Старлет

Глава 17

Дните минаваха и двамата ставаха все по-добри приятели и любовници. И когато една сутрин отвори очи и осъзна, че не само е почувствал топлината на слънцето на лицето си, но и фактически го е видял през отворения прозорец, Деър реши да я събуди моментално. Тя беше покрила лицето си с ръце и от очите й извираха сълзи на радост.

Той я наблюдаваше като хипнотизиран, погледът му проследяваше пътя на тези сълзи, и тогава несъзнателно протегна ръка и попи с палец една от тях.

Малката капчица влага блестеше на слънцето като кристал и беше най-ценният подарък, който можеше да му даде. Изведнъж пожела да я постави в бутилка и да я скрие някъде, за да може да я съзерцава, когато си пожелае. Искаше да си спомня всичко за времето, когато са били заедно, и това желание го порази.

Деър си спомни още веднъж мига, когато рано една сутрин тя седеше на стъпалата на верандата и го чакаше, за да го придружи по време на ежедневната им разходка. Тези сълзи го бяха трогнали по начин, по който нищо друго не можеше да го трогне. Защото тя беше плакала за него. Не можеше да си спомни никой друг, който до такава степен да е разтърсвал емоционалния му живот. Ужасяваше се от мисълта колко важна бе станала тя за него. Но имаше и нещо друго, което го тревожеше: фактът, че когато я напуснеше, тя щеше да се върне към другия си живот, като Рейвън.

Той нямаше повече съмнения, че именно Старлет бе облеченият в черно ловец. Започна да си припомня детайлите и картините от нощта, когато за малко не потъна в реката. Най-живо от всичко си спомняше как тя го държеше в ръцете си и го принуждаваше да се бори за живота си. Езикът на тялото. У Старлет нямаше нищо, което сега да не знаеше.

Спомни си часовете, когато се смееха и играеха заедно, когато се любеха с цялата страст, на която бяха способни.

Тази сутрин бе слънчева и топла. Из въздуха се носеше миризмата на пролетта. Старлет бе вътре и приготвяше кошницата за пикника. Щяха да прекарат целия ден в планината.

Неговото зрение се бе възстановило напълно, а той умееше да бъде благодарен. Първия път, когато видя лицето й и ясно различи всеки детайл, трябваше да се обърне настрани, защото едва не заплака от нейната красота. Желаеше страстно това, което тя му предлагаше, но не можеше и да помисли за женитба и деца и за това какъв щеше да бъде животът му с нея. Дори ако се предадеше и се оженеше за нея, те никога нямаше да остареят заедно. Щеше да й донесе само болка и несбъднати мечти. Истината бе кристално ясна: един ден щеше да се появи човек, който вади револвера си по-бързо от него. Това беше неизбежно. Не искаше Старлет да изживее остатъка от дните си като вдовица. Тя заслужаваше нещо по-добро от това да носи името му.

— Мисля, че най-накрая приготвих всичко — каза ведро тя, като прекрачи през прага.

Той скри чувствата си под една насилена усмивка и двамата тръгнаха ръка за ръка към конете.

Това беше първото пътешествие на Деър от много време насам и той се наслаждаваше с цяла душа на приятната езда из раззеленяващата се гора. Трябваше обаче да признае, че съзнанието му сякаш не искаше да приеме обкръжаващата го красота. Не и когато очарователната Старлет яздеше до него, а бедрата й се полюшваха съблазнително от лекия тръс на коня.

Като човек, който твърде дълго е изпитвал жажда, той не можеше да отдели очите си от нея. Тя беше самата съблазън, дългата й разкошна коса, неприхваната с фиби, падаше на каскади по гърба й, а слънчевите лъчи се отразяваха в златните кичури. Това беше ден, който никога нямаше да забрави. Щеше да остане завинаги в паметта му, за да може да се вглежда в него, когато животът без нея станеше непоносим. Знаеше прекрасно, че този ден щеше да настъпи скоро. Не можеха да останат завинаги в малката си Утопия. Все някой щеше да дойде да го потърси, а той не искаше да я подлага на опасност, когато го откриеха.

Когато достигнаха местоназначението си — един чист планински поток, който падаше от скалите в дълбоко синьо езерце, скрито между дърветата и блестящо като скъпоценен камък под парещото слънце. — Деър и Старлет бяха вече достатъчно уморени, за да си позволят почивка.

