Старлет

Глава 7

Звънчето над вратата издрънка и пантите изскърцаха, когато тя се отвори широко. Изведнъж в света на Старлет нахлу висок мъж с широки рамене и тъмно лице. Тя притаи дъх. Как бе възможно да намира такъв негодяй за симпатичен? Отмествайки насила погледа си от него, тя се обърна към жената, която стоеше редом. Имаше източни черти и бе изключително красива. Старлет я познаваше добре, но след като знаеше, че Джейд не би одобрила откритата проява на тяхното познанство, запази за себе си поздравите към нея.

— Добро утро, дами — каза Маккалистър. Зелените му будни очи обходиха стаята и жените, като запазиха израза на особено бдителна съсредоточеност.

— Добро да бъде — отвърна Старлет, стараейки се да остане колкото е възможно по-спокойна. — Мога ли да ви бъда полезна с нещо, мистър?

Тя почувства как кръвта се отдръпва от лицето й, когато неговият твърд поглед са спря на нея отново, изучавайки я внимателно.

— Надявам се определено да можете, мадам. Бих искал нещо по-специално за моята приятелка — поясни той с дълбок и чист глас, което я изненада. Сякаш в стаята нямаше никой друг, освен нея, макар че останалите жени продължаваха просташки да го зяпат. — Нещо красиво… нещо, което да подхожда на една дама.

Ясно се чу въздишка на негодувание и изненада от страна на жените, които стояха до прозореца. На Старлет й се искаше жените да не забравят кой бе човекът, на когото се противопоставяха. Той би могъл да ги изпозастреля всичките, ако направеха нещо, което не му се харесваше. Тя задиша дълбоко и се молеше да няма никакви сцени.

— Аз… с удоволствие бих потърсила нещо, мистър, но вероятно вие няма да имате нищо против да дойдете някой друг път… когато не сме толкова заети. — Когато той се намръщи, тя побърза да поясни. — Виждате ли… днес просто нямаме свободни хора, а на мен ще ми бъде много неприятно да ви карам да чакате напразно.

— Но аз съм търпелив човек, мис…

— Тримейн — допълни тя меко.

— Аз не бързам. Нямам нищо против да почакам, мис Тримейн.

Погребани спомени, болезнени емоции изведнъж обхванаха Старлет, макар че тя можеше да се чуди само защо. По някаква странна причина Маккалистър предизвика образи и настроения от някакво друго време. Агонизиращи емоции, които бе потискала, макар и погребани, сега се изляха върху нея. Да, мъжът, когото тя бе познавала отдавна, много приличаше на Маккалистър, макар тогава да беше много по-млад.

Висок, тъмнокос, с някаква грубовата красота и подкупваща усмивка, но всъщност ледено студен до мозъка на костите. Старлет бе разбрала години по-късно, след смъртта на баща си, че мъжът, който бе влязъл сега, се бе промъквал в леглото на мащехата й почти всяка вечер като любовник на Касондрия — един от многото през онези години.

И най-важното, тя никога не бе забравила, че той беше там през онази същата вечер, когато баща й умираше. Онази същата вечер, когато тя бе чула баща си да вика нейното име и да моли мащехата си да му помогне. Но Касондрия бе отказала и бе изплашила Старлет толкова много, че момичето ужасено отказваше да напусне стаята си. Макар че това се бе случило преди седемнадесет години, болката от онази нощ щеше да остане завинаги в нея така жива, сякаш всичко това бе станало вчера.

Тя забеляза как очите на Маккалистър се присвиват.

— Ако все пак настоявате, тогава мис Су Линг и аз ще дойдем в удобно за вас време, мадам. Да речем, утре следобед?

Старлет преглътна с мъка, мислите й летяха през главата. Тя и Джейд Су Линг с времето бяха станали приятелки и Старлет й бе шила модни дрехи. Тя не понасяше обстоятелството, че Джейд настояваше да прикриват своите взаимоотношения поради опасността от накърняване репутацията на Старлет в обществото. Старлет се бе подчинила на желанието на приятелката си, но в момента бе страшно изкушена да наруши тази тайна и да пренебрегне последствията. Тя срещна тъмния поглед на Джейд, забелязвайки предупредителното послание в кафяво оцветената дълбочина на нейните очи.

