Старлет

Глава 4

Никога няма да ме хванеш, Маккалистър! Никога… никога! Присмехулното съскане като че ли звучеше в поривите на нощния вятър и макар че Деър много добре знаеше, че му се причува, то едва не го караше да скочи от коня си и да хукне надолу по склона вбесен за плячката си. Пътеката беше опасна, особено поради гъстите облаци, които се бяха струпали по небето и закриваха луната; затова той трябваше да язди много внимателно. Лицето му придоби жесток и непреклонен израз. Насили се да не слуша воя, но мисълта за този предизвикателен глас го мамеше напред, като го караше да забрави опасностите. Дяволски добре знаеше, че положението няма да се облекчи, ако умът му започне да му прави номера. Но провлеченият шепот звучеше в ушите му и го подтикваше да върви напред. Такова нещо не беше му се случвало никога преди това. Но в мига, в който бе зърнал лицето на преследвача, той бе разбрал, че никога няма да забрави нито него, нито гласа му.

Деър събра цялото си самообладание, колкото и малко да му беше останало, и продължи напред, като гледаше да язди встрани от главната пътека. Знаеше, че най-изгодно бе да язди в дълбоката сянка. Затова караше коня си близо до потъналите в мрак дървета и големи скали край пътя. Яздеше, обзет от отчетливата мисъл, че щеше да остане жив този, който успееше да проследи другия в тъмнината. Твърдо беше решил това да бъде той. Въпреки изостреното си внимание не забелязваше нищо да помръдва, нито пък да изглежда заплашително, макар да знаеше, че това положение може светкавично да се промени.

Леденият вятър носеше песента на нощните животни — жаби, щурци, скакалци, самотен вой на вълк от далечен шубрак. Погледът на Деър бързо обходи околността, за да открие някаква следа от ездача фантом. Той беше учуден как е успял да изчезне толкова бързо, без да остави каквато и да е следа. След няколко часа започна да мисли, че наистина преследва някакъв призрак, който може да променя формата си, както биха се изразили индианците. В техния фолклор това беше едно тайнствено създание, което можеше да приема всякакви желани форми. Това правеше преследването му практически невъзможно.

После, като усети за какво мисли, Деър почти се изсмя на себе си. Разбира се, той никога не е вярвал в свръхестествени сили. Натъкваше се на още следи, очевидно от същото животно като другите, които беше видял, но по-нататък по пътеката те изведнъж отново изчезваха, сякаш конят и ездачът някак си се сливаха с нощта и го оставяха в почуда и съмнение. Деър продължаваше да язди в сенките, всеки мускул по красивото му тяло бе опънат в очакване. Не се изненада, когато усети лек гъдел по врата си. Косъмчетата по кожата му настръхнаха. Имаше чувството, че го следят и проучват, като че ли той бе преследвания! Всеки момент очакваше куршум в гърба. С огромно усилие на волята трябваше да си наложи да не поглежда през рамо. Дори изруга тихо. Знаеше, че е невъзможно преследвачът да е минал зад гърба му. „Дръж очите си отворени, гледай напред!“ — заповяда си той.

Местността вече беше равна, наоколо растяха ниски храсти. Имаше малко дървета, а и те бяха пръснати тук-там, като повече приличаха на храсталаци. „Няма къде да избягаш, няма къде да се скриеш!“ Нищо не можеше да мине покрай него, без той да го види. Беше готов да заложи живота си. Всъщност, точно това и правеше. Никой досега не бе успял да го подведе на такъв лов за диви гъски. И той с неудоволствие си помисли, че всъщност се възхищаваше на ловкостта и хитростта на младия ездач.

