Старлет

Глава 21

В началото Старлет можеше единствено да скимти от страх и болка. Глезенът й бе започнал да пулсира в агония, която се конкурираше с болката от порязванията и натъртванията по лицето и рамената й. Но в окаяното й състояние именно ужасът от тъмната пещера, в която бе изоставена, изсмукваше последните й капчици сила. За щастие не след дълго изтощението взе надмощие в борбата с агонията и тя заспа.

Когато се събуди, бе объркана, но само за миг, след което си спомни за злата шега на брат й. Внезапно тя се надигна в обзелата я паника и застана нащрек, но когато раненият й глезен се удари в твърдия скален под на пещерата, силно извика. Внимателно го разтри и се огледа наоколо. Пространството, което по-рано тънеше в мрак, сега бе осветено от сноп светлина. Тя погледна нагоре и разбра, че слънчевите лъчи идват от запад. Значи цяла сутрин бе спала. Колко часа дневна светлина й оставаха? — се почуди Старлет. Потръпна в нежелание скоро да остане отново на тъмно.

Погледът й се плъзна бавно из огромното затворено пространство, което наистина се състоеше от наредени един след друг рифове, всеки един по-тесен от този под него. На ярките слънчеви лъчи стените от сталактити и сталагмити блестяха великолепно в бели и пастелни нюанси. Тя си припомни уроците на баща си за изключително красивите скални образувания, които бе забравила в ужаса си преди малко. Не бе забравила и единственото си посещение тук преди повече от едно десетилетие: нито опасностите, които завареният й брат с такова удоволствие я бе оставил да срещне. С безсилен писък, предизвикан от възвърналия се ужас, тя продължи да се тътри нагоре по рифа, докато гърбът й се опря до хладната стена на скалата.

Тя се сви, прегърна коленете си и се опита да забрави измяната на брат си, но фактът, че я бе спуснал тук и оставил да умре, не можеше да бъде забравен.

Още от малко момиче винаги бе знаела, че той я презира. Но дори и в по-късните години, когато неговите лудории се бяха превърнали в потенциално опасни шеги, тя така и не успя да схване, че я мрази. Дори когато я доведе тук първия път и тя бе само на осем години, не бе разбрала, че той наистина иска да й причини зло.

Онзи път той не бе я спуснал сама, а бе слязъл с нея в миньорското ведро. В началото, въпреки че бе нервна, не се бе изплашила… докато не й бе показал ужасните същества, които наричаше свои любимци. Тя потръпна при спомена и прегърна по-здраво колената си.

Той се бе присмял на страха й, нарекъл я бе бебе, бе й се подиграл, като бе хванал здраво ръцете й отстрани и не й беше позволил да помръдне дори когато косматите паяци, някои от тях големи колкото чинийки, бяха започнали да се приближават към нея.

Когато един от тях бе се покатерил по края на ризата й и тя бе започнала да се извива и върти в опит да избяга, а писъците й рикошираха и се връщаха при нея, той само й се беше присмял. Точно тогава ги бе намерил баща й.

И защото бе едно глупаво момиче бе съжалила за наказанието, което Алек получи.

Може би именно тогава баща й за първи път бе започнал да осъзнава двуличието и злобата, които се таяха в сърцето на заварения й брат.

По онова време Алек бе на деветнадесет и баща й вече бе женен за Касондрия. В паметта й изникна споменът за борбата, която родителите й бяха водили онази нощ, виковете и грозните обвинения.

— Той е още само момче! — бе роптала Касондрия.

— Но е достатъчно голям, за да флиртуваш безсрамно с него — бе възразил възрастният Тримейн с горчивина в гласа. — Но да оставим това, шегата, която си е направил с малката си сестра, е жестока. Тя трепереше през целия път към дома, Касондрия.

— О, за бога, тя е една разглезена, своенравна пикла, която се възползва от твоето съчувствие. Единствено себе си трябва да виниш за това, че тя все още се държи като бебе. Но, разбира се, Алек само се е опитвал да я забавлява. И не беше ли именно ти този, който й разказа онези истории за прелестните пещери? Той е искал да й достави удоволствие, като й покаже вълшебните скални образувания, които си й описал в такива подробности.

