Старлет

Глава 1

Територията на Ню Мексико, 1876

Отваряше се чудесен ден за обесването. Това като че ли бе мотото на деня, мислеше си Старлет, докато се носеше по тротоара към хотела. Един поглед към ясното небе потвърди предположението й, че утрото наистина ще бъде ведро и слънчево. От много мили наоколо щяха да се стекат хора, за да присъстват на линчуването на Уейд Матюс, прочутия разбойник, който цяла година бе тероризирал Ню Мексико. Тя потръпна при мисълта, че ще види как един мъж се люлее на края на въжето, и в един кратък миг изпита угризение на съвестта, че е допринесла за това. Но докато пресичаше улицата, тя се възмути от себе си. „Спомни си Люси Джеймисън и трите й дечица, които останаха сами, без баща, който да им осигурява прехраната“ — укоряваше се тя.

Бе толкова погълната от мислите си, че до последния момент не видя коня, препуснал срещу нея. Не го забеляза дори тогава, когато една ръка я хвана за раменете и я дръпна настрани, за да предотврати нещастието. Предупредителният вик: „Внимавайте!“ прозвуча като ненужно ехо, тъй като тя вече висеше във въздуха и бе спасена.

— Добре ли сте, мис? — попита я мъжът.

Тя извърна глава и видя шерифа, който още я държеше за ръката. Тревогата, изкривила суровите черти на лицето му, никак не го правеше по-хубав. Сложи уплашено ръка на гърдите си и бързо му се усмихна с благодарност.

— Да, мисля, че съм добре. Въпреки че едва ли щеше да е така, ако не бяхте вие. Благодаря ви, шерифе. Ще бъда по-предпазлива, докато стигна до безопасната си хотелска стая.

Към тях се присъедини още един конник. Старлет трябваше да присвие очи срещу яркото слънце, за да види високия мъж, яхнал коня, който за малко не я беше прегазил.

— Прощавайте, че ви уплаших, госпожице — каза той с плътен глас.

— Аз съм си виновна — отвърна му тя.

— Доста замислена изглеждахте — изкоментира шерифът Бъфърд Тейлър, но Старлет почти не го чу.

Непознатият бутна назад широкополата си шапка. Погледът му привлече очите на Старлет като с магнит. Дъхът й някак странно бе секнал. Тя се почувства прикована от този твърд, преценяващ поглед и омагьосана от плътния глас на тъмнокосия ездач. Смолисточерните коси падаха върху тъмни, гъсти вежди. Сянката на наболата му брада очертаваше тъмен контур около лицето му. Този мъж се различаваше от мъжа, до когото бе застанал. И тя разбра защо. Студеният му, анализиращ, проницателен и всевиждащ поглед едва прикриваше под лустрото на изтънчените маниери стремеж към насилие. Провесеният върху бедрото му револвер й разкри всичко, което тя би искала да знае за него. В миг усети колко ледени бяха очите, вперени в нея. Точно тогава той като че ли изведнъж я прогони рязко от мислите си, изрече едно рязко „довиждане“ и обърна коня си.

Старлет възвърна самообладанието си и възнагради шерифа с още една благодарна усмивка:

— Извинете за безпокойството, шерифе. Опасявам се, че разговорите за екзекуцията са ме разстроили повече, отколкото предполагах.

— Много се радвам, че не сте ранена, мис — той отново я погледна с интерес. — Ще останете ли в града, за да видите как Матюс ще увисне на въжето утре?

— О, не! — каза Старлет с леко възклицание в гласа.

— Жалко — отвърна дългокракият шериф, повдигна шапката си също като непознатия и добави: — Е, тогава аз ще се връщам в затвора. Ако промените решението си, минете да ми кажете. Ще ви запазя място отпред. Може Матюс да не възразява толкова много, че ще му наденем въжето, ако през това време вижда пред себе си една млада красавица.

