Старлет

Глава 6

От ранни зори още денят бе прекрасен е безоблачен. „Чудесен ден за пазар“ — помисли си Старлет Тримейн. Стана и дръпна завесите на спалнята си. Небесносините й очи огледаха улицата и видяха наизлезлите хора, които сновяха нагоре-надолу. Набързо довърши тоалета си, реши да пропусне закуската и за двадесетина минути беше готова.

Преди годишната вечеринка, която църковното настоятелство даваше, градската шивачница беше отрупана с поръчки. Тя беше само след две седмици и Старлет знаеше, че трябва да слезе долу навреме, за да поздрави първите клиентки.

Както предполагаше, пред вратата вече стояха няколко жени и чакаха да отвори.

— Добро утро, госпожи — поздрави тя приветливо, усмихна се и отвори широко вратата.

Жените влязоха и се наредиха една зад друга.

— Влезте вътре да поразгледате. Имам да свърша още едно-две неща набързо и веднага ще дойда при вас. Май ще имаме тежък ден — каза тя на шивачката Хуанита, която я бе последвала в работилницата в дъното на магазина.

— И аз така мисля — отвърна Хуанита.

Тя окачи пелерината си на една кука и седна до дългата маса, където прекарваше работния си ден, заета с шиенето на дрехите, които Старлет измисляше.

— Казах на Карлос, че вероятно ще се върна чак след осем — кафявите й очи погледнаха разтревожено, въпреки усмивката й. — Разбира се, близначките дотогава ще са подлудили горкия човечец. Аз успявам да се справям, когато нощем той остава да работи в хотела, но той…

Старлет знаеше, че Карлос често се оплаква от грижите си за децата. Но трябваше да го прави, за да може Хуанита да работи. Според нея на него не му тежеше толкова това, колкото фактът, че жена му също трябва да работи, за да свързват двата края. Карлос бе добър човек, но имаше един грях — твърде много мъжка гордост.

— Ще се справи — увери тя Хуанита. — И той, и децата могат само да се радват, че прекарват времето си заедно. Аз още си спомням с радост прекрасните моменти, които сме прекарвали заедно с татко. Твоят Карлос и момичетата сега преживяват мигове, за които ще пазят вечно спомен.

Хуанита благодарно й се усмихна.

— Вие като че ли винаги знаете какво да кажете, за да ме развеселите. Gracias, senorita, че ми помагате да не се чувствам толкова виновна, че ги оставям всеки ден. Ако някой път мога да ви помогна с нещо, само ми кажете.

— Няма нужда да ми благодариш, Хуанита. Нима не помниш, че сме приятелки. Ти и без това правиш много за мен, като ми помагаш в магазина. Аз наистина не зная как бих се справила с работата без помощта ти.

Старлет чу, че звънецът на вратата издрънча.

— Като стана дума за това… мисля, че е време да започваме.

— Винаги, когато кажете, съм готова — бодро отвърна Хуанита.

През останалата част от деня работиха бясно, без секунда почивка. Жените пристигаха една след друга цяла сутрин, а също и следобед. Старлет и Хуанита не повдигаха нито за миг глава, за да могат да изпълнят всичките поръчки.

Тъй като не се страхуваше от работа, Старлет не се оплакваше от дългите часове, прекарани в магазина. Тя бе висока, слаба, грациозна и винаги елегантна. Носеше светлорусата си коса скромно, но изискано. Винаги се усмихваше на всички. Изразителните й очи блестяха, жадни за живот. Очертани от гъсти черни мигли, очите й бяха с цвят на тюркоаз. Те бяха най-красивото нещо, което притежаваше.

Тя не отричаше, че е хубава. С готовност обаче признаваше, че има други, много по-красиви и с много повече поклонници от нея. Рядко излизаше с някого на обществени места, освен с Джейк, а напоследък бе започнала да избягва да излиза и с него. Ако имаше нещо, което Старлет обичаше, това бе работата й. От първия ден, в който отвориха магазина, тя се отдаде само на неговото процъфтяване. Поръчваше лично всички тъкани, а също така измисляше и модели, като използваше въображението си и не разчиташе на други кройки. Роклите й веднага се продаваха.

