Твърдо падане

6

Екипът по претърсването намери зъба в неделя сутринта. Както и трябваше да се очаква, според Закона на Мърфи, чувалът с боклук, в който се намираше зъбът, бе един от последните претърсени. Ала съдържанието му бе истинска златна мина за лабораторните техници: изваденият зъб, окървавени хартиени салфетки, изразходвано шише анбезол, две парчета сапун от хотела. Всичкото това бе изпратено по куриер в лабораторията по съдебна медицина в сградата „Хувър“ във Вашингтон.

В понеделник по обяд, докато Дагит изпращаше от управлението в Сиатъл шифрован факс до Пол Пулман, някой му позвъни по телефона. Той си помисли, че може би бе очакваният доклад от лабораторията. Долу, в Пъджет саунд, един от многото грамадни фериботи пореше морето далеч от брега. Зад кърмата му летяха морски чайки. По издигнатата на пилони магистрала, успоредна на брега, полека пъплеха коли. Пулсът на града сякаш не зависеше от тревогите му.

Като чу гласа на Ла Моя, той веднага разбра за какво му се обажда. От хотел „Мейфлауър“ им бяха съобщили номерата на колата, принадлежаща на госта от стая 311. Пътните полицаи бяха намерили нишката към лизингова компания; чрез нея проследиха пътя на колата до неизвестна агенция за отдаване на коли под наем близо до летището, чиято документация се водеше предимно на ръка. Това бе типична полицейска работа: като на люлеещ се кораб, когато след всяка крачка напред правиш една назад. Най-сетне бяха пристъпили напред.

— Агенцията за коли под наем има един клиент за нас — рече Ла Моя. — Помислих си, че ще поискаш да говориш с хората тук.

— Тръгвам.

Мисис Лори Слотър, втора в йерархията на компанията за коли под наем, имаше кожа с цвета на кестен, а косата й бе опъната силно назад и стегната в опашка с метална гривна. Сребърните й обици във формата на летящи патици отразяваха луминесцентното осветление от тавана и разсейваха вниманието на Дагит.

Тя четеше от компютърния екран.

— Мистър Антъни е наел кола от нашата агенция в центъра на града, която всъщност е един гараж паркинг, срещу Уестин. Резервацията за колата е направена от седми юли за двайсет и първи август. Кола с четири врати, средна големина. Отказал е застраховка. Направил е резервацията с кредитна карта „Виза“…

— Кредитна карта ли? — прекъсна я въодушевено Дагит. — Валидна кредитна карта?

— Тъкмо това е интересното, мистър Дагит. Когато той не върна колата на двайсет и втори, ние съобщихме на полицията, че колата е открадната, което е нещо обичайно. И те ни зададоха същия въпрос. Сега, обикновено когато колата е открадната, кредитната карта също се оказва открадната. Но не и тази. Тази си беше напълно валидна кредитна карта.

— Трябва ми номерът й — рече нетърпеливо Дагит.

— Ето го върху формуляра.

Дагит го записа в бележника си.

— Искам също така да поговоря с човека, който е отдал колата под наем, ако това е възможно.

Тя вдигна пръст, поговори накъсо по телефона и затвори. Ноктите на ръката й, достатъчно дълги, за да изглеждат като птичи, бяха боядисани в крещящо мораво. Тя рече на Дагит:

— Момчето, което ви трябва, се казва Джеймс Чанинг. И сега е на смяна. Свършва в четири. Очаква ви.

— Чудесно.

— Но трябва да ви предупредя, че тези момчета обслужват десетки клиенти седмично. Едва ли ще си спомня за мистър Антъни.

Не му хареса песимизмът й.

— Ще видим.

Два часа по-късно му се наложи да се съгласи, че тя бе права: младежът, който бе дал колата под наем, не помнеше нищо за онзи мъж. Той си оставаше невидим, където и да отидеше, а разочарованието на Дагит растеше всеки път, когато попаднеха в задънена улица. Сега най-важна бе кредитната карта „Виза“ — понякога следата от една кредитна карта бе толкова ценна, колкото и да намериш още топъл пищов.

Шосвиц го взе от хотела половин час преди началото на мача. Погледна нагоре към небето, което се чудеше облачно или ясно ще бъде. Можеше да се каже, че е отчасти слънчево. Или отчасти облачно. Зависи как го виждаш. Въпрос на преценка.

— Трябва да си доволен — рече Шосвиц. — Прав ли съм? Днес понапреднахте добре.

Още един въпрос на преценка, помисли си Дагит. Човекът виждаше повече синева, отколкото облаци.

— Тъй ли смяташ?