— Когато пристигнах, нагоре по полата й лазеше тарантула с размера на ръката ми. Тя бе ужасена, а Алек се смееше. Смееше се, Касондрия! Това прилича ли на поведение на обичащ, грижовен брат?

Старлет замахна рязко, за да изтрие сълзите, които потекоха на тънки струйки по бузите й при спомена за онази нощ. Баща й все още много й липсваше — това бе човекът, който винаги я бе защитавал, той беше нейният учител, нейният водач.

Именно в този миг на копнеж по човека, който отдавна бе мъртъв, тя си припомни уроците за пещерите, които той я бе научил. Бе й разказвал за великолепните скални образувания, като например: фантастичните китайски храмове и палати, странните животни, масивните колони и леките, изящни ледени висулки. Но сега тя не мислеше за величието на подземните пещери и тяхното описание. Концентрира се по-скоро върху индийските скални рисунки в Алора и Аджанта, които й бе описвал. Индийците не използваха ведра, за да достигнат до галериите. Вместо това се използваше таен вход. Само да можеше да намери изхода. Сърцето й започна силно да бие от вълнение при възможността за бягство, но надеждите й веднага се изпариха, когато си спомни неговия съвет: „С цялата си великолепна красота, Старлет, те са опасни. Не един опитен изследовател се е губил в тези пещери и е бил намиран, когато от него не оставало нищо друго, освен скелета му. Ти не трябва никога, никога да влизаш сама в тях.“

Сега сълзите потекоха по лицето й като ручеи и тя отново се сви на мястото си, като всякаква надежда я напусна. Дълго лежа така със затворени очи, докато не чу ясен шум, не над нея, на повърхността на земята, а тук, в пещерата. Паяци! Десетки паяци излизаха от сянката, за да се окъпят в топлината на слънчевите лъчи. Трябваше да се махне!

В гърлото й се надигна вик, но тя го сподави. Не трябваше да издава нито звук. Не трябваше да им сигнализира за своето присъствие.

Старлет се изправи на колене, като се подпираше, и противно на решението си да се движи безшумно, изпъшка, защото бе забравила ранения си глезен и неволно го бе притиснала, което предизвика внезапна пронизваща болка и пристъпи на гадене и виене на свят. Но въпреки това тя се придвижваше. Инч след инч, влудяващо бавно, пълзеше на едно коляно, като провлачваше крак след себе си и се придърпваше с ръце по тясната издатина към по-високата тераса, далеч от гадините, чиято грозота я отвращаваше почти толкова силно, колкото я плашеха историите за смъртоносните им ухапвания.

— О, боже — прошепна тя, когато издатината, по която пълзеше, започна все повече да се стеснява и погледът й случайно попадна върху пода на пещерата на неколкостотин фута под нея.

Вече почти полудяла от страх, тя чу издайническия шум от змия точно на няколко инча от лицето си. С едва забележимо движение на главата тя успя да я види, навита, с издигната глава и танцуваща.

„Не се движи“ — си каза тя. Затаи дъх и застана неподвижно, като наблюдаваше трескавото стрелкане на раздвоения език и усещаше напрежението в пръстите си, които стискаха ръба на скалата отпред. Точно когато си помисли, че повече няма да може да издържи в това положение, че пръстите й ще се разтворят и ще падне долу на скалите, където сигурно ще намери своята смърт, змията започна да се развива, след което изпълзя напред и се сви на огряното от слънцето място сред гротескните паяци.

Тя се отпусна с въздишка на облекчение и изтощение.

Алек беше прав. Щеше да умре тук. Езикът й облиза пресъхналите устни. Ако не от онези ужасяващи космати паяци или от ухапването на змия, или дори от падане, то със сигурност от жажда и глад.

Искаше да се остави да бъде победена. „Спи — заповяда й умът, но друг един глас й говореше обратното: да продължи и да стигне до водопада. — Ако успееш да заспиш, ще оцелееш, докато ти се възвърнат достатъчно силите, за да можеш да мислиш за изход навън.“

„Водопадът?“ — Съзнанието й дори не бе отчело шума на водата, но сега тя го чу и като повдигна глава, го видя. С вик, който бе наполовина ридание, наполовина смях, тя стовари юмруци върху скалата. Той бе твърде далеч, а издатините, които водеха към него — твърде тесни и хлъзгави. Никога нямаше да успее да стигне до него.

