Старлет

Глава 11

Рейвън усещаше отчетливо твърдия мускул на ръката му, която я стягаше около врата. Какво възнамеряваше да прави той? Накъде я водеше? Трябваше да знае. Искаше това да не е истина; цялото положение бе като част от някакъв кошмар и тя можеше само да се надява, че скоро ще се събуди. Но твърдото тяло до нея бе съвсем реално и на нея й беше много трудно да каже кое бе по-лошо — да не знае каква съдба я очаква или да разбере, че това не е сън, а самата истина.

Погледът й сякаш търсеше опора, след което тя едва не се изсмя на глас на себе си. Наистина ли мислеше, че някой може да се появи ей така, от нищото, и да й помогне? „Твърде дълго живя на границата на реалността и мечтите“ — си каза тя.

— Тук няма никой друг, освен теб и този човек. — Старлет преглътна, като мислено се увещаваше да не се паникьосва. — Не мислиш сериозно да ме предадеш на оня главорез, нали?

— Съвсем сериозно — отвърна сухо той и тя знаеше, че съвсем не се шегува.

Тогава тя взе решение и като поклати енергично глава, каза:

— Не… не мога да продължа с тебе… не искам.

Пръстите му сякаш сковаха китките й, които и без това бяха завързани с кожения ремък на камшика, и тя потрепери. Спирайки внезапно, той рязко я дръпна и я обърна към себе си, очите му заблестяха с познатия й вече хищнически блясък.

— Според мен в момента ти наистина нямаш друг избор.

Лицето й пребледня, тя повдигна брадичка. Все пак, някак си, трябваше да стигне до съзнанието му, да го накара да я разбере.

— Аз имам избор… но ти трябва да се съгласиш. Виждаш ли, по-добре е да умра сега на място, отколкото от тяхна ръка по-късно. Не се страхувам да умра, просто не искам да умирам бавно, молейки се краят да дойде по-бързо. — Тялото й потрепери. — И знам, че това е единствената възможност, която ми остава, ако това зависи от Сантучи.

Беше ред на Деър да се изопне напрегнато.

— По дяволите, просто спри да говориш и върви напред.

— Не — каза Рейвън твърдо, с решителен блясък в очите.

— Господи, как искам очите ми никога да не бяха те виждали — изхриптя той, но за момент бе обхванат от противоречиви чувства и погледът му сякаш се замъгли в нерешителност.

Това бе точно моментът, който тя чакаше. Раздвижване на ръката, още едно мигване с очи, и Рейвън се освободи от кожената примка, която стягаше ръцете й. Движенията й бяха заблуждаващи, целящи да го объркат, и за момент тя успя. Рейвън инстинктивно си помисли за револвера му в кобура и се стрелна към него. Почувствала как ебонитовата дръжка ляга твърдо в ръката й, тя събра кураж до го притисне в ребрата му.

Деър неясно промърмори, когато почувства твърдата стомана да го сръгва. Сега Рейвън усети, че в известен смисъл владее положението, но далеч не бе в безопасност.

— Стой настрана, Маккалистър, или, кълна се, ще пробия в тебе дупка, достатъчно голяма да се вижда през нея светлината.

Заплахата в гласа й бе недвусмислена. Погледите им се кръстосаха изпитателно.

— Не мисля, че ще дръпнеш спусъка — каза накрая той.

— Освен ако не ми дадеш друга възможност — отвърна студено тя.

— Правиш голяма грешка, хлапе.

— Ще направя още по-голяма, ако не се опитам да се отърва от всичко това, и ти го знаеш!

Някъде в далечината се виждаха дървета, които растяха покрай реката. Това не беше точно пътят, по който беше дошла преди това, но и този щеше да свърши работа, си помисли тя. Нямаше време да се връща точно по същия път, по който бе дошла, особено сега, когато Сантучи вероятно вече бе тръгнал по следите им.

Маккалистър протегна ръка и тя отскочи назад изплашено.

— Дай ми револвера — заповяда той.

