Старлет

Глава 19

На следващата сутрин той изглеждаше съвсем различен от мъжа, когото тя познаваше. Седяха на кухненската маса и довършваха закуската, която бе приготвила.

Старлет похапваше неохотно от бърканите яйца в чинията си. Забеляза, че Деър също няма голям апетит.

Сутрешното слънце грееше ослепително през прозорците. Очертаваше се още един изключително хубав ден. Защо тогава тя се чувстваше така, сякаш светът около нея всеки момент ще се сгромоляса? Имаха толкова малко време заедно. Не беше честно да загуби Деър толкова скоро. Поне не след всичко, което бяха преживели заедно последната нощ.

Наблюдаваше го и отново през ума й мина мисълта, че той е много упорит човек. Не можеше ли да разбере какво притежават те двамата? Защо продължаваше да я отблъсква и да отрича дълбочината на чувството, което бяха споделили? Снощи… Господи, двамата така добре си подхождаха, въпреки болката и ужасната безнадеждност, които бе усетила у него, когато го бе видяла да страда.

Тази сутрин на издайническата слънчева светлина те отново се бяха отчуждили. Чудеше се кога точно се бе появила промяната. Снощи бяха толкова близки. Или тя само така си мислеше. Какво би казал той, ако го попита? Деър седеше спокойно насреща и обясняваше, че е взел решение днес да я отпрати. Гласът му бе категоричен и не издаваше по никакъв начин, че това, което прави, му причинява страдание. Толкова трудно бе да приеме, че това ще бъде техният последен ден заедно. Думите му сякаш се превръщаха в бучене в главата й и тя трябваше да я разтърси и да се опита да се концентрира върху това, което й казваше.

— Наистина е по-добре така. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. — Той остави чашата с кафето и срещна нейния поглед. — Не разговаряш ли с мен тази сутрин?

Въпреки твърдото й решение да не го моли за нищо, погледът й се премрежи. Това, което прочете в неговия поглед, ни най-малко не я обнадежди. В чувствата му действително нямаше място за нея. Тя бързо сведе очи надолу към ръцете си. Защо не можеше да бъде като него? Защо се чувстваше така, сякаш животът й никога вече няма да бъде същият?

Той въздъхна съкрушено.

— Не искам да те нараня. Повярвай ми, не искам. Ти заслужаваш много повече от това, което ти дадох.

„Нямаше да кажеш това, ако наистина ме познаваше. Аз не съм жената, за която ме мислиш, аз те заблудих. Но мисля, че съм влюбена в теб и се страхувам да ти кажа истината за Рейвън, защото ще ме намразиш.“ Тя искаше да каже толкова много неща, но накрая само силно изхлипа, след което сподави риданията си.

— Наистина толкова ужасно ли би било, ако останем заедно за още известно време? — Тя умоляваше! О, как мразеше звука от собствения си глас, но точно в този момент бе достатъчно отчаяна, за да се хване за тази възможност и — да проси, ако трябва.

Той я погледна, видя искрено развълнуваното й лице и разбра, че тя очаква да чуе от него онова, което иска. Бе взел всичко, което тя с охота му бе дала, а сега я оставяше, без да й даде нищо в замяна. Не можеше да й каже нещата, които тя заслужаваше да чуе. Те само щяха да отложат неизбежното.

Рано или късно някой друг щеше да дойде да го преследва. Той не хранеше илюзии относно това. Възрастта му напредваше, а играта на преследване вече не изглеждаше така вълнуваща, както в младостта.

И отново, смъртта бе просто дума, която не го тревожеше и не смяташе, че важи за него. Сега бе по-възрастен, по-мъдър и вече не се чувстваше безсмъртен. Един ден неминуемо ще дойде някой мъж, който ще успее да извади по-бързо револвера си и това ще бъде краят на пътя. Деър мислено сви рамене. Тогава така да бъде. Не се тревожеше, че ще умре — никога не се бе тревожил за това, — но винаги се бе клел, че няма да остави след себе си вдовица и вероятно дори дете, които да се грижат сами за себе си. И още по-лошо — да носят неговото име. Той знаеше какво мислят всички за него, как го бяха нарекли хладнокръвен, безсърдечен убиец заради онова момче. Това бе един ужасен нещастен случай, от който все още получаваше кошмари, но не се намери нито един човек, който да опише инцидента така, както се бе случил в действителност. Не, той никога няма да опетни тази красива, жизнерадостна жена, като я направи своя жена и по този начин я обвърже със своето жалко минало. Знаеше какво трябва да направи за нея. Затова се насили да попита:

— И какво ще спечелим, ако останем още няколко дни заедно? Нека оставим нещата така, любима, преди да бъдеш наранена. Върни се обратно при Джейк Фонтън. Той е добър човек — такъв, който може да ти осигури живота, който заслужаваш.

