Старлет

Глава 20

Когато стигна до покрайнините на града, Старлет дръпна поводите и спря коня си. Тя се завъртя на седлото и погледна назад в посоката, от която току-що идваше. Прекрасното й чело се бе набръчкало загрижено от притеснение за нейния приятел. Вдигна трепереща ръка към очите си и направи усилие да мисли спокойно. Дали Нощния Сокол бе успял да избяга? Нямаше как да бъде сигурна в това, но трябваше да се надява, че е успял. Бе добър човек и тя не искаше да мисли, че може да му се случи нещо лошо заради нея.

Раменете й увиснаха от изтощение и тя смушка коня си да тръгват бавно към града. Сутринта, след като си починеше, щеше да се увери, че с Нощния Сокол всичко е наред. Засега трябваше да има вяра, че е в безопасност. На устните й се появи усмивка. Разбира се, че се бе спасил. Той бе като вятъра, бърз и неуловим. Дори и дяволът не би могъл да хване ловкия ездач, ако решеше да не бъде хванат.

Ами Деър? Къде беше той в този момент? Все още в колибата? Дали мисли за нея? Тя изпусна неравна въздишка. Обхвана я дълбока тъга. Защо би мислил за нея? Защото бе спасила живота му? Защото се бяха любили така добре? Не, той не би мислил за нея сега. Той я бе отпратил, бе я изхвърлил от живота си по същия начин, по който едно момче хвърля камъни във водата и прави концентрични кръгове, които почти веднага изчезват.

Почувства облекчение, като видя, че улиците на Текила Бенд са почти пусти и градът, с изключение на онези, които все още пиеха и залагаха на карти в заведението, спи. И, разбира се, кръчмата, където работеше Джейд, ще бъде изпълнена с оживление. Първата истинска усмивка на Старлет, откакто напусна хижата, се разля по лицето й, като си помисли за своята приятелка.

Тя обърна коня си, като реши, че е по-безопасно да избегне главната улица, отколкото да рискува да дава обяснения за това какво прави навън сама в този късен час.

Петнадесет минути по-късно, след като конят й бе закаран в обора и нахранен, Старлет бавно се изкачи по задните стълби на квартирата си над магазина за дрехи. Мускулите й протестираха с всяка направена стъпка. Очите й смъдяха от умора. Въпреки това тя се спря на площадката, за да погледа звездното небе. Беше ли и Деър някъде там под същите звезди? Като потърка чело с треперещи от изтощение пръсти, тя стисна силно очи. Трябваше да спре да мисли за него, да си спомня усещането за ръцете му върху кожата си и за устните му върху своите. Не бе добре да желае нещо, което никога нямаше да се осъществи. Той ясно бе дал да се разбере, че те двамата нямат добри перспективи да бъдат заедно в бъдеще. След още една изпълнена с болка въздишка тя отвори вратата и остави зад себе си нощта задно със спомените си.

Само тридесет минути по-късно, след като бе сменила изцапаното си облекло, набързо се бе измила и тялото й вече бе чисто, Старлет нахлузи нощницата през главата си. Точно гасеше пламъчето на лампата, когато се сепна от звук, идващ иззад нея. Без да се обръща, тя се заслуша. Нищо. Само нормалните, познати нощни шумове. В далечината лаеше куче. Цвилеше кон. Присмехулен вик на мъж, последван от смях, на излизане от кръчмата със своя компаньон. После бързото топуркане на копитата на минаващите пред магазина й коне.

В тъмнината, която изпълваше стаята, Старлет измина благополучно познатия път до прозореца със същата лекота, с която би го направила и на дневна светлина. Тя дръпна завесите, отвори прозореца и приветства нощния въздух. Светлината на звездите и луната се сливаше в едно и проникваше като бледи лъчи в нейната спалня. Тя отново се загледа в небето за един продължителен миг, като се протегна и се прозя. Костите я боляха. От обкръжаващите предмети най-силно я зовеше леглото, но когато се обърна и босите й крака произведоха шум от стъпки по пода, друг звук — по-остър и по-далечен — съпроводи нейното движение. Тя се извъртя на пети и ахна.