— Да ме вземат дяволите, ако ти го дам — прокълна остро тя. — Върви напред… Обърни се и се махай от тука, преди да съм направил нещо друго, за което, без съмнение, ще имам след това причини да съжалявам.

Той я погледна с онзи опасен, непредсказуем блясък в очите, с който тя вече бе започнала да се съобразява, както и да ненавижда.

— Тъй че да можеш да ме застреляш в гърба? Хм, това няма да стане, хлапе. Заклел съм се да не умра с лице заровено в калта. Така че, предполагам, всичко по-нататък зависи от тебе.

В този момент никой от тях дори не смееше да въздъхне.

Маккалистър измери с поглед изправения пред себе си преследвач. По дяволите, това беше нова битка, лице в лице, но нямаше как да се избегне. Той знаеше какво трябва да направи.

С бързо гъвкаво движение той стрелна ръка напред, удряйки отстрани китката на преследвача си с отворена длан, като изби револвера от ръката му.

Тя задъхано си пое въздух, когато колтът падна тежко на земята в краката на Маккалистър. Той се наведе, спокойно го вдигна и го прибра в кобура.

Лицето на Рейвън пребледня от болка и ярост. Тя разтри с длан тръпнещата си китка.

— Копеле! — изръмжа тя.

Маккалистър дълбоко въздъхна.

— Повярвай ми, това не ми харесва повече, отколкото на тебе.

Тя се съвзе, очите й блеснаха.

— Как ли пък не!

Лицето й не показваше никакви емоции, когато той й протегна ръка.

— Да вървим. Губим време, а гостите скоро ще се разотидат. Не искам да открият неприятната изненада.

Един мускул на гладката му челюст нервно потрепери, той се протегна напред и я обгърна през кръста с мускулестата си ръка.

— Знаеш ли, да се бия с теб на всяка крачка става страшно уморително — той бързо я дръпна към себе си.

Рейвън не може да направи нищо повече, освен да поеме жадно въздух, когато той просто я избута напред. Твърде разярена, за да говори, тя се забърза напред пред него. Никого не бе мразила през живота си толкова много, както него в този момент. Рейвън мислено претегляше обидите, които й бе нанесъл, откакто се бяха изправили един срещу друг, и лицето й се изкриви от ярост.

Горещата неподвижност на нощта я блъсна с изненадващата си реалност, когато те направиха широк кръг около къщата, минавайки покрай цветната градина на Бенджамин Тримейн, в средата на която той бе поставил богато украсен фонтан, като символ на надеждите и мечтите, които искаше семейството му да пренесе напред във времето. Рейвън чу как внезапно откъм столовата, която бе останала зад тях, избухна смях и постепенно заглъхна с тяхното придвижване напред.

Разбра, че те се движеха по посока на конюшните, когато шумът от вечеринката и смехът постепенно заглъхнаха и наоколо остана само задушаващата тъмнина на нощта.

Рейвън разбираше, че ако искаше да има някакъв шанс за оцеляване, трябваше отново да избяга от него. И въпреки храбрите си мисли тя никога не се бе чувствала така, сякаш коленете й ще се подгънат всеки момент и тя ще падне мъртва.

Той беше така близо до нея, всеки негов мускул напрегнат до скъсване. Но ако можеше да се отскубне и да побегне като заек, бе възможно да се изплъзне в нощта. Ако обаче опиташе и не успееше, гневът му щеше да бъде жесток.

Рейвън си пое дълбоко дъх. Сега или никога. Вървяха по лек наклон надолу. Конюшните се извисяваха в далечината. Събирайки целия си кураж, тя бързо се извъртя с лакът назад, удари го в ребрата с цялата сила, която можа да събере. Маккалистър извика от болка, за момент отпусна захвата си и тя бе свободна.

Проклинайки я тихо, той се протегна да я достигне, но бе твърде късно. Беше се отскубнала от него и сега с цялата си енергия се бе насочила към конюшните, надявайки се да се скрие в тъмнината.