„Страхливка! — Крещеше присмехулно и нетърпеливо същият глас в главата й. — Рейвън никога не би се предала така лесно, поне не без упорита борба“. Без повече вътрешни спорове Старлет бавно започна да се примъква към стената, отдалечена на няколко ярда от нея и на около петдесет фута над главата й, където водата се изливаше в буен шумен поток.

Докато се придърпваше нагоре с помощта на единия си здрав крак, се подхлъзна два пъти, а когато издатината, по която пълзеше, свърши, тя бе принудена да предприеме трудното и опасно изкатерване до следващата тераса. Всеки път издатината отгоре се оказваше по-тясна и хлъзгава, точно както бе подозирала, и тя напредваше все по-бавно и по-бавно. Поне десетина пъти лягаше и се изпъваше, за да си почине и възвърне силите, които излиняваха все повече с всеки изминал момент. На два пъти погледна зад себе си, като и двата пъти забеляза, че светлината изтънява с всеки ярд от придвижването й нагоре и навътре в пещерата. Но тя не можеше да мисли за това, не можеше да си позволи да се фокусира върху тъмнината. Винаги се бе ужасявала от тъмнината, но сега трябваше да се концентрира върху това да достигне до водата, което бе единствената й надежда да оживее, докато дойде помощта.

Но откъде можеше да дойде помощ? Кой изобщо щеше да разбере, че е тук?

Когато легна за последен път, за да позволи на бодящите я и протестиращи мускули да отпочинат, тя си спомни обещанието на Алек да остави коня й на свобода за три дни. Не можеше да бъде сигурна, че ще удържи на думата си, а дори и да го направеше и някой наистина да видеше животното при отвора на пещерата, щеше ли тя да оцелее още два дни на тъмно, без да полудее, в компанията единствено на змии и паяци?

— Не мисли за това сега — прошепна тя със сух и дрезгав от жаждата глас. — Само още няколко ярда.

Сега, когато се приближаваше към него, водопадът вече бучеше застрашително и Старлет забърза, като забрави предупреждението, което си бе отправила. Това за малко да се окаже причина за нейната гибел. Сграбчи с ръка парче разклатен аспид и едва избягна падането, което щеше да я запрати с трясък на дъното на пещерата. Когато се осмели да хвърли поглед отстрани на издатината, бодящото я тяло потръпна. И тогава очите й се разшириха от ужас при вида на едно котило виещи и гърчещи се змии на по-малко от пет ярда под нея в една вдлъбнатина в скалата, напомняща гигантска вана.

Сега тя запълзя към следващата издатина, забравила всичко, освен отчаяния си стремеж към оцеляване.

И ето че бе на три метра от целта си. Когато първите пръски вода паднаха върху лицето и гърба й, тя бе цялата влажна и разбра, че блузата й се е намокрила от подгизналата скала, върху която лежеше.

С победен вик започна да ближе влажния камък, след това отметна глава и изплези език, за да достигне капчиците.

Наквасената с вода аспидна плоча, върху която лежеше сега, бе по-малко от два фута широка и хлъзгава като лед, но тя се примъкна по-близо до водопада, докато накрая терасата се разшири и тя можеше да изпълзи на ръце и крака зад водната завеса.

Старлет се разсмя и заплака едновременно, когато събра вода в шепите си и отпи няколко големи глътки.

Намокри косата, след това лицето си, а смехът все още бълбукаше и сълзите течаха. „Вероятно лудостта е нещо подобно“ — помисли си тя, като отново се изкикоти лудешки.

Сега беше в почти пълен мрак, но за първи път в живота си Старлет прие удобството на обгръщащата завивка на мрака. Нямаше да може да вижда змиите и паяците или прилепите, за които й бе разказвал баща й. А онова, което можеше да вижда, не я нараняваше, нали?

