Старлет

Глава 8

Деър стоеше сериозен във ветровитото гробище, слушайки думите на свещеника; кръвта течеше във вените му ледено студена, а чувствата — както винаги — дълбоко прикрити.

— Пепел до пепел, прах до прах. Сега ние полагаме тялото на напусналия ни наш скъп брат — капитан Шон Маккалистър — в неговото последно място за покой. Дано Бог да бъде с него, да го пази и да се смили над душата му. Амин.

Гласът на свещеника се носеше над погребалния вой на вятъра и над скромната тълпа поклонници, свели глави за последна молитва.

Деър не можеше да си обясни защо в последната минута бе решил да присъства на службата. Той никога не бе изпитвал друго чувство към баща си, освен гняв и определено се чувстваше като лицемер сред тези натъжени хора, които наричаха капитан Маккалистър приятел.

Те никога не бяха приятели… по дяволите, дори не изпитваха симпатия един към друг. Тъй че, какво правеше той тука? Защо бе дошъл, когато баща му не даваше и пукната пара за когото и да било, освен за себе си? Деър знаеше, че просто трябваше да уреди ранчото за продажба и да продължи нататък; колкото по-бързо, толкова по-добре, след като, изглежда, всеки по-сръчен стрелец в Ню Мексико бе тръгнал да му види сметката.

Деър си беше оформил отдавна собствено мнение за капитан Маккалистър и то не беше много приятно. Нямаше да научи нищо ново, за което да не беше си направил отдавна равносметка.

Баща му беше студен, саможив негодник и Деър не би се изненадал ни най-малко, ако се окажеше, че той е зачеркнал сина си от завещанието и е оставил ранчото на някой непознат.

Не че имаше кой знае какво значение, ако го беше направил. Деър не чувстваше, че принадлежи на този край, макар че ако някой имаше право на това, то това беше само той. Майка му сигурно беше приела новината тежко. Дори след всичко, което баща му й бе сторил, тя все още го обичаше. Но никаква любов не можеше да съществува между него и баща му. Това беше заради майка му и отвратителния начин, по който капитанът се отнасяше към нея.

Рейчъл Маккалистър бе тиха, внимателна жена, която никога не бе произнесла и една лоша дума за когото и да било; най-малко за своя съпруг. Тя винаги бе предана съпруга и майка, която никога не се оплакваше. Работеше много, поправяйки оградите и дамгосвайки добитъка, успяваше да поддържа къщата идеално чиста и да слага масата богата. Как, за Бога, се беше влюбила в човек като капитан Маккалистър?

Деър си бе задавал този въпрос много пъти. Той обвиняваше баща си за лошото й здраве, както и за тежките времена, които бе преживяла, когато съпругът й бе отказал да се погрижи за нея, след като я бе изритал само с дрехите на гърба и оставил нейния невръстен син сам да се грижи за нея.

Деър не бе поглеждал назад към ранчото, след като бяха напуснали през онази нощ и майка му плачеше тихо до него. Те бяха стигнали до Санта Фе, когато Рейчъл се разболя. Докторът бе казал, че това е туберкулоза в лека форма. Деър бе сигурен, че тя ще умре, но с неговата всеотдайна помощ тя бавно се беше възстановила, макар че никога не успя да се оправи напълно.

С времето Рейчъл и Деър успяха да пооправят съсипания си живот, макар да не беше лесно. Той още си спомняше за това време ясно и винаги с горчивина.

Деър знаеше, че хората, които някога бяха нейни приятели, вярваха, че връщайки се в къщи по-рано след едно прекарване на добитъка, капитанът я бе намерил в прегръдките на друг мъж. Мъжът, на който той бе предоставил някога подслон и работа. По дяволите, никога не е било тайна, че Рейчъл и техният управител на ранчото са приятели, но Деър и за момент не би повярвал, че те са любовници.

Деър познаваше майка си като целомъдрена жена и винаги вярваше с цялото си сърце, че тя е невинна. Сега той си спомни за майка си, как тя седеше в люлеещия се стол пред огнището, четейки пасажи от библията или тананикайки песнички, които имаше навика да му пее, когато той беше малко момче.

Той не забеляза как се бе унесъл в мислите си, докато не чу острия писък на ястреб, който се виеше над главата му, и това изчисти съзнанието му от старите спомени.

Хвърляйки бърз поглед, той забеляза, че до свещеника стои жена с бронзова коса. Нейното лице бе прикрито частично от парче черен воал, но въпреки това той я позна. Бе висока и хубава, с грубовата красота и пълни устни, които все още можеха да привличат мъжките погледи. Бе облечена в черна рокля с дълбоко деколте, което разкриваше пищните и форми, едрите й гърди над стегнатата тафта блестяха меко на слънчевата светлина. Той бе готов да се хване на бас, за каквото и да е, че днес тя щеше да бъде тук.

