Твърдо падане

31

Моник бе свободна.

Планът на Корт бе изпълнен безукорно: тя излезе от кантората си без някой изобщо да се усети. Един час по-късно получи съобщението му в хотелския бар. През следващите два часа се мести от място на място, навярно Корт я наблюдаваше — нея и всичко около нея при всяко нейно спиране. Тя вървеше окрилена, не само от току-що получената свобода, но и от чувствата си към него, от мисълта, че двамата вече ще са заедно. Той бе спасил живота й — буквално. Той бе нейният рицар; нямаше нещо, което не бе готова да стори за него, нещо, което да не му даде.

Няколко минути след осем часа тя вече се возеше в тойотата.

— Ти спаси живота ми — рече тя. — Как ли изобщо бих могла да ти се отблагодаря.

— Събличай се. — Той измъкна сива пластмасова торба от задната седалка.

— Ама тук ли? — попита тя, разбрала го погрешно.

— Преоблечи се в тези. Веднага. Няма време.

Тя не възрази. Свали ципа на червената кожена пола, повдигна бедрата си и я смъкна. Докато се преобличаше, продължиха да говорят.

— Трябва ми ключът от шкафчето в гардероба — каза хладно той. Не бе в настроение за разводнено сантименталничене.

Тя кимна, отчаяние и страх изместиха възторга й.

— Сърдиш ли ми се? — попита тя недоверчиво. — Смяташ, че съм направила нещо, за да стане така?

— Не искам да го обсъждаме.

Беше напълно безстрастен. През нея премина силна, студена вълна.

— Сигурно е Гърка. Вината не е моя. — Тя намери ключовете в чантата си и му ги подаде. — Как можеш да носиш ръкавици в тая горещина?

— Роден съм с тях.

— То е за частно шкафче — каза тя за ключа. — Искаш ли да ти запиша адреса?

— Знам адреса. Това — каза той като пъхаше ключовете в джоба си — е всичко, което ми е нужно.

— Защо го направи? Защо ми помогна? — попита тя, ала не желаеше да получи отговор.

— Нуждая се от теб.

— Не е вярно.

— Вярно е.

Светлините на светофара се смениха и той отново потегли.

— Нима ще довършиш работата? — Тя бе смаяна.

— Разбира се. Дошли сме да свършим нещо. Значи ще го свършим.

— Ти си луд. — Прииска й се да отвори вратата и да избяга.

Той почувства, че се усмихва. Кимна в знак на съгласие.

— Вярно е.

— И за какво съм ти необходима?

— Да гледаш едно дете. Знаеш да готвиш, нали?