Там на вратата стоеше мъж и я гледаше.

Обхвана я страх и тя направи инстинктивна стъпка назад.

В сянката можеше да забележи само неговото високо, слабо тяло. Носеше шапка, така че чертите на лицето му бяха скрити. Но докато тя стоеше там, парализирана от ужас, той свали шапката си и под нея се разкри тъмна коса… коса с цвят като този на Деър.

Тя бе изненадана от облекчението, което се разля по вените й и внезапно я накара да се почувства безсилна и зашеметена. И тогава разбра, че това не е толкова облекчение, колкото радост. С щастлив вик Старлет направи стъпка към него.

— Деър, аз…

Мъжът се засмя и тя се спря, като различи познатия подигравателен звук.

— Как смееш! — изсъска тя.

Отново ироничен смях.

— Удоволствието беше мое.

Той направи още една стъпка и тя отстъпи назад, като погледът й пробягна по нощната масичка. Тя държеше, скрит в чекмеджето, още един от своите волски камшици, но той се намираше твърде далеч. Обхвана я паника и сърцето й лудо се разтупа.

— Махай се — прошепна тя, като гласът й секна заради заседналата буца от гняв, която бързо замени страха й.

— О, ще си тръгна… когато се почувствам добре и готов да го направя — каза той и направи още две стъпки в посока към нея, преди рязко да смени направлението си и да седне на ръба на леглото й. — Колко жалко, че сме родени от един баща. Ти си красива жена, Старлет. — Отново се разнесе грозният смях. — О, не ме гледай така. Да не мислиш, че за първи път те гледам как се преобличаш?

— Колко си жалък — каза тя. След това внезапно осъзна, че все още стои пред прозореца, където сноповете светлина обливаха фината й нощница, и голото й тяло отдолу прозираше, и тя отстъпи в сянката. Ръцете й трепереха, когато с усилие на волята ги отпусна отстрани и потърси в себе си кураж и спокойствие. Повдигна брадичка и хвърли гневен поглед към Алек. — Да не мислиш, че би имал някакво значение за мен, ако нямахме кръвна връзка? Намирам, че си точно толкова отвратителен, колкото онези ужасни паяци, с които ми се надсмиваше. Сега ми кажи за какво си дошъл тук и после се махай. Уморена съм. Трябва да спя.

Алек се усмихна, но сенките върху лицето му създаваха маска, която го изкривяваше и създаваше чудовищно несъразмерна гримаса. Въпреки решението си да му покаже отвращението и безразличието си, Старлет трепереше.

— Къде беше, Старлет? Кас и аз се тревожихме за теб.

— Тревожили или надявали да ми се случи нещастие, което да ви отърве от единствения човек, който стои между вас и земята, за която винаги сте ламтели.

Той цъкна с език.

— Такива грозни мисли в такъв красив човек. Раняваш ме до дъното на душата ми, мила сестро. Но тъй като ме попита, ще ти отговоря — не, не предполагах, че би стигнала до трагичен край. Аз съм оптимист по природа, но зная, че късметът ми не е така добър. Ето защо съм тук и те чакам. Всъщност можеше да спестиш и на двама ни много неприятности, ако се бе предала, когато моите мъже и аз се натъкнахме на теб и онзи индианец. Вместо това той прати останалите за зелен хайвер. — Той замълча, за да се почеше по брадата, и саркастично се ухили. — Досадна загуба на време, която без съмнение ще ги накара да се върнат в ранчото с вкиснато настроение. Не е много мило от твоя страна да ни поставяш на такова изпитание и да си правиш шеги с нас.

— Очевидно не си останал измамен задълго — заяде се Старлет със същия язвителен тон.

— О, не и аз, сладка моя. Знаех, че ще се върнеш тук, така че в това отношение те бия. Когато ти се върна, аз вече бях тук и те чаках.