— Ами имаме валидна карта „Виза“ и тя е белязана по наша молба. Ако този приятел я използва отново, ще узнаем за броени минути. Бих рекъл, че това е солиден напредък. — Шосвиц сви тънките си безцветни устни и кимна доволен. — Това си е една чудесна стартова позиция. Сума ти случаи изобщо не стигат толкова далеч.

— Загубихме евентуален свидетел. Това е неприятно.

Нов ден — нов късмет; Дагит би трябвало да е доволен от днес. Ала нито един ден не минаваше без неприятности. Днешната се състоеше в това, че Пулман бе нетърпелив да получи доклада му за взривяването на Бакмън. Той можеше да отнеме седмица-две. Ако това станеше, цялата тая работа около Бернар щеше да свърши в някое досие, което щеше да си жълтее, тикнато някъде. Само мисълта за това го вбесяваше.

Залата „Кингдом“, прилична на огромна летяща чиния, лежеше пред тях. Хилядна тълпа се вливаше в нея. Балони. Значки. Шапки. Дагит не мислеше с понятията на бейзболната игра. Той си мислеше: колко много народ, толкова много очи в един град с подобни размери. Колко от тези хора го бяха видели, изобщо без да подозират нищо? Колко от тези хора биха могли да помогнат, ако само знаеха кого са видели?

— Винаги ли си толкова весел? — попита Шосвиц.

— Извинявай. Навярно съм уморен — призна Дагит.

Шосвиц паркира колата. Предстоеше им да повървят десетина минути, докато стигнат до „Кингдом“. Мачът още не бе започнал, но запалянковците — да. Бяха напълно побъркани.

— Местата добри ли са? — попита Шосвиц, след като се настаниха — на една миля разстояние от терена.

— Да, чудесни са, благодаря.

Най-много от всичко Дагит мразеше да лъже.

Дъждът удряше по стъклата на хотелската стая, сякаш хвърляше по него шепи баластра. Дълбокият глас на специалния агент Макалистър звучеше по телефона още по-напрегнато:

— Главната система на „Виза“ беше блокирала, иначе щяхме да получим резултата по-рано — започна той веднага след като позна гласа на Дагит, без да се церемони с поздрави и прочее. — Дейвид Антъни е купил билет в една посока за влака „Амтрак“ от Портланд до Лос Анджелис. За самия билет платил в брой, но според регистъра на резервациите, се обадил в последния миг да поиска спален вагон. Резервациите за спални места се правят с кредитни карти, така че със своята той препотвърдил билета, вече за цялата сума. Получихме тази информация след официалното запитване. Той е бил в онзи влак, Дагит. Пристигнал е в Лос Анджелис вчера следобед. Ако е наел хотел в Л. А., не е платил с кредитна карта.

Дагит помъкна телефона от нощната масичка със себе си към гардероба, за да започне да събира багажа си. Тупкането в гърдите му нямаше нищо общо с кръвното налягане, нито с ускорените му движения; то се дължеше единствено на възбудата.

Докато Макалистър продължаваше да говори, Дагит си мислеше: присъщо на европеец бе да поиска спален вагон, те не харесват нашите купета.

— … което означава, че може би сме го изгубили — заключи Макалистър.

— Загубили ли сме го? — попита Дагит, докато се бореше с копчетата на вчерашната си риза. — Повторете предупреждението до всички пътнически компании в LAX: всички „Дънинг 959“ да бъдат трижди проверени за евентуални бомби. Проверката на багажите и на ръчните чанти да се извършва съгласно международните правила Ел Ей. Изпратете по факса до управлението в Ел Ей всичко, с което разполагаме досега. Не забравяй за зъба; той може още да го безпокои.

След като Макалистър не отговори нищо, Дагит попита:

— Чуваш ли ме?

— Чувам. Записвам си всичко.

— И ми направи една услуга — рече Дагит, докато търсеше с ръка ръкава на сакото си.

— Казвай.

— Помоли някой да ми запази място за следващия полет до LAX.

От хиляда и седемстотин метра височина извиващото се черно мустаче на дима отначало заприлича на Дагит на недопустимо задимяване от някоя фабрика — тъй типично за огромния град. Или, при поглед по отблизо, може би се бе подпалило цяло каре от жилищен квартал. Картината се издаваше само поради близостта си до LAX и постоянния поток от пожарни коли, които препускаха към нея.

Не беше сигурен до момента, в който избръмча личният автоматичен приемник, окачен на колана му. Носеше специален приемник, с помощта на който можеха да го открият навсякъде в Съединените щати, Европа и някои части на Азия. Екранчето с дванайсет знака даваше възможността на Бюрото да изпраща на оперативните агенти кратки шифровани съобщения, както и телефонни номера.

