Твърдо падане

13

През отворения прозорец на спалнята си тя чу как листата на рододендроновите храсти затракаха като тънки дървени летви. Бриз! Слава богу, вятър. Може би горещата вълна щеше най-сетне да отмине и да престане да съсипва растежа на всичките цветя в градината й. Лалетата бяха преминали отдавна, разбира се, но о, каква гледка бяха! Пиршество от цветове, сложно изтъкан килим — като нишките на азиатска коприна, ивици от жълто, тъмночервено и черешово розово, невиждана досега гледка. Тя умираше за градината си — както зеленчуковата, така и цветната, и негодуваше срещу съсипващата жега.

Кари отмахна фино щампования с цветя чаршаф от голото си тяло и се опъна в леглото, наслаждавайки се на нежния бриз, който я обливаше. Беше като низпослан от небесата. Облакъти се, обърна лице към него, за да пие от мириса и уханията му. Бризът издуха косите от лицето й и тя си помисли, че ако завалеше, ако завалеше един силен дъжд, горещата вълна щеше да премине. И всичко щеше да е отново наред.

Почти всичко.

Преди да наметне някаква дреха, докато божественият бриз още обливаше тялото й, тя се излегна назад, протегна се за телефона и набра номера на сестра си, която й отговори на висок глас, за да надвика хаоса, предизвикан от закусващите дечурлига.

— Аз съм — рече Кари.

Гласовете на децата затихнаха. Кари можеше да си представи как сестра й, с притисната до ухото преносима телефонна слушалка, се запътва по облицования с махагон под към всекидневната с тапицираните в червена кожа кресла и диван, и със стените, по чиито лавици лежат подредени по азбучен ред книги. Мъжът й бе подредил така книгите им, той поддържаше и каталог с адреси за изпращане на коледните картички, в който фигурираха и имената на всички деца и записи кога за последен път са били заедно.

— Обаждаш се късничко.

— Много мързелива сутрин. Трябва да вървя, а не мога да намеря сили за това.

— Виждаш ли — каза сестра й. — Точно в това е работата. Точно за това ти говорих вчера.

Кари се почуди защо се подлагаше на това всяка сутрин, след като знаеше какво ще чуе далеч преди да вдигне слушалката.

— Пак ти казвам: когато имаш и друг „интерес“, нямаш търпение да тръгнеш сутринта. Обличаш се по-различно, храниш се по-различно.

— Но той е само на осемнайсет! И честно ли е спрямо Ерик?

— На двайсет и една е. И кой е казал нещо за Ерик? Честно е спрямо мен самата. Отново съм жива. Обичам Ерик. Обичам децата…

— А обичаш ли… него? Как му беше името?

— Да го обичам ли? Любовта няма нищо общо с това. Страшно съм увлечена. Сърцето ми се разтупква само да ме докосне. Кожата ми се наелектризира само като чуя гласа му.

— Това е поради чувството за вина.

— Не е и това.

— Би могло да бъде.

— Това си е физическо привличане. Естествено е. Това са безбройни оргазми, дявол да го вземе. Кога за последен път Кам го е правил с теб?

— Не намесвай Кам в тази работа.

— Не е било в обозримото минало, нали? Познавам по гласа ти. Така е, защото си изгубила увлечението си. Казвам ти, няма нищо по-добре за Ерик и за мен от това… разсейване. То те кара да оцениш онова, което имаш, и ти дава възможност да осъзнаеш какво ти липсва.

— Човек ще си помисли, че говориш за лечение.

— Това е! Точно това е.

— Но това означава, че ти просто използваш този, как му беше името.

— Не го наричай така. Много добре знаеш как се казва. И ревнуваш. Познавам по гласа ти. Може и да съм по-малката ти сестра, но трябва да ме послушаш. Имам опит в тия работи. Кам се отнася кофти с теб. И ти го знаеш, и аз го знам. Влачиш се като пребито псе през последните шест месеца. Ако не беше синът му, досега отдавна да си го напуснала.

— Това не е…

— Не ме прекъсвай. Признай си: повече си влюбена в сина, отколкото в бащата! И си мислиш, че това е нещо ново ли? То е защото ще станеш една наистина добра майка. При теб това идва естествено — не като при някои от нас. Може би ще е по-добре да вземеш Ерик и децата, а аз да заживея сама. На мен ми харесва. Харесва ми някой да забележи как съм се облякла, на какво мириша. Какво мога да направя?