Очите на Старлет се разшириха при последната забележка. Изведнъж тя си припомни вързания за кола на тясната уличка кон, покрай когото бе минала. Не беше характерно за нея да отминава незабелязано такива набиващи се в очи предупредителни знаци. Рейвън трябваше да забележи, че нещо не е наред и да обърне внимание на предупреждението. Но Старлет се бе чувствала твърде уморена и изтощена, както физически, така и емоционално, от изпитанията през изминалите няколко дни.

Като прибра полите на нощницата си, за да се скрие от нахалния му поглед, тя бавно се приближи до нощното шкафче с насочен към Алек поглед.

— Сега, нека позная какво искаш. Свързано ли е с предположението ти, че съм открила завещанието? — Насили се да се засмее, както се надяваше — убедително, и безгрижно се облегна на шкафа с чекмеджетата. — Така е, нали? Ти и Кас сте се разтревожили, когато изчезнах, защото сте помислили, че съм намерила завещанието и съм го отнесла в Санта Фе. — Тя се обърна колкото може по-небрежно с гръб към него и бавно започна да отваря едно от чекмеджетата.

Изпищя, когато внезапно я хвана за ръката и я изви зад гърба й.

— Там ли, казваш, си била? — попита той с глас, който бе по-рязък и жесток от всякога. — Намери ли завещанието?

Тя измисли една лъжа, но какво добро щеше да й донесе тя? В погледа му видя убийство. Ако го излъжеше и му кажеше, че действително е открила тайното място на баща им, какво щеше да го спре да я убие и тогава да го потърси, докато неподвижното й тяло лежи още топло в краката му. Тя потръпна под хватката на ръката му, която караше кожата й да настръхне, и срещна безумния му поглед. Зелените му очи бляскаха зловещо и тя почувства как смелостта й я напуска. Изплъзни се от него.

— Ти… причиняваш ми болка.

— Ще пострадаш по-лошо от това натъртване на нежната ти плът, ако не отговориш на въпроса ми — изръмжа той.

— Не — каза тя със сподавен шепот. После по-силно — Не! Но ще го направя и тогава така бързо ще ви изпъдя с Кас от земята на баща ми…

Той силно я зашлеви и главата й рязко отхвръкна.

— Убий ме, Алек, и ти, и Касондрия ще увиснете на въжето.

Той я блъсна с яростен вик. Ребрата й с трясък се удариха в острия ръб на чекмеджето, но тя дори не извика. Вместо това се изправи пред него.

— Баща ни знаеше колко си зъл. Сигурно някъде сега душата му вие от желание да отмъсти на теб и твоята… твоята любовница. Аз ще намеря това завещание, Алек, и тогава ще ви видя и двамата или как изчезвате оттук, или как отивате в пъкъла, където ви е мястото.

Алек отметна назад глава и се разсмя, но смехът спря точно толкова внезапно, колкото бе започнал, и той пак я сграбчи за ръката, като този път я завъртя из стаята.

— Облечи си дрехите. Тръгваме.

— Никъде няма да ходя с теб — каза тя.

— О, напротив. Разбираш ли, Старлет, мила, аз ти повярвах, когато каза, че ще намериш завещанието на баща ни. Кас и аз обърнахме имението надолу с главата да го търсим, но, както казах, никога не съм се заблуждавал да мисля, че имам късмета, който, изглежда, съпътства теб. Зная, че е единствено въпрос на време да го намериш. И както ти каза, това ще бъде краят на бляновете, върху които Кас и аз сме градили нашето бъдеще. Не мога да позволя това.

— Няма да дойда с теб — каза тя, като страхът в нея започна да се събужда отново.

Неочаквано, като змия, която се стрелва към нищо неподозиращия гризач, Алек измъкна оръжието си.

— О, мисля, че можеш да бъдеш убедена. В края на краищата, какъв избор имаш? Възможностите ти са ясни. Мога да те убия тук, да запаля къщата и после да се присъединя към погребалното шествие по повод на трагичния инцидент с една прекатурена лампа, който отнел живота на моята единствена жива родственица, или можеш да тръгнеш с мен.

От устните й избликна нервен смях. Вероятно истерия или може би просто съчетание от ирония и умора. Като си помислеше само, че бе оцеляла след падането в ледената вода няколко дни преди това, за да умре сега от ръката на Алек. Тя вдигна ръка към устата си и поклати глава.