Ръцете й — натъртени, кървящи и възпалени колкото глезена й — болезнено пулсираха. Тя ги задържа под вкочаняващо ледената вода, но когато ги отдръпна, видя как от една дълбока рана на дланта й блика струйка кръв. Водена от някакъв първичен инстинкт, тя поднесе ръката към устата си, за да изсмуче от нея както кръвта, така и болката.

Както бе коленичила в тъмното — с притеглени към гърдите колена, с мокра и сплъстена коса, с мръсни вадички от вода и сълзи по лицето си, изведнъж нещо необяснимо й напомни за друг един ден, преди много години, когато бе стояла коленичила до баща си в градината зад имението.

Тогава носеше рокля от зеленикавосин муселин, а сребристата й коса бе прибрана назад от малкото й момичешко личице с подхождаща на роклята панделка. Баща й копаеше извор, а тя го питаше защо.

Той бе спрял да работи, седна на пети и беше отправил към нея поглед, придружен с търпелива усмивка.

— Разказвал ли съм ти някога легендата за Понс дьо Леон? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не, мисля, че не, татко. Кой е той? — попита тя, с нетърпение очакваща още някоя от поучителните истории на баща й, обгърнати в такова вълшебство, че тя почти вярваше, че може да види онова, за което й говори.

— Той бил голям изследовател, който отишъл да търси извора на младостта. Вярвал, че е във Флорида.

— Защо? — попита послушно тя.

— Защо ли? Защото като много други преди и след него, той се надявал да не остарее и… никога да не умре.

— О, татко, няма ли да е чудесно да останеш вечно млад? Намерил ли го е? Неговия извор на младостта?

— За нещастие, не. Говори се, че търсил до деня на своята смърт.

— Колко тъжно. Значи ти правиш това? Извор на младостта?

Сега тя си спомни как бе посегнал да я погали по главата с голяма нежност и за миг си бе помислила, че очите му изглеждат тъжни, но тогава той се бе усмихнал.

— Не, няма такова нещо. Но ще има извор на мечти, Старлет, точно тук в нашата земя.

— Защо, татко?

— Защото, детето ми, всичко това е моята реализирана мечта. Този извор винаги ще бъде тук, за да ни напомня, че докато има жив Тримейн, който заслужава да притежава тази прекрасна земя, мечтата също ще продължава да живее. — Той бе пуснал лопатата и я бе хванал за раменете. Бе погледнал в очите й със сериозен поглед и с подсилен от нежността глас й бе казал:

— Никога не забравяй, Старлет. Чрез този извор нашата мечта ще се съхрани за теб и твоите деца, и техните също.

До този ден тя не си бе спомняла за това. Вдигна лице към падащата вода и поднесе кървящата ръка пред лицето си. Въпреки че не можеше нищо да види, тя си спомняше тънкия белег в основата на китката. Бе се порязала в деня, когато той довършваше своя извор. Бе изкопал дупка от едната страна на основата и когато бе протегнала ръка навътре, доста лошо си бе порязала китката в острия ръб на един камък. Когато я отнасяше в къщата, за да се погрижи за раната, тя бе плакала, но нежните му грижи и успокоителни думи бързо я бяха утешили. Само няколко минути по-късно, след мигновеното възстановяване, присъщо на много младите същества, любопитството й се върна и тя бе попитала защо е оставил дупката незапълнена.

Той бе сложил пръст на устните си, за да я накара да мълчи.

— Ш-шт, малка моя. Това е тайна. Само наша. Само ти и аз ще знаем, че един от камъните може да се повдига. Не трябва никога на никого да казваш. Можеш ли да ми обещаеш това?

Тя бе кимнала сериозно, но все пак настояваше да отговори на въпроса й.

— Но защо, татко? Защо този камък няма да отиде на мястото си като всички останали?

Наранената й китка бе почистена и забинтована, той я бе целунал по челото, вдигнал от масата, където бе седяла, и отговорил.

— Защото по този начин никога няма да забравим, че мечтите могат да бъдат ограбени, ако не сме достатъчно мъдри, за да съумеем да ги запазим.

Сега, когато ранената й ръка спря да кърви, тя се сви на мястото си и се унесе в неспокойна дрямка.