Дагит дръпна сакото си и спря бръмченето. Прочете съобщението, макар че пушекът долу вече му бе казал какво се бе случило. „Твърдо падане“.

Беше свален самолет.

Той знаеше, че е „Дънинг 959“, знаеше дори и нещичко за онзи, който го е свалил. Гърлото му се сви, очите му засмъдяха. Възрастната жена до него рече настоятелно със стържещ глас:

— Облегнете се назад, за да мога да виждам… Какво е това? Какво е това?

Дагит се облегна, тя се надвеси през него и притисна бледото си лице до стъклото.

— Не мога да видя. Не мога да видя — рече тя. — Аероплан ли беше? — попита тя толкова отблизо, че можеше да го целуне.

Ала Дагит не й отговори. Мисълта за друга една катастрофа го върна в миналото.

Коледната елха е красива: без лъскави гирлянди, но с множество ръчно приготвени украшения. Напомня му за баба и дядо в Бенд, Орегон, за побелялата му от сняг глава и за леда — толкова дебел, че трябва да пробиеш дупка, за да ловиш риба. Спомня си. Не му е приятно, че е тук и че е сам, но празници са и, независимо, че Пеги го изостави, независимо, че Дънкан е зад граница с неговите родители, той чувства необходимостта да бъде с хора. С приятели. Обстановката никак не е коледна. Дъжд. Вятър. По радиото звучат коледарски песни, но нещо не е в ред. Нищо не е в ред. Освен елхата. Елхата е добра.

Той все още съхне — дъждът го измокри, докато обикаляше из тълпата. Търси някого, за когото да се закачи. Иска да се напие. Тази вечер човек не бива да остава сам. Спомня си първата Коледа без Пеги — празното, кухо усещане и истинската болка, безмерна като любовта му. Той разбира, че бедата с празненствата, организирани от Бюрото, е в това, че агентите са по природа саркастични типове; те крият чувствата си зад непроницаемото лустро на бабаитлъка. Няма сантименталности. Никой не пее. Накъдето и да се обърне — разговори за работа и мръсни вицове.

Винаги тези вицове. Твърде често — расистки. И пак винаги — пресилените усмивки и потупванията по гърба. Намиганията. Само след няколко минути страшно му се иска да е някъде другаде, където и да е, но жребият е хвърлен и няма къде да мърда. Забелязва го Клей Примроуз и му махва да отиде при него и да подхване разговор с някаква червенокоса със зелен пуловер и къса пола. Не я познава добре. Нервничи. Знае, че не е онова, което иска, но още по-малко пък иска да направи сцена.

В съседната стая го дразни телевизорът — дечурлигата са се съсредоточили върху някакъв анимационен филм. Това пък е абсолютно неподходящо за едно коледно тържество, мисли си той. Докато го запознават с червенокосата и докато той гледа устните й и неочаквано за себе си си я представя в леглото, новината прекъсва анимационната серия.

Стиска здраво чашата с яйчения коктейл, защото тази групичка има склонността да жестикулира силно, докато разказва и преиграва някаква история; той не иска чашата му да излети. Дагит не успява да чуе името й. В ума му всичко е на възел — тези влажни устни и тази жена — това тяло с буйната червена коса, пръсната пред него; сетне я изгубва. Изгубва и Примроуз. Вратът му се извръща рязко към вратата, към ревящите хлапета, чийто филм е прекъснат, към телевизора с някакво говорещо лице и присветващият надпис, който обявява извънредно включване на живо.

Номерът е онзи, който го сграбчва, който го трясва с такава сила, че му изкарва въздуха. Той се олюлява. Ще се строполи всеки миг.

Номерът.

Иска му се коленете му да издържат. Стяга се.

— Десет-двайсет и три — казва говорещото лице с ужасяващ, лишен от чувства монотонен глас. — Полет десет-двайсет и три на „Евротурс“.

Яйченият коктейл се разплисква по пръстите му. Разлива питието си. Видеоматериалът, който изпълва екрана, е заснет през нощта. Грозни, оранжеви пламъци се носят над града.

— От Франкфурт за Хийтроу6 — казва мъжът и повтаря номера на полета.

Дагит знае маршрута; в джобчето на сакото му е сгънат лист с негово фотокопие. Пламъци. Ярки, оранжеви пламъци. Останките от самолета, пръснати като малки огънчета на открито в продължение на цели мили.

Мили.

Дънкан… Родителите му.