— С това службата приключи, дами и господа — каза свещеникът и тълпата от поклонници, събрани на обруления от вятъра хълм, започна да се разпръсква из гробището.

Откъслеци от разговорите на поклонниците достигаха до Деър, който ги наблюдаваше изпод леко притворените си очи. Не изпитваше нищо друго, освен презрение към тези тесногръди хора и демонстративно ги бе пренебрегнал. Не очакваше, че някой от тях ще дойде при него да му поднесе съболезнованията си. Всички знаеха, че той бе пропъден от баща си още преди години.

Деър наблюдаваше две фермерски жени, които, допрели глави, минаха покрай него, без да поздравят. Бяха погълнати от разговора, който водеха. Без да иска, той чу това, което си казаха.

— Предполагам, не е толкова изненадващо, че Рейчъл не дойде днес, като се има пред вид какво мислеше той за нея изобщо.

— Мисля, че не й достига кураж да си покаже лицето, макар че мина толкова време от тогава. И като се има предвид как безсрамно се отнасяше с горкия човек, аз много добре я разбирам.

— Какво стана с Франк Колби, знаеш ли?

— Ами, след като капитанът почти го преби, той просто изчезна и доколкото знам, оттогава нищо не се е чувало за него.

— Винаги съм казвала: хората не бягат ей така, освен ако нямат нещо, което трябва да скрият. Ония двамата правеха капитана на глупак зад гърба му. Е, добре де, ако питаш мене, те си получиха това, което заслужаваха.

Жените продължиха нататък, без да усетят гневния му поглед.

Касондрия Тримейн се обърна към него внимателно, с нисък и интимен глас. В нейните очи се появи и отмина някакво чувство, преди златистите й ресници да се спуснат надолу и да го прикрият.

— Отдавна не сме се виждали. Как беше, Деър?

Той се втренчи в нея.

— Бил съм и по-добре.

Тя повдигна глава и срещна погледа му.

— Не им обръщай никакво внимание — добави тя меко. — Това им помага да облекчат скуката си от техния отчаян, дребничък живот. Предполагам, знаеш, че ще се опитат да те изгонят от града.

Леко повдигнатата горна устна, блясъкът на оголените зъби му придаваха заплашително изражение.

— Вашата загриженост е затрогваща, мадам. Не допусках, че това все още ви засяга по един или друг начин.

— Не обичам да ме наричат мадам — подсмръкна тя. — От всички хора поне ти трябваше да запомниш това.

— О, аз всичко си спомням, скъпа — отвърна той провлечено. Внезапна усмивка разтегна устните му.

— Добре — измърка тя. — Надявах се, че не си забравил. Между впрочем, в събота вечер организирам малка вечеря. Някои много важни личности ще присъстват. Бих искала и ти да дойдеш. А след вечерята… ти и аз ще обсъдим едно малко делово предложение. Мисля, че е едно от тези, които ще харесаш.

Деър забеляза в очите й алчна искрица и той повдигна подигравателно едната си вежда.

— Мина доста време от тогава. Как можеш да си толкова сигурна?

— Някои неща никога не се променят. Знам колко много мразиш това място и хората наоколо. Може би ще ти помогна да се измъкнеш. Няма да ти коства нищо друго, освен няколко часа от времето ти, за да чуеш какво имам да ти кажа.

Той я изгледа продължително и накрая каза:

— По дяволите, защо пък не? Нищо друго не може да ми достави по-голямо удоволствие от това, да опропастя вечерта на някои хора.

По-късно, след като всички си бяха отишли, Деър стоеше вперил поглед в прясната могила от кал на гроба. Той нямаше намерение да остава, но съвсем неочаквано не намери сили да си тръгне. По някаква необяснима причина копнееше да узнае нещо повече за този човек, който го бе отбягвал толкова много години. Макар и да го мразеше, той все още се чувстваше близък с капитан Маккалистър и заинтригуван от неговото минало.

Денят ставаше все по-топъл; изменилият се ъгъл на слънцето караше лъчите му да падат косо върху очите на Деър. Гъстата му коса бе подстригана по модата и блестеше синьо-черна на заслепяващата слънчева светлина, която хвърляше призрачни сенки върху скалите отсреща. Капки пот овлажняваха грубо изрязаното му лице. Той избърса едната си вежда с опакото на силните си пръсти и отмятайки рязко глава назад, върна на мястото му един непокорен кичур коса. След това разкопча яката на ленената си риза, свали сакото и го преметна през рамо. Деър съвсем на приличаше на онова момче, което някога се бе появило в Текила Бенд; неговият външен вид бе коренно променен.

