Старлет

Глава 24

Деър имаше чувството, че пътуват за града вече цяла вечност, въпреки че нямаше и час, откакто бяха спасили Старлет. Както винаги нащрек, Нощния Сокол мълчаливо яздеше зад тях. Сърцето му можеше да разбере болката на неговия брат.

През цялото време, докато се връщаха, Деър изпитваше ту страх, ту гняв. Едва не бе загубил Старлет. Единственото нещо, което му се искаше сега, бе тя да отвори очи и да му се усмихне. Той добре разбираше, че това е невъзможно, защото тялото и душата й бяха преживели ужасно премеждие.

Тя лежеше бледа и отпусната в ръцете му. Видя как устните й потрепнаха и чу, че прошепва името му. Това разкъса душата му. От гърлото му се изтръгна тихо ръмжене. Сети се колко смело се бе държала тя, докато Алек я беше преследвал като животно и я беше затворил в пещерите, и юмруците му се свиха. Той я беше намерил изтощена и безпомощна и това го бе наранило много повече, отколкото си беше представял. Мисълта, че винаги невинните страдат най-много, го вбесяваше.

Старлет не беше само невинна. Тя беше и негова любима — любимата на сърцето и на душата му.

Следващата му мисъл го накара да изтръпне. Ами ако бе загинала там? Гневът го заслепи. Нецивилизованият дивак у него жадуваше за отмъщение. Той можеше да бъде удовлетворен само по този начин. Но този мръсник Алек го беше изиграл. Беше мъртъв и не можеше да плати за страданията на Старлет.

Той се наведе към нея и започна да й говори успокоително, хванал я нежно за безчувствената ръка, която тя вяло бе отпуснала в скута си. Успя да спре кръвта от раните по челото й с носната си кърпа. Не беше сигурен, но мислеше, че глезенът й е счупен. Успокои се, като видя, че многобройните порязвания не бяха сериозни. Но тя все още бе много бледа, а на едното й слепоочие имаше грозна подутина.

Той започна да й говори. Трябваше поне да се опита да й вдъхне сили, въпреки че не знаеше до каква степен е в съзнание и доколко го разбира.

— Ще се оправиш, любима. Почти пристигнахме. Обещавам ти, че никога и на никого няма да позволя повече да те измъчва.

Продължи да я успокоява така, докато не видя в далечината очертанията на Текила Бенд.

Приближиха се откъм задната част на шивачницата. Деър слезе бавно от коня и притискайки Старлет до гърдите си, се качи по задните стълби. Нощния Сокол, техният вечно бдящ страж, ги последва. Деър отвори вратата е крак, прекоси коридора, отнесе Старлет в стаята й и нежно я положи на леглото. Леля й Хилда дотича при тях, като бързаше така, както никога досега в живота си не бе бързала.

— О, бедничката ми Старлет! Какво се е случило? — попита тя.

Погледът на Деър я смрази:

— Алек! — изрева той.

Гласът му и тази единствена дума й обясниха всичко, което желаеше да узнае.

Лелята на Старлет почервеня и се опита да ги отпрати с ръка:

— Моля ви, господа, отдръпнете се, за да мога да се погрижа за нея.

— Ще доведа доктора — каза Деър, после нареди на Нощния Сокол да остане при Старлет, докато той се върне.

— О, бедна моя! Бедничката ми! — проплака леля Хилда, като махна от лицето й сребристорусите й къдрици.

Нощния Сокол започна да излага на лелята на Старлет събитията, които ги бяха отвели в пещерата, където я бяха намерили.

Деър чу как тя рязко възкликна:

— Винаги съм го мразела! Този Алек Тримейн! Той постоянно е създавал само неприятности на семейството. Мен ако ме питаш, винаги е бил такъв. И светът ще стане по-добър без него.

Касондрия крачеше нервно из стаята си. В жилището на Старлет нямаше никой, когато бе отишла лично да го огледа. Момичето навярно беше живо, дори може би се чувстваше добре и естествено щеше да разкаже всичко на властите.