Луната хвърляше коси лъчи върху пътеката пред него и бледата светлина рисуваше различни фигури в мрака. Деър огледа пътеката и полето от двете й страни, но видя само един голям ръждивокафяв вълк, застанал в далечината с току-що уловена плячка, увиснала от челюстите му. Животното също го погледна с очи, които горяха като живи въглени в зловеща картина от сенки и сивкава светлина. Разбра, че както и досега, той все още вижда добре нощем. Забелязваше всичко, чувстваше всичко. Но от ездача, когото преследваше, нямаше и следа. „Кой си ти? Какъв си?“ непрестанно се питаше Деър. Обземаше го необичайна възбуда, която го тласкаше напред със сила, по-голяма от гнева, който бе изпитал преди това.

Най-накрая, след още няколко мили старателно оглеждане на следите, пътеката изчезна. Свърши внезапно точно когато изкачи една малка височинка и видя светлините на Текила Бенд пред себе си. Притисна леко коленете си към тялото на коня и го подкара по тесния, криволичещ път, който слизаше до задръстеното с коли шосе в центъра на града. Деър усети още едно, непознато досега чувство, което се надигаше в душата му. Безсилие. Бе толкова сигурен, че ще хване преследвача си, но трябваше да признае, че вече не му се виждаше вероятно пътищата им отново да се кръстосат. Лицето му потъмня и той изскърца със зъби. „Не сме приключили с теб, амиго. Няма да ми се изплъзнеш следващия път!“ — закле се той.

Градчето лежеше притихнало в първите проблясъци на зората. Оживените улици и тротоарите бяха пусти. Само двама пияници, които току-що бяха излезли от бара, се блъснаха в трите жени на тротоара и им подвикнаха някакви мръсотии. Опетнените гълъбици не им обърнаха никакво внимание, но затова пък замахаха на Деър, който точно в този момент минаваше покрай тях. Интересуваха ги само новите клиенти, които биха могли да примамят в заведението.

— При нас има уиски и разполагаме с най-големите хубавици на града, каубой. Хайде, влез и ще ти покажем такива забавления, които няма никога да забравиш — извика най-смелата от тях.

Деър не я удостои с внимание. Тенекиеният звук на пианото, което спешно се нуждаеше от акордиране, се носеше над летящата врата. Жената изписука с тънкия си глас някаква ругатня, когато видя как Деър подкара в тръс коня си и я остави да мята мълнии с очи след него.

Пияните каубои бяха вързали конете си за стълба пред бара и дори не го удостоиха с поглед, което го изпълни с облекчение. Той така бе изчислил времето си, че да пристигне рано сутринта, за да привлече възможно най-малко внимание. И без това новината бързо щеше да се разнесе. Ясно му беше, че на другия ден всички ще чакат с нетърпение да го зърнат и да разберат дали най-бързият стрелец — всеки град си имаше по един такъв — щеше да го предизвика.

Докато яздеше напред, той забеляза, че градът значително се е разраснал в сравнение с последния път, когато бе идвал. Западът бе привлякъл голям брой заселници в годините след войната, а заедно с тях бе дошло и благополучието, характерно за разрастващите се градове.

С население над петстотин души — испанци, мексиканци, южняци, както и северняци, Текила Бенд беше процъфтяващ град и можеше да се похвали с два бара, хотел на два етажа и оживена търговия. Деър искаше да избегне всякакви други срещи и затова продължи да язди в очакване да види мястото, към което беше тръгнал. В този момент той търсеше само някакъв подслон, за да може да полегне и да си почине. Пътуваше вече дни наред и беше подремвал тук-там, където можеше, включително и в движение, на седлото. Сега се нуждаеше от чаша, легло и жена. И само на едно място можеше да намери това съчетание — в една триетажна къща на края на града.

Като минаваше през града, Деър забеляза, че до сградата на кметството, която беше построена наскоро, имаше ковачница. Видя, че по-надолу са издигнали казино, а до него имаше малък вариететен театър, в който за едно пени можеха да се видят жонгльори, пантомима и дори добре танцуващи балерини. Забеляза още една сграда, шивачница, с горд надпис над вратата. Мис Хилда Хигенботън и мис Старлет Тримейн бяха отбелязани като съсобственички, а името мис Хуанита Томас — шивачка, бе изписано с малки, спретнати букви под техните. На стъклото на прозореца бяха гравирани думите: „Парижка мода“.