„Не се пали, Старлет, и не позволявай на сърцето си да командва ума. Няма да ми е приятно ако направиш това, а и за нас двете ще бъде по-добре, ако нещата останат така.“

Тя леко кимна и устните на Джейд се разтегнаха в благодарствена усмивка. В този момент Хуанита се втурна напред в помощ на приятелката си, предлагайки с усмивка решение, което се надяваше да бъде приемливо.

— Вероятно ще можем да направим нещо, сеньор — каза тя любезно, заставайки до работодателката си. — Ако мислите, че това няма много да ви забави, аз ще обслужа другите дами, а сеньорита Тримейн ще се погрижи за вас.

Той наклони глава.

— Благодаря, това е страшно любезно от ваша страна, мадам. — Изпитателните му очи се отправиха към Старлет. — Това ме удовлетворява… какво ще кажете вие, мадам?

— Мисля, че е напълно приемливо — отвърна Старлет. Тя се молеше да може да го изкара от магазина си за по-малко от двадесет минути, защото, хвърляйки бърз поглед към часовника, бе забелязала, че вече е почти обяд!

За нейна изненада Маккалистър бе деликатен и ценеше нейното време, но също така бе очевидно, че той няма да се задоволи, с каквото и да е. Имаше много добър вкус, нещо, което Старлет не можеше да не признае пред себе си.

Тя им бе показала няколко неща: ирландски дантелен шал, шапка с цветя и фин воал, ръкавици от ярешка кожа. Също и чифт тюркоазни обици.

Деър одобри избора й и учтиво каза:

— Всичко е наистина много красиво, но не е това, което имах предвид. Имате ли нещо против да ни покажете още нещо?

— Не, разбира се, че не — отвърна тя, като продължаваше да търси със старанието на златотърсач, копаещ в златна мина.

„Моля те, моля те, Господи, дано да намеря нещо, което да го задоволи напълно!“

И след малко… еврика! Той приключи пазаруването с покупката на много красив комплект — гребен и четка за коса със сребърна дръжка. Дори и не мигна с очи, когато му каза цената, а просто отброи няколко банкноти от пачката, която бе прехванал със златна щипка.

Изцапани с кръв пари.

Тя се поколеба за миг, преди да ги вземе, и поглеждайки го, забеляза кратко проблясване в очите му.

Така и не можа да разбере защо отдели допълнително време да опакова изключителния комплект в лилаво тонирана хартия и да превърже пакета с яркожълта панделка. Оправяйки розетката на възела с пръсти, тя постави пакета на плота пред тях.

— Благодаря ви, сър — каза тя, погледна Джейд Су Линг с топлота и добави: — Надявам се, че ще ви хареса много. Наистина е чудесен подарък.

Джейд я увери, че това наистина е така.

— Задължен съм ви и няма да забравя това — каза той и още веднъж продемонстрира обезпокояващата си усмивка.

Старлет пребледня. Тя си помисли колко откровено неприличен бе начинът, по който блестяха зъбите му на фона на загорялото от слънце лице. Напомняше й за онези пирати от евтините книжлета за по едно пени, които леля й четеше с такова упоение. Не му повярва за миг дори. След това той докосна периферията на шапката си, обърнат към насъбралата се тълпа, и напусна заедно с приятелката си.

Магазинът забръмча като разбунен кошер и Старлет се отпусна. Не искаше да вижда този човек никога повече! Поне си мислеше, че не би искала. Това, което беше още по-странно, бе особената слабост в крайниците и топлината, която се разливаше в долната част на тялото. В онова „място“, където се предполагаше, че почтените жени не изпитват такова усещане. И тя откри, че вече си припомняше начина, по който той ходеше, говореше, чистия лек аромат на одеколона му. След това й трябваше само да си помисли за начина, по който той си изкарваше прехраната — убиец, който безразборно вадеше пистолет, отнемайки човешки живот, без да съзнава какво върши, сякаш бе наместник на самия Луцифер, — и сърцето й се сви болезнено. Но най-силен от всичко обаче бе споменът за нощта, която прекара в неговите прегръдки.