„Но аз не обичам Джейк Фонтън“ — искаше да му изкрещи тя. Но вместо това отмести поглед и се загледа през прозореца, така че да не види силната болка, която й причиняваха думите му. Толкова трудно бе да осъзнае, че той я отблъсква. Но, тогава, какво очакваше тя? Не знаеше… във всеки случай не и това студено безразличие.

Винаги бе знаела, че той е мъж, с когото трябва да внимава, такъв, с когото никога не трябва да се обезкуражава. Дори Джейд се бе опитала да я предупреди, но тя не я бе разбрала, дори напротив — бе обвинила своята приятелка в ревност. Колко ужасно се чувстваше сега заради това. Но нямаше кого другиго да обвини, освен себе си. Снощи бе направила първата стъпка и той бе правил любов с нея, но никога нямаше да се влюби в нея.

Така че, ето как стояха нещата. Не би могло да имат общо бъдеще, докато той не бъде готов да приеме любовта, с нейните изпитания и заблуди, топлота и загриженост. Деър бе забравил красотата на любовта. Някъде в неговия живот се бе загнездила твърде много грозота. Тя така искаше да унищожи лошите му спомени и да му покаже как може да заживее отново истински. Но той нямаше да й позволи.

Деър нямаше особен успех в прикриването на чувствата си, както смяташе. Отвътре го болеше, въпреки че никога нямаше да й позволи да узнае това. Преди много време той се бе заклел никога да не си позволи прояви на слабост и да се влюби. Времето, прекарано заедно с нея, дори докато бе прикован на легло дни наред, бе поредица от най-хубавите мигове в живота му. Но за негов срам миналата вечер бе допуснал тя да се приближи, повече, от когото и да е друг, до него. Това не трябваше да се случва.

Разбира се, как би могъл да знае кога да очаква мечтата му да се сбъдне и да подкопае съпротивителните му сили. Той избягваше този ден в Ларедо месеци наред. Трябваше да продължи да бяга. Не можеше да спре. Слабостта беше негов враг. Тази жена с нейната нежност, топлота и любов щяха да подействат разрушително на воина, в който той се бе превърнал. Щитът му щеше да се разпадне — това вече бе започнало да става, — а той щеше да стане открита мишена за първия опасен разбойник, който се завърти наоколо. Тогава всеки, особено тя, щеше да види колко слаб в действителност е той. Усещаше как го гледа и за миг изпадна в паника. Дали и сега проникваше с погледа си така дълбоко в него?

Тя се бе втренчила безучастно в него.

Той прокара дългите си пръсти през разрошената си коса.

— Не си могла наистина да очакваш да останем безкрайно дълго. Знаеш, че това е невъзможно. — Той се увлече и продължи нататък, като се надяваше да намали напрежението между тях, но му се щеше да има по-добър начин да направи това. — Ще бъдеш в по-голяма безопасност без мен, а това е най-важното. Твоето благополучие е единственото нещо, което има значение за мен, Старлет. Помисли за леля си, за приятелите… за Джейк. Те ще се радват да се върнеш при тях, сигурен съм.

Сърцето й силно биеше. Тя повдигна брадичка. Гърлото й бе така свито, че едва можеше да говори.

— Значи за теб е толкова лесно просто да се откажеш от мен?

— Не… Искам да бъдеш разумна относно това. Опитай се да ме разбереш.

Безполезно бе да отрича чувството, че е изоставена. Лекомислено бе сметнала, че след изминалата нощ, на сутринта, той ще й се довери, ще сподели своите мисли и най-съкровените си чувства. Очевидно мислеше по друг начин.

— Трябва да оставиш нещата да се развиват сами по себе си — каза й той. — Запази добрите спомени и завещай всичко останало на миналото — продължи той и за миг тя видя проблясък на чувство в дълбоките му очи. Съжаление? Тъга? Трудно бе да се каже.