Деър запъна конете под сянката на едно дърво, където те можеха да си похрупват от зелената трева, обърна се и видя, че Старлет вече го чакаше.

— Готов ли си за плуване? — попита го тя с дрезгав глас.

— Ти си първа — каза той. — Аз ще хвърля поглед наоколо, за да се уверя, че сме на сигурно място.

Старлет навлезе във водата в сатененото си бельо — изглежда, се срамуваше от него, откакто той възвърна зрението си — и започна да плува покрай брега. Наслаждаваше се на освежаващата прохлада на водата, която галеше приятно порозовялата й кожа. Обърна се по гръб и заплува навътре. Косата й се носеше след нея като сребърна паяжина по водата.

Деър се увери накрая, че са на сигурно място, и започна да я наблюдава от брега. Напомняше му за езическа водна нимфа. Той я желаеше, нуждаеше се от нея в този момент с такава ожесточеност, каквато никога досега не бе изпитвал. Очите му следваха отмерените й движенията и от време на време забелязваше, че тя хвърляше по един поглед към дънера, на който бе седнал до самия край на водата.

Тя очевидно не възразяваше против това да я наблюдава. Естествено, той вече познаваше цветистото благоухание на свежата й кожа, вкуса на целувките й върху своите устни.

Знаеше всичко това, но въпреки това искаше да разбере повече неща. Много повече. Преди няколко дена се бе натъкнал на един черен копринен шарф, окачен на задната стена на гардероба. Знаеше, че Рейвън носеше същия тип шарф. Рано или късно щеше да я принуди да разреши съмненията му. Какво ли щеше да каже? Как щеше да се отрази това върху техните взаимоотношения?

През последната седмица той на няколко пъти си спомня за нощта, когато Рейвън го измъкна от реката и го докара в тази хижа. Спомняше си сребристата коса и меката кожа, но повече от всичко в съзнанието му се бе набил гласът, заставящ го да не се предава, да продължава да се бори за своя живот по време на онази ужасно дълга езда. Това беше гласът на Старлет, ръцете на Старлет, които за него очертаваха линията на живота през най-черните часове от съществуването му.

Имаше и някои други дребни прилики. Неща, които бе забелязал с удивителна яснота, докато бе в плен на тъмнината. Тяхната височина и конструкция, дори миризмата на телата им бяха едни и същи.

Времето и множеството сходства го доведоха до заключението, че Старлет и Рейвън са едно и също лице. Скоро трябваше да обсъдят и този въпрос. Деър не смяташе, че ще може да й позволи да продължи опасния си кръстоносен поход. Ужасяваше се при мисълта какво може да се случи с нея. Какво ли щеше да каже за това? Там беше цялата дилема. Ако той знаеше поне едно нещо със сигурност за тази жена, то това бе, че тя е смела и има по-голямо сърце от всички, които бе срещал досега в живота си. Повярваше ли достатъчно силно в нещо, никой не можеше да я разубеди.

Наблюдаваше я замислено как преплува езерото, спря на няколко метра от него и се изправи. Сведените му очи не пропуснаха нищо — съвършенството на нейното изваяно тяло, контурите на пълните й гърди и здравите като камъчета зърна, подчертани от прилепналия сатен. Помисли си, че дори и сега тя е толкова мистериозна, колкото и първия път, когато се срещнаха. Без значение колко пъти един мъж може да притежава жена като Старлет, той никога нямаше да може да я подчини на себе си. Тя бе горда и с независим дух и щеше да се промуши през пръстите му като скакалец, когато и да опиташе да я хване.

— Мислех, че ще поплуваш заедно с мен — каза тя.

— Наистина исках, но ми хрумна нещо по-добро — отвърна й той и я примами с пръст. — Защо не дойдеш тук, за да ти кажа какво е то?

Тя поклати глава.

— Не. И тук ми е приятно.

Той започна да разкопчава колана си.

— Тогава, предполагам, аз ще трябва да дойда и да те измъкна.

— Не мисля, че ще можеш да ме хванеш — отвърна тя, неспособна да устои на изкушението.