Разбира се, беше много по-добре, че той се държеше така дистанцирано, а тя по-настрани от него, тъй като без съмнение бедата го следваше по петите, а и Старлет едва ли се нуждаеше от допълнителни проблеми. Особено от такава луда глава като Маккалистър. Вероятно той нямаше да остане за дълго… просто докато се увери, че баща му е погребан както подобава. Макар че ако вече е чул някои от слуховете около преждевременната смърт на стария Маккалистър и ако тя добре можеше да преценява човешките характери, той не би напуснал, преди да си изясни някои неща. Деър Маккалистър бе точно този тип мъже.

— Хм, видяхте ли само как ме опипваше с поглед? Той е мръсник, това е повече от сигурно — рече Лаура със стиснати в гримаса на отвращение тънки устни. Тя се отдръпна от прозореца и се отправи да опипа с пръсти топ швейцарски муселин, който лежеше на тезгяха. — Имаше дяволска светлина в тези очи. Колкото по-бързо си отиде, толкова по-добре за нас.

— Този човек ме кара да треперя от главата до петите — каза Ребека. — Той е толкова… толкова…

— Порочен — изтърси Лаура, като се изчерви силно.

Тя самата не го вярваше, но Старлет мълчаливо се съгласи.

По всичко изглеждаше, че едва сега започва истинската суматоха. Били Клайд не цепеше думата си на две. Беше точно дванадесет часа.

— Времето ти изтече, Маккалистър! — изкрещя той, слизайки от дървения тротоар пред магазина на Старлет, и се насочи към средата на улицата. — Аз съм човекът, който ще те научи какво е истински дуел с револвери!

Само след минута неговото предизвикателство намери отговор. Били Клайд, който се смяташе бърз в стрелбата като никой друг, лежеше по лице в калта, мъртъв, за да бъде и бързо забравен.

— Бих искала да останеш още малко при мен — каза Джейд Су Линг, четкайки дългата си коса пред огледалото на тоалетката. Тя просто обожаваше гребена и четката, които й бе подарил. И тъй като жените са свикнали с това още от сътворението на света, тя бе в особено любвеобилно настроение поради неговата щедрост. — Не ми харесва, че ще отидеш на ранчото на баща си сам. Това не е много добра идея, Деър, като се има предвид как умря той. Искам да кажа, наистина ли вярваш, че е паднал от коня и си е счупил врата? Е, добре, изглежда, никой не мисли, че това е нещастен случай, както казва докторът. — Тя смръщи вежди. — Имотът на капитана граничи с този на Касондрия Тримейн и не е тайна, че тя го преследваше с години да й го продаде. А що се отнася до доктора… е, всеки знае, че той ще каже каквото и да било, стига да му дадат достатъчно пари. Просто ми е неприятна мисълта, че може да ти се случи нещо ужасно като това. — Четката се спря по средата във въздуха. — Не знам защо да не ме вземеш с теб утре на погребението… Чу ли нещо от това, което ти казвам?

Деър се бе изтегнал кротко, със затворени очи, в пухеното легло на Джейд, но слухът му бе изострен. Тя можеше да води такива едностранни разговори с часове и не беше необходимо той да казва дори и дума; просто трябваше да си лежи и да слуша. Обичаше да слуша звука на нейния глас с мек акцент, привлекателния начин, по който тя произнасяше думите неправилно.