Тя се опита да мисли спокойно. Трябваше да измислят някакъв план в случай, че Старлет успее да се измъкне. „Алек, проклет глупако!“ — беснееше тя. Беше се опитала да го предупреди, но той не пожела да я послуша. И къде, по дяволите, изобщо беше! Беше го чакала да се върне, за да решат дали да напуснат града или, ако трябва, по някакъв начин да представят разказа на Старлет като неправдоподобен. Тя не мислеше, че някой би хванал вяра на подобни истории. Всички знаеха, че момичето се страхува и от сянката си — още от нощта, през която бе починал баща й. Алек и гадните му домашни любимци бяха се погрижили добре за това. Касондрия започна да се поокуражава. Да, все още можеха да си измисля алиби. Когато Алек се върне, ще пуснат в действие новия план за атака.

Лицето й светна, като чу стъпките по стълбището. Тя се усмихна и се обърна.

— Алек!

Но на вратата бе застанал не Алек, а телохранителят й Сантучи. Лицето му бе подуто и ужасно натъртено. Имаше вид на човек, участвал в разгорещен юмручен бой.

— Този път няма да се върне, сеньора — каза той.

— Глупости! Разбира се, че ще се върне! — възкликна тя.

Златисто зелените й очи се разшириха от злокобно предчувствие. Мислеше си, че не е възможно да му се случи нещо лошо. Толкова неща бяха преживели заедно и въпреки незначителните им разправии и разногласия, те бяха единни и от години действаха заедно. Касондрия не можеше да си спомни време, когато в живота й да е нямало мъж. Тя беше от онзи тип жени, които се нуждаеха непрекъснато от истински мъже. В нейните представи една жена не представляваше нищо, ако хората не свързваха името й с името на някой от най-известните мъже в обществото. Стоеше и кършеше пръсти, отрупани със злато и скъпоценни камъни. Просто не беше възможно. Алек не можеше да бъде мъртъв. Сантучи я погледна тъжно.

— Страхувам се, че този път няма да се върне. Конят му се върна без него в конюшнята. Хората ни току-що пристигнаха. Търсили са го навсякъде. — Той протегна ръка. — Донесоха пушката му.

Барт каза, че я е намерил на входа на пещерите. Сигурно е паднал и е загинал, сеньора.

— Ами… Старлет? Тя… къде е? — В погледа на Касондрия се изписа страх, докато със затаен дъх очакваше отговора.

— Мисля, че е жива. Зная го, защото наблюдавах къщата й и видях как Маккалистър я качи по задната стълба в жилището й.

В гърлото й заклокочи истерия.

— И… ти ги уби! Нали? Кажи ми, че са мъртви! Сантучи размърда огромното си тяло, за да застане по-удобно. Търсеше подходящи думи, за да й каже, че се е опитал, но не е успял.

— Такова бе намерението ми, когато отидох в града. Мислех, че ако нещо се провали и момичето успее да избяга, аз ще свърша с него веднъж завинаги. Застанах във входа на една изоставена сграда и зачаках. Виждаше ми се лесна работа. Просто щях да чакам и ако видя, че се връща, щях да я убия.

Очите на Касондрия блеснаха и тя изсъска:

— Да, да… кажи ми, че стана точно така!

— За нещастие, не се случи точно това. — Гъстите вежди на Сантучи свирепо се сключиха. — Проклетият индианец пазеше гърба на Маккалистър! Той провали всичко, мръсникът! За малко не ме уби — обясни той малко неправдоподобно, преди да продължи. — Точно бях взел наемника на прицел. Сигурен бях, че ще го улуча в гърба и че после ще убия момичето. — При ужасния спомен тялото му се покри със студена пот. — Но преди да дам изстрел, усетих студеното острие на нож, опрян в топките ми. И един глас зад мен ме предупреди, че ако се помръдна, до края на живота си ще говоря с тъничък гласец, който няма да ми звучи като мой.

Едрият мъж потрепери.

— Накара ме да пусна оръжието и да се обърна. Беше индианецът. Изразът на лицето му даваше да се разбере, че ще изпълни дума по дума заканата си. Каза, че ще ме остави жив само за да ти предам нещо.

— Кажи го, за Бога! — изпищя Касондрия. На челото й пулсираше една изпъкнала вена. — Изобщо не ме интересува какво е станало, а какво мислят да правят с мен тези мръсници!

За секунда в погледа на Сантучи се появи изненада. Той наистина вярваше, че тя е най-пъклената жена, която познава. Някой сигурно й е дал да пие сяра като малка!