Кари искаше да възрази, но кой можеше да възрази срещу истината?

Ани бе готова да запълни всяка пауза, която й паднеше под ръка, включително и тази.

— Слушай, дори и нищо да не предприемеш, само ако има някой, който да се заинтересува от теб, нямаш си представа колко по-добре ще се почувстваш. Знам, че звучи тъпо, но е истина. И можеш да го използваш с Кам. Повярвай ми, можеш. Пусни му фитила. Изтърви няколко намека. И гледай какво ще стане сетне. Ако тая работа между вас е истинска, тогава ще видиш как отношението му коренно ще се промени. А ако не, е — просто не е. Така ли е?

— Мразя да говоря с теб.

— Тогава защо си говорим всяка сутрин?

— Защото много ми харесва.

— И аз си мислех, че е затова.

— По дяволите. Значи утре пак ще ти позвъня.

— Не, няма. Аз ще ти се обадя. Мой ред е.

— Струва ми се, че Ерик бе разстроен от телефонните ви сметки.

— Беше. Беше разстроен от всичко. Но аз съм щастлива. А когато съм щастлива, изключвам. И когато съм изключила, Ерик е щастлив. А когато Ерик е щастлив, не споменава нищо за телефонни сметки, за вкиснато мляко или театралните представления на децата в училище. Казвам ти, бебчо, бъди щастлива. Страшно е заразително.

— Значи ти ще ми позвъниш.

— Абсолютно. Освен това искам да чуя как ти стои онази блестяща рокля.

— Приемът! О, господи, бях забравила.

— Не, не си. Не би могла. Цяла седмица избира тази рокля.

— Ти какво, моята будна съвест ли изобразяваш?

— Опитвам се. Бих дала един милион гущера да те видя в тази рокля. Да се убедя, че той те е видял. Ако съм на теб, ще го изиграя страшно този номер. И не си мисли да се отказваш от високите токове. В тях е половината от ефекта. И няма да спираш дотук. Трябва да си помислиш занапред, какво ще стане по-късно през нощта. Имаш ли колан за жартиери? Една готина, набрана нощничка и колан с жартиери. Това действа винаги и безотказно.

— Щастлива ли си? — попита Кари, като я прекъсна. — Искам да кажа дали наистина смяташ, че си щастлива, или това е само за оправдание.

— Не критикувай нещо, което не си опитала.

— Сега ми прозвуча като мама.

— Като говори за кого? Да не мислиш, че тя е самата невинност? Не ми казвай, че не знаеш какво се криеше зад тези нейни посещения в клуба уж за бридж всеки четвъртък…

— Ти си ужасна! Това е отвратително! Не ти вярвам и на половин дума. — Тя чу как от другата страна се разнесе смях, само Ани можеше да се смее така, и Кари се запита какво ли би правила без тези всекидневни обаждания. — Гледай да не забременееш — рече тя в слушалката, а смехът на Ани стана още по-силен. — Обичам те — добави тя и затвори телефона.

Тя погледна как слънчевите зайчета играеха по голото й тяло, как фините косъмчета улавяха светлината и кожата й сякаш грееше. Откак Кам бе казвал нещо мило за тялото й, бяха минали векове. Векове, откак тя се бе чувствала наистина щастлива. Сълзи замъглиха погледа й. Чувстваше се като вързоп от недоразумения. Ани, ти, която имаш отговори на всички въпроси! Какво да сторя? Как да изляза оттук?

Тя заби глава във възглавницата и се разрида. Отговорите й се отдаваха най-трудно.

Малко купче розови листчета със съобщения очакваха Дагит на писалището му в кошарата. Най-горното бе с името на Лин Грийн и телефонния й номер във Вашингтон. Изобщо не погледна другите. Беше се надявал да се обади по телефона, самият той възнамеряваше да й позвъни, но никога не бе очаквал да я намери тук, във Вашингтон. Набра номера. Тази работа цялата миришеше на беля, но въпреки това той с вълнение очакваше тя да вдигне слушалката. Само след секунди чу гласа й.

— Лин?

— На телефона.

— Аз съм. Къде се намираш…

— Трябва да поговорим — прекъсна го грубичко тя. — Насаме. Можеш ли да дойдеш в центъра?

Настойчивостта в гласа й го заинтригува. Всичко в нея го вълнуваше.

— Къде? — попита той. — Кога?

— Знаеш ли кафенето в Националната галерия?

— Струва ми се, че каза насаме.