Старлет наведе глава и от свян не отвърна нищо на комплимента му. Прекоси тичешком улицата и забърза към хотела. Сърцето й все още силно биеше в гърдите й. Но тя не можеше да каже със сигурност дали бясното стакато бе причинено от току-що сполетялото я премеждие или от очите на красивия непознат, който едва не я прегази с коня си.

— Добър вечер — поздрави я администраторът, когато тя мина покрай рецепцията.

Тя му отвърна само с едно леко, любезно кимване, повдигна краищата на роклята си с цвят на метличина и тръгна нагоре по стълбите към… непознатия, който слизаше от втория етаж. Не, помисли си тя, когато погледите им за секунда се срещнаха, тя не бе измислила това необикновено красиво мургаво лице. Този път, въпреки краткотрайната им среща, тя забеляза още неща — белега на челюстта му, отпусната в ленива усмивка, дългите му светли бакенбарди, дълбоките зелени очи, които гледаха с такава топлота. Нищо чудно, че сърцето й се бе разтуптяло така силно. Ами да, той беше най-представителният мъж, когото бе виждала в техния край. Докато отключваше вратата, Старлет се засмя. Влезе, затвори вратата пред външния свят и като се скри вътре в стаята от него, започна да сваля фибите от косата си, разпускайки копринените, сребристоруси кичури. Разтърси глава и те се разпиляха свободно по раменете й. Приближи се до огледалото, за да размени с образа си саркастични усмивки. „Е, Старлет Тримейн — каза си тя, — ако не се занимаваше толкова с делата на Рейвън, може би щеше да ти остава време да забелязваш не само дулата на пушките, а и други неща, като красиви мъже например.“

Думите й предизвикаха угризение на съвестта й. Помисли си за Джейк, мъжа, който от една година я ухажваше. Но бързо прогони досадната мисъл от ума си. Джейк бе добър човек, още по-добър приятел, но ролята му — сега и занапред — се свеждаше само до това. Започваше да мисли, че може би те щяха да се чувстват по-добре, ако просто му каже истината. Е, разбира се, отначало сигурно ще го заболи, но той може да предложи толкова много неща на една жена, че скоро ще намери нечия друга компания. И даже не беше честно от нейна страна да излиза с него, ако не мислеше да се омъжи и да създаде семейство. По-добре бе да му каже какво мисли и да му даде възможност да уреди бъдещето си с друга жена, която би оценила многото му прекрасни качества.

Когато на другата сутрин Рейвън излезе от хотелската стая, едва бе започнало да се развиделява, но улицата се бе изпълнила с шумната глъч на множество хора. Тя понесе багажа си по задното стълбище. Очите й блестяха като тюркоази, но прекрасните й черти се бяха изкривили в мрачна маска. Физиономията й нямаше нищо общо с нежността, с която гледаше как момчето оседлава коня й. С ниско нахлупена шапка тя поведе великолепния жребец навън от конюшнята. Спря само колкото да хвърли една монета на момчето, което се бе грижило за коня й по време на престоя й в хотела.

— За добре свършената работа — прошепна му дрезгаво Рейвън.

— Благодаря ви, господине — заекна изненадано момчето, след като изтича зад конника в черни дрехи, за когото бе чувало толкова много да се говори. Успя да погледа съвсем малко отдалечаващия се лъскав жребец с цвят на слонова кост, защото в конюшнята дойде друг собственик да отведе коня си.

— Оня там е мъжът, който докара Матюс. И вие ли ще отидете на екзекуцията?

Деър Маккалистър не отвърна нищо. Беше вперил поглед в ездача, когото момчето му показа. Той също бе чул разговорите в града. По дяволите, снощи в бара всички говореха само за това! Рейвън! Гарвана. Деър поклати глава, изпъна крака и несъзнателно отметна палтото си, за да хване за дръжката револвера в увисналия под кръста му кобур. Ето такива мъже усложняваха живота му. Въздъхна, обърна се и влезе в конюшнята.

— Какво има, господине? Не ви ли интересува обесването? Мама ми каза, че ще има танци в… — момчето млъкна по средата на изречението, когато погледът му падна върху револвера върху бедрото на Деър.