— Нощния Сокол каза да ти предам, че хората ти са разбити и че няма къде да бягаш. Трябва да се предадеш, преди да умре още някой. — Раменете на Сантучи се отпуснаха безпомощно. — Именно тогава ми каза, че Алек лежи мъртъв в пещерата.

Той обърса устата си с опакото на ръката си.

— Не желая да влизам в затвора заради вас, сеньора. Затова измислете начин да ни измъкнете от тази каша!

Гневът и омразата, които от години се таяха в душата на Касондрия, бликнаха като буен водопад от ругатни, толкова ужасни, че дори и закоравелият телохранител започна да мига с очи. В този момент той изпита желание завинаги да й затвори устата. Насочи се към нея и си представи как би го направил, но думите, които тя изрече след това, бързо промениха решението му.

— Прав си, разбира се, Сантучи — съгласи се тя, внезапно възвърнала самообладанието си и със спокоен глас. — Аз ще се погрижа за теб, но и ти трябва да се погрижиш за мен. Сега, когато Алек вече го няма, аз имам нужда от силен и голям мъж — тя пристъпи към него, погледна го красноречиво и се притисна към гърдите му.

Той я стисна с дивашка страст и едва не я удуши. Нямаше нужда от много думи. Те просто се радваха, че са живи, и поне можеха да се погрижат един за друг.

Той притисна бузата си до нейната и прошепна:

— Много ми е хубаво с теб, querida3 Ние сме родени един за друг. Никога няма да те пусна да си отидеш.

В следващия миг Касондрия въздъхна леко и се олюля в прегръдките му.

Телохранителят побърза да я сложи на леглото. Горката жена! Толкова много бе преживяла този ден! Душата на големия мъж се разтърси от състрадание и той нежно прошепна:

— Няма да разреша на никого да те докосне, nina4 — закле се той и страстно впи поглед в легналата пред него жена.

Почуди се, че тя, която само допреди миг бе съскала като усойница, сега изглеждаше толкова крехка. Но може би точно това я правеше така загадъчна. Той се почеса по брадата. Жени… кой може да ги разбере? Протегна се и докосна един кичур от косата й с цвят на мед, после потри кокалчетата на ръката си по гладката й кожа.

След няколко минути той закрачи тежко към банята, за да измие влудяващите й миризми от тялото си.

Златистозелените й очи се отвориха мигновено и тя го загледа от леглото. Не можа да сдържи усмивката си. После отново затвори очи. Мъже… наистина всички бяха еднакви.

Докато чакаше Сантучи, Касондрия задейства ума си и бързо измисли идеалния според нея план. Беше само въпрос на време Старлет да вземе контрола на положението в ръцете си, а мисълта, че отново ще остане без пукнато пени, бе непоносима. Обаче може би все пак имаше някакъв начин да подсигури бъдещето си. Изведнъж й хрумна една блестяща мисъл. Тя все пак можеше и щеше да получи всичко, но първо трябваше да накара Старлет да повярва, че няма нищо общо с коварния план на Алек. Беше й ясно, че трябва по някакъв начин да убеди заварената си дъщеря, че е невинна, тъй като в затвора нямаше да може да издържи нито ден. Да не говорим за това, че едва ли щеше да се наслаждава на наследството, както възнамеряваше.

Съжали, че Алек го нямаше и тя не можеше да сподели плана си с него. Особено като си помисли колко много време и старание щеше да отдели, за да отстрани още в самото начало всички пречки по пътя им. Неговият престъпен ум всъщност пръв бе измислил как да отстранят баща му и да подправят подписа на Бенджамин върху новото завещание.

Той не бе убил и баща си дори с пушка. Като си спомни бавната и мъчителна смърт на Бенджамин, Касондрия си помисли, че щеше да е по-милосърдно от страна на Алек, ако го беше застрелял. Отвратителните гадинки на Алек имаха неутолим апетит. Тя потръпваше всеки път, когато си ги представеше. Изведнъж реши, че повече не може да понася да ги държи в дома си. На всяка цена трябваше да нареди да ги изхвърлят от хасиендата заедно с нещата на Алек, и то възможно най-скоро!

Всъщност щеше да й достави голямо удоволствие лично да им намери ново убежище. Все пак това бе най-малкото нещо, което можеше да направи за Алек, Бог да успокои измъчената му душа!

Двете жени се гледаха преценяващо.

— Винаги съм казвала, че се възхищавам на куража ти, Касондрия — каза Старлет, втренчила поглед в мащехата си, която леля й Хилда с неудоволствие бе въвела в спалнята на племенницата си.