— След около час?

— Ще бъда там.

Дагит седеше в ресторантската част на подземната кафетерия на Националната галерия, срещу водопада, който влизаше отвън, хипнотизиран от безпощадната му песен. Тънък слой сребриста вода се стичаше по набръчкания цимент и се събираше в малък, правоъгълен басейн, не по-широк от голяма саксия. Точно тогава той осъзна, че слухът му наистина се подобрява, защото му се стори, че може да долови всички честоти — както на удара на основния воден поток, така и нежните камбанки на миниатюрните капчици в техния танц към смъртта. Трите триъгълни светлика на тавана пропускаха естествената светлина на деня, а това бе обяснението за наличието и доброто виреене на множество цветя в саксии. Той извади бележника си, за да запише нещо и с изненада забеляза, че от експлозията, която уби Бернар и Бакмън на Националното летище, бяха изминали четири седмици. Затвори бележника тъй бързо, както бе минало и това време. Вдругиден бе последният срок, в който можеше да представи на Пулман и Мъмфорд доказателства, иначе губеше това разследване. Нямаше нужда от никакво напомняне.

Пийна си малко изстуден чай и загледа парада на туристите с техните скърцащи маратонки и оръфани пътеводители. Тя се оказа права: в едно толкова оживено място, това бе едно наистина усамотено местенце. Както във всичко, което правеше, тя пак показа отличен вкус.

Сетне я видя: само крака, лен и развълнувана отпред бяла памучна блуза. Тя му махна с ръка и се нареди на опашката за напитки. Когато след минути се приближи, той стана, но тя му махна с ръка да си седи на мястото. Искаше му се да я целуне за здравей, но тя не му предостави тази възможност. Седна на стола срещу него.

— Изглеждаш притеснен — рече тя.

— По-скоро изненадан.

— От идването ми във Вашингтон — заяви тя. Винаги бе такава: знаеше какво мисли, още преди да си го е помислил.

— На мен ми изглеждаш много добре.

— Придържай се към темата.

— А каква е тя?

— Полет шейсет и четири на „Ам Еър Експрес“.

— И какво правиш във Вашингтон?

— Това не е по темата.

— Но за мен е — рече той.

— Мислиш си, че те преследвам.

— Само в най-буйните си сънища — каза той.

Тя пропусна репликата му с отнесено изражение.

— Официално съм пратена като момче куриерче — каза тя. — Всъщност, мисля, че бях извикана тук, защото на моите началници не им се понрави да видят лицето ми разпечатано по целия брой на „Пийпъл“. Виждал ли си го? На тях повече им се искаше да видят в него собствените си физиономии. Вече си имахме малко разговорче за политиката на администрацията към средствата за осведомяване.

— И за какво е всичко това? Защо?

— Това е причината да дойда. Намерихме нещо, докато пресявахме боклука.

— Пресявахте ли?

— Пепелта. В парка Холивуд.

Той не можа да се съсредоточи върху думите й. Погледът му не можеше да се откъсне от лицето й и от искреността в очите й. Полека-лека си спомни. Да пресяват пепелта, виж ги ти! В тази жена имаше сила. Сексуалност, интелигентност, любопитство — трудно бе да се отдели едното от другото. Мотивирана от работата си, или от нещо друго, скрито вътре в нея, което тя с усилие прикриваше. И той бе изпитвал някога подобна енергичност в работата си, същата искреност. Но не и сега. Сега искаше резултати. Искаше да залови хората — човека — който бе сторил това с неговия син. Корт? Истината — ако изобщо съществуваше — се бе превърнала с течение на времето в страничен продукт, в средство за постигане на целта. Истината и справедливостта бяха прекален лукс за хора, които не залагаха нищо лично. Те бяха избледнели в речника му като думи от чужд език, който някога си знаел, но си забравил отдавна.

— Пепелта. — Думите му отекнаха като ехо.

— Нашите момчета пресяха пепелта, сито по сито, квадратен метър по квадратен метър. Квадратен сантиметър по квадратен сантиметър. Това е една от причините, че се занимаваме с местата, където са станали катастрофи, толкова дълго. За твой късмет, започнаха от носа на самолета. Защото имат да обработят още територия от няколко десетки декара. Знаеш ли колко квадратни метра, колко квадратни сантиметра е това? — Той не отговори. — Започнаха близо до кабината, което, пак повтарям, бе щастливо обстоятелство. Вчера върху ситата си намериха мъничко парче стъкло. За необученото око то не би изглеждало нещо по-различно от счупена елхова лампичка — една от онези мигащите.