Няма повече звук, сякаш някой е изключил всичко и всички са си заминали. Нищо. Черна дупка, в която се намира той.

Пластмасовата чаша с коктейла пада на пода и съдържанието й се разлива.

— Предполага се, че всички, които са се намирали на борда на пътническия самолет, са загинали — казва говорителят и сякаш се пресилва да направи сравнение с Локърби7. Сравнява числото на убитите, сякаш става дума за състезание. Дагит го чува да казва:

— Не е чак толкова лошо както в Локърби.

Край пианото се е сбрала група пиячи на водка — тя не обръща внимание на телевизора, на децата, на разлятото питие на Дагит, на червенокосата. Счетоводителката на един отдел, хубавица на име Сузи, започва да пее заедно с радиото с учудващо красив глас. Песента кара Дагит да извърне глава, струва му се толкова нелепа на фона на картината по телевизията. Сузи гледа право към него.

Сцената по телевизията е всичко друго, само не и тиха, само не и свята. Ужасеното лице на говорителя, капките пот по челото му, докато той импровизира с репортажа на живо: всичко друго, само не и спокойно и тихо. И единствената светлина идва от виещите се оранжеви пламъци и пулсиращите, тревожни светкавици от сините лампи по покривите на спасителните автомобили.

Дагит се отпуска и пада на колене в локвата на яйчения си коктейл, вниманието му е изцяло приковано от телевизионния екран. Някое от хлапетата сменя канала с дистанционното управление с надеждата да махне този тип от екрана, но той е заместен от десетки други — всичките със същата новина, почти същите думи, сякаш всички четат от един и същ сценарий.

Примроуз му казва:

— Не е голяма загуба. — Той има предвид разлятото питие, но Дагит не го схваща така.

На затъмнения, премигващ екран блуждаещата камера дава панорама на трагедията. Дагит пълзи към телевизора, Сузи още пее.

Там, на по-малко от двайсет сантиметра от лицето си — предавано чрез спътник в цвят в помръкващ цвят — той вижда или поне мисли, че е видял своя собствен сив куфар, който е заел на Дънкан. Той лежи там, на полето, сред другите подобни лични вещи и парчетиите от самолета.

Неговият куфар.

Единственото му дете.

Родителите му.

Мъртви? Или умиращи в агония някъде сред пламъците?

— Тиха нощ, свята нощ — започва пак песента си Сузи.

След двайсет и две минути, четири телефонни разговора и една миля, пропътувана с такси, Дагит стоеше в подстъпите на мястото, където бе паднал самолетът.

На стотина метра от него се издигаха черните, мазни колони на пушека. Скелетът на изтърбушения самолет лежеше строшен и усукан. Машината се бе разбила в задната половина на парка Холивуд, близо до алея за езда и хотел, едно огромно пространство земя само на около половин миля от предградията. Както на много места в Калифорния, и в парка Холивуд бяха сондирали за нефт. Няколко грамадни помпи бяха пометени от падналия самолет и сега горяха извън всякакъв контрол. Горяха корпусът на самолета и половин дузина петролни кладенци, които изхвърляха оранжеви пламъци към черното небе; всичко това на Дагит му се струваше като илюстрация на Ада. Издигащият се дим закриваше слънцето.

Почти от всички поделения на полицията в Л. А. продължаваха да прииждат патрулни коли. Пътната полиция бе затворила изхода и входовете към магистралата за Сан Диего. Блокирани вече бяха и няколко улици и така огромното място на престъплението бе изолирано: в него влизаха само спасителните автомобили и полицаите. Дагит плати на таксито и тръгна пеш, значката му висеше от джобчето на ризата. Сигурно имаше вече стотина полицаи. Впечатляваща гледка. Бяха оградили район за пресата, откъдето можеше добре да се наблюдава катастрофиралия самолет и усилията на спасителите; там вече се тълпяха хора с камери и ярки прожектори.

— Господин офицер! — извика му един от репортерите.

Ала облечен в цивилен костюм човек, когото Дагит взе за сержанта, отговорен за връзки с пресата, го завърна и даде възможност на Дагит да продължи по пътя си.

Когато подобно опустошение се намали до размера на телевизионния екран, помисли си той, целият ефект се губи от пренасянето. Пожарните коли — десетки бяха — изглеждаха миниатюрни пред разкъсания и горящ корпус. От прозорчето на самолета при пристигането на Дагит обезобразеният от катастрофата пейзаж имаше формата на уголемена сълза. Но на земята, от ниска гледна точка, поразиите от катастрофата се простираха сякаш до хоризонта.