Тя не желаеше да си губи повече времето и каза:

— Не те карам да се променяш заради мен, Деър. Мога да те приема такъв, какъвто си. Ти нямаш представа… но ние бихме могли да се чувстваме чудесно заедно. Аз не съм онова малко, сладко и невинно същество, за каквото ме смяташ…

— Спри! Казах ти, че няма никаква полза. — Изражението му бе непреклонно, след което, като забеляза нейното сътресение, меко добави: — Ако има някакво значение за теб, ще ти кажа, че ти ме накара да се почувствам по-жив, отколкото съм бил от години насам. Никога не съм срещал друга жена, която да ме накара да се чувствам по този начин.

— И точно заради това ме изоставяш — каза тихо тя и добави: — Снощи чух разговора с твоя посетител. Той каза, че не съм нищо друго, освен още едно топло, изпълнено с желание тяло за теб. — Още я болеше от думите му. Влага напираше иззад клепките й. — Това по-близо ли е до истината, отколкото ми се ще да вярвам?

Очите му бяха яркозелени и тежки като смарагди, когато я обходиха, за да запомнят и най-малката подробност от нея.

— Знаеш, че в известно отношение той е прав. Аз наистина адски силно те желая. През цялото време. Мисля за теб всеки миг, докато съм в будно състояние. Точно сега искам да те отведа в онази спалня и да те положа в леглото. За мъж с моята професия една жена като теб би могла да се окаже фатална. Враговете ми — а аз имам много, както знаеш — ще намерят начин да те използват срещу мен.

Погледът му следеше ръцете й, докато пръстите й си играеха с ръба на жълтата покривка на масата.

— Ако това, което казваш, е истина, то ти няма да ме забравиш лесно — промълви нежно тя и вдигна поглед към него. — Можеш да ме отпратиш, но пак ще бъда с теб ден и нощ, Деър. Не можеш да продължиш да бягаш. Един ден ще трябва да спреш.

— Може би. Но точно сега трябва да направя каквото мисля, че е най-добро за нас двамата — каза той някак тъжно. — Ти заслужаваш мъж като Джейд, който може да ти даде това, което търсиш. Аз не съм този мъж. И никога няма да бъда. — Плавно, без да спира за повече от секунда, той промени разговора, като я остави с чувството, че е умряла вътрешно. — Кръвният ми брат, Нощния Сокол, ще се върне по-късно тази вечер — каза той. — Ще се чувствам по-добре, ако той те придружи. Това е единственият човек, на когото бих доверил да те върне в града.

В нея продължаваше да се натрупва унищожителен гняв, който почти я задушаваше. Невъзможно бе да понесе неговото пренебрежение без борба. Смехът й бе саркастичен, а тонът й горчив.

— И приключваме просто ей така. Деър Маккалистър си направи малък флирт. Сега ще продължиш да живееш както преди.

Той присви очи.

— Не говори така. Това не е вярно и ти го знаеш. — Почувства се като най-низш паразит. Изглеждаше обидена, гневна, и разочарована от него. Със следващите свои думи тя успя да го нарани така дълбоко, както той я бе наранил.

— Изтълкувала съм всичко, което каза, доста правилно, нали така. Аз също имам добра памет. Зная, че ти напълно се наслади на това да отнемеш девствеността ми… и да ме направиш своя държанка. Ти бе много наясно с всичко това. Но никога не те чух да казваш, че те е грижа — за мен, или изобщо за някого. Единственото нещо, което си ми казвал, е колко силно ме желаеш. — Тя се взря в него, като яростта й силно напираше да се излее. Едва успяваше да подбере думите си. — Добре, и сега, след като удовлетвори желанието си, можеш просто да ме поставиш в същата категория като другите жени, които си познавал. — Тя протегна отворената си длан. — На всички е заплащано в сребро, нали?

Деър скочи на крака така бързо, че едва не събори стола. В очите му пламтеше огън в знак на несъгласие. За миг тя си помисли, че може и да отстъпи. Но той се окопити бързо, твърдо решен да не й позволи да надзърне в най-дълбоките му чувства. Тръгна към прозореца и застана загледан навън, с гръб към нея. Накрая заговори.

— И двамата казахме достатъчно много неща. Безсмислено е да продължаваме. Ще ги обсъждаме някой друг ден, когато сме по-спокойни.