— Съжалявам, Алек. Но е твърде забавно. Мислиш ли, че никой тук няма да чуе изстрела? Не ти ли идва наум, че един силен мой крясък може да събуди целия град? — Тя още трепереше на пода, където я беше захвърлил той, но гласът й ставаше по-силен с възвръщането на смелостта й. — В края на краищата точно ти ме научи да крещя всички ония мръсни шеги, които си правеше с мен, когато бях малка.

Ответният смях на Алек прозвуча ниско и демонично в тъмната стая.

— Крещи, ако ти се ще. Всъщност звуците от твоите пронизителни, ужасяващи писъци винаги са ми доставяли удоволствие. Не мисля, че ще имам нещо против тях и сега. После просто ще те застрелям и ще започна да се блъскам по стълбите заедно с всички други, които вероятно ще ги чуят. Представи си колко ще бъда ужасен, когато намерят сестра ми умъртвена от ръката на някакъв злодей. — Той отново се почеса по брадата, този път с дулото на револвера. — Знаеш, че вероятно бих могъл дори да убедя онези мили хора от Текила Бенд да организират група, която да линчува онзи наемник, с когото си се срещала напоследък. Деър Маккалистър не се ползва с добро име из този край, нали? Някои даже казват, че никога не е успял да се оправи напълно, откакто застреля онова момче.

Със стенание, породено от смесица от оскърбление и силно страдание, Старлет скочи на крака и се втурна към него с пръсти, извити като нокти на хищник.

— Копеле такова!

Но борба нямаше, тъй като Алек я повали на пода, този път с приклада на пистолета си. Това предизвика вълни от смразяваща болка, идващи от рамото й, където я беше ударил.

— Нямах възможност да направя другото си предложение, нали? — каза той така мило, сякаш вече около час бяха водили любезен разговор на чай и бисквити. — А сега, до къде бях стигнал? О, да, изборът. Можеш да се облечеш, Старлет, и да дойдеш с мен.

— Така че да можеш да ме убиеш в прерията и да ме оставиш на хищниците да оглозгат костите ми? По-добре да умра тук.

— Винаги си била прибързана. Но ме разбра погрешно. Ако дойдеш с мен, няма да те убия. Имаш думата ми.

В отговор Старлет злобно рече:

— Твоята дума! Да не мислиш, че бих повярвала на твоята дума? Ти, измамен, безочлив кучи син…

— Я гледай ти, малката ми сестричка, това ли е бил маниерът на изразяване на добре възпитаната и нежна шивачка, която хората уважават и от която се възхищават? — Той се ухили като котка, която си играе с уловената мишка. — Ти решаваш. Можеш да умреш сега или да се възползваш от възможността, която ти давам.

Старлет отправи поглед към нощното шкафче зад него и усети прилив на надежда. Ако се престореше, че се съгласява с неговите условия, ще трябваше да си вземе дрехи от чекмеджето, а заедно с тях и камшика.

— Аз ще… ще дойда с теб — каза тя.

— Умно момиче. А сега стани. Облечи си дрехите. Имаме само няколко часа до настъпването на деня, а искам да съм в леглото си в имението, когато слънцето изгрее.

Старлет потърка рамото си, което още пулсираше болезнено, и се изправи на крака.

— Ще извърнеш ли глава настрани, докато се облека?

— Защо? Вече те видях в цялото ти прекрасно великолепие. Освен това не бих искал да получа изстрел в гърба като награда заради някаква си кавалерска глупост. — Той махна е оръжието. — Обличай се!

— Трябва да се отместиш, за да си взема чисто бельо и нова риза от шкафа.

Той се отдалечи на няколко крачки от нея и шкафа, но само за да вдигне дрехите, които бе свалила преди малко, и ги хвърли към нея.

— Облечи тези.

Старлет усети как надеждите й се изпаряват, но направи последен смел опит.

— Онези са изцапани, Алек. Имам чисти дрехи точно…

— Слагай тези и побързай. Беше ми приятно да се позабавляваме тук, но повече нямам време да си играя с теб.