Краткото разстояние й се стори безкрайно, когато се препъваше по неравния терен. Зад себе си чуваше как той тихо проклина. Дали щеше да стреля? Крадешком хвърли поглед през рамо назад с надеждата, че е спечелила известна преднина, но изтръпна, като видя, че той не беше чак толкова изостанал, колкото очакваше.

Рейвън се втурна напред. Нямаше да има повече шанса да се измъкне на свобода. В пристъп на нова енергия тя се шмугна надясно, обърквайки го, заобиколи бързо навеса и се втурна напред. Щеше да успее! Просто трябваше да успее!

Неочаквано Маккалистър се озова до нея, дръпна я към себе си, силните му пръсти я стиснаха за китката и той изви ръката й зад гърба. Тя с мъка си пое въздух и гневно изруга. Той само сухо се засмя. Беше много добър в причиняването на болка; тя не се и съмняваше — той бе професионалист в това.

Хрипкавият му глас проскърца в ухото й.

— По дяволите! Ние непрекъснато се боричкаме. Няма да губя повече време, за да та убедя, че трябва да се държиш подобаващо. Само един звук, едно погрешно движение, и си мъртъв! — кипеше той някъде в тъмнината. — Господи, каква беля си само.

Сега той блъскаше Рейвън пред себе си и по всичко личеше, че не й остава нищо друго, което може да направи, за да го спре. Бе твърде изморена, за да се бори при това неравенство на силите.

Той мърмореше сърдито през стиснати зъби:

— Може би трябваше просто да те застрелям! Ти си го заслужаваш, след цялото това разиграване, което направи.

След това, сякаш тази мисъл го бе занимавала за известно време, той сякаш промени становището си. Маккалистър се спря, разкърши рамене и след това каза:

— Сега… ако стрелям, изстрелът ще привлече излишно внимание насам. Може би ще е най-добре да удавя това малко копеле.

Тя си пое дълбоко дъх, разтреперана. Сега в главата й вече нямаше никакво съмнение накъде я водеше. Вървяха надолу по склона, за да достигнат брега на реката. Рейвън се насили да се бори, опитвайки се да го ритне.

Без дори да наруши стъпките си, той просто се отдръпна от нея. Рейвън загуби равновесие и щеше да падне, ако той не я държеше за ръката. Тя разбираше, че просто правеше нещата по-лоши за себе си, като му се противопоставяше, но ако трябваше да умре — а тя започна да усеща, че това бе съдбата й, — щеше да го направи с достойнство. За първи път от толкова време Рейвън ясно осъзна своята женственост и безпомощност.

Изпълнена с ужас и яд, тя не можеше да повярва, че правилно го е чула. Когато стигнаха реката, той й заповяда да си свали коженото яке и ботушите. Рейвън се наежи, клатейки отрицателно глава.

— Сваляй ги, или аз ще го направя — непоколебимо заяви той с лице като от гранит.

— И ако не го направя? — изтърси тя.

Той я удостои с усмивка, лишена от всякакъв хумор, ръката му сграбчи коженото яке и за неин ужас горното копче се разкопча с пукот.

Рейвън разбираше, че ако продължава да упорства, само след няколко минути ще трябва да дава куп обяснения.

— Чакай… Сам ще го направя — каза тя, мъчейки се да се успокои, като трепереше в прохладната вечер.

Не знаеше дали трябва да чувства облекчение или отново ужас, защото в този момент забеляза няколко от пазачите, които се бяха насочили към тях.

— Струва ми се, че няколко от твоите приятелчета идват да се присъединят към нас — каза тя, като не можа да потисне презрителната си усмивка.

За момент той завъртя глава назад и след това отново я погледна. Рейвън не можеше да повярва, че правилно го бе разбрала, когато той каза:

— Можеш да плуваш, нали?

— Мисля, че ти току-що каза, че ще ме удавиш — не можа да се въздържи да не подхвърли предизвикателно тя.