Носеше чудесните си дрехи с преднамерена небрежност, сякаш бе свикнал с богатството и всичките негови белези, и наистина не принадлежеше на тази бедна земя, която някога бе негов дом. Револверът, привързан към бедрото му, обаче говореше за нещо друго и човекът, който стоеше зад гърба му, знаеше много добре, че трябва да внимава.

Деър бе чул едва доловимите стъпки, които се прокрадваха зад него и рязко се извъртя; в следващия момент ударникът на револвера изщрака, готов за стрелба. Той стоеше с разтворени крака и смъртоносен поглед в очите.

Натрапникът, който видимо бе изплашен, гледаше с увиснала челюст и широко разперени в пространството ръце.

— Хей, синко. Няма нужда да насочваш този снайпер срещу мене. Аз определено с нищо не те заплашвам. Просто дойдох да видя дали е вярно туй за капитана, че си е отишъл, и ако е така, да му окажа последната си почит. Аз не се погаждам много с някои хора тук и затуй си помислих, че е по-добре да почакам малко, докато си отидат.

Деър кимна и прибра револвера в кобура. Наблюдаваше внимателно как широкоплещестият мъж, обут в износени червени ботуши, се приближава с още няколко крачки.

— Ти определено ме изплаши отначало, стърчащ ей така тук самичък. Знам, че нещо бях откачил, ама аз почти си помислих, че това е самият Маккалистър, дошъл да навести това място.

— Съжалявам. Мислех, че всички са си отишли. Не очаквах да има някой друг тука. Откъде идваш все пак? Не ми изглеждаш на човек от тези места.

Старата кримка трепна и рязко вдигна пръст.

— Идвам доста отдалеч. Имам хижа горе в планината. Там съм от дълги години. Човек свиква със самотата. Всъщност именно това и търсех след… е, нали знаеш.

Те внимателно се изучаваха един друг сред звънтящата тишина. Накрая човекът каза:

— Не беше чак толкова лош тип, нали знаеш. Той просто повярва на всички онези лъжци вместо на хората, които знаеха истината — той присви зачервените си очи. — Съдейки по тези модни дрешки, бих казал, че не живееш по тези места. Специално са ти ушити, нали?

— Да, така е — отвърна Деър, изучавайки го по-отблизо. Стигна до заключението, че това, което вижда, му харесва. В очите на стария човек се четеше бърза схватливост, а от думите му звучеше истина.

— Ти си му роднина, нали? — запита човекът и това изненада Деър. Смяташе, че всички наоколо вече знаеха кой е той. И все пак по всичко личеше, че този човек няма и понятие за това.

— В известен смисъл, да, но между капитана и мен никога не са съществували приятелски отношения — бе лаконичният отговор.

— Аз имам свои родственици… някъде — човекът се унесе замислено. — Нямам представа къде са сега, а, предполагам, и те са ме отписали, смятайки, че съм отдавна мъртъв.

Той протегна уморено ръката си със зачервени кокалчета.

— Страшно ми е приятно да се запозная с тебе, синко — изправи той глава. — Знаеш ли, толкова много приличаш на стария Маккалистър, че можеш да минеш за неговия дух. Предполагам, това е нещото, което ме стресна отначало.

Двамата мъже си стиснаха ръце.

— Удоволствието е мое, уверявам те. Името ми е Деър — Деър Маккалистър.

Устата на стария чудак се изкриви в усмивка.

— Мътните го взели, така си и мислех! Аз съм Франк Колби. Бях управител при баща ти. Доста години минаха, откакто съм те виждал за последен път.

Сега беше ред на Деър да го погледне така, сякаш бе призрак, но миг след това устата му се разтегна в усмивка.

— Вярваш ли в съдбата, Франк?

— Не, не мога вече да кажа, че вярвам в нещо.

— Е, ще повярваш. Виждаш ли, искам да предявя правата си над това място и желаех ти да си до мене. Ще ти се отплатя за това, че и нещо повече.

Франк Колби го изгледа учудено.

— Но нали… знаеш какво говорят всички тук за майка ти… и за мен?…

— Има ли нещо вярно в това?

— Нито дума — отвърна Франк незабавно.

— Точно затова, Франк. Този път ние няма да избягаме. Ти и аз сме дошли тука, за да останем.

Деър все още изпитваше смесени чувства, когато по-късно стоеше пред къщата в ранчото — някога единственият дом, който той познаваше. Построена от камък и дърво, къщата се изправяше мълчаливо в сумрака и предизвикваше рой спомени у него. Деър се стараеше да ги потисне, но разбра, че това беше невъзможно. От една страна, това място бе сякаш някакъв далечен спомен, а от друга, всичко, което се бе случило тук, все още бе ясно очертано в съзнанието му.

Най-после блудният син се бе завърнал у дома, за да остане.