Преди още думите да бяха излезли от устата й, той скочи от дънера, смъкна ризата си, след това ботушите и панталоните си.

Старлет изпищя, когато той се гмурна от брега във водата, излезе на повърхността и започна да плува към нея.

— Никога няма да ме хванеш! — изкрещя тя и започна да се отдалечава с плуване от него.

Деър й позволи да вземе приличен аванс, но я наблюдаваше много внимателно, защото прекрасно помнеше отвращението й от дълбоките води. Ако беше Рейвън — а от известно време той подозираше, че нещата стоят именно така, — тя скоро щеше да смени посоката и да заплува обратно към брега.

Но тя продължи да плува, очевидно, без да я е грижа за дълбочината под краката си.

— Побързай, охлюв такъв — не можа да устои тя на изкушението да го подразни.

— Продължавай по същия начин и ще си навлечеш неприятности — предупреди я той с насмешлива грубост. Започна да скъсява дистанцията между тях и точно когато бе на няколко сантиметра от крака й, тя плисна вода в лицето му.

— Старлет! — изръмжа той заплашително, когато тя продължи да го залива с водни струи.

— Нали днес се оплакваше, че ти е горещо? Добре де, просто се опитвам да те охладя — подразни го тя.

— Дадено, но трябва да знаеш, че сама си го просиш — каза той и с едно бързо движение изчезна под повърхността на водата.

— Деър, не се занасяй. Моля те, не прави това — изкрещя тя, като престана да плува и запляска във водата с отворени на четири очи.

Погледът на Старлет бе привлечен от чистата повърхност. Упорито се стараеше да различи очертанията на тялото под водата. Дишането й стана учестено. Внезапно тя размаха крака под водата.

Сега той беше на една ръка разстояние от нея. Тя заповяда на крайниците си да се раздвижат и точно когато се готвеше да заплува към брега, ръцете му я сграбчиха здраво за краката и я задърпаха силно под водата.

Тя успя да си поеме глътка въздух, преди да се окаже затворена в прегръдките му. Внезапно тяхната игра се превърна в нещо повече. Той я бе прегърнал с една ръка през кръста, а с другата отметна главата й назад. Въпреки гръмотевичните удари на сърцето си тя желаеше да получи и още нещо от него.

Целувката му бе силна и жадна, езикът му навлезе между зъбите й, за да опита вкуса на устата й. Той я целуваше, докато гърдите й започнаха да се стягат от липса на въздух, а главата й се завъртя от емоциите, които не можеше повече да потиска.

След това той внезапно я освободи от прегръдките си и двамата изплуваха едновременно на повърхността.

Поемайки си забързано дъх, тя се оказа лице в лице с него, все още потръпваща от хилядите чувства, които неговата целувка бе събудила. Очите му бяха потъмнели от страст; тя чувстваше, че я обзема приятната отмала на желанието. Нямаше думи. Не бяха и нужни. Ръцете й се протегнаха към него и той се придвижи напред, за да я затвори отново в обятията си.

Ръцете му милваха гърба й, след това се спуснаха надолу, потънаха под таза й и затърсиха мястото, където тя изгаряше от желание по него.

Кръвта пулсираше във вените им и горещината я обливаше сякаш от деветия кръг на душата й. Пръстите му докосваха и изпълваха, караха я да забрави всичките си останали желания. Тя изви гръб и простена в екстаз.

Мускулите на врата й се бяха напрегнали толкова, че дори не можеше да каже какво чувства, но тялото й вече отговаряше на търсещите му пръсти. Безпокоеше я мисълта, че той може да стигне до истината за нея и да разкрие кой се крие под маската на загадъчния Рейвън. Напоследък често я заговаряше за Рейвън и тази сутрин дори я бе попитал дали вярва, че това, което вършат хора като Рейвън, е правилно. Тя, разбира се, бе убедена в това. И, разбира се, той се придържаше към противоположното мнение. Но докато мисълта, че той може да разкрие тайната й, просто я плашеше, перспективата да го загуби направо я ужасяваше. Беше сигурна, че ще я намрази, ако научи, че съзнателно го е мамела. Дори нещо по-лошо — искаше да го убие.