Деър видя уплахата в очите на момчето. С тих смях, в който се долавяше по-скоро горчивина, отколкото веселост, той разроши косата му.

— Не е толкова лесно да забележиш револвер, момчето ми. Виж, Уейд Матюс, чух, че винаги застрелвал жертвите си с пушка.

Момчето кимна, но още го гледаше с недоверие. Деър посочи друг пример.

— Ами я виж оня тип, Рейвън. Май че видях навит камшик, закачен на седлото му. Тези хора биха могли да се замислят и да се попритеснят, че са станали разбойници и са извън закона, вместо да бъдат ловци и да се връщат с богата плячка.

Това като че ли напълно убеди момчето и то се ухили.

— Да, така си е. Особено тоя, както се е облякъл целият в черно и язди вран кон — момчето се почеса по главата. — Ами вие, сър? Вие имате ли богат улов?

Деър се засмя. Този път в погледа му заигра веселие.

— Не, синко. Да кажем, че съм един стар, уморен каубой, който много би се радвал да си иде у дома, в ранчото си.

В погледа на момчето се изписа разочарование.

— Е, да, мисля, че това си е окей.

— Радвам се, че така мислиш — каза Деър и взе поводите на коня си от ръцете на конярчето, сложи крак в стремето и се повдигна с лекотата на човек, който е яздил дълги години.

— Е, сине, не се сили много. А също така недей да проявяваш и толкова голям интерес към хора от типа на Рейвън. Има и други важни неща в живота, освен да успееш да предадеш друг човек или подло да удариш под кръста.

— Така ли? — провлече невярващо момчето. — Какви например?

Преди да отговори, Деър обходи конюшнята с поглед, после пак се усмихна широко.

— Да разбираш от коне например — каза той.

Момчето засия от гордост при този комплимент.

Деър изведе коня си от конюшнята и добави:

— Или да гледаш да ти е мирна главата.

Рейвън спря зад затвора, за да си върже черна копринена кърпа на лицето. След това измъкна камшика си и умело изтрака с него по пръчките на решетката върху прозореца. В отговор се разнесе приглушена псувня.

Тя се усмихна под кърпата си и зачака мъжа на име Матюс да се появи на прозореца. Не се наложи да чака дълго. По лицето му не бе изписан никакъв страх от предстоящата екзекуция. Това я изненада. Повече от разбойниците, които тя бе вкарала зад решетките през последните няколко години, откакто бе станала Рейвън — отмъстителят, бяха много смели, когато измъчваха жертвите си, но когато се изправеха пред съда, за да отговарят за престъпленията си, се превръщаха в насрани страхливци. Уейд Матюс беше един от малкото, които нямаха чувства. Тези бяха най-лошите. Те нападаха слабите, избиваха и измъчваха, без да мислят за страданието, което оставяха след себе си. И дори и пред собственото си наказание те демонстрираха предизвикателно пренебрежение, граничещо с лудост.

Рейвън се зарадва, че реши да види за последен път жестокия убиец. В този момент осъзна, че за първи път Рейвън искаше жертвата да разбере кой го е докарал тук. Не, не от гордост. Това не бе важно за Рейвън. Не. Тя искаше да види лицето му, да види, че е разбрал, че не е непобедим, както си е мислел.

Тя бавно смъкна черната кърпа от лицето си, после свали с рязко движение шапката си и остави сребристорусата си грива от копринени кичури да обгърне раменете й.

— Жена! Кучка! — изпсува Уейд.

— Исках да ти пожелая да стигнеш бързо в ада, Матюс — каза тя тихо, но думите й прозвучаха още по-смразяващо поради спокойствието, с което бяха изречени.

Беше получила отговора, който очакваше. Видя изненадата и унижението му. От нотката в гласа му разбра, че е стигнал до прозрението, че е уязвим. Но след миг от всичко това не бе останала и следа. Хладнокръвният убиец отметна глава и се засмя:

— По дяволите, лейди! Ако знаех, че си кобилка, и то… страхотно красива, може би щяхме да се позабавляваме малко, докато ме водеше насам.