Чак когато се вгледа по-отблизо, Дагит разбра, че разпилените неща не са куфари и багажи, а картонени кашони с най-различни форми и размери, чието съдържание бе разпиляно като най-обикновен боклук. Товарен полет? Без пътници? Понесен от това успокоение, Дагит затича към отломките. Един пожарникар го сграбчи и го завъртя, объркан за малко от значката с надпис ФБР.

— Трупове?

— Само два, доколкото чух. Но още не можем да се доближим достатъчно, за да го потвърдим. — Той посочи няколко усукани двесталитрови варела, разпилени по горящата земя. Отдалеч те приличаха на смачкани алуминиеви бирени кутийки. — Едно от нашите момчета се приближи твърде много до онези варели. Сега е на път за болницата. В тях има някакъв химикал. Разпилян е навсякъде из района.

— Химикал ли? — Дагит не успя да скрие възбудата в гласа си. Възможната връзка с „Der Grund“ изглеждаше досадно явна.

Мъжът го погледна странно и рече:

— Държим всички на разстояние, докато не научим с какво, по дяволите, си имаме работа.

В родината на Дисниленд това навярно изглеждаше като безплатно шоу. Дагит закрачи към група мъже, изправени до детективските коли. Сигурно те бяха начело. Един крайслер с четири врати и с кално кафеникав цвят спря до тях в същия миг. Първият, който излезе от колата, бе Фил Хъф. Дагит се сепна. Сега вече започваше веселбата.

Хъф бе на годините на Дагит, но изглеждаше малко по-стар, поради оплешивяването си и поради това, че се излагаше твърде много на слънцето.

Лицето му бе кръгло и от това очите изглеждаха раздалечени, оставяйки над острия нос цели декари буйна растителност, която му придаваше пресметливия вид на санитарен инспектор. През последните няколко седмици бе поотслабнал — така бе станал по-малко тромав. Облечен бе с нов поплинен костюм и кафява папийонка, избродирана със зелени листенца. Между пръстите си държеше незапалена цигара. Когато ръцете му бяха заети, пъхаше цигарата зад покритото с пухеста коса дясно ухо. Двамата се бяха запознали на един опреснителен курс в центъра на ФБР в Куонтико, Виржиния. Хъф бе бивше ченге по убийствата от Балтимор.

Суровият поглед и изправената стойка на Хъф подсказаха на Дагит, че това си бе същият Фил Хъф: агресивен, с интуиция, инстинкти и вярната преценка за избор на подходящия момент — като на притисната в ъгъла змия. Вятърът смени посоката си и довя вълна от пушеци. Миризмата стресна Дагит, защото лъхаше на смърт.

Дочу иззад рамото си гласа на Хъф.

— Здрасти, Камерън — рече той, въпреки че знаеше, че Дагит предпочиташе Кам пред Камерън.

Дагит протегна ръка; Хъф премести незапалената цигара в лявата и двамата се ръкуваха. Хъф имаше хватката на касапин — сякаш искаше да докаже нещо. Махна цигарата.

— Нямаме нужда да ни пращат някого, Дагит. Особено пък теб. — Той се усмихна с тренираната усмивка на застрахователен агент, който те убеждава в необходимостта от допълнителна вноска.

— Предполагам, че Пулман вижда нещата по-различно — отвърна на предизвикателството Дагит. А истината бе, че Пулман допреди няколко минути не знаеше за произшествието.

— Гледам малко си посивял около хрилете си. Чух, че добре си се справил с Бернар. Какво ще правиш, ще пращаш цветя на вдовицата на Бакмън ли?

— Така ли ще я караме, Фил? Бих могъл първо да те попитам как ти и момчетата ти изтървахте Бернар? — Хъф пребледня и не успя да отговори бързо. — Чу ли нещо за химикалите, които са били на борда?

Хъф поклати глава:

— Нищо.

— Един от пожарникарите ми каза. Виждаш ли онези варели там?

— Нищо не съм чул за подобно нещо. — Хъф изобщо не се заинтересува.

Осъзнавайки значението на това разследване, Дагит попита:

— Какво ще кажеш за НСБТ? Как се вписваме ние?

Националният съвет по безопасност на транспорта (НСБТ) бе отговорен за разследванията на всички произшествия с граждански самолети и като такъв, ръководеше оркестрацията на различните, въвлечени в разследванията агенции, включително и ФБР. При почти всички други случаи ФБР вземаше и удържаше ръководството в свои ръце. Но не и тук. Не и днес. Фактът, че Хъф щеше да играе ролята на свръзка и на представител на Бюрото, бе тревожен за Дагит. Репутацията на Бюрото щеше да пострада малко. Хъф бе свикнал сам да бъде диригентът; второстепенната роля му бе напълно чужда.