Погледът на Старлет бе привлечен към тила на тази черна глава и гордата осанка, до болка познати й сега, и каза:

— Не, не мисля така. Защото, разбираш ли, аз вече зная, че след като се върна в Текила Бенд, ще се държиш така, сякаш не се познаваме.

Той се обърна и си пое дълбоко въздух, след което бавно го изпусна, сякаш му причиняваше болка. Когато насочи погледа си към лицето й, в него забушуваха потисканите чувства.

— Как всичко се получи така дяволски сложно? Не бе предвидено да влезеш в живота ми. Поне не сега, когато е твърде късно.

— Защо не позволиш на мен да реша с кого искам да прекарам останалата част от живота си?… Защо мислиш, че си порочен човек, когото не мога да обичам? — Тя въздъхна. — Ако това бе така, никога нямаше да стигнем до този разговор. Не разбираш ли това? Ти не си лош човек, Деър. Всъщност ти сам си най-лошият си враг. Това, което открихме в тази хижа, е чисто вълшебство и се получава само веднъж в живота.

— Вероятно си права — отвърна дрезгаво той. — Но аз вече не съм подходящ за теб, не разбираш ли? — Той направи стъпка към нея и спря. Гласът му бе напрегнат, дрезгав. — И не искам да видя в очите ти възмущението, което съм виждал в очите на другите преди, когато накрая разбереш с какъв човек си се захванала.

— Това няма да се случи никога — заяви твърдо тя.

— Повярвай ми, зная. Ще се случи. Това няма нищо общо с моята вяра в теб. То се отнася до мен. Аз не съм мъжът, който изглеждам на повърхността.

— Нито пък аз съм в действителност жената, за която ме смяташ, но бихме могли да разкрием душите си точно тук и сега, да започнем всичко наново и да се научим на доверие един към друг. Бих искала в живота си да бъда редом с мъж като теб. В този миг, повече от когато и да било през времето, прекарано тук, тя искаше да му каже истината за себе си. И все пак се въздържа, главно защото той целенасочено не я допускаше до себе си. Бе разкрила истинските си чувства пред него, а той се бе отрекъл от своите. Самото докосване на неговите ръце, което можеше да я накара да пламне, я бе обгорило така дълбоко, че й бе отнело волята, и тя го желаеше всяка минута от деня. Тук, за известно време, останалата част от света бе спряла да съществува. През нощта, след като облада тялото й и я доведе до разтърсващ оргазъм, бяха заспали в прегръдките си и той бе завладял и сънищата й.

— Отиди да опаковаш нещата си — отсече той. — Няма какво повече да си кажем.

Старлет искаше да се хвърли в ръцете му и да го накара да си върне думите обратно. Но не го направи. Гордостта й вече бе достатъчно наранена. Не мислеше, че може да понесе още едно емоционално поражение.

Това бяха последните им мигове заедно. През останалата част от деня те се отбягваха.

Нейният команчи придружител пристигна точно след като слънцето се скри. Той слушаше внимателно инструкциите на Деър, който трябваше да е сигурен, че тя ще се върне благополучно в града. Никой не трябваше да ги види заедно, а Нощния Сокол не трябваше да рискува живота й по никакъв начин. Ако усетеше, че има опасност, трябваше да я предотврати.

Недвусмислено, точно, докрай. Тя ясно разбираше какво има предвид. Да убие всеки, който се опита да й навреди.

Когато дойде време да напуснат колибата, Старлет и Деър се разделиха, без да се сбогуват, за което тя се радваше. Дори и да съжалявате, че тя си тръгва, това не личеше в погледа, който отправи към нея. Болката и гневът ги разделяха и ги отдалечаваха един от друг, но това, което бе отнело възможността да започнат всичко отново, бе именно тяхното недоверие и лъжа.

Тя откри, че иска да замине бързо, преди горещите сълзи, които така успешно бе успяла да сдържа с часове, да са бликнали от очите й.

Деър бе застанал на отворената врата, без да промълви нито дума или да направи нещо, за да я спре. Тя знаеше, че й предстои дълго яздене, но в момента не я беше грижа, ако ще да я очакваше обиколка на земята.

Нощния Сокол явно разбра вътрешното състояние на Старлет и не се опита да я извади от черупката й. Облечена в синя риза и цепната пола за езда, първите няколко часа тя яздеше мълчаливо редом до своя команчи придружител. Не можеше да спре да мисли за Деър. Още ли бе в колибата, или вече я бе напуснал? Знаеше, че ще се опита колкото е възможно да избягва да я вижда в града. Може би дори щеше отново да потърси компанията на Джейд. Внезапна остра болка на ревност прониза сърцето й.