В жилището над магазина светеше слаба светлина и той предположи, че дамите живеят там. Запита се дали шивачките работят нощем или пък забавляват някой среднощен гост. Деър никога не бе харесвал тихи жени с меки гласове, каквито имаха шивачките в неговото въображение, но предполагаше, че те също притежаваха справедливо полагаемия им се брой обожатели. Той просто никога нямаше да бъде сред тях. Отмина и подкара коня си в тръс, загледан в мигащите светлини в далечината. Спря зад една добре поддържана мексиканска къща. Едно момче изтича отвътре. Деър скочи от коня и му подаде юздите. Метна кожената чанта през рамо, пъхна ръка в сламената кошница, вързана за седлото му, и измъкна задремалия си пътник. Нежно взе под мишница пълничкото, топло телце. Деър забеляза, че момчето го гледа с отворена уста, и не можа да сдържи усмивката си. Бръкна в джоба на панталона си, измъкна сребърна монета и я хвърли към момчето, което сръчно я хвана във въздуха.

— Погрижи се добре за коня ми и ако съм доволен от теб, ще получиш още една такава монета, когато си тръгвам — подвикна той през рамо.

Момчето захапа монетата и после се усмихна широко на прашния пътник.

— Грасиас! — извика той. — Много ще се грижа за него, сеньор.

Деър вече трополеше по стълбите, стискайки широкополата си шапка в ръка. За един кратък миг той изпита усещането, че отляво някой дебне в сенките покрай прозорците и го наблюдава отблизо, но не можеше да бъде сигурен.

Спря и погледна нагоре изпитателно, но там нямаше никой. Само пердетата на един отворен прозорец се поклащаха от вятъра. Ръката му още беше на дръжката на колта, войнствеността в погледа му още не беше угаснала, въпреки че вече не беше в настроение да преследва мъжа или фантома, независимо какво представляваше той. Единственото му желание беше да забрави гонитбата и да се отпусне с чаша отлежало бренди, да стопли измръзналите си кокали до горящата камина и да прогони тревогите от изминалия ден с една страстна прегръдка. Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка. Деър знаеше, че може да очаква това и дори нещо повече при Розалия. Нямаше друго заведение като нейното извън Ню Орлийнз. Беше обзаведено с вкус и се славеше с изисканата си кухня и добрите питиета. Розалия имаше трима готвачи — китаец, французин и испанец. Те предлагаха както екзотични, така и местни ястия, които задоволяваха вкуса и на най-придирчивите клиенти. А когато апетитът на мъжа биваше напълно задоволен, той можеше да вкуси и да се наслади и на други лакомства. Момичетата на Розалия представляваха букет от всички раси по света и бяха майсторски обучени в любовното изкуство, като всяка една от тях притежаваше свои техники и тайни. Предлагаха на клиента всичко, без каквито и да било ограничения. Всички бяха облечени подходящо елегантно в коприна и френски дантели.

Още от пръв поглед личеше, че по време на неговото отсъствие Розалия се бе замогнала. Сградата беше прясно варосана и гравирани корнизи очертаваха горния и долния етаж. Стъклата на прозорците блестяха, украсени с богато надиплени тъмночервени брокатени завеси. Леко блещукащите свещи вътре гостоприемно канеха уморените пътници. На времето това място бе станало негов пристан, когато след кървавата престрелка с братята Барлоу се наложи да лекува раните си.

Единият от братята бе открил стрелба срещу него, а другият се беше скрил в наблюдателницата си, която гледаше към улицата, и търпеливо изчакваше удобен момент, за да се намеси и той.