— Ако можем да им дадем доказателства за престъпни намерения, случаят е наш — рече Хъф, върнал незапалената цигара между устните си, където тя подскачаше, докато той говори. — И предполагам, че точно затова си тук, нали? Човек не би бил целия този път от Бъзърд Пойнт до тук да си вре носа в едно от моите разследвания, освен ако няма дяволски добра причина, нали така? След като Бъзърд Пойнт е толкова зает и тайнствен, и изобщо.

Бъзърд Пойнт бе зает, но не повече от което и да е друго управление в голям град.

— Колко от нашите ще са тук? — попита Дагит.

Единствената самолетна катастрофа, на чието място бе присъствал, бе „Евротурс“ 1023, а и тогава, пристигнал след повече от седемдесет и два часа, той бе само един обикновен гражданин в чужда страна. Изцяло външно лице. Знаеше главните правила за такива разследвания, йерархията, основната структура на управлението им, поради обучението си и присъствието си в С-3 в Бъзърд Пойнт, но сега искаше силно да научи подробностите.

— На място ще бъде докаран фургон — обясни Хъф. — НСБТ и полицията ще действат от него през следващите няколко дни. В момента имаме представители на всички полицейски отряди — от Западен Холивуд до Департамента на шерифа. Повечето са униформени и задачата им е да не допуснат външни хора. ФАА8 изпраща свой екип, също и „Ам Еър Експрес“, екип по двигателите от Дженерал Електрик, екип от „Дънинг“, екип по търсене на бомби, летищната полиция ни предоставя междувременно няколко кучета. Окръжният следовател, може би един-двама пожарникарски офицери. Предполагам, че можем да очакваме половин дузина застрахователни инспектори. Всичко на всичко около шейсет души минимум, може би ще станат толкова утре. Докато обаче си остава „произшествие“ — рече той, приключвайки с изброяването, — се предполага, че аз трябва да си седя на последния ред и да си смуча пръста.

— Или цигарата си — рече Дагит, като гледаше как тя подскача между устните му, докато онзи говореше.

— Но ако ти разполагаш с нещо, което веднага да свърже това с Бернар или някой от неговите познати — нещо твърдо, което да предявим на тези момчета — тогава можем да ги потупаме по рамото и да се захванем ние.

Което страшно би ти харесало, помисли си Дагит, но не го каза.

— Твоето присъствие тук означава, че е намесен тероризмът. Един самолет пада… И ти падаш от небето на минутата… Не си случайно тук, нали?

— Страшен бързак си, Фил. Две думи няма.

Като подръпна от незапалената цигара, устните на Хъф се сбърчиха като отвора на торбичка, която се затваря с издърпването на шнура й.

— И така, за заподозряно лице ли става дума, или за нещо друго? Затова ли се интересуваш толкова от тези химикали?

Дагит се наслади на момента, като заговори колкото се може по-бавно:

— Това, което ми е позволено да ти кажа… е нищо. Нула.

Сетне се усмихна.

Униформените полицаи от Л. А. се справяха много по-добре отколкото бе очаквал: отклониха движението, удържаха пресата в определената й зона и дадоха възможност на пожарникарите да си вършат работата.

— Дължи се на района — обясни му едно от ченгетата. — Тукашните момчета са може би най-добрите улични полицаи в щата. По два-три пъти седмично блокират някое каре от жилищни сгради. Непрекъснато преследваме я стрелец, я доставчик на наркотици. И като казвам непрекъснато, то си е точно така. Тука си е едно бойно поле… Не точно този район — тук живеят черни от средната класа — но само няколко преки по-нататък е истински ужас. За нас това тук си е просто още една нощ в Града на ангелите. Не ти е шибаният плаж Пебъл…

Зад Хъф спря обикновена жълта кола, но нещо накара Дагит да я погледне. Хъф й хвърли поглед през рамо.

— Сигурно са от ФАА.

Когато Дагит видя лицето през леко зацапаното задно стъкло, той се огледа бързо къде може да се скрие — глупава, но неизбежна реакция. Само при вида й той почти почувства как горещото слънце изгаря кожата му, можеше дори да усети характерния мирис на слънчевото й масло. Когато погледна пак — просто за да се увери — тя вече го гледаше, очите й бяха пълни с надежда и вълнение. Лин Грийн отвори вратата и първо показа краката си, придържайки полата си, а сетне излезе — досущ като актриса пред входа на залата, където се раздават Оскари.

Нямаше нужда Хъф да обяснява:

— Това е специалистката им по експлозиви, ако щеш вярвай.