Лелята на Старлет, Хилда, пълна и весела матрона, работеше с не по-малко усърдие и винаги бе редом с нея, но в началото на седмицата я бяха извикали в Санта Фе, за да се грижи за болната си сестра, и не я очакваха до няколко дни. Тъй като бяха в намален състав, а още десетина жени чакаха за проба, Старлет се радваше, че никоя не дава признаци на недоволство, а всички изглеждаха доволни от това, че поне за малко могат да се отпуснат и да разменят клюки с приятелките си.

Старлет прибра един немирен кичур, паднал на нежната й буза, и продължи да набожда една розова панделка по края на роклята на Лора Мийкър. Диплите на полата и бухналите ръкави с малки кадифени панделки щяха да прикриват широките й бедра, точно както бе предвидила. Повечето й клиентки никога нямаше да разберат тънкото умение на Старлет да ги прави да изглеждат възможно най-елегантни. Това не й пречеше да се старае и да е доволна от резултатите от работата си.

Тя знаеше, че повечето й клиентки имат големи семейства и много деца на ръцете си. Съпрузите им нямаха време да ги отменят. Беше помислила, че ще бъде хубаво, ако в магазина има един кът, далеч от шума на колите по улицата и от хорската глъчка. Там дамите биха могли да седят и да чакат реда си. И тя бе пригодила едно помещение за тази цел. Дамите бяха възхитени и изпълнени с признателност. От това магазинът получи още по-голяма клиентела. Толкова голяма, че понякога се налагаше Старлет до късно да държи отворено.

Дори и сега имаше няколко жени. Те бяха приближили столовете си до уютната камина, където огънят весело бумтеше. Седяха и отпиваха чай от порцеланови чаши. Слушаха последните новини и клюки, доволни, че могат да си починат.

Докато работеше, Старлет чуваше откъслечни фрази от разговора. Не се изненадваше, че разговаряха само за Деър Маккалистър. Тя, както и всички останали, знаеше, че се е завърнал в града нежелан, но решен да остане. Носеше се слух, че не бяха изминали и двадесет и четири часа от пристигането му, а градският смелчага Били Клайд Фрейзър, който явно се имаше за по-бърз и по-точен стрелец, бе започнал да се хвали навсякъде, че ще докаже това.

Засега Маккалистър и Фрейзър още не се бяха срещали, но това можеше да стане всеки момент и неминуемо двамата мъже щяха да открият стрелба един срещу друг. Що се отнася до Старлет, тя бе на мнение, че мъже като Маккалистър създават лошо име на града, в който живеят. А и никой не би желал да ходи на пазар, когато по улиците се разхожда убиец.

Старлет приседна назад, огледа доволно Лора Мийкър и работата си, после й се усмихна и я погледна в очите, където бяха стаени много въпроси.

— Няма да има мъж на вечеринката, който да не завиди на твоя Робърт — каза тя и жената й се отплати с благодарствена усмивка.

— Винаги си много любезна, мила — отвърна Лора. — Но все пак е приятно да те слуша човек.

Тя свърши засега с нейната рокля и я освободи. Оставаше й само да пришие панделките. На свой ред Лора отиде до витрината, която гледаше към главната улица, и застана до нея, за да забрави за миг грижите си, докато по-малката й сестра изпробваше своята рокля.

Старлет не забелязваше как Лора жадно мести погледа си нагоре-надолу по тротоара, но след няколко мига я чу как възкликна:

— Господи, момичета… бързо! Елате да видите… Май това е той!

Думите й паднаха като гръм от ясно небе и объркаха реда в магазина. Младите дами, забравили всичко друго, се спуснаха потраквайки с токовете си и шумолейки с полите си към витрината при Лора.

— Къде е? — попита сестра й Ребека и заизвива врат, за да види по-добре, и заби поглед през стъклото.

Лора свали напарфюмираната кърпичка от потното си чело и дръпна надипления на витрината плат.

— Виж… ей там. До оня мъж, който сега излезе от Рейлиз Дженеръл. Това е Деър Маккалистър. Знам, че е той. И погледни, моля те, кой го е хванал под ръка! — Малката й строга уста се сви неодобрително. — Винаги съм казвала, че тази жена е страшно нагла!

— О, Боже! Погледни! Улицата започна да опустява — намеси се развълнувано Рита Гилермо. — Обзалагам се, че Били Клайд вече е тръгнал насам.