Тя не можа да не потрепери от отвращение при забележката му, но го предупреди със суров глас:

— По-добре мисли за бесилото, което ти приготвят, а не за това какво е можело да стане, Матюс.

— Ха! Ти трябва повече да се тревожиш, млада госпожице. Чух, че дяволът пускал приятелите си да се оправят с длъжниците си. Ако наистина е така, ти ще си първата, която ще намеря.

Рейвън ядно тръсна глава заради пропиляното си време, смуши коня и нахлупи шапката си. Посещението й беше безсмислено. Уейд Матюс бе закоравял до дъното на душата си. Поне бе научила нещо. Отсега нататък Рейвън щеше да върши само своята работа, а спасението на душата щеше да оставя на свещениците. Смуши Миднайт в хълбоците и препусна към Текила Бенд и към дома си. Боже мой, хубаво бе, че се връща към ежедневието си на шивачка. Поне за малко, надяваше се тя, Рейвън можеше да си почине.

Старлет бе уморена до смърт, но завърза косата си с ярка жълта панделка и тръгна към стълбите, които щяха да я върнат към живота й в магазина за дрехи. Не беше стигнала и до средата, когато чу гласа на мащехата си. Старлет понечи да се върне, но си помисли, че Касондрия няма да си тръгне, преди да я види. Въздъхна дълбоко и продължи решително надолу. Настроението й още повече се развали, като забеляза, че брат й Алек също я очакваше в магазина. Сложи си едно подобие на усмивка на устата и влезе в стаята.

— Добро утро! — каза Старлет много по-ентусиазирано, отколкото се чувстваше. — Какво ви води в града днес? Мислех, че от развлеченията ви в хасиендата не ви остава време да ме посетите.

— Да не сме малко нервни тази сутрин, мила сестричке? — попита Алек и изви устните си в подигравателна усмивка.

— Ни най-малко. Само сме малко разочаровани, че денят има такова лошо начало — отвърна Старлет многозначително.

— Струва ми се, че на сестра ми не й е приятно да ни види — каза Алек на леля си Хилда, която заедно със Старлет притежаваше магазина за дрехи.

Дребната закръглена женичка издаде някакъв гърлен звук, който по-добре от каквито и да било думи изрази неудоволствието й, и изчезна в дъното на магазина.

— Много съм изненадана, че едва сега слизаш в магазина, Старлет — каза Касондрия. — Вече е почти обяд. Нима дамите, които разчитат на услугите ти, ти разрешават да идваш, когато пожелаеш?

Старлет я изгледа с присвити очи, но тонът й остана мек.

— Хуанита и Хилда са винаги в магазина, когато нещо ме задържа горе.

— Или извън града — каза Алек, вперил в нея черните си очи. — Бяхме тук преди няколко дни, Старлет. Хилда ни каза, че отсъстваш. Ти като че ли все по-често напускаш Текила Бенд напоследък. Нима толкова добре върви търговията ти, та се налага толкова много да пътуваш. Това несъмнено е свързано с шиенето ти, нали?

Старлет не обърна внимание на въпроса му.

— Какво желаете? — попита тя. — Както каза Касондрия, вече е обяд и аз имам много работа.

— Реших да си ушия няколко рокли — каза Касондрия, като вдигна величествено глава, с което искаше да напомни на Старлет, а тя никога не пропускаше да стори това, че доведената й дъщеря за нея е само още една прислужница, длъжна да се грижи за нуждите й.

Старлет спокойно огледа пищните форми на мащехата си и вдигна поглед към суровото й лице.

— Ах, да. Ясно защо са ти нужни нови дрехи. Май малко си понапълняла, Касондрия.

Лицето на жената, което обикновено имаше леко матов тен, сега почервеня от явната обида. Златистозелените й очи засвяткаха.