Няколко часа по-късно я събуди силен шум от пърхащи крила. Старлет нямаше видимост заради падащата вода. Изпълзя няколко фута встрани, за да надникне зад водопада, и очите й се разшириха при вида на десетките прилепи, които летяха към отвора, в който само преди няколко часа я бе пуснал брат й.

Ярките снопове слънчева светлина, които осветяваха пещерата, преди да заспи втория път, сега бяха избледнели до тъмнорозови лъчи и Старлет осъзна, че над земята отгоре бе паднал мрак. Но, странно, вече не се чувстваше уплашена. По-скоро бе хипнотизирана от гледката на малките прилепи.

Тогава си спомни за извора и съня, който бе имала, докато бе спала, и тюркоазните й очи се разшириха от прозрението. Завещанието! Ето къде го бе скрил баща й! През цялото това време тя бе знаела отговора, но едва сега, когато щеше да умре самотна в мрака, си бе спомнила намеците, които й бе направил, и бе разнищила загадката.

На устните й избликна смях.

— О, татко, не е ли забавно? Виждаш ли трагичната ирония? Алек ме остави да умра тук долу, така че да не мога да открия завещанието. Сега го открих, но ще умра, преди да мога да спася твоята мечта.

Е, и? — настояваше пред доведения си син Касондрия, когато той най-накрая влезе при нея във всекидневната, след като цял ден бе спал, а тя нетърпеливо кръстосваше стаята от единия ъгъл до другия.

Той разтърка сънени очи, като пренебрегна настоятелния й тон, и прекоси стаята, за да си налее глътка бренди.

— Споменавал ли съм ти как ме дразни гласът ти понякога? — попита той.

— Кажи ми за Старлет — изсъска тя. — Почти щях да полудея от ярост, докато те чаках да се наспиш.

— Чакала си ме? — саркастично попита той. — Май си спомням, че на няколко пъти влиза в стаята ми и се опитваше да ме събудиш.

— Алек! Отговори ми на въпроса. Мъртва ли е непоносимата кучка?

— Хммм — промърмори той и вдигна поглед към тавана, като се преструваше, че се замисля над въпроса. — Да, предполагам, че досега трябва да е мъртва. Не мога да кажа със сигурност, разбира се, но това няма значение. Ако още не е мъртва, то през следващите ден-два ще бъде. — Той вдигна чашата си. — Ще пием ли за нейната смърт?

— Глупак такъв! Какво искаш да кажеш с това, че ще бъде мъртва през следващите ден-два? Казах ти да я убиеш. Какво си направил?

— Направил? Ами, просто изпипах нещата по-умело, като човек, по-интелигентен от теб, мила моя Кас. — Той седна на ръба на канапето, след което се настани удобно и кръстоса крака, обути в ботуши. Подпря ръка на облегалката и застана в поза на спокойна увереност. — Все още си много красива жена, Кас, но понякога твърде прибързана, което не е добре за теб самата… а и за мен.

— Изведох мъжете, както предложи, с намерение да й устроят засада, но този индианец Нощния Сокол беше с нея. С шестото си чувство, което, изглежда, притежава този дивак, сигурно е усетил присъствието ни, преди да успеем да стреляме. Шибна коня й, като я изпрати в една посока, а самият тръгна в друга. Изпратих мъжете след него, за да го убият, след което тръгнах след Старлет. Но изведнъж ми се стори, че един нещастен случай би подхождал по-добре на целите ни, затова я заведох на място, където няма да бъде намерена поне няколко дни.

— Къде?

— Пещерите. Сигурен гроб за човек, хванат в капана там долу без никакъв изход.

Върху лицето на Касондрия се разля бавна котешка усмивка, разтърси я лек смях.

— О, какъв ужас за горкото сладурче. Какъв прелестен ужас.

— Помислих, че може би ще одобриш плана — каза той със задоволство, като разклати кехлибарената течност в чашата си, след което жадно погълна питието.

— А Нощния Сокол? Мъжете настигнаха ли го?

Алек се намръщи при напомнянето на единственото слабо място в добре осъществения му план.