— Ужасно си мълчалива. Добре ли си? — попита я Нощния Сокол и тя насочи вниманието си към него, като остави болезнените спомени настрана.

— Много съм добре — отвърна тя, но гласът й прозвуча измъчено дори в собствените й уши.

Той хвърли поглед към нея, преди да насочи вниманието си отново към пътя пред тях. Нежното й лице не се виждаше, но страданието й бе очевидно. Нощния Сокол бе женен за жена с душа, доста близка до тази на команчите. Той разбираше, когато нещо потиска ума на една жена.

— Деър те подложи на крайно тежко изпитание, нали?

— Толкова ли си личи?

Той се усмихна и сви рамене.

— Когато човек е женен толкова дълго, колкото аз, си изработва интуиция за тези неща.

— Да, получи се нещо такова — отвърна Старлет, като реши, че е безсмислено да се опитва да отрича. — Страхувам се, че загубих.

— Той е труден за разбиране мъж. Но си мисля, че ти си единственият човек, който е успял да го накара да навлезе навътре в душата си, а той не е правил това от дълго време насам. И точно от това имаше нужда, въпреки че зная колко мрази да се рови в миналото си. От години е прекъснал отношенията си с всички. Това не е добре.

— Съгласна съм, но опитай се да го накараш да си признае това. Наистина бях започнала да си мисля, че може би се нуждае от мен. Но сгреших. Той не се нуждае от мен повече, отколкото от другите жени, които се появяват за малко в живота му и си отиват.

— Да, имало е жени, но никога не е имало някоя, която да означава толкова много за него, колкото ти.

Тя се намръщи в знак на съмнение.

— Бих искала да ти повярвам.

— Истина е — увери я той и после добави, — така както аз виждам нещата, Деър не мисли, че е достатъчно добър за теб. Той избра начин на живот, който безкрайно го привлича, и тъй като опасностите го правят по-силен, не обича онзи мъж, в когото до голяма степен се е превърнал. Това, което говорят хората за него, също не му помага, и той обвинява себе си за смъртта на онова момче в Ларедо, въпреки че достатъчно дълго сме приятели, за да зная със сигурност, че това не е било нищо повече от нещастен случай. Деър не би стрелял по деца, дори ако от това зависеше животът му.

— Той не е говорил с мен за този ден и според него това е забранена тема.

— Надявах се да го направи. Но, предполагам, това е твърде много за него. Според мен единственият ти съперник е вътре в самия Деър… ако изобщо разбираш какво искам да кажа.

Тя го погледна с въпросителен поглед.

— Какво точно имате предвид?

— Той се самонаказва, като не признава чувствата си към теб. Предполагам, че си го накарала да застане лице в лице със слабостта вътре в себе си и може би, без да съзнава, те обвинява, че си възкресила чувствата, които е смятал за окончателно погребани.

Тя се намръщи още повече. Спомни си как Деър плачеше и мрънкаше несвързано, докато беше в изпаднал в делириум, но ясно бе чула едно име.

— Тед… — изрече на глас тя. — Познаваш ли някого с това име?

— Това бе името на момчето — отвърна той сериозно.

— Това, което той… е застрелял?

Нощния Сокол кимна.

— Това не беше просто някое момче от улицата. Те бяха приятели. Тед боготвореше Деър и в очите на момчето той не можеше да направи нищо лошо. Този ден, на връщане от галантерийния магазин, Деър и Тед се поупражнявали малко в стрелба в цел. Планирали били да направят заедно пътешествие с лов. Той показвал на момчето как да подобри мерника си чрез стрелба по бутилки. Именно звукът от стрелба с оръжие привлякъл вниманието в погрешна посока. — Той хвърли поглед към нея. — Тед забелязал преди Деър мъжа, после и извадената му пушка. Изкрещял предупредително и се хвърлил пред мъжа, точно когато Деър се завъртял и стрелял. Момчето умряло в ръцете на Деър. Другият мъж изчезнал, докато наоколо започнала да се събира тълпа. Никой не повярвал на разказа на Деър. Те твърде прибързано направили своите погрешни заключения.