— Ах, ти, малка…

— Хайде, Касондрия. Не й позволявай да те разстройва. Тя е тук, за да те обслужи. Просто й покажи платовете, които си е избрала, уточни моделите, които имаше предвид, и тръгваме за хасиендата. Сигурен съм, че би желала да си починеш по време на следобедната сиеста.

Горделивата жена мигновено се успокои от тона на заварения си син. Като примигваше кокетно с дългите си мигли, нещо, на което Старлет би се изсмяла, ако не беше толкова ядосана, тя посочи към един топ червен сатен.

— Нуждая се от рокля от това и от още една от онова божествено зелено. Исках нещо бяло, но всичко, което Хилда ми показа, бе твърде обикновено. Нямаш ли някаква бяла тафта?

Старлет въздъхна. Обикновено би изтъкнала, че червеното няма да отива на огнения цвят на косата й, но в случая с Касондрия това въобще нямаше да помогне. Освен това какво я интересуваше, че поради отвратителния си вкус мащехата й щеше да изглежда като истинска проститутка, каквато — въпреки големите й претенции — всъщност си беше.

— Повечето ми клиентки са съпруги на обикновени отрудени фермери скотовъдци, Касондрия. Те малко се нуждаят от тафти. — Тя не издържа и след малко злобно добави: — Купувам по-фини тъкани само за момичетата на Розалия.

„Това й затвори устата“ — помисли си злобно Старлет, въпреки че силният одобрителен смях на брат й я раздразни. Нямаше за цел да го забавлява. Погледна злобно към него, взе тежкия топ зелен муселин и го отнесе на една маса, за да отреже от него.

— Колко ярда искаш?

— Откъде да знам? Ти си шивачката.

Двамата останаха още час в магазина, докато Старлет измери пищните пропорции на мащехата си и изслуша изискванията й относно дрехите, които трябваше да й ушият. Когато най-после си тръгнаха, Старлет се отпусна на един стол. Защо винаги им разрешаваше да я разстройват толкова много. Знаеше какво целяха. Боже мили, но тя по-скоро трябваше да им бъде благодарна. Те бяха причината да се роди идеята за Рейвън.

Облегна глава на ръката си и се усмихна. Идеята да ги удостои с едно посещение в ролята на Рейвън й се стори страшно забавна. Разбира се, нямаше да го направи никога. Тайната на Рейвън беше твърде важна, за да рискува те да я разкрият, но все пак й беше приятно да си го представи.

После се намръщи. Те бяха причина, и то каква! Особено Алек! Ако не бяха всичките му гадни номера, които й погаждаше, когато беше дете, никога нямаше да се научи да се защитава.

Рейвън се роди от отчаяната необходимост да направи пространството в дома си и около него по-сигурно за живот за хората, които обичаше. Старлет бе загубила баща си съвсем малка и още помнеше добре ужаса и безпомощността, които изпита в нощта, когато той умря. Помнеше как беше викал някой да му помогне. През онази нощ тя твърде много се бе страхувала от онова, което можеше да й се случи в тъмнината, и не бе посмяла да излезе от стаята си. Беше се покрила през глава със завивката си и бе плакала, докато виковете му утихнаха. Е, вече не се криеше. Рейвън не се страхуваше да застане лице в лице с опасностите и смъртта.

Беше се научила да играе безупречно ролята на черния отмъстител. Знаеше да язди и да стреля като всеки мъж и вече можеше да се закълне, че няма такъв, който да е способен да я изплаши. Но най-страшното й оръжие бе волският камшик — сама си го беше избрала и го владееше до съвършенство. Върху лицето й отново се появи доволна усмивка, когато си помисли, че той е горе в стаята й. Помисли си колко весело би било да види как дебелата физиономия на Касондрия и напереният фасон на брат й ще се смачкат, ако можеха да видят как свисти с камшика. И всичко това само защото безпомощното малко момиченце, останало сираче, бе захвърлено на тяхното милосърдие и принудено да намери кураж да се защитава само, най-вече от тях.

