпя почтено. Не бих желал детето ми да расте без баща.

Той се взря в лицето й. После погледът му се спусна надолу към ръцете й, които тя бе кръстосала отпред на корема си.

— И така, истината ли ми казваш?

Думите му бяха красноречиви, но изведнъж Старлет бе твърде завладяна от собствените си чувства, за да обърне внимание на неговите. След разговора си с Нощния Сокол през онази нощ, тя бе сигурна, че Деър не може точно сега да обича някого. Преди всичко, за да може да обича, той трябваше да разбере поради каква причина поема рискове, които никой друг не би поел. Всеки час бе изпитание, всеки ден, в който той дишаше, а Тед — не, бе поредно изкупление. Той не бе казал нито дума за това, че я обича, че се нуждае от нея, че иска да прекара остатъка от живота си с нея. Само че ще направи услуга на нея и на бебето, ако това се окаже абсолютно необходимо. Старлет го изгледа със свити устни.

— Върви по дяволите, Деър. И се махай от стаята ми. Не бих желала ти да бъдеш баща на детето ми, дори и да бях бременна. И този отговор ти стига.

Гневът в тона й го вбеси.

— Така ли? Кого би избрала за добър баща на детето ми… ако имаше такова? Джейк Фонтън? — извиси той глас.

— Не викай толкова! — изсъска му тя. — Ако леля Хилда се събуди и те види в стаята ми, ще си помисли, че със сигурност съм се компрометирала, и нито един от нас няма да има право на мнение по въпроса. Тя ще те накара да се ожениш за мен.

Той дори не бе осъзнал, че си го е помислил, докато думите сами не изскочиха от устата му:

— Добре, тогава ще викам по-силно. Дори, ако трябва, ще събера всичкия си въздух, за да извикам много силно. Обичам те, малка дива котко! Бременна или не, аз те искам за жена!

Старлет не повярва на ушите си. Само продължи да го гледа. Малко замаяно, тя каза:

— Сега вече отиде твърде далеч и го направи наистина. Тя всяка минута ще дойде тук.

И като отговор на думите й отдолу долетя гласът на леля й:

— Старлет, мила, пак ли имаш кошмари?

— Не, добре съм, лельо. Не се тревожи — отвърна Старлет.

— Значи аз трябва да съм сънувала нещо, защото можех да се закълна, че чувам мъжки глас в стаята ти. Питаше дали си виждала бременната му котка или май… май че беше бременната му жена — тя въздъхна разтревожено. — Няма значение, скъпа. Мисля, че пак главата ми се е объркала. Заспивай! Извинявай, ако съм те събудила.

Старлет го изгледа свирепо. Той й отвърна още по свирепо.

— Не чу ли какво казах? — попита Деър тихо, но заплашително. Или трябва отново да повишавам глас, за да те убедя.

— Само да си посмял! — изсъска тя.

В гласа му се долови сарказъм.

— Както добре знаеш, аз се осмелявам да правя почти всичко. И няма да напусна тази стая, докато не ми кажеш, че ще се омъжиш за мен.

— Защо мислиш, че искам да се омъжвам? Харесвам живота си такъв, какъвто е. Много благодаря.

Той изви поглед към небето:

— Смяташ да ме накараш да изиграя целия цирк, нали? Да застана на колене, да те моля и увещавам, да ти обещая, че ще те обичам лудо до последния си дъх?

Тя си играеше с края на одеялото и бе сигурна, че той чува как бясно тупти сърцето й. Изведнъж тя изтръпна в очакване.

Той само мрачно се навъси.

— Да, само че няма да го получиш от мен. Може би от някого като Джейк. Но аз бих се чувствал ужасно глупаво. — За неин ужас очите му се напълниха със сълзи. Той изстена: — Не прави това, мила! Виж. Не ме бива да редя захаросани думи, дори да се държа любезно. Понякога мога наистина да бъда хладнокръвен мръсник. Имали сме хубави и лоши преживявания заедно, но трябва да призная, че ти си единствената жена, която не мога да прогоня от ума си. Ти ме влудяваш!

— Да ти се извиня ли, или да ти изръкопляскам? — присмя се тя.

Как смееше да си помисли, че може да се вмъкне тук, едва ли не да й каже, че се надява да не е бременна от него, и в следващия момент да обяви колко е объркан поради чувствата си към нея. Като че ли бе ужасен от факта, че може да е влюбен в нея. Старлет знаеше какво изпитва към него. Тя го обичаше. От първия миг, в който погледите им се бяха срещнали.

— Господи, дори начинът, по който ми съскаш като дявол, ме подлудява! — простена той и стисна зъби. — Защо?

Той изглеждаше отвратен от себе си, че й разкрива толкова много, но след като вече бе започнал, като че ли не можеше да спре.

— Дори себе си забравих, за да мисля какво да правя с теб. — Той я огледа със смесица от недоверие и озадаченост. — Не мога нито за миг да отклоня мислите си от теб и да се опитам да намеря отговора. Виждам красивото ти лице, нежното ти тяло, долавям люляковия аромат на косата ти. Ти не приличаш на нито една от жените, които съм познавал. Не мога да те разбера… дори не зная коя си! — Деър присви очи. — Може би точно това е причината, поради която толкова много ме интересуваш. Кръвта ни кипва от едни и същи неща. Живееш заради опасностите и обичаш да предизвикваш съдбата, но повече от всичко друго страшно мразиш да губиш. Казвам ти, Старлет, страшна двойка ще бъдем. И децата, родени от нашия брак, ще бъдат силни и ще могат да се преборят с живота.