— Чух, че пратил бележка на Деър да се срещнат по обяд — каза Ребека. — Ако питате мен, Били Клайд е само един дърдорко.

Тротоарите вече съвсем бяха опустели, но всички прозорци, които гледаха към Мейн Стрийт, бяха претъпкани с хора. Лошата вест обикаляше винаги бързо града. Беше се разчуло, че Деър Маккалистър най-после се е появил на улицата.

Никой не беше сигурен дали Маккалистър е приел поканата на Били или не. Истината бе, че Деър преживяваше от револвера си и ако искаше да спаси репутацията си, не му оставаше нищо друго, освен да се срещне с Били Клайд.

Старлет погледна към часовника върху камината. Беше 11.30. До 12.00 оставаше половин час. Никой не можеше да каже какъв ще бъде резултатът и кой от двамата стрелци ще остане жив. За Маккалистър се говореше, че е бърз като светкавица и още не му се е случвало да бъде победен. Били Клайд беше достатъчно глупав, за да не се притеснява от това. Толкова дълго беше слушал собствените си хвалби, че явно вярваше, че краят ще бъде щастлив за него. Старлет не можеше да разбере каква е причината мъже да се държат толкова глупаво, но тъжната истина бе, че градът им се бе напълнил с жестоки убийци и ни най-малко не се нуждаеше от още един.

За лошо или добро, Маккалистър беше вече тук и нямаше вид на човек, който бърза да си замине. Старлет си бе дала дума да не се присъединява към суматохата, която бе предизвикала появата му. Затова нямаше намерение да застава до прозореца. Гласът на Лора стигна до нея.

— Ти какво мислиш, Старлет? Това той ли е, или не е?

Жените не помръдваха от витрината. Чакаха Деър и дамата му да минат край тях. Напрежението им се увеличи, а с това и развълнуваното им писукане.

— Наистина не ме интересува, Лора — каза простичко Старлет.

— Ами, мисля, че грешиш — подметна Рита, след като бе огледала подробно високия мургав мъж.

Тя определено бе очаквала да види някакъв як мъжага с клатушкаща се походка, от когото всеки момент можеше да се очакват изненади, но, като се вгледа по-отблизо, Рита остана разочарована, защото той не отговаряше ни най-малко на представата й.

— Зная, че го няма от доста време и трябва да се е променил, но този едва ли ще е той — каза Ребека.

Лора бързо се намеси в разговора.

— Той е! Казвам ти! — извика тя. — Помня снимката му във вестника след онази престрелка в Ел Пасо миналата година. Да ти кажа, няма да забравя нещастието, което се случи с горкото момченце, което изтичало под куршумите и беше убито — тя размаха обвинително пръст към двойката, която вече бе съвсем близо до магазина. — Този човек е виновен за това!

Жените продължаваха да го разглеждат. Погледите им бяха изпълнени едновременно с любопитство и със смущение.

Непознатият беше гладко избръснат и безупречно облечен. Носеше хубаво черно палто, тесни панталони, които подчертаваха мускулестите му крака, и красиво изработени кожени обувки, които блестяха, току-що лъснати. Беше стиснал черна пура между пълните си, чувствени устни. Бялата му риза беше от коприна, копчетата на ръкавите, с инкрустирани оникси и диаманти, отразяваха слънчевата светлина. Походката му беше лека и елегантна. А под периферията на черната му шапка изсечените му черти бяха много красиви.

Жените не можеха да повярват на очите си. Той нямаше заплашителния вид на закоравял разбойник. Чули за ужасните дела на Деър Маккалистър, дамите си представяха съвсем друг човек. Сега бяха разочаровани. Къде ли се беше спотаил звярът, когото очакваха?

Той определено не изглеждаше като човек, чиято единствена цел в живота бе да убива хладнокръвно. Но те знаеха, че понякога видът лъже. Поне се надяваха тайно, че в този случай е така. Черните очи на Рита Гилермо бяха потъмнели още повече от съмнение.

— Не зная, искам да кажа, че този човек ми прилича повече на картоиграч, отколкото на наемен убиец.