— За нещастие, не, но това всъщност няма значение. Той не ни видя, а и не идва в града. Докато научи, че моята скъпа доведена сестра не се е прибрала на сигурно място, ще бъде твърде късно.

Този път челото на Касондрия се сбърчи тревожно.

— Те трябва да я намерят, Алек. Мъртва, разбира се. В противен случай няма да можем да докажем правото си върху земята.

— Успокой се, любов моя. Помислил съм и за това. След един ден ще пусна на свобода коня й. — На лицето му де появи дяволска усмивка. — Дадох й дума, че ще направя това, а един джентълмен винаги държи на думата си. Но да се върнем на въпроса. Утре ще освободя коня й. Той ще се върне на мястото, където за последен път е бил с нея. Някой ще го види там, ще започне да търси и ще намери останките на моята бедна мъртва сестра.

— Къде е конят сега, Алек? — настойчиво попита Касондрия.

— В конюшните. Къде другаде?

— В нашата конюшня ли? Да не си луд? Ами ако някой види животното? Как ще обясниш това?

— Не ставай смешна, Кас. Кой ще си навира носа в конюшнята ни? Кой ще успее да мине покрай нашите хора, за да направи такова нещо?

— Не зная кой, Алек — рязко отвърна тя. — Но нищо не е невъзможно. Мислил ли си за обяснение, ако някой случайно зърне животното?

— Не съм. Но това не е кой знае каква загадка за разрешаване. Просто бих казал, че съм намерил коня и че оттогава моите хора и аз я търсим навсякъде.

Кас помълча доста време, докато се разхождаше из стаята и премисляше всяка страна от неговия план. Накрая се обърна с лице към него и прекоси стаята, за да седне на свободното място до него.

— Не зная, Алек. Вероятно ти или аз трябва да отидем до Текила Бенд и да посетим магазина й.

— Несъмнено не си толкова глупава. Леля Хилда знае, че Старлет не иска да вижда, когото и да е от нас двамата.

— Мисля, че си прав. Но най-малкото искам утре да се върнеш в пещерите. Увери се, че е мъртва, преди да пуснеш коня.

Алек тресна крехката кристална чаша на масата и я сграбчи за китката, като я дръпна към себе си.

— Не ми давай заповеди, Кас. Аз се придържам към своя план. Ще се уверя в жалката й смърт, когато лично заведа коня й при пещерите. — Потъмнелият му поглед срещна зелените й очи и тя потрепери от студенината, която видя в тях. — Мислиш ли, че ще пропусна удоволствието да установя точно колко ужасна е била смъртта й?

— Целуни ме — каза тя, внезапно възбудена от злото, което проблясваше в очите му.

Той се подчини, ръката му се шмугна в дълбокото деколте на роклята й и обхвана една от пълните й гърди, после порочно защипа пъпката между палеца и показалеца си.

Тя извика, а после обви ръце около врата му и прошепна:

— Да, причинявай ми болка.

В този момент Джейд влизаше в магазина на Старлет.

— Точно затварях — й каза Хилда.

— О, няма нищо. Само ще се кача горе, за да видя Старлет. Предполагам, че е там.

Хилда стисна ръце и обърна лице към азиатката.

— Не, опасявам се, че не е горе.

Джейд си помисли, че това е доста странно. Когато последния път видя Старлет, тя бе казала, че очаква да си бъде вкъщи след няколко дни. Усмивка разтегли лекичко устните й. Вероятно тя и онзи красив дявол, Деър Маккалистър, бяха открили, че имат да вършат твърде много неща заедно, за да не може да се върне толкова скоро, колкото бе очаквала. На Хилда тя каза:

— Добре, сигурна съм, че скоро ще се върне. Да изчезва за дълго време е съвсем в стила на Старлет, нали?

— Да, и аз не се тревожех за нея до тази сутрин.

— Какво се е случило тази сутрин, което толкова те е разтревожило? — попита Джейд, като все още не изпитваше притеснение за своята приятелка.

— Не ме е разтревожило онова, което се е случило на сутринта, а това, което се случи през нощта.

Джейд разтърси глава в опит да разбере обърканото изречение.

— Не разбирам, Хилда. За какво говориш?