Деър си беше помислил, че това със сигурност е последният му ден. Спомни си как Розалия, без да се интересува от общественото мнение, веднага беше изпратила най-доверения си слуга Ейбрахам Джонсън при Деър, който лежеше потънал в кръв насред прашната улица, с нареждането веднага да го отведе в нейната къща. Беше прострелян на три места в гърба и в първия момент прогнозата бе доста мрачна. Беше се парализирал от кръста надолу и му бяха казали, че никога вече няма да може да ходи. Деър се беше приготвил за среща с Всевишния, но вместо това, когато отвори очи, видя наведен над леглото му един милосърден ангел с очи, дълбоки и потайни като нощта. Нямаше ангел в небето, който да ухае така сладостно и да ругае толкова цветисто. Първото нещо, което чу, когато очите му се спряха на нея, бе:

— Ти, тъпо копеле, не знаеше ли, че когато братята Барлоу тръгнат да те стрелят, ще стрелят в гръб, а не по джентълменски?

Не го беше знаел, но вече му бе ясно и нямаше намерение да повтаря същата грешка и друг път. Розалия се беше заела лично да се грижи за него, докато оздравее, бдеше над леглото му и откликваше на всяка негова нужда. Първата седмица лежа непрекъснато в треска, но с всеотдайните грижи на Розалия, която успя да склони градския лекар да го оперира и да извади заседналите близо до гръбнака му куршуми, Деър постепенно оздравя.

Той мислеше, че тогава сигурно щеше да умре, ако не се бе намесила Розалия, която бе успяла с грижите и вниманието си да му вдъхне сили и надежда и в най-тежките моменти, когато — обезкуражен — той искаше да се откаже и завинаги да остане прикован на леглото. Не остана, разбира се. Преди всичко поради непрекъснатите й упорити грижи. Той всъщност много искаше да стане на крака и да избяга от непрестанните й тиради. Но никой не можеше да каже нищо против нея в негово присъствие. Боготвореше дори земята, по която тя ходеше. Много малко хора от Текила Бенд биха посмели да му се притекат на помощ тогава, но Розалия никога не се интересуваше какво мислят другите за нея. Тя живееше живота си по създадени от самата нея правила, също като него. Беше живял около два месеца при Розалия, докато оздравя напълно, и бе опознал много добре всички, които работеха при нея. Повечето от тях бяха добри хора, чийто живот бе претърпял лош поврат, и бяха свикнали да се осланят само на късмета си.

Колкото до Розалия, приятелството им бе продължило. То бе устояло на други тежки изпитания и нещастни години. Но въпреки че очевидно в началото се харесваха, те никога не бяха се любили. Не че никога не бе ставало дума за това. Те всъщност съвсем открито бяха обсъдили въпроса и двамата се бяха съгласили, че сексът и приятелството са немислима комбинация. Нямаше никога да станат любовници, но щяха да бъдат добри приятели. Така си и остана, без повече въпроси. Те никога повече не бяха отваряли дума за това, тъй като знаеха, че е по-добре да не дразниш лъва, затворен в клетка.

Изведнъж, жаден да види приятелски лица, той започна да чука по вратата на луксозния, процъфтяващ хотел. Вратата се отвори почти веднага от огромен чернокож мъж в снежнобяла риза и черен костюм.

— А, мистър Маккалистър! — възкликна Ейбрахам Джонсън с искрена радост, а проницателните му кафяви очи мигновено огледаха и прецениха високия мъж. — Много хубаво да ви видя отново, сър. Драго ми е да кажа, че изглеждате як като бик — той се отмести и покани Деър. — Влезте, сър. Боже мой, колко време измина, откак за последен път ни посетихте. Как ще се зарадва мис Розалия!

— Благодаря, хубаво е да се завърнеш у дома, Ейбрахам — отвърна Деър с широка усмивка, прекрачи прага и влезе в антрето, покрито с червен килим. Въпреки късния час в публичния дом имаше няколко посетители. Кълба дим от пури, интимно приглушени гласове, чувствените звуци на пианото, които се носеха откъм слабо осветените стаи, изпълниха душата му. Той истински се радваше, че се връща отново в тази позната обстановка.

— В много добро време сте дошъл. Няма много гости тази вечер — каза прислужникът, след това, като забеляза рошавото вързопче в ръцете на Деър, изцъкли очи и изрече със заекване: — Май мис Розалия няма да ви се зарадва чак толкоз, колкото си мислех.