Разочарованието им стана още по-голямо, когато го видяха как поздрави с любезно повдигане на шапката си една млада жена, която мина край него, повела няколко хлапета със себе си. А когато малкото й момиченце изпусна парцалената си кукла, той изостави дамата си и отиде при него, наведе се и я постави в ръцете на детето. После му се усмихна нежно и го погали по главичката.

— Небеса! Той, изглежда, е и възпитан и има добро сърце — потресено измърмори Ребека.

Публиката в шивачницата го гледа мълчаливо известно време. Сега дори и Лора бе започнала да се разколебава.

— Е… може, все пак, и да греша — призна тя глуповато.

Жените продължиха да гледат след него. Ентусиазмът им се бе поохладил. Мъжът се изправи, пожела приятен ден на майката и на децата и отмина надолу. Точно тогава един порив на сухия вятър отметна палтото му от здравото му мускулесто тяло и откри тайната награда. Жените до витрината на шивачницата замръзнаха при вида на револвера, който висеше на дясното му бедро.

Строгата физиономия на Лора още веднъж се оживи.

— Казах ви, че е той — тя се извърна и потърси с поглед Старлет. Като видя, че е спряла да шие и се е изправила до тезгяха, Лора я повика: — Старлет, ела и ти! Той не може да разбере, че го гледаме.

Те мълчаливо размениха погледи и Лора се засмя:

— Трябваше да се досетя, че ти не би се интересувала. Той всъщност е доста красив. Красотата му е малко… първична, но съм чувала, че някои жени намират това за привлекателно. Разбира се, ти и след милион години няма да си от тях, нали?

Бузите на Старлет поруменяха от тези думи, но в следващия миг кръвта й се смръзна, когато чу, че Ребека възкликна:

— Божичко! Той идва насам, Старлет!

Думите й разклатиха самообладанието на Старлет. Тя се олюля и при това движение събори кутийката с перлени копчета, които още не беше прибрала, и ги разпиля по пода, но дори не забеляза това. За един миг се озова до витрината, забравила предишната си сдържаност. Не можа да си поеме въздух, когато надникна зад завесата и видя, че той наистина крачеше към магазина. Беше вече толкова близо, че тя чуваше звънтенето на сребърните му шпори и лекото потракване на токовете на ботушите му по дървените греди на тротоара. Изведнъж той като че ли усети, че тя го гледа, и очите им за малко не се срещнаха. Старлет потрепери, като че ли той отново бе погалил най-интимното място на тялото й. С изненада отбеляза, че няма нищо смразяващо в очите, които като че ли се забиваха в нейните. Те бяха особено светлозелени със златисти точици и кръгове около тях, като горски извор, целунат от лятното слънце. Тя не пропусна да види, че в погледа му се спотайва следа от тъга и болка. В очите му гореше див, тайнствен плам, който накара сърцето й да се вледени от страх. Това бяха очи, видели много, и то неща, които щяха да я накарат да трепери, бе убедена в това. Запита се на колко ли години беше. Тридесет и три, тридесет и пет! Убиваше с лекота и несъмнено бе по-бърз от мнозина други, защото за наемен убиец бе доста стар — повечето от тях умираха още на младини, и то от жестока смърт.

Старлет продължи да го разглежда. Мислеше си, че плътната завеса, надиплена на прозореца на витрината, я скрива добре. Дори и да искаше, тя знаеше, че не би се отдръпнала. Беше видяла достатъчно скитащи се каубои и закоравели вакерос.2 Повечето от тях бяха попаднали в затвора за нарушаване на обществения ред, тъй като бяха стреляли в бара. Но те не бяха убийци, а просто гуляйджии.

Този мъж беше наемник до мозъка на костите си. Говореше се, че убива, без изобщо да са го предизвикали, че ръцете и душата му са покрити с кръвта на безброй жертви, застреляни от него.

Да, той щеше да превърне в ад живота на града. Старлет не се съмняваше ни най-малко. Това я върна към действителността. Тя превъзмогна обзелата я паника и нареди на Ребека, която бе най-близо до вратата:

— Бързо, заключи!

Момичето хвана с треперещи ръце ключа. То дишаше тежко от вълнение.

— За Бога, побързай! — извика й Старлет.

— Бързам! — изпищя тя.

Твърде късно. Кракът вече бе стъпил на прага. Сребърните шпори иззвънтяха. Старлет замръзна. Топката на бравата бавно се завъртя.