Деър бе благодарен за тихата вечер. Никой повече не се осмели да го предизвика след този следобед. Знаеше, че Били Клайд има двама братя, и двамата пияници, но лоялни към семейната чест, когато ставаше дума за нея. Добре си спомняше инцидента с Барлоу, но считаше, че все още е рано и би могъл да се отпусне малко. Знаеше, че са ги видели за последен път при Бърдкейдж. Вероятно те все още не бяха пили достатъчно, за да съберат кураж и да дойдат да го предизвикат.

Отваряйки леко едно око, той забеляза, че вечерните сенки бавно пропълзяваха в стаята. Слънцето беше започнало да залязва. Бе онова време от денонощието, когато някои мъже ставаха неспокойни, дори съвършено глупави, алкохолът, който бяха изпили още с отварянето на заведението, бе имал достатъчно време да блокира мозъците им и да заличи всякакъв здрав разум, който евентуално са имали.

Скоро той разбра, че беше прав.

— Хей, Маккалистър! Нъл мъ чувъш? Ако мъ чувъш, недей съ кри под юргана, ъми слез тук да видиш човека, дету шъ ти нашиба задника за туй, дето стори на горкия Били Клайд! — Гласът стана подигравателен. — Туй шъ стане, ако не си шубелия и не тъй страх от мен!

Деър се освободи от котешката си дрямка. По дяволите! Защо винаги трябваше да има неприятности? Той знаеше, че вероятно един от двамата братя е спотаен някъде в сянката и го чака в засада. Не беше кой знае колко оригинално, но тъй като никой нямаше някакъв по-добър план, те просто прилагаха все този.

Чувствуваше се така, сякаш пробиваше стената с глава. Неговата почивка тук очевидно свършваше, макар и не съвсем навреме.

Долу на тротоара, точно под прозореца на спалнята на Джейд, стоеше едно ревящо магаре от най-лошата — двукраката — порода. То сякаш се молеше някой да му спаси душата.

Откровено казано, за момент Деър си помисли, че това не е толкова лоша идея. Същевременно не смяташе, че да простреляш един пияница, дори и такъв, който сам си то просеше, бе честна игра. Баща му лежеше още непогребан, а синът бе отнел вече един човешки живот. Господи, няма ли да свърши всичко това?

Деър реши, че не е нужно смъртта на още някой да му тежи на съвестта този ден. Особено на някакъв глупак, който обича да дърпа спусъка и който се смята за толкова добър стрелец, че е готов да отърве света от Деър Маккалистър — закоравелия убиец. По дяволите, не мислеха ли всички те по същия начин? Но досега ничий куршум не бе достигнал до него.

— Не мъ карай да се качвам горе, Маккалистър, и да тъ спипам! — заплаши пиянският глас.

Изпъвайки дългото си, стройно тяло, Деър протегна мускулестата си ръка и закри очи, като въздъхна с досада.

— Той просто си го проси, нали, Джейд?

— Така си е, скъпи — отговори красавицата с гарвановочерната коса, застанала пред тоалетната масичка, като изучаваше повредите, които нейният любим бе нанесъл на прическата й. Прекара още веднъж четката през водопада от коса. От прическата не бе останало нищо, това беше повече от очевидно, но си струваше. Те бяха прекарали един чудесен следобед заедно.

Деър въздъхна и ставайки, преметна крака от едната страна на леглото.

— Извинявай за безпокойството, Джейд. Мисля, че е по-добре да се измъкна отзад, преди някой кучи син да е дошъл тук да ме търси и да обърне всичко наопаки.

Поразена, Джейд се завъртя на покритата с кадифе табуретка.

— Добре ли чух, скъпи?

Той не отговори, а започна да закопчава колана на револвера си.

В Джейд напираха куп въпроси. Това не беше Деър Маккалистър, когото тя познаваше. Никога през живота си той не бе отстъпвал пред някого. Възцари се неприятна тишина. Тя втренчи поглед в него с питащи очи. Когато стана очевидно, че той няма да й даде някакво обяснение, не може да издържи и попита меко:

— Деър?

— Недей! — предупреди я той.

Без всякакви коментари Деър Маккалистър се измъкна тихо през вратата и се насочи през задното стълбище надолу.