— Това няма да го обсъждаме — предупреди той и без да дочака отговор, я блъсна към брега на реката, като изкомандва: — По дяволите, стига си стърчала там. Хайде… скачай!

Ужасът така стегна мускулите на гърлото й, че тя едва можеше да говори. Стояха на възвишение, което се издигаше над реката. Е, можеше поне да се предполага, че под тях имаше вода.

— Толкова е тъмно… Не виждам водата.

— Не ти е нужно да я виждаш, а да можеш да плуваш в нея.

— Не… няма да стане — задавено каза тя. Рейвън никога не бе успявала да овладее страха си от дълбоките води, а тук ставаше дума за плуване в непознати дълбочини — дума да не става! Тя просто не можеше. По-добре да я застрелят!

— Кълна се, никога не съм срещал човек, който да действа така смело в един момент и в следващия да е толкова малодушен — той стоеше до нея с напрегнат поглед. — Просто давай напред и скачай. Ще бъда близо до теб.

Продължаваше да я бута, като я увещаваше:

— Давай… преди да съм те удушил, и тогава няма да те е страх от нищо въобще!

Да умре от ръката му не изглеждаше чак толкова страшно в този момент, отколкото да скочи в реката. Неочаквано Рейвън почувства как голямата му ръка обхваща гърба й, след което я избута силно напред. Тя падаше… падаше… Бе толкова изплашена, че не можеше дори да крещи.

— Скачам веднага след тебе — я застигна гласът на Маккалистър.

„Все пак някаква утеха“ — си помисли тя. Двамата полетяха надолу. В ушите й гърмяха гръмотевици, искри подскачаха зад притворените й клепачи. Бе полетяла с краката напред, надолу, надолу и нямаше нищо друго под нея, освен празнота. Отнякъде далеч в пространството й се стори, че чува гласове.

— Стреляйте, глупаци! Не им позволявайте да избягат!

Стакатото на стрелбата раздра нощта; сякаш безброй пушки и револвери стреляха безкрай. Някой пищеше. Много приличаше на нейния глас, но тя знаеше, че не може да е така. Бе твърде изплашена, за да може да произнесе и звук.

Потъването в ледената водата за момент прекъсна звука на лудницата отгоре. Водата я обгърна отвсякъде и тя си помисли, че никога няма да спре да потъва. След това инстинктивно раздвижи ръце и крака, пробивайки път към повърхността. Едва тогава осъзна, че на повърхността я чакаше още по-голяма опасност.

Преследвачите, изглежда, се бяха успокоили за момент… а къде беше Маккалистър? Беше ли оцелял или бе станал жертва на някой куршум? Ако това не означаваше, че трябва да остане съвсем сама в тази вода, би предпочела второто. При тази мисъл нещо в стомаха й се надигна.

Най-после главата й се показа на повърхността и още преди да се ориентира, усети как нещо се заплете в краката й. В гърлото й заседна писък и тя едва се въздържа да не изкрещи.

Дългата й коса се бе разпиляла върху очите й и бе залепнала по лицето. Едва виждаше. Сграбчвайки мократа си коса, тя я отстрани от лицето си. Рейвън разбираше, че ако Маккалистър бе някъде наблизо, с нейния театър бе свършено. Щеше да разбере, че е жена.

И тогава го видя да плува надолу по реката, толкова надалеч, че й мина мисълта, че би могла да доплува до другия бряг, без той да я забележи. Но хвърляйки последен поглед в неговата посока, тя видя, че той се влачи безпомощен по течението и сега беше с лице, потопено във водата.

Рейвън не хареса това, което си помисли, но веднага реши как трябва да постъпи. Той можеше да я убие или да остави Сантучи да извърши мръсната работа, но в действителност не бе постъпил така. По някаква неизвестна причина се бе мъчил да спаси живота й. Странен човек бе този Маккалистър.

Над главата й проехтяха сърдите гласове.

— Можеш ли да ги видиш? — питаше някой.

— Много е тъмно, за да се види нещо — отвърна друг глас.