— Той зове името на Тед в съня си. Сега разбирам кой е бил той и защо Деър се държи с мен по този начин.

— Искаш ли да ми кажеш за това? Аз съм доста добър слушател.

Тя кимна радостна, че може да разкаже на някого, който би я разбрал, това, на което бе станала свидетел.

— Бе много късно. Деър и аз спяхме. Нещо ме накара да се събудя. Звук… в началото не разбрах. Беше Деър. Той мърмореше несвързано, сякаш страдаше. Помислих, че вероятно болестта се връща, но тогава осъзнах, че сънува ужасен кошмар. Той… зовеше Тед. — Тя шумно си пое дъх и продължи: — Умоляваше Бог да вземе него вместо момчето. Запалих лампата и успях да го събудя. Когато ме погледна — тя се мъчеше да запази контрол, — в очите му видях смъртта. Посегнах към него. Той отскочи от мен, когато го докоснах. Дълго време никой от нас не продумваше. Накрая го сграбчих за ръката. Той бе студен като камък. Беше абсолютно ужасяващо преживяване да го видя в такъв вид.

Нощния Сокол знаеше много добре за нощните кошмари на Деър, които го преследваха и в будно, и в спящо състояние, и го бях превърнали в един ожесточен човек. Той бе виждал своя приятел не един път в агонията на тази мъка. Деър бе отседнал при Нощния Сокол в селото сред хората, където живя известно време след инцидента. Но той все още не можеше да захвърли тази част от себе си в миналото. Нощния Сокол не знаеше дали изобщо някога щеше да го направи. Подобно на Старлет, той се бе почувствал точно гол кова безпомощен пред лицето на вътрешната агония на Деър. Нощния Сокол харесваше тази жена, която бе спасила живота на неговия приятел. Тя бе силна, имаше сърце на команчи. Неговият приятел не трябваше да я отпраща. Нощния Сокол се протегна и нежно стисна ръката й.

— Ти си загрижена за това, което става с него, точно толкова, колкото и аз. Чувствам го в гласа ти. Ако това може да бъде някакво успокоение, ще ти кажа, че аз също не съм успял да достигна до истинската му природа. Той сам трябва да поиска да си помогне. Може би никога няма да поиска и това е твърде лошо. — Погледите им се срещнаха за кратко. — Има много неща в своето минало, с които трябва да се справи, но досега не е направил нищо друго, освен да държи болката си дълбоко в себе си. За човек като Деър това е въпрос на гордост. Той държи всичко заключено вътре в душата си и просто продължава да се наказва, ден след ден.

— Трябва да е невероятно трудно да се носи такъв товар.

— Да. Но за него не е твърде късно — каза Нощния Сокол. — Той не е неспособен да изпитва чувства, просто много сполучливо успява да се отдръпне в себе си, когато се почувства застрашен. Обича те и твоето присъствие заплашва внимателно издигнатата стена от безразличие. Държи се по този начин, защото в един момент е почувствал, че чувствата му са твърде ангажирани.

Едно движение на погледа му настрани привлече вниманието й. Бдителността му се изостри: лунната светлина бе достатъчна, за да различи няколко тъмни очертания. Приближаваха се ездачи. Нощния Сокол се взря по-настойчиво в смътните фигури, които колкото повече се приближаваха, толкова по-заплашителни издаваха намеренията им. Вече бяха извадили пушките си от кобурите на седлата си. Той не губи време да се взира повече, а се протегна и тупна оседлания кон на Старлет по задницата.

— Препускай — нареди й той, — без да поглеждаш назад!

Нощния Сокол изчака, докато се увери, че е привлякъл вниманието на ездачите, и пришпори коня си. Не бе сигурен дали всички мъже ще го последват, но щеше да направи всичко възможно, за да ги подмами далеч от Старлет.

Нададе гърления възглас на команчите, като знаеше как модулацията в човешките гласове, които щеше да имитира, щеше да предизвика свирепа ярост у някои бели мъже. Той изпита благодарност, когато ги чу да викат:

— Ето там, момчета! Да хванем този проклет индианец!

Като се усмихна на себе си, Нощния Сокол се наведе да подшушне заповед в ухото на коня, след което отпусна поводите на своето пони. Те се сляха в едно с вятъра и индианецът се усмихна на себе си.