— А за обученото око? — Той не сваляше поглед от лицето й. И неговите очи бяха обучени. И той бе пресявал сито след сито. Беше й спестил както тревогите, така и времето. Малкото бръчици около ъгълчетата на очите й я характеризираха като разумна и откровена. Те улавяха светлината и добавяха дълбочина и контраст, като така подчертаваха намеренията й.

— Зависи кого ще попиташ. Аз смятам, че това би могло да е част от живачен прекъсвач — рече бавно тя, опитвайки се да го стресне. Но той не пожела да се предаде толкоз лесно. Продължи да гледа лицето й. — Живачен прекъсвач като при саботаж. — Тя го изчака да каже нещо, но той продължаваше да я зяпа. Мислите му се въртяха около някоя хотелска стая. — Като чух това, предложих да ви съобщим — на ФБР — веднага. Срещнах съпротива. „Още не“ — ми казаха. — „Нека изчакаме резултатите от лабораторните изследвания.“ Не исках да чакам толкова дълго.

Нито пък той. Всичко му се бе изяснило. Бяха пропуснали шанса си на онзи плаж преди няколко лета. Химическата реакция си съществуваше — очевидно — но липсваше възможността да се осъществи. Несправедливост.

Тя продължи с деловия си тон. Искаше му се тази жена да изчезне и да се появи отново истинската Лин. Желаеше жената със слънчеви очила и хавлиен халат.

— До ден-днешен нямаме доказателства за наличие на експлозиви на борда на шейсет и четири. Никакви данни за саботаж. Нито от показанията на свидетели, нито от лабораторните изследвания. — Тя замълча, за да му даде възможност да каже нещо. Но след като той не поиска да го стори, тя продължи: — НСБТ ще продължи да ръководи разследването, докато не се появи доказателство за престъпни намерения. Моите хора ще контролират намерените улики колкото е възможно по-дълго. Колкото повече агенции са замесени, толкова повече са бумащината, съвещанията, кавгите. Но откак ми каза за онзи тип, дето го убили в „Дънинг“…

Дагит се изпъна. Върнат отново в реалността.

— По-лошо е. Знаем, че са направени два детонатора. Всички данни сочат, че следващата цел ще бъде във Вашингтон.

— Нали знаеш, че дяволски силно ме обвързваш, като ми казваш всичко това?

— Тъкмо това е идеята, не е ли тъй? Тук направо се състезавам с времето. — Той погледна часовника си. — Само след два дни по това същото време ще ме отстранят от разследването. При условие, че не предоставя на големите клечки нещо убедително и не получа продължение на срока. Разкажи ми за живачния прекъсвач. Доколко си сигурна, че е такъв?

— Аз или началниците ми? Аз използвам понятието най-общо. Тъкмо в това е работата. Не съм достатъчно сигурна, за да се откажа от разследването и да го предам на твоите момчета. Точно това ще стане, ако сме сигурни. Тази улика бе на път към нашата лаборатория. Аз настоявах да й се даде първостепенна важност, в смисъл да бъде изследвана първа от купчината боклуци. Само за да добиеш представа, трябва да ти кажа, че досега сме етикирали за лабораторни изследвания сто двайсет и един предмета. Ето ти още една причина за забавените резултати от разследванията на самолетните катастрофи. Но онези не се съгласиха с моето настояване. Искането ми за предоставяне на първостепенна важност бе отхвърлено. Бяха ми ядосани, заради статията в „Пийпъл“. Става дума за засегнати самочувствия, нали разбираш?

— Беше ли? — попита той. — Ти каза, че тя била на път за лабораторията. Какво искаше да кажеш с това?

— Ще стигнем и дотам. — Тя се огледа внимателно.

— Разкажи ми за живачните прекъсвачи. Има ли нещо по-специално, което не ми е известно?

— Не. Съмнявам се. Накланяш стъкленицата; живакът се раздвижва; осъществява се електрически контакт. Грубо взривно устройство. В случая на шейсет и четири.

Дагит я прекъсна. Показвайки с ръка, той рече:

— Говорим за излитане. Носът на самолета се повдига. Бум!

— Точно така.

— Да, ама няма следи от експлозия. Току-що го каза самата ти. Нали така?

— Няма експлозия, така е.

— Тогава — нещо друго?