Рейвън заплува към Маккалистър. Той губеше съзнание, когато тя го достигна; по лицето му се стичаше кръв от рана в главата.

— Хвани се за мен — каза му тя. — Ще се помъча да те измъкна оттук.

По всичко личеше, че той не я разбира, и тя трябваше да провре ръката си под гърдите му, като се стараеше да задържи главата му над водата и риташе с крака с последните сили, които й бяха останали. Плясъците, които издаваше, насочиха преследвачите към тяхното местоположение.

Дъжд от куршуми се изсипа във водата толкова близо, че тя почти извика. Всеки момент очакваше някой от тях да я прониже. Ако не беше Маккалистър, би се измъкнала лесно. Но тя се чу да казва:

— Просто се облегни на мене. Ще трябва да плуваме още дълго.

Главата му падна назад върху рамото й. Той дори не беше я чул. Маккалистър можеше и да е мъртъв, но тя нямаше да го изостави. В това беше сигурна.

По начина, по който тялото му трепереше, разбра, че той е още жив. Продължаваха да плуват и тя трябваше да се пребори с едно вътрешно усещане. Рейвън го ненавиждаше, страхуваше се от него, но за момента тя бе всичко, което той имаше, което можеше да крепи изнуреното му тяло над водата. Сега той не й изглеждаше вече толкова страшен. Контузен и ранен, той се бе превърнал в обикновен човек, който се нуждаеше от нейната защита, за да оцелее.

Междувременно настъпи несигурна тишина, нарушавана само от тихия ромон на реката. След това се случи нещо, което накара кръвта й да изстине. От едно възвишение над реката Сантучи започна да вика.

— Хей, амиго… чакай да ти помогнем. Ще ти помогнем, нали знаеш. Трябва само да ни подскажеш къде си.

Той се мъчеше да прокара нотка на загриженост в гласа си. В тона му Рейвън долови нещо друго, внимателно прикривано, но в недостатъчна степен. Това вероятно беше напрегнатият начин, по който говореше, което я накара да остане нащрек.

Тя се напрягаше да рита с крака, като правеше всичко възможно да гребе със свободната си ръка. Вече беше се изморила и се питаше още колко би могла да издържи, докато стигнат до брега. Тогава чу шум от лодка, пореща водата, и по повърхността се очерта пътека от светлина, на около тридесет стъпки от тях, която идваше от един запален фенер.

Рейвън обърна глава и видя, че лодката ги беше почти настигнала. Очите й се разшириха от ужас, когато видя, че един от мъжете бе насочил пушка срещу тях.

Образуваните от изстрелите вълни я подхвърляха от една страна на друга. „Самозарядна пушка“ — помисли си тя и вече не виждаше никакъв начин да се измъкнат. Рейвън усети разтърсващ удар през цялото си тяло, но не усети никаква болка. „Остави водата да те влачи — помисли си тя. — Значи, ето така ще умра.“

— Не знам със сигурност какво са търсили, но не мисля, че това вече има някакво значение. По всичко изглежда, че те вече са мъртви.

Сантучи стоеше пред Алек Тримейн в кабинета на хасиендата.

— За съжаление не можахме да открием телата им, но тук течението е силно и аз предполагам, че ги е завлякло надолу по реката. Ще можем да претърсим по-добре през деня. Ще ти съобщя за подробностите по-късно.

Вечеринката бе свършила отдавна; гостите въобще не бяха разбрали за битката, която се бе водила на живот и смърт. Музиката и виното бяха притъпили сетивата им, но мъжът, който стоеше зад масивното дъбово бюро, бе трезв и студен като камък. Както и разгневен.

— Как можахте да го допуснете на територията на хасиендата, без да ме попитате преди това? — запита гневно той.

— Това бе неволна грешка — отвърна Сантучи, — но аз изпълнявах само нареждания.

— Нареждания! Чии нареждания, ако мога да запитам?

— На сеньората. Тя бе тази, която го покани тази вечер. Въобще не искаше да ме изслуша.