Старлет се чувстваше много по-добре, но глезенът й, въпреки че не беше счупен, все още я задържаше в леглото.

— Опитах се да й обясня, че не можеш да приемаш посетители, но тя настоя — каза Хилда на Старлет. — Искаш ли да остана при теб, мила? — Тя не изпускаше от очи жената, която в миналото бе причинила толкова мъка на племенницата й.

— Не, ще издържа, лельо Хилда — отвърна Старлет. — Сигурна съм, че каквото и да има да ми казва Касондрия, то няма да й отнеме много време.

Хилда за последен път предупредително изгледа Касондрия и каза:

— Добре, но ще бъда ей тук, в съседната стая, ако ти потрябвам.

Като останаха сами, Касондрия се приготви да се извинява, но в погледа й издайнически блестеше трескава възбуда.

— Зная, че сигурно не можеш да ме търпиш, но аз наистина дойдох да се помирим, Старлет — каза тя и посрещна, без да трепне, ледения поглед на завареницата си. — Естествено, не обвинявам теб. Знам, никога не си очаквала, че ще ме чуеш да говоря така, но след тази неприятна история с Алек, мисля, че е време да си изясним отношенията.

— Колко е трогателно, че мислиш така — каза рязко Старлет. — Това едва ли има нещо общо с факта, че измамата и предателството на Алек най-после бяха разкрити, нали? Или може би това е заради паниката, че знам къде е скрито истинското завещание, което ме прави пълноправна наследница на имението на баща ми?

Касондрия дори не трепна. Чувствата й бяха много добре прикрити.

— Защо? Разбира се, че няма връзка. Мога да разбера защо си мислиш такива неща. Позволи ми да те уверя, че наистина не съм имала никаква представа какво смята да ти причини Алек. Убеди ме, че той е наследникът, и тъй като беше единствен син на баща ти, нямах причина да се съмнявам в думите му. Сега наистина разбирам, че е бил почти луд. — Тя измъкна една кърпичка от чантата си и я притисна до навлажнените си очи.

— Не ми е приятно да говоря, но Алек вземаше и наркотици. Както виждаш, не бихме могли да го държим отговорен за деянията му, Старлет. Сигурна съм, че ако беше е ума си, нямаше да се случат всички тези неща.

— Сигурна съм, че много искаш да ти повярвам — каза Старлет, вперила очи в Касондрия, като че ли я виждаше за първи път. Самообладанието на мащехата й я възхищаваше. — Съжалявам, но наистина не вярвам, че Алек е измислил всичко това сам. Не беше толкова интелигентен. Някой друг е стоял зад гърба му и от самото начало го е подбуждал. Макар че сега, когато е мъртъв, аз, разбира се, вече не мога да докажа своята теория. Затова можеш да се успокоиш. Свободна си като птичка. — У нея се надигна жестока ярост. Тя не се стърпя и заби ножа си. Победоносна усмивка се изписа на устните й: — Уви, само един съсипан, бездомен врабец, изправен единствено пред тъжно съществувание и приближаваща старост.

Касондрия настръхна. Отровната пепелянка на разочарованието се надигна в стомаха й. Тя пое дълбоко дъх и изправи рамене по типичния за нея начин, който Старлет така добре познаваше и толкова силно мразеше.

— Чудесно! Виждам, че ти твърдо си решила да ме мразиш винаги. Нищо ново — избълва тя, обърна се и отиде до прозореца. — В такъв случай аз просто ще оставя малкия подарък, който ти нося като помирение, и ще си тръгна.

Тя остави саксия с красив кактус на една масичка и погледна към Старлет.

— Искам да запомниш колко много съм желала да бъдем приятелки.

— Ти може да си желала всичко друго, но не и да ми бъдеш приятелка, Касондрия! Сега, ако не възразяваш, много съм уморена — Старлет потисна една отегчена прозявка с ръка. — А, и между другото, смятам да се настаня в къщата на баща си веднага щом започна да се движа — добави тя. — Очаквам, че ти ще напуснеш сградата.

— Не се тревожи, скъпа Старлет. Не мисля, че пътищата ни някога ще се пресекат отново — отвърна с приповдигнат тон Касондрия и затръшна вратата зад гърба си като във финална сцена на покъртителна мелодрама.