— Както казах… — Тя рязко прекъсна изречението, без да довърши мисълта си. — Почакай да заключа вратата и да обърна табелката, така че да не ни тревожат.

Джейд изчака нетърпеливо, докато пълничката малка жена с поклащаща се походка, дразнещо бавно, пресече магазина, за да заключи вратата за през нощта. Знаеше, че едва ли ще има някакъв резултат, ако я пришпори да бърза. Старлет често се бе шегувала с горкия ум на Хилда, който вече не беше така буден.

— Започва да прави чай и след това внезапно решава да отиде до магазина за сухи пасти, докато чайникът ври — бе казала веднъж Старлет. После в друг случай: — Леля Хилда е много мила, но с всеки изминал ден става все по-раздразнителна. Имам две рокли, които трябваше да бъдат завършени в понеделник. Хилда обеща да ги направи, но в събота, точно два дни преди да бъдат платени, я попитах за тях и тя невъзмутимо си призна, че още не ги е започнала. Когато я попитах защо, ми отговори, че било защото червеният атлаз за роклята, поръчана от една друга наша клиентка и неплатена от три седмици, бил много по-хубав за работа.

С въздишка на примирение Джейд се облегна на тезгяха, за да изчака бавния процес на привършване на работата за деня. След около десетина минути търпението й бе възнаградено. Хилда се върна и застана пред нея, като с едната си ръка въртеше и стискаше сбръчканата плът на другата.

— И така, докъде бях стигнала, мила?

— Бе започнала да ми казваш защо изведнъж си се разтревожила от отсъствието на Старлет.

— О, да. Зная това, но споменах ли ти, че докато я няма, аз винаги се качвам горе да подредя всичко… да налея прясна вода в съда за нея в случай, че неочаквано се завърне?

— Не, не си — каза Джейд с леко разстроена въздишка.

— Да, добре, така правя. Винаги правя това.

— И? — деликатно я подтикна Джейд.

— Тази сутрин, когато се качих както винаги горе, нещата не бяха наред.

Джейд се изправи от тезгяха, като за първи път я обхвана тревога.

— Какво искаш да кажеш с това, че нещата не са били наред.

— Ами, в началото не забелязах нищо. Искам да кажа, леглото бе оправено, с изключение на гънките на едно място от юргана близо до краката. Отначало дори не забелязах това. Но когато отидох до легена, за да го изпразня, преди да добавя прясна вода, открих, че е бил използван. В началото помислих, че оная Хуанита се е качвала горе и е използвала съда. Трябваше да побързам да сляза долу и добре да я нахокам, да ти кажа. Да, мадам, щях да…

— Но? — я прекъсна Джейд.

— О, да — каза Хилда, без ни най-малко да се смути. — Но точно тогава видях захвърлената нощница, лежаща смачкана в ъгъла на стаята. И гънките на леглото при краката, сякаш някой е лежал там. Не знаех какво да правя. Все още не зная, но като че ли тя се е връщала по някое време снощи, приготвила се е да си ляга, след което е променила решението си и е излязла отново. Защо ли ще прави това?

— Не зная — отвърна Джейд повече на себе си, отколкото на другата жена. Тя вдигна поглед към Хилда и й се усмихна окуражително. Протегна се и я потупа по пълната ръка. — Добре, не се тревожи, Хилда. Ще я потърся. Сигурен съм, че е имала уважителна причина да излезе, и когато я намеря, ще узнаем каква е тя.

Няколко минути по-късно Хилда пусна Джейд да си върви, като изтръгна обещание от нея да я уведоми в мига, в който научи нещо повече.

Джейд излезе и за миг се спря пред магазина.

— Къде си, Старлет? И защо е трябвало да си идваш снощи, за да излезеш пак? — Нямаше отговор на загадката, само предположения, и нито едно от тях не бе приятно… освен…

Джейд повдигна края на полата си и стъпи на тротоара, а тъмните й бадемовидни очи се стесниха.

— Най-добре е да бъдеш готов с отговора си за това къде е тя, Деър Маккалистър, защото ако й се е случило нещо, ще настоявам да се вземат мерки срещу теб… и то не по начина, по който си свикнал да постъпвам или който ще намериш за приятен.