Погледът му се плъзна по къщата, по полегатият покрив и се задържа върху широката веранда, където имаше навика да седи с родителите си след вечеря, докато станеше време да си легне. Баща му пушеше лулата си и планираше работата за следващия ден, докато майка му кърпеше някакви дрехи или помагаше на Деър да си учи уроците. Тя винаги бе подчертавала важността на умението да пише и чете. Заедно бяха прочели мнозина от класиците. Баща му възразяваше, разбира се, но майка му оставаше непреклонна.

Деър все още обичаше да чете произведенията на Шекспир и Шели. Дори и сега, когато имаше нужда от разтоварване, той протягаше ръка към някоя от оръфаните книги, които винаги носеше със себе си, и четеше, докато усетеше, че започва да се отпуска.

Франк Колби стоеше до него и дрезгавият му глас прекъсна тихия унес на Деър.

— Влизай, синко. Вратата е отключена и всичко сега там е твое.

— Искаш ли да пийнем нещо? — запита Деър. — Предполагам, ти май си единственият човек, който знае какво трябва да се направи сега тука и откъде трябва да се започне.

— Разбира се, синко. Ще ми бъде приятно да изпразним бутилката заедно.

Двамата мъже влязоха в сградата и Деър поведе към офиса на ранчото, който се намираше в дъното на дългия коридор.

След като Деър наля по два пръста бърбън на всеки от тях, той подаде едната чаша на Франк и отнесе другата до бюрото с подвижен капак отгоре, което бе разположено пред една дълга редица от прозорци. Седна зад него и се загледа замислено в ергелето от прекрасни коне, затворени в егрека.

— Изглежда добитък с добро качество — каза той. — Предполагам, баща ми е продължил да печели добре… за себе си.

Проницателният му поглед се плъзна по панорамата.

— Много жалко, че той така и не намери за нужно да сподели част от това богатство със съпругата си.

Франк Колби го изгледа внимателно.

— Понякога не е толкова лесно да се върнеш у дома, нали, синко? Особено при такива обстоятелства.

Деър седеше в кожения си стол замислено, след това разтърси глава.

— Много по-трудно е, отколкото съм си представял въобще, но да ти кажа истината, достатъчно се наскитах, без да имам дори легло, което да нарека свое. Надявам се да се установя тука. Дори си мислех, че ще мога да придумам мама да си дойде отново вкъщи. Някога тя наистина обичаше това място и, Бог ми е свидетел, тя свърши своя дял от тежката работа, за да стане това ранчо нещо добро.

— И аз така мисля — съгласи се Франк. — Тук могат да се печелят добри пари. Пари, които по право би трябвало да са и нейни. — Той смръщи вежди и се замисли. — А аз познавам още някой, който би искал да вземе от това богатство. Чух, че онази Кас Тримейн отдавна е искала да купи това ранчо. Ами с Бар „М“, който граничи с нейния имот, тя би имала над две хиляди акра, ако събере нейния имот с това място. Това обяснява защо беше на погребението днес. — Той се изсмя кратко. — Тя мисли, че ще си склонен да продаваш. По дяволите, изненадан съм, че не ти е направила предложение веднага, там на място, в гробището.

— Покани ме на вечеринката, която организира у дома си — каза Деър, като се въртеше на стола. Той повдигна едната си вежда и се усмихна с разбираща усмивка. — Ако нещо си спомням за Кас Тримейн, то бих казал, че тя мисли да ме нахрани и напои първо, а след това да ми направи някакво приятелско предложение, за което е убедена, че няма да мога да й откажа.

— Вероятно си абсолютно прав за това. Никога не съм срещал друга такава жена през целия си живот. — Франк направи гримаса на отвращение. — Внимавай много с нея, ако си решил да приемеш поканата й. Тази кучка е по-подла и от глутница чакали. Няма думи, с които да се опише на какво са способни само за да се докопат до този имот.

Изражението на Деър бе мрачно.

— Смяташ ли, че могат да стигнат и до убийство, за да получат онова, което искат?

— Предполагам, че биха могли — отвърна Франк, гледайки го втренчено с поглед, потвърждаващ казаното. Неговата широка ръка с груби пръсти бе сграбчила здраво чашата с бърбън. — Не се и съмнявай, че те не са го правили до сега.

— Нали не мислиш, че смъртта на баща ми е случайна?

— Баща ти беше превъзходен ездач. Смятам, че нещо смърди до небесата, когато става дума за този нещастен случай с него. Предполагам, разбираш какво искам да ти кажа; не позволявай изисканите им маниери да те заблудят и внимавай какво има зад гърба ти.

Погледът на Деър срещна неговия с разбиране.

— Аз правя това толкова отдавна, че ми е станало втора природа, Франк. Все пак благодаря за предупреждението. И не се безпокой; ще го запомня!