Очите на Деър се развеселиха.

— Мисля, че мога и да убедя тази дама да се съгласи с мен.

Любопитният израз по лицето на Ейбрахам изчезна и той измънка:

— Сигурно ще успеете, сър. Да знаете, тя не се усмихва весело, откак вие ни посещавахте — тъмното му лице засия и той поведе Деър напред. — Хайде, вървете сега. Зная, че няма нужда да ви показвам пътя.

Деър бързо изкачи стълбите, стигна до площадката на втория етаж, зави рязко надясно и закрачи по дълъг, покрит с плюшени килими коридор. Когато стигна до втората врата вляво, той спря и леко почука по гладкото дърво.

Една жена, облечена в строга тъмносиня рокля с бяла, колосана престилка, отвори вратата. Лицето й грейна, когато го видя. Деър бързо сложи пръсти на устните й и с поглед я предупреди да не проваля изненадата му. Очите й светнаха в отговор и тя прошепна:

— Хубаво е да ви видим пак, сър. Тук твърде дълго бе тихо.

Като каза това, тя го дари с още една усмивка, бързо мина зад него и тихо затвори вратата зад гърба си.

Деър веднага видя Розалия. Тя се бе облегнала до камината и съсредоточено разпалваше огъня. Не беше забелязала или не обърна внимание, че е влязъл гост. Беше се втренчила в пламъците, унесено загледана в оранжево-червените езици, поглъщащи боровите шишарки, които току-що бе сложила. В стаята се разнасяше приятен, чист и свеж горски аромат. Деър забеляза как съблазнително блести сатенираната коприна на роклята й, отразявайки светлината на огъня в камината, и почувства как погледът му е привлечен от предизвикателната гледка, която представляваше добре оформеният й тесен ханш, обвит от роклята с цвят на кехлибар, прилепнала плътно по тялото й като кожа.

— Със сигурност е приятно да видиш, че някои неща никога не се променят — каза провлачено той.

Розалия се извъртя, отначало уплашена, и Деър забеляза, че под роклята пищните й форми бяха стегнати в тесен, обточен с дантели черен корсет. Лъхна го аромат на скъп парфюм.

— Как я караш, Розалия!

Черните очи на жената се впиха в мъжа, който се приближаваше към нея.

— Сигурно много те интересува — изръмжа тя не съвсем изискано, но той забеляза леката топла усмивка, която омекоти резките очертания на рубинено червените й устни. — Направо не мога да повярвам на очите си… след толкова време… Деър Маккалистър. И къде, по дяволите, беше, моля, след като се измъкна без едно „Довиждане“ или „Благодаря за безплатната стая и храна, госпожо“? Да не говорим за нежността, с която Джейд щедро те обсипваше по време на последното ти пребиваване тук.

Не му се вярваше, че клетвите на Розалия му бяха липсвали точно толкова, колкото ласките на Джейд.

— Навсякъде, дарлинг, но едва ли някое от местата, по които съм бил, ще представлява интерес за теб.

— Ами защо не опиташ да ми разкажеш, за да видим дали наистина е така?

Той си взе една пура от онези, които Розалия пазеше само за най-добрите си клиенти и които винаги се намираха в изобилие в апартамента й за любимците й, както и за онези, които получаваха и най-доброто уиски и най-хубавите жени и можеха да си позволят цените на втория етаж.

— Може би по-късно. Точно сега нямам настроение да разказвам — отговори той, стискайки незапалената пура между зъбите си.

— Май няма нужда да те питам какво е настроението ти.

— От три седмици съм непрекъснато на път, сам, ако изключим този приятел тук — провлачено кама той. — Най-малко ти би трябвало да ми задаваш такива въпроси.

Тогава Розалия забеляза какво именно държеше той в ръцете си и повдигна тънките си вежди.