Старлет взе дрехите, които й бе подал, и се оттегли в тъмния ъгъл на стаята, където се обърна с гръб към него. Но докато събличаше нощницата през главата си, усещаше втренчения му поглед върху себе си, и страните й пламнаха от възмущение. Стаята доста се бе охладила, откакто бе отворен прозорецът. Докато се обличаше и несръчно поправяше гънките на бельото си, започна да трепери. До момента, в който нахлузи ризата за яздене и започна да закопчава копчетата на блузата, пръстите й вече така трепереха, че едва се справяше с мъничките илици, които сама си бе ушила.

Тя подскочи, когато ръката му я сграбчи за рамото.

— Достатъчно дълго те търпях — каза той, като грубо я завъртя. — Ето, слагай това и да тръгваме.

— Аз… не съм си закопчала блузата.

— Можеш да довършиш тоалета си, докато яздим — каза той и протегна ръка, като остави следа по кремавата й плът от гърлото до откритата издатина на една от гърдите й. — Между другото, ще се насладя на развлечението. Очертава ни се дълъг път.

През следващия един час Старлет на няколко пъти мислеше да попита накъде отиват, но всеки път променяше решението си. Какво значение имаше? Той щеше да я убие, без значение къде отиват. Трябваше да се концентрира върху бягството си. Но как? Той държеше нейните поводи, а пушката лежеше на скута му, докато яздеха.

Мислеше да смушка рязко коня си с петите на ботушите си. Може би ако конят й скочи напред достатъчно бързо, би могла да го изненада и той да изпусне поводите й. Не се съмняваше, че може да го изпревари в язденето. Винаги е била по-добра ездачка от него. Но нейният кон бе уморен, докато неговият бе бодър. Лесно щеше да я настигне или най-малкото да я застреля в гръб, а тя знаеше, че — точно както я бе заплашил в дома й — ще прехвърли вината върху Деър.

Сълзи замъглиха зрението й, а главата й се замая от изтощението. Страхът и умората си казаха думата и за първи път в живота си тя започваше да приема поражението.

„О, Деър — си мислеше тя, — не искам да умра, без да имам възможност да ти кажа колко много те обичам.“

Яздеха на запад, през пустинята, но сега пейзажът се менеше и изведнъж Старлет разбра какви бяха намеренията му. Летаргията, която бе започнала да я обхваща, се разсея и тя рязко дръпна поводите, което накара коня й да подскочи нагоре. Почти се изсмя, като видя как Алек губи контрол над собствения си кон, който паникьосано заподскача, когато копитата на нейния завършаха рисковано близо до муцуната му.

Всичко се развиваше бавно, като в театър на абсурда, и Старлет се чувстваше като зрител на фиаското, което сякаш се случваше с някого другиго. Краката й се притиснаха силно до хълбоците на коня, за да се предпази от падането и опасността да се окаже в безсъзнание, което би я оставило безпомощна в ръцете на заварения й брат. Видя как неговата пушка пада от ръцете му и той бавно се изхлузва от седлото.

Наведе се напред над врата на обърканото животно и го подкара в бърз галоп, но не бяха изминали и около двадесетина ярда по неравния терен, когато конят се спъна и тя полетя над врата му.

Не знаеше дали са минали минути, часове или само секунди, но веднага отвори очи и погледът й попадна върху безумните очи на заварения й брат.

— Можех да си счупя врата, проклета глупачко!

Тя не отговори, а се мъчеше да не издаде вик на протест, когато се опита да седне и почувства, че кракът под нея отмаля, и я прониза остра, рязка болка от стъпалото до коляното.

— Аз… мисля, че си счупих глезена — каза с отпаднал глас тя. След това си спомни за коня си, огледа се и изведнъж въздъхна, като видя животното да стои, на вид невредимо, на няколко стъпки от нея.

С яростен вик Алек я грабна на ръце и я отнесе до гърба на нейния кон.

— Едно движение и ще забравя обещанието си да не те застрелям. Ясно ли ти е?

Сълзи замъглиха очите й и заседнаха в гърлото. Успя само съвсем леко да кимне и после си спомни пещерите, където разбра, че я води той.