— Мога да повярвам — отвърна Дагит.

Той седи на шестия ред, през няколко стола от прохода. Мъжът на подиума е по средата на лекцията си по развитието на пластмасите, която свършва с история на пластичните експлозиви. Само кожа и кости, без един косъм на главата си и със застаряващ глас, той бързо губи вниманието на присъстващите.

На третия ред Дагит забелязва един профил, който му е далеч по-интересен от лекцията. Тя има високи скули, римски нос и смешна усмивчица; тъмнокоса и свенлива, тя се изчервява от онова, което жената до нея й прошепва. А когато тя го поглежда през рамо, досущ като тийнейджърка в час по алгебра, той разбира, че си говорят за него и усеща топлата вълна на объркването и пулсиращата страст преминават като тръпка през него. И двамата бързо отместват погледите си.

Лекцията продължава и той се чуди как да се запознае с нея. Това е последният ден на тридневния семинар и той не може да си прости, че досега не я е забелязал. За малко изпитва угризение; с Кари е само от шест месеца, а ето че вече планира как да се срещне с тази напълно непозната. Съблича я мислено. Самоуспокоява се, че това е здравословна реакция спрямо отегчителната лекция; когато тя най-сетне свършва, той се придържа към близкия до него проход и избягва всякаква възможност за контакт. Няма нужда от такова изкушение.

След три месеца я среща отново, този път на мерилендския бряг: излязъл е на разходка в един от онези горещи, летни следобеди, когато си мислиш, че ако трябва да умреш, сега е моментът — всичко е толкова прекрасно. Но то става още по-прекрасно, когато я вижда. Пясъкът изгаря ходилата му, затова се придържа досами водата, подгонил пред себе си ято кълвящи късокрили кюкавци. Те тичат бързо, за да избягат от него, сетне литват и кацат на двайсетина метра по-далеч, само за да избягат отново, когато той се приближи. Безкрайно преследване. Отначало той не я познава, може би поради големите й слънчеви очила или поради това, че вниманието му е приковано от изтегнатото й тяло с цял бански, който е прилепнал към нея като втора кожа. Минава покрай нея, тя поема нагоре по плажа към малката, облицована с дъски къщичка; той е до глезените в пяната на тичащите към брега малки вълни.

На връщане, докато той се старае с всички сили да не зяпа натам, чува да го вика ясен глас с престорен немски акцент.

— Напредък в развитие на пластмаси донесъл страховита мощ.

Седнала, с очила, смъкнати върху римския нос, с присвити над рамките очи, тя се усмихва скромно, веждите й са повдигнати и пита:

— Помните ли?

Има си хас да не помни — как би могъл да забрави? — и той изоставя безопасността на хладната вода и се насочва към нея, без да усеща горещия пясък под краката си.

— Третият ред — казва той.

— Това съм аз — признава тя. — И доколкото си спомням, напуснахте семинара, сякаш сградата бе пламнала.

— Закъснявах — казва той.

— Бягахте. Усетих го.

Не може да измисли какво да отговори. Запознават се. Тя е Лин Грийн от ФАА. Експлозиви. Готов е да се пошегува с това, но размисля. Вече я ухажва. Кари и Дънкан са в бунгалото само на неколкостотин метра от плажа. Подобни усложнения не му трябват, но не вижда как може да се измъкне. Тя е хубава, никой не може да отрече, но не това го привлича. По-скоро е любознателното й изражение и чувството за хумор, което дебне зад погледа й.

Разговарят се. Той си остава прав. Тя заслонява очите си от слънцето, но не може да не ги присвива. Пясъкът, полепнал по ръцете й, блещука. Тъмната й коса е на кичури от гребена, който използва между две влизания във водата. Гребенът е изпаднал от преобърнатата й сламена чанта, заедно с шише лосион и няколко романа с твърди корици, единият — с листче, което показва докъде е стигнала. Говорят за писатели. Тя избягва бестселърите. Той ги гълта наред. Говорят за филми и стигат до съгласие за великолепието на „Ани Хол“ и изобщо на Уди Алън.

— Говориш за ракообразните? — пита Дагит, цитирайки любимата си сцена.

Разсмиват се, тя отмята глава, червените й устни се разтварят, а очилата й се връщат на мястото си нагоре към гладкия й нос.

Дагит си взема довиждане и бързо отминава.

— Пак ли бягате? — извиква тя подире му.

Това го спира и той се обръща и поглежда към нея. Тя изчаква един миг, сетне се усмихва и отново ляга, придърпвайки банския си костюм.

Той би искал да издърпа този костюм изобщо от тялото й и тя го знае.