Докато разтриваше схванатия си гръб и натъртените си от ездата хълбоци, Старлет отново се сети за Уейд Матюс. Несъмнено той отдавна се бе срещнал с дявола. Помисли си, че може би трябваше да го помоли да вдигне наздравица за брат й по време на първата си вечеря със Сатаната.

В същия момент Алек вдигаше тост за сестра си:

— За нашата очарователна Старлет — каза той, като вдигна чашата си по посока на града. — Дано нежните й пръсти не се уморят и разранят, докато шие новите ти рокли.

Касондрия се засмя.

— Тя е едно вироглаво зверче. Ами да, държи се така, сякаш тя е тази, която ми прави услуга, като приема поръчката ми. Би трябвало да ми е благодарна, че й давам възможност да печели. Много лесно бих могла да отида в Санта Фе и да си поръчам рокли, които несъмнено щяха да бъдат по-красиви и по-подходящи за дама като мен, а не като тези парцали, които тя майстори. Господ ми е свидетел, че от тези стари повлекани наоколо търговията й няма да процъфти и тя сигурно щеше да умре от глад, ако не бях аз.

— Е, не забравяй и момичетата на Розалия — каза Алек, като не можа да устои на изкушението да й нанесе лек удар под кръста.

— О, не ми напомняй за обидата, която нашата госпожица ми нанесе. Можеш ли да си представиш, да ме сравнява с проститутките!

Алек прекоси стаята и седна до нея на дивана. Опря чашата на ръба на красиво изработената и пищно украсена с резба облегалка. После погали пълните й гърди.

— Ти, разбира се, си много по-хубава от която и да било от тях. И несъмнено притежаваш същия талант в леглото, макар че аз нямам преки наблюдения върху уменията им.

Очите на Касондрия светнаха собственически, когато прокара пръсти по тънката извивка на брадичката на заварения си син.

Тъй я хвана през кръста и я притегли към себе си.

— Е, Кас, защо да мисля за други, когато ти ми стопляш леглото? И като стана дума за легло, не би ли желала да се присъединиш към мен по време на сиестата, за което вече разговаряхме?

— Сигурен ли си, че мислиш да си поспиш?

— Накрая — отвърна й той с многозначителна усмивка.

Алек стана и й помогна да се изправи. Тъкмо се канеха да се оттеглят в спалнята — вече правеха това, без да се крият, — когато на вратата се почука.

Касондрия му хвърли въпросителен поглед:

— Очакваш ли посещение?

— Вероятно е някой от хората ни — каза той и остави чашата си в очакване слугата да въведе в стаята онзи, който бе почукал на вратата.

Няколко секунди по-късно в стаята влезе Марти Никълъс, човекът, когото бяха наели.

— Казахте да ви известим, ако чуем за Маккалистър — каза той на Алек, а после се обърна към Касондрия. — Госпожо!

Кас кимна царствено с глава в отговор на поздрава му, после стана и отиде до прозореца, за да покаже умело безразличието си към новините, които той носеше.

— Е? — попита кратко Алек, ядосан от вниманието, което Марти обръщаше на мащехата му.

— Отначало си мислехме, че няма да научим нищо, но после бяхме приятно изненадани. Един от хората ни току-що се върнал от екзекуцията на Матюс. Май сме открили златна жила. Видял Маккалистър там. Това ме заинтригува и аз отидох в ранчото на баща му.

— Там ли беше?

Каубоят не обичаше да го пришпорват. Продължи бавно и сладкодумно да разказва:

— Подкарах коня си нататък и когато стигнах, слязох важно и отидох до вратата. Отвори ми някакъв стар глупак и аз му казах, че работя в съседното ранчо. Рекох, че съм яздил наоколо и тъй като съм видял кон, съм се върнал да видя дали някой чужд човек не е влязъл вътре.

— О, за Бога! — каза Касондрия нетърпеливо. Вече се бе отказала да се преструва, че не слуша. — Кой беше?