— Моля те, Алек, недей да правиш това.

Той бе разседлал своя кон и вървеше отстрани до нея. Мързелива усмивка, изразяваща върховно удоволствие, се разля по лицето му.

— Значи, разбра най-после.

Сега се бореше с една истинска паника и плачеше със силни хлипове.

— Какво… какво съм ти направила, за да заслужа това? — прошепна тя.

— Направила? Ами, нищо. Именно това, което замисляше да направиш, те доведе до тази участ.

— Няма! — каза тя и избърса сълзите си. — Кълна ти се, Алек, повече няма да търся завещанието. Ти… ти и Кас можете да задържите земята, имението, всичко. Само не ме хвърляй долу в онези пещери.

— Съжалявам, Старлет, но с прискърбие ще трябва да отбележа, че както ти не вярваше на думата ми, така и аз не мога да повярвам на твоята.

— Тогава ме застреляй тук и сега — умоляваше тя.

Той се разсмя.

— Знаеш ли, бях забравил колко си прелестна, когато си ужасена. Очите ти блестят по-силно от сапфири. Кога за последен път успях да те изплаша почти до безумие, Старлет? Ах да, наистина, мисля, че бе, когато за последен път те заведох в пещерите, нали? За да ти покажа моите любими животинки? Помниш ли как пищеше онзи ден, малка сестричке?

Разбира се, че помнеше, и той много добре знаеше това. Обзе я паника, като че я погълна някакъв страшен мрак. Тя отвори очи и изкрещя, но подигравателният смях на Алек заглуши дори пронизителния й ужасен вик. Като всеки друг път, когато си доставяше удоволствието да я измъчва.

Старлет се опитваше да не позволи на ужасните спомени от онзи ден да излязат на повърхността, но суровата и гола болка я караше да се чувства емоционално уязвима и напълно зависима от милостта му. Невъзможно бе да преглътне страха си. Това място и самият Алек засилваха ужаса й, докато той избухна неконтролируемо и я погълна.

В този миг Старлет престана да бъде жена и отново се превърна в онова малко момиче, което така се плашеше от тъмното. Защото тогава, както и сега, знаеше какво я очаква.

Тя си припомни как точно в този ден Алек я бе подмамил към пещерите, като й бе казал, че ще ходят на проучвания, и това бе прозвучало като чудесно приключение.

Дори й беше казал, че вероятно ще намерят заровени съкровища, ако търсят усилено. Тогава бе поискала да отиде там повече от всичко на света.

Старлет бе търсила в едно от разклоненията, където бе дълбала цветните скални образувания с малък пикел, докато Алек бе стоял зад нея с фенера, за да й осветява мястото, на което работи.

Тогава за първи път от много време бяха правили нещо заедно и тя доста се бе забавлявала, въпреки че някъде дълбоко в душата си се чудеше защо така внезапно той бе поискал да участва в нейните приключения. От друга страна, Алек отдавна не се бе държал така мило с нея и тя не искаше да развали добре прекарваното време с въпроси относно неговите мотиви или като каже нещо, което може да го разгневи. До момента той не бе изрекъл нито една лоша дума и дори беше проявил голямо търпение, осветявайки й мястото.

Старлет винаги си бе представяла тези пещери, с техните криволичещи проходи и блещукащи езера, като нещо подобно на Атлантида, изпълнена с богатства, които очакват да бъдат открити. И тъй като баща й се бе разтревожил с голямо закъснение за огромните суми, които мащехата й и Алек така свободно харчеха, тя искаше това повече за него, отколкото за себе си. Намерението й бе да предаде всичко на своя баща само за да види отново лицето му да засиява цялото в щастлива усмивка, което щеше да бъде достатъчно голяма награда за нея. Бе чула как зад нея Алек изведнъж възкликва:

— Старлет, погледни натам! Мисля, че виждам нещо.

Тя се обърна и погледна нагоре към лицето му.

— Какво е това, Алек?

Той сочеше към един тесен процеп отдясно и търсеше с поглед.