Тя тайно го погледна. „Мили Боже! Сигурно знае, че аз съм Рейвън. Какво да му кажа, ако попита?“

— До какви други изводи стигна? — попита го тя със затаен дъх, изтръпнала от страх при мисълта за това, което би могъл да каже.

— Само, че когато онзи ден си тръгвах оттук, ми дойде наум мисълта, че е по-добре да се омъжиш за някой като Джейк. Той би могъл да те укроти, да пропъди излишните ти страсти и дори да те превърне в сериозна жена двадесет и четири часа на ден и дванадесет месеца в годината.

— Каква свежа идея — вметна тя.

Той се засмя глупаво.

— Нали? — После добави: — Но после реших, че друга такава два пъти в живота не се среща и че ще бъда най-големият глупак, ако те изтърва или ако те променя. Ние спасихме живота си един на друг. Като че ли сме свързани по някакъв начин.

Той се размърда на стола си и обърна глава така, че профилът му ясно се очерта. Слънцето вече надничаше през перваза на прозореца. Той се вгледа навън, после отново извърна поглед към нея.

— Ние си приличаме, Старлет. Никой друг не би ни разбрал, а какво остава — да живее с нас. Ти ще съсипеш Фонтън.

Той се изкашля.

— Мисля, че се опитвам да ти кажа, че си принадлежим един на друг.

Тя го гледаше с широко отворени очи и се наслаждаваше на този миг така, както никога преди това не бе се наслаждавала на нещо. Но изведнъж погледът й бе привлечен от една изумителна гледка. Тя не можеше да откъсне очи от кактуса на масата, който започна да расте и да приема невероятни размери.

Опита се да се убеди, че това е само халюцинация, породена от въздействието на лаудана, който преди това бе изпила, но дори когато затвори очи и ги отвори отново, кактусът продължаваше да се тресе, като че ли бе изпаднал в предсмъртна агония. Не се заблуждаваше. Това бе действителност, а не халюцинация. Старлет се опита да отвори уста и да предупреди Деър, който бе с гръб към масата, но успя само леко да въздъхне. Деър бе забелязал, че е вцепенена. Той бавно обърна глава и проследи изпълнения й с ужас поглед. Гледката го накара да скочи от стола. Знаеше, че някои видове паяци обичат да правят мрежите си в кактуси, и без да губи време, грабна Старлет и се затича към вратата. Тя наблюдаваше развитието на действието като в забавен кадър. Кактусът се разтърсваше от конвулсии, като че ли изпитваше родилни мъки.

— Боже мой, какво става? — извика тя и се притисна към него.

Точно когато Деър стигна до вратата, кактусът се разтрепери и се пръсна, а по тавана и по стените се разхвърчаха парченца от разкъсаното бодливо тяло и ги опръскаха с черни точици. Но и нещо друго се бе изсипало върху тях.

Нещо живо, дишащо и пълзящо на бодливи черни крачета се раздвижи пред очите й.

Тарантула! Паяците пълзяха навсякъде — по стените, по мебелите, по леглото, в което току-що бе лежала, и пъплеха по ръцете й. Тънките им космати крачка се впиваха в нощницата й. Тя се бе втренчила в паяците и не можеше да помръдне. Едва дишаше.

— Питомците на Алек! Питомците на Алек… Точно както тогава. — Изведнъж тя се задъха от осъзнатата истина. — Касондрия ми донесе кактуса в началото на седмицата. Каза, че го носи в знак на помирение заедно с уверенията й, че Алек е действал самостоятелно, когато се е опитал да ме убие. Той наистина ми призна в пещерата, че е убил капитана. Дори започвах да мисля, че той е сътворил всичко.

Деър махна с ръка, прогони паяците и започна да тъпче с крак по пода, за да убие колкото може повече. След това изхвърча през вратата, като държеше Старлет в ръцете си.

Златиста животворна слънчева светлина с топли отблясъци огря лицата им. Старлет се притисна към Деър и зарови лице в гърдите му.

— Винаги съм мислела, че той стои зад смъртта на баща ми — каза Деър, като я притискаше здраво. — Сега поне знам истината.

— Касондрия почти успя да ме убеди в невинността си, но сега знам, че е искала да ме убие по същия начин, по който са убили баща ми. Вече не се съмнявам в това. Тя и Алек от самото начало са били замесени в това.

— Сега няма страшно, любима. Никога няма да ти навредят пак — Деър прошепна думите, заровил устни в копринената й коса. — Нищо не може да те нарани. Винаги ще бъда до теб и ще те пазя. Обичам те, Старлет. Само ти единствена имаш значение в моя живот.

Тя повдигна лице, притисна се до него и устните им се срещнаха в целувка, която съедини в едно надеждите и мечтите им. Изведнъж Старлет разбра какъв път в живота си бе избрала. Може би нямаше да е лек, много често щеше да има тежки изкачвания, но във всички случаи я очакваше голямо приключение.

Ето на това не можеха да устоят нито Старлет, нито Рейвън.