— Е, госпожо, там с работата, че не съм сигурен. Човекът каза, че познава Деър Маккалистър, но сега не го е виждал тъдява. Като че ли не искаше да каже повече.

— Вярваш ли му? — попита Касондрия.

— Така мисля. Не видях никой в ранчото. Но този човек мислеше, че убиецът ще се появи на погребението на баща си.

Алек и Касондрия се спогледаха тревожно, но Алек се съвзе бързо и отведе мъжа до вратата.

— Добре свършена работа. Продължавай да наблюдаваш. Пак се обади, ако се появи Маккалистър или ако забележиш нещо съмнително.

Като се върна, той застана по средата на стаята и прокара ръка през косата си.

— Не ми звучи добре.

— Защо? Да не мислиш, че Деър Маккалистър смята да окачи пушките си и да се укроти? — попита тя.

— Напротив, Кас. Мисля, че той ще направи точно обратното и именно това ме тревожи, като имам предвид нашето малко участие в цялата работа.

— Не нашето участие, мили, а твоето. Ти изплаши стария Маккалистър до смърт с малките си мръсни гадинки, които държиш като любими животни — каза тя натъртено. — Аз исках да го ухажвам и така да го омагьосам, че да го накарам да се раздели със земята си. Но не! Ти не искаше да чакаш толкова дълго — изгледа го тя ядосано и многозначително. — Сега се намираме в малко опасно положение. Но ако стоиш настрани и ми разрешиш да се заема с младия Маккалистър, мисля, че в крайна сметка с него ще стигнем до взаимно съгласие, което и за двама ни ще бъде добре.

— Предполагам, че не бива да питам какво имаш предвид.

Касондрия се изсмя и се приближи до него в средата на богато обзаведената стая. Повдигна ръка и я сложи върху гърдите си, докато отмяташе глава, за да се усмихне престорено.

— Това ще бъде само една кратка комедия, мили. Той е отсъствал дълго. Сигурна съм, че няма да реши да се установи тук. Особено ако репутацията, която има тук, отговаря на истината. Какво ще търси един професионален убиец в ранчо? Не, мисля, че няма за какво да се притесняваме. Всъщност, така може би е по-добре за нас. Ако се появи, може да успеем да уредим всичко за една-две седмици.

Устните на Алек се изкривиха в цинична усмивка.

— Винаги си била сигурна в чара си, нали Кас?

— Да, винаги. Всъщност няколко дни след като Маккалистър се върне, ще направим празненство. Разбира се, като добри съседи ние непременно ще го поканим. Може би ще поканим дори и Старлет.

— Ха, тя сигурно ще дойде на празненството ни!

— Разбира се, че няма да дойде — просъска нетърпеливо Касондрия. — Но въпреки това можем да я поканим, за да покажем на съседите, че въпреки отвратителното й отношение към нас, ние сме великодушни хора.

— И за какъв дявал ще правим това?

— За какво ли? Ами, като види човекът колко сме заможни, с удоволствие ще ни продаде ранчото на баща си. — Тя щракна с пръсти. — И ето така ние ще станем собственици на най-голямото ранчо на територията на Ню Мексико.

— Забравяш една малка подробност, Кас. По закон ние не сме собственици и на това ранчо.

— О, глупости! Нямаше завещание, което да оспорва правото ни. Аз бях вдовицата на бедния ти баща, а ти — първородният му син. Кой ще оспорва правата ни?

— Старлет.

— А, да, любимата ми заварена дъщеря. Горката! Нямаше късмет да разбере къде татко й си държи завещанието.

Алек се почеса по врата, взе питието си от масата, където го беше оставил, доближи чашата до устните си и на един дъх гаврътна кехлибарената течност.

— Бих искала да не се опитваш да се държиш като дивак, какъвто всъщност си — оплака се Касондрия.

Алек се изсмя:

— Снощи ми говореше точно обратното.

— Интимните ни отношения в спалнята са друг въпрос.

— Тогава да тръгваме. Чувствам се страхотен дивак.