Алек прониза с поглед Сантучи.

— Плащам ти да правиш това, което съм наредил! Няма защо да мислиш или да изпълняваш чужди указания. Трябваше да докладваш на мен за този проблем. Аз щях да се погрижа за това. Твоята грешка ми струва много. Дано да имаш късмет и да се надяваме, че те не са оживели.

След като Сантучи излезе, затваряйки вратата след себе си, Алек стана от стола и се приближи до един стъклен терариум, поставен върху ниска масичка. Пъхна ръка в него, грабна един от неговите черни, с космати крака, обитатели и го повдигна.

— Скъпите ми приятели, винаги мога да разчитам на вас — мърмореше той с тон, в който се прокрадваше любвеобилна нотка. — Не ми е приятно да ви държа така затворени, след като знам какви добри ловци сте и колко страдате от глада, който ви измъчва. Точно като мен вие знаете как да сграбчвате плячката си и да я поваляте — очите му се навлажниха от прочувствени сълзи. — Скоро… да, много скоро гладът ви ще бъда заситен.

Рейвън полуносеше, полувлачеше едрото тяло на Деър Маккалистър, когато го извличаше от реката. Дращейки нагоре по стръмния бряг, тя непрекъснато го подканяше да върви напред, макар да знаеше колко тежко е всичко това за него. Той беше в полусъзнание, погледът му едва се фокусираше. Когато стигнаха до нейния кон и той с големи усилия се качи на него, силите му се изчерпаха докрай. Маккалистър се килна напред и легна върху врата на коня, без да отрони нито звук.

Рейвън се метна зад него и го дръпна назад, обгръщайки го с ръце. Бе готова да направи всичко, за да спаси живота и на двамата, но не беше убедена, че всичко това ще е достатъчно. Докосвайки неговата студена, лепкава буза, тя искаше да му вдъхне частица живот от своя.

— Не се предавай Маккалистър. Имаме да уреждаме някои неща първо между нас двамата.

Тя решително пришпори Миднайт и черният кон се изстреля напред в нощта. Падналата над земята мъгла ги заобиколи и погълна, когато те продължиха по течението на реката.

Изглежда, бе изминала цяла вечност, преди да достигнат нейното място, но всъщност не бяха яздили повече от два-три часа. Маккалистър не пророни нито дума през цялото време.

По време на дългата езда той лежеше тихо в ръцете й. През цялото време тя се стараеше да го крепи, за да не падне от коня. На лунната светлина тя забеляза колко бледо бе станало лицето му и разбра, че той няма до може да продължи така дълго. Нямаше никакво време за губене и тя непрекъснато пришпорваше Миднайт.

Когато достигнаха скритата навътре в планината колиба, която бе обградена от трите си страни от високи борови дървета, тя най-после можеше да отдъхне с облекчение. Това бе тихо, красиво място и тук бе домът на Рейвън. Никой друг, освен Джейд, не беше идвал тук на гости. Мястото бе отдалечено и сигурно, но Рейвън разбираше, че съществуваше определен риск, като доведе тук този човек на револвера. Нямаше друг избор. Той не би издържал един по-дълъг преход до града на кон. А нямаше друго място, където можеха да отидат.

Тя първа слезе от коня, след това успя да плъзне внимателно надолу тялото му от гърба на Миднайт и да го постави на земята пред стълбите. Свали от коня сгънатото одеяло и с бутане и пъшкане го подпъхне под неподвижното му тяло. Беше мудна и изморителна работа, но най-после успя да го извлече по стълбите и да го вкара в колибата, където се строполи до него на пода.

Лежейки така, тя обърна глава и започна да изучава неподвижното тяло до себе си. Дишането му бе повърхностно; той поемаше всяка глътка въздух с болезнено задъхване. Те бяха успели и той беше жив, но тя разбираше, че най-лошото предстои тепърва. Мислейки си за непосилната задача, която й предстоеше, тя неволно потрепери от лъчите на изгряващото слънце.