— Не съм сигурен. Погледни по-отблизо, а? Може би е скривалище за скъпоценни камъни, които стоят скрити тук от векове. Отиди да провериш. Аз ще ти държа фенера.

Старлет се закатери, за да изпълни неговото нареждане и бе обхваната от радост, когато видя малък потъмнял от времето сандък, вклинен между назъбените скали. Нетърпеливо го извади оттам и се усмихна на Алек със светещи от вълнение очи.

— Какво мислиш, че има в него?

— Какво друго би могло да има в него? Не се съмнявам, че това е злато или скъпоценни камъни — замислено каза той с глас, не по-силен от шепот. — Не е ли вълнуващо! Наистина намерихме съкровище, точно както искахме. Отвори го, Старлет. И сама виж какво съдържа.

Тя едва сдържаше вълнението си, а пръстите й видимо трепереха, докато се опитваше да отвори капака. Единственият звук в пещерата бе неравното й дишане и стърженето на ноктите й по металната ключалка. Най-накрая тя въздъхна с облекчение и извика:

— Успях, Алек! — Седна на пети, а очите й се ококориха, когато капакът се отвори, след което погледът й бавно се разшири от нарастващ ужас. Пръстите й се свиха конвулсивно, когато, освободени от техния затвор, навън запълзяха огромни, космати паяци, падаха върху краката й и тръгваха нагоре по ръцете й. Старлет бе вцепенена от страх, искаше да захвърли сандъка и да избяга. Трябваше да знае, че никога не бива да се доверява на Алек! С върховно усилие тя се застави да се раздвижи, захвърли настрани сандъка, махна ужасните паяци от ръцете си, след което се изправи и се извъртя, за да хвърли гневен поглед нагоре към заварения си брат. Сълзи замъгляваха очите й.

— Замислил беше това от самото начало, нали? Единствената причина, поради която ме доведе тук, бе да можеш да ми изиграеш още един от гадните си номера!

Алек почти ревеше от смях и звукът отекваше в стените на пещерата.

— Какво, няма ли съкровище, малка сестричке? Боже мой, ама ти си една глупава гъска и винаги си била от тези, които най-лесно могат да бъдат измамени.

Сега в ушите й звучеше съвсем същият смях. Алек бе най-злият човек, когото някога бе познавала. Кикотеше се толкова налудничаво, колкото бе налудничав и блясъкът в тъмните му обсидианови очи. Поведе коня й към входа на дълбоката подземна пещера и тя изгуби последната битка. Пещерите, които като дете я бяха ужасявали дори и в сънищата й, щяха да бъдат нейният гроб, а тя бе твърде замаяна от шока, за да се бори още срещу Алек.

Когато Алек слезе и се протегна към нея, тя заби поглед право напред, след което, без да протестира, се остави в ръцете му. „Странно — помисли си тя, — колко нежно ме държи, докато ме води към моята смърт.“ Главата й силно бучеше и това обвиваше думите му с мъгла, докато той й говореше по пътя.

— Нали разбираш, Старлет, аз съм човек, който държи на думата си. Казах ти, че няма да те убия и ето те на — в безопасност и непокътната. Същото нещо обещах и на стария Маккалистър, но махалото му взе, че спря точно когато започна да става забавно. Той мразеше моите любимци почти колкото теб. Горкият човек… Трябваше да ме послуша, когато му предлагах да купя ранчото му. Днес можеше да бъде жив.

Бяха стигнали до ръба на огромен зеещ отвор. Голямо, отдавна неизползвано миньорско ведро стоеше отстрани близо до отвора на пещерата. Въжето, което бе вързано за скрипеца, изглеждаше изсъхнало и износено, и Старлет преглътна конвулсивно от страха, чийто вкус усети в устата си. Почти се надяваше да се скъса, докато Алек я спуска, и по този начин да намери бърза смърт.

Той я сложи на земята, като цъкаше загрижено с език, когато забеляза наранения й глезен, който се бе подул грозно през изминалите няколко минути.

— Струва ми се, че няма да можеш да ходиш на него известно време — каза той, след което поднови омразния лудешки смях, наподобяващ магарешки рев.