— Още ли мислиш за Старлет? — подметна тя с насмешка.

— Да, и за проклетото завещание. Тя не се е отказала да го намери, нали знаеш?

— Разбира се, но вече говорихме за това. Ще се погрижим за нея, когато можем.

— Щеше да е по-лесно, ако беше като другите жени. Тя е дяволски своенравна. Погледни само как зарязва магазина всеки път, когато я прихванат бесните.

— Много любопитно, къде ходи, без да дава обяснение? — съгласи се Касондрия. — Хайде да не се тревожим точно заради нея сега. Скоро ще имаме всичко, което желаем, а следователно и повод за празнуване.

— Не слагай предварително тигана! — каза Алек.

— Няма страшно. Аз правя това, което прави всяка опитна делова жена. И винаги съм била такава. Планирам нещата предварително. Как мислиш, че съм постигнала всичко това? Мога да те уверя, че не е станало случайно.

Тъмните й очи бяха пламнали. Вбесена от забележката му, сега тя неочаквано се развесели.

— Баща ти не беше глупав мъж, но доста бързо успях да го поставя под чехъл — усмихна се тя на заварения си син. „Ти си най-лесен“ — помисли си тя, но запази тази мисъл за себе си, а на глас добави: — Сигурна съм, че Маккалистър няма да ме затрудни особено много.

Деър бе вперил поглед в огъня. Мислеше за мъжа, когото бе видял да се отдалечава на коня си в ранното утро. Не беше присъщо за него да мисли за дреболии, като за оня плячкаджия, който се наричаше Рейвън. Но се питаше защо го преследваше чувството, че конникът в черно е лошо предзнаменование. Той въздъхна, отвратен от себе си заради суеверието си, изля остатъка от кафето в огъня и събра нещата си.

„Страшно съм уморен“ — помисли си той. Бе прекарал по-голямата част от нощта, мятайки се в спалния си чувал. Мислеше за ранчото, където не бе ходил от много години. „Страшно много“ — помисли си той и се пресегна да вземе торбата си. Скоро щеше да си бъде у дома, но какво ли го чакаше там?

— Радвам се, че отново си тук, Старлет — каза Джейк, застанал широко усмихнат до вратата на магазина й.

— Вече се чудех кога ще се появите — каза Хилда, като се изправи зад тезгяха, където беше изпуснала иглата си и се бе навела да я търси.

Джейк силно се изчерви. То си беше помислил, че красивата собственичка на магазина е сама. Потърси с поглед и Хуанита, опасявайки се, че тя също е чула думите му, но, слава Богу, тя не се виждаше наоколо.

— Мис Тримейн! — каза той и повдигна шапката си. — Не ви забелязах отначало.

— Радвам се да те видя, Джейк. Ти също ми липсваше.

Старлет се изправи пред леля си, преди тя да е продължила да притеснява младия мъж. Съвестта й я бодна при зле скроената лъжа. Джейк наистина й бе липсвал, но не по начина, по който той се надяваше.

Джейк се усмихна широко.

— Ще вечеряш ли с мен довечера.

Тя понечи да откаже. Наистина бе много уморена. Но после размисли. Колкото и да се страхуваше, че ще го разстрои, трябваше скоро да му каже какви са чувствата й към него. Винаги щеше да цени дружбата им, но беше жестоко да го остави да си мисли, че някога ще бъдат нещо повече от приятели.

— Много съм изморена от пътуването, но мисля, че можем да се видим за около час.

— Ще дойда да те взема в осем. Удобно ли е?

Джейк тръгна, уверен, че осем часът е удобно време. Старлет видя как прекоси улицата и влезе в бакалницата. Все още мислеше за предстоящото неприятно задължение, когато леля й прекъсна унеса й.

— Кога ще намериш мъжа, за когото мечтаеш, и ще престанеш да подвеждаш момчето?

Мургавото лице на един непознат премина бързо през ума й, но тя отхвърли това — то бе лудост.

Старлет въздъхна и остави без отговор парливия въпрос.