При тези мъчителни мисли тя затвори очи и каза с треперещ глас:

— О, Деър, караш ме да се чувствам толкова объркана. Когато ме държиш в прегръдките си и ме докосваш, това е чудесно и светът става прекрасен. Но в други случаи… Той я хвана здраво за раменете.

— Ш-шт… Нека забравим за другите случаи сега. Желая те, Старлет. Сега това е най-важното.

Всички съмнения, които я терзаеха до този момент, се разтвориха като утринна мъгла във въздуха.

Когато се върнаха в хижата, слънцето вече залязваше зад планините и нощният бриз приятно галеше загорялата им кожа. Затоплиха вода над огнището и след това Деър напълни огромната дървена вана, която се намираше пред пламтящия огън.

Когато и двамата се оказаха във ваната, той я притисна към себе си, а тя зарови лице във врата му. Стояха така дълго, без да си казват нищо, като просто се наслаждаваха на новооткритата си близост. Когато започнаха да се трият с ароматизирания сапун, водата вече бе станала прохладна, но те платяха от страст.

Деър препаса една кърпа около кръста, завърза я на хълбока си, след това вдигна Старлет от ваната и я зави в мъхестата хавлия, оставена да се суши до огъня.

По-късно се угостиха с риба на грил и пържени картофи и мълчаливо наблюдаваха величествената планина през широките прозорци. Луната бе пълна и небето посипано със звезди. Старлет никога не се бе чувствала по-удовлетворена.

Тази нощ крехкото доверие между тях, изглежда, стана по-крепко.

Беше много късно, когато най-накрая заспаха.

Старлет се събуди изненадана от откритието, че навън все още е тъмно. Освен това спеше сама. Деър беше изчезнал.

Тя се ослуша и за миг помисли, че чува гласа му от съседната стая, сякаш говореше с някого. Отметна завивките, измъкна се от леглото и тръгна към вратата, като се стараеше да остане скрита от чужди погледи.

Деър стоеше с гръб към нея и в стаята наистина имаше друг човек. Индианец. Беше облечен в риза от биволска кожа и панталони. Не беше обикновен воин. Достатъчно беше да го погледне, за да разбере това, и когато той заговори, гласът му издаваше влиянието на години възпитание.

Държеше се толкова повелително, колкото и Деър. Висок, широкоплещест и изключително красив, той бе по-тъмен и дори с по-зловеща външност от човека, който стоеше срещу него.

— Винаги ми е приятно да те видя, Нощен Сокол — чу тя гласа на Деър. — Макар че, трябва да призная, съм малко изненадан, че си успял да ме откриеш тук.

— Добре е, че изглеждаш здрав, братко мой — отвърна Нощния Сокол. Той се усмихна и острите черти на лицето му омекнаха, което го накара да изглежда по-малко заплашителен. — Ти най-добре би трябвало да знаеш, че мога да те намеря навсякъде.

— Тогава ми кажи защо си тук.

— Води ме изключително важен въпрос, братко мой. Много се говори за внезапното ти изчезване — започна Нощния Сокол. — Моите воини направиха малко разузнаване и ми казаха, че Алек Тримейн е предложил солидна сума на всеки, които успее да проследи човека на име Рейвън. Мъжете вече са се пръснали наоколо; скоро могат да дойдат и тук. Не мисля, че ти или момичето трябва да бъдете тук, когато това стане.

Деър стоеше до него с безизразно лице и студени очи.

— Това мръсно копеле! Трябваше да го довърша още преди години. Той е човекът, за чиято глава трябва да бъде обявена награда, а не Рейвън.

— Ще се върна утре. Тогава и ще ми кажеш какво си решил. — Нощния Сокол положи ръка на рамото на приятеля си. — Сега ще трябва да те напусна и да се върна в лагера на моите воини. Спи спокойно, братко мой. И нека духовете те водят.

— Благодаря, че дойде да ме предупредиш, Нощни Соколе — каза Деър. — Пътувай с мир. Ще ти съобщя решението си утре.

Старлет затвори очи. Страх, безотчетна мъка и чувство за безпомощност се преплитаха в душата й. Тя се мъчеше да се овладее. Това беше нещо, което трябваше да направи на всяка цена. Когато отвори очи, тя се почувства по-спокойна, по-рационална, но сърцето все още я пронизваше. Не можеше да му помогне с нищо.