Настойчивата поръка на Нощния Сокол все още звучеше в ушите й и Старлет заби пети в хълбоците на коня, който веднага реагира. Те се втурнаха в нощта, а зад тях запукаха пушки. Не знаеше кои бяха мъжете, които, изглежда, възнамеряваха да ги настигнат, но в ума й нямаше никакво съмнение. Алек бе изпратил своята малка армия от негодници да ги търси.

Отзад отекна пушечен изстрел и Старлет усети как един куршум изсвистя покрай нея толкова близо, че тя се наведе ниско над врата на коня си. Знаеше, че шансът й е единствено да добие голяма преднина пред ездачите. Превъзхождаха ги по численост, но тя все още смяташе да измине доста път, преди да я хванат.

Препусна напред в нощта с проклетите преследвачи зад себе си, като не обръщаше внимание на измамната диря, която оставяше, и разчиташе само на острия усет и стабилността на Миднайт.

Мислите й бяха съсредоточени върху това да оцелее. Очите на Старлет проблясваха на лунната светлина. Пред себе си тя видя стръмен рид… възможността й за спасение. Звукът от стрелбата все още отекваше зад нея и тя знаеше, че макар и да е успяла да се отдалечи от хората на Алек, не ги е загубила напълно.

Старлет продължи да язди, а очите й искряха от напрегнатост. Пред нея се изпречи стръмен хребет, скална преграда, която затрудняваше придвижването на коня. Все пак тя си помисли, че разпознава релефа на местността, защото бе яздила в тази околност и преди. Отпред имаше пропаст, която я зовеше да продължи. От другата страна, много футове под тях със сигурност бе свободата… ако конят и ездачката му оцелееха след главоломното падане в пропастта.

Знаеше, че никой в нормално състояние не би си помислил дори да направи такова нещо, но ако паметта не й изневеряваше, точно в този участък трябваше да има около петнадесет фута празно пространство, които я деляха от свободата. Това бе нещо, за което не й се щеше да мисли.

Когато се обърна към жребеца, той вече бе направил стъпката натам, откъдето нямаше връщане. Но ако тя бе преценила погрешно и земята бе по-далеч, отколкото си представяше, те нямаше да оцелеят.

Храбрият кон полетя напред.

— Върви, Миднайт. Зная, че можеш да ни пренесеш безопасно — измърмори Старлет близо до ухото му.

Без колебание черният кон повдигна копита, извиси се грациозно над ръба на пропастта и се хвърли в тъмната бездна под тях. Дъхът на Старлет секна в гърлото й.

След това тя почувства земята под себе си. Като се приземи стабилно на копитата си и без да е нужна друга команда, Миднайт тръсна гордо глава, след което препусна в нощта.

Очите на Старлет искряха победоносно, докато конят й се носеше към свободата, а врагът бе оставен да се чуди как е успяла да изчезне без следа.

Като достигнаха до хребета, тримата ездачи дръпнаха силно поводите на конете си и останаха озадачени, като се питаха по кой път да тръгнат сега. Един от мъжете се обърна към другите двама и сви безпомощно рамене.

Някъде далеч напред от равнината вятърът донесе весел женски смях.

По-късно тази нощ Деър напусна хижата, но спомените за това, което се бе случило там, останаха дълбоко вкоренени в съзнанието му. Както си яздеше по пътя, който щеше да го отведе до Текила Бенд, времето, което бе прекарал със Старлет в тяхното уединено местенце в планината и близостта, която бяха споделили, нахлуха в мислите му като помитащ порой, който бе извън контрола му.

Сега Старлет бе станала неотделима част от него, а той си бе позволил да я обикне твърде силно. След смъртта на Тед се бе заклел никога на никого да не позволи отново да се доближи толкова много до него. Емоционалното страдание бе твърде голямо, когато връзката се прекъсне. Той бе човек, с когото се живее трудно, още по-трудно бе да бъде разбран, и знаеше, че за всеки от тях би било по-добре, ако той поддържа дистанция между себе си и хората, които най-много обича. Досега бе успявал в усилията си.

За първи път от много години изпитваше истинско, неподправено чувство към някого. Бореше се с това неочаквано разкритие, чудеше се точно кога и как нещата между тях бяха започнали да се променят и бе удивен от бързината, с която всичко това се бе случило.

Обгърнат от мрака на нощта, непредсказуемият мексикански пейзаж се простираше безкрайно пред него.

Никога в живота си не се бе чувствал толкова самотен.