— Може би. Първо бих искала да науча дали тази стъклена лампичка е била живачен прекъсвач или не.

— А ако е?

— Освен експлозията, съществуват и други начини да бъде свален един самолет.

— Кажи ми един от тях.

— Газ. Мислех си за газ.

— Зия?

— Да.

— О, господи!

На 17 август 1988-а президентът на Пакистан Мохамед Зия ул-Хак, началник-щаба му, началник-щаба на армията, американският посланик Арнолд Л. Рафъл и генерал Хърбърт Уосъм, шеф на американските военни съветници в Пакистан, загинаха при катастрофа на транспортния самолет на Зия С-130 Херкулес. За Дагит и останалите от отряда за борба срещу тероризма от ФБР това бе истински кошмар — защото заедно с други криминални следователи и експерти по саботажите, те бяха отстранени от разследването. При такъв списък на пътниците, мотивите за убийство бяха безбройни.

Съгласно ислямския религиозен закон, който изисква погребението да се извърши двайсет и четири часа след смъртта, телата на екипажа на самолета бяха кремирани само часове след катастрофата. Така бе елиминирана възможността да бъдат аутопсирани труповете от екипажа. В резултат останаха съмненията за истинската причина за катастрофата. След като липсваха доказателства от аутопсията, нищо не можеше да се докаже. След осемнадесет месеца разследване, след доста косвени улики най-вероятното обяснение за катастрофата бе, че скрит в кабината отровен газ бе убил екипажа, а навярно и пътниците. Останал без управление, самолетът бе рухнал на земята. Катастрофата получи заключението „вероятен саботаж“.

Дагит рече:

— Газ ли? Той би бил открит при аутопсиите.

— Дали? Това е извън моята компетентност.

— Да, би трябвало. Видях протоколите от аутопсиите — не се споменава нищо за отровни газове — както в кръвта, така и в дробовете. Сега, караш ме да се замисля доколко е достоверно това. С пламтящите нефтени кладенци и избухналото самолетно гориво… е, от двамината в кабината не бе останало кой знае какво. Питам се доколко са достоверни тези аутопсии?

— Това е на светлинни години от компетенциите ми — рече побледнялата Лин. — Ще научим много повече, след като чуем записа на разговорите в кабината.

— Магнетофонът! Тук ли е той?

— Тъкмо за това съм дошла. Това имах предвид като казах, че съм момче куриерче. В момента той е тук, в нашата лаборатория. Ще го чуем късно довечера или утре. Зависи от заетостта на хората.

— А моята заетост?

— Поканен си, разбира се. Присъствал ли си на подобно нещо?

— Не — призна с нежелание той.

— Много е емоционално. Тежко е.

— Мога да си представя.

— Не, не можеш. Всъщност, не…

Тя изрече това благо, но той усети болката й толкова добре, колкото усещаше силния порив на вятъра с гърдите си. Веднага разбра чувствата й: беше същото, както съобщаваше на другите за инвалидността на Дънкан.

— Не, не бих могъл — призна той. Сетне се сети, че тази вечер трябваше да е заедно с Мъмфорд. — Тази вечер съм зает. Ако ще е тази вечер, трябва да бъда измъкнат. Физически да бъда измъкнат. Шефът ми няма да допусне друго решение.

— Приемът ли? — попита тя. — И аз ще ходя. Ще си нося автоматичния приемник.

— Ако ти съобщят нещо…

— Ще дойда да те отърва.

Той кимна, все още вгледан в нея, повярвал, че тя искаше да вложи в казаното и малко по-различен смисъл. Тя беше в състояние да го спаси. Искаше му се да й го каже. Но сетне видя промяната в изражението й и разбра, че може би вече го бе сторил.

Тя се огледа нервно и се засуети с чантичката си.

— Не ставай — рече тя, докато ставаше от стола.

Дагит се държеше естествено, но погледът му огледа района. Дали бе видяла някого? Реакциите й бяха сякаш бе така.

Тя дойде до него, наведе се да го целуне по бузата и мушна в ръката му нещо, което на допир изглеждаше като пластмасова кутийка. Филм? Не искаше да поглежда.

— Вашите момчета ще поработят по-бързо от нашите — рече тя. — Трябва да ми го върнеш. Ще се видим довечера.

И тя замина.

Дагит отвори ръката си под масата. Беше прозрачна пластмасова кутийка с етикет: „Улики на ФАА“.

Вътре се намираше строшена стъклена крушка.