Старлет гледаше почти безразлично как той изправяше ведрото и опитваше въжето с няколко силни дръпвания.

— Изглежда достатъчно здраво, за да издържи нещо толкова малко, колкото си ти.

Вятърът се бе засилил и дългата й сребриста коса я шибаше по лицето, но тя не правеше никакъв опит да я задържи назад. Алек клекна пред нея, хвана разпуснатите й ленени коси и ги отмести от лицето й с почти нежен жест, но както Старлет откри, когато той я погъделичка под брадата, това бе само още една форма на мъчение.

— Ей, недей така, изглеждаш напълно съкрушена. Удържах на думата си. Няма да те убия. Просто ще те скрия за няколко дни. — Той се изви настрани и се наведе над отвора в земята, който щеше да я погълне, щом я пуснеше в нейните недра. — Разбира се, не мога да отрека, че шансовете ти за оцеляване там долу ще бъдат твърде големи. Змиите и гущерите може да не те достигнат, но ще бъде достатъчно, че ще останеш вътре. Нали си спомняш колко са хлъзгави онези издатини долу? Разбира се, че си спомняш. Но кой знае, с този ранен глезен, който така боли, вероятно няма да можеш да правиш много проучвания. — Той я вдигна на ръце и я сложи в огромното дървено ведро. — Освен това гладът е една допълнителна грижа.

Дълго време той не проговори, но Старлет го чу как мърмори и пъхти, докато се мъчи да развърже възела, който държеше ведрото над земята. И тогава почувства как ведрото се премести, не много, само един или два инча. Знаеше, че е успял да развърже възела и просто я оставя още няколко секунди да се мъчи.

Стисна очи и реши да не му доставя удоволствие с викове на протест. Нямаше да моли повече, но едно неволно потръпване я разтърси и тя почувства как в гърлото й си проправя път още един писък. Тя притисна юмрук към устните си с такава сила, че усети вкуса на собствената си кръв, когато зъбите й се врязаха в тях.

— Ще направим сделка — каза той, след което явно за първи път забеляза затворените й очи и изкрещя да го погледне. — Отвори си очите, да те вземат дяволите! Гледай ме, когато ти говоря! Каня се да направя сделка с теб — добави той с по-разумен тон.

Първите лъчи на слънцето протягаха златни и оранжеви пръсти на хоризонта и когато Старлет му се подчини, по изкривените му черти разбра, че подозренията й се оказват верни. Алек наистина бе луд.

— Остави ме на мира — каза тя с дрезгав шепот. — Просто върши каквото имаш да вършиш и ме остави.

Тогава той я зашлеви и главата й отлетя настрани, а тя изпъшка, когато въжето се хлъзна още няколко инча надолу. Но, изглежда, той не забеляза това, защото й изкрещя:

— Не ми казвай какво да правя! Аз съм по-големият ти брат! По дяволите, аз вече обработвах тази безценна земя в деня, в който ти се роди. Имай ми някакво уважение. — Старлет извърна лице и Алек въздъхна. — Винаги толкова упорита, горделива и арогантна. Той те направи такава, нали винаги душа даваше за теб, показваше предпочитанията си, глезеше те. Но него вече го няма. Твърде отдавна е мъртъв, за да си придаваш все още важност пред мен. Крайно време е да си научиш урока.

Старлет чу скърцането на скрипеца, когато той започна да спуска ведрото, стисна юмруци в скута си и притисна глава към колената си.

— Ще оставя коня ти свободен за три дни, Старлет — каза той. — Добре си го обучила. Той ще се върне на мястото, където за последен път си го оставила. Ако имаш късмет, някой може да го види и да го последва дотук. — Той се засмя и после, когато тя потъна в тъмния отвор, извика след нея: — Разбира се, тогава ще бъдеш мъртва!

Когато кофата се удари в пода на пещерата със силно трясък и се прекатури настрани, като я запокити навън, презрителната подигравка проехтя около нея:

„Разбира се, тогава ще бъдеш мъртва!… ще бъдеш мъртва!… ще бъдеш мъртва!“