— Не ми казвай, че е… твое — измърмори тя и сви блестящите си устни. — Знаеш ли, ако се вгледа човек по-отблизо, може да забележи голяма прилика — тя отметна глава и изведнъж стаята се изпълни с дрезгавия й смях.

Деър преглътна доброжелателните й подмятания. Само Розалия можеше да каже всичко, което й бе на ума, без да се тревожи, че ще предизвика гнева му.

— Сираче е — обясни той. — И като зная колко много Джейд обича котки, си помислих, че може би тя ще му предложи истински дом. Знаеш ли дали е свободна?

— Даже и да не е, предполагам, че като разбере кой си е дошъл, моментално ще разкара останалите — каза Розалия и в очите й заблестяха пламъчета.

Деър я възнагради с най-очарователната си усмивка.

— Розалия, зайче, ти няма да се поколебаеш да помогнеш на старите си приятели и да подържиш това малко сладурче през останалата част от вечерта, нали?

Лицето на Розалия отново бързо доби изтерзан вид.

— Приличам ли ти на човек, който умира от удоволствие да се прави на бавачка заради някакво бебе на дива котка тази вечер? Искам да ти напомня, че мога да си прекарвам времето по-приятно, и на теб това би трябвало да ти е добре известно.

— Ще направя така, че да си струва — настоя той с очарователна усмивка и направи една крачка към нея.

Тя протегна ръце и разтвори пръстите си, за да предотврати приближаването му.

— Не! Точно това имам предвид, Деър Маккалистър — натърти тя, вторачила свиреп поглед във вързопа в ръцете му.

Но тя вече знаеше, че каквото и да каже, няма да има голямо значение. Жените просто като че ли никога не казваха „не“ на Деър.

Докато той отминаваше по коридора с леко подрънкващи сребърни шпори по ориенталския килим, Розалия предпазливо държеше дивото коте и се чудеше как, по дяволите, той все успяваше да я убеди, както и всички други жени, да направи това, на което твърдо се бе противопоставила.

Придържайки съскащото коте на едното си бедро, тя укорително изгледа отдалечаващата се фигура.

— Скъпо ще ми платиш за това, Маккалистър — извика тя зад него. — Хубаво го запомни! — и след една нещастна въздишка тя вече по-меко добави: — Върни се, след като се налудуваш, миличък. Имам да ти разправям много неща.

Откак той ходеше при Розалия, Джейд Су Линг винаги се освобождаваше за него без никакви въпроси, дори отпращаше другите си посетители веднага, за да прекара колкото се може по-дълго време с него. Понякога имаше чувството, че Джейд желае повече неща, отколкото той искаше да й даде. Веднъж й беше казал, че няма какво да предложи на една жена, и макар тя да не се бе съгласила с него, той не си беше променил решението. Беше му казала, че никога не е срещала друг като него и че се възхищава от диви мъже, мъже без задръжки, които живееха според собствените си правила. В този смисъл тя имаше право. Но и самата Джейд никак не беше глупава. Тя не живееше, тя направо гребеше с пълни шепи от живота, от всичко, което въображението можеше да си представи, че ще получи.

Поради това не се изненада, когато приближи стаята й и видя тънката светлина под вратата и чу мек женски шепот. Той не звучеше като нейния. Озадачен, Деър се поколеба и дори спря. Поради някаква необяснима за него причина почувства, че става неспокоен, дори, че започва да се ядосва. Причината бе именно в този глас, който той чу зад вратата, и сърцето му бързо заби, защото това, което си мислеше сега, хич не му харесваше. Гласът му звучеше като че ли малко познато, но това пораждаше лошо чувство у него. Той си припомни усещането, което бе изпитал преди малко, че го наблюдават от горните прозорци, и пред очите му се завъртяха червени кръгове. Изруга тихо и без да се бави повече, завъртя топката на бравата и влезе в стаята, като че ли имаше пълно право да стори това. Живите му зелени очи премигнаха от изненада, едната му вежда се повдигна и за пръв път от много време насам Деър Маккалистър замръзна на място.