Минават още няколко дни на дълги разходки, преди Дагит да се намери да крачи по водата пред къщичката й. Когато се показва през френския прозорец, тя е в хавлиена роба, със същата коса на кичури и му извиква:

— Дано приливът ви изтласка по-близо до тези стъпала. — И зачаква той да приближи къщичката.

По начина, по който носи робата си, не е трудно човек да си представи, че под нея не носи нищо друго. Единият й крак се показва от него, когато се надвесва към древния хладилник и му съобщава съдържанието: леден чай, бира, диетична кола, портокал, ябълка. Кракът е кафеникав от загара и се скрива отново, когато тя затваря вратата на хладилника и му подава ледения чай в алуминиево канче. За себе си изважда бира. Той не помни да е поръчвал нещо.

Тя сяда срещу него. Кухненската маса е мъничка, боядисвана десетки пъти, последния — в морскозелено. Вдясно от мивката са подредени чисти чинии, на прозореца е оставен пъпеш. Стаята мирише на солена вода, на плажен лосион, на сапун за вана с мирис на теменужки и на кафе. Вратата към банята е отворена. Обзавеждането й е старо, лавиците са обсипани с разни женски джунджурии. От релсата на завесата за душа виси сутиен. Той се чувства така, сякаш е живял тук от седмици.

Петте минути стават десет, сетне двайсет. Тя изпива още една бира. Подава една и на него и той не отказва. Никога досега не е разговарял толкова леко. Мислите се въртят и се сплитат в кръгове. Възли. Разказва й за Дънкан, но не й казва за парализата му. Казва й, че е разведен и най-сетне й обяснява за връзката си с Кари, че тримата са наели едно бунгало по-надолу по плажа, но докато говори, той има чувството, че не той е авторът на тези думи. Лин Грийн изобщо не изглежда разстроена от всичко казано. Хуморът си остава, близостта — също. Тя не се отдръпва и не започва да гради защитни укрепления. Не заплашва, въпреки че определено флиртува, черта в характера й, която след време го шокира. Тя е в ролята на по-различната, с гореща кръв жена и се чувства уютно в тази роля. Най-далеч стига с думите:

— Всички имаме нужда от промяна. — Но го казва по начин, който го обърква, защото го оставя той да тълкува казаното и затова той решава да си ходи.

Минават два часа. Бирата й свършва и той разбира колко се е забавил. Извинява се:

— Този път не бягам — казва той. Опитва се да й каже нещо, но не знае защо.

Тя се засмива.

— Хареса ми — казва му тя.

Забележката й му прозвучава така, сякаш са се любили. И той разбира, че през последните два часа те наистина са се любили. Облечени.

Когато излизат пред вратата и той за втори път си взема довиждане, първа Лин Грийн забелязва Кари. Кари стои долу, пред оттичащите се води на отлива и гледа към тях. Без да разбира. Подозира ги. Изгаря. Кари рязко се обръща и с вдървени крака, вдигайки пръски, тръгва отначало бързо, а сетне хуква надолу по розовия плаж.

Дагит иска да каже нещо, да се извини, но не знае на кого да се извинява, нито пък за какво. Той излиза на плажа без да бърза, като добре съзнава, че Лин Грийн не е просто едно случайно запознанство и че Кари съвсем не греши в предположенията си.

Застанала там, на паркинга, изпълнен с жегата от нефтения дим и хаоса на пожарникарите, Лин Грийн се усмихна отделно на Дагит с блеснали очи.

— Кам Дагит! — извика тя така, както може да ти извика само стар приятел.

Изненадан, Хъф поклати глава. Дагит усети как лицето му пламва и как се преобръща стомахът му. Тя тръгна развълнувана и с едри крачки към него. Не знаеше как да я посрещне. Искаше му се да я обгърне с ръце — но не и пред Хъф.

Неочаквана гръмовна експлозия накара стотината души да залегнат едновременно на земята. Дагит и Лин Грийн се озоваха близо един до друг. Беше само на метър от него и не експлозията зашемети Дагит, а откритието колко красива бе тя, даже и изплашена. Дори и след всичките тези месеци.

— Ти винаги вървиш с фойерверките си, Мичиган — рече тя с ъгълчето на устните си. — Как си, по дяволите?

Не му остави време да й отговори. Експлозията изхвърли парче от самолетно крило върху конюшните, пламналото гориво се изля на покрива и сградата бе обхваната веднага от пламъци. Ревът на попадналите в капана коне прониза затихващия тътен на експлозията. Пожарникарите тичешком се оттеглиха право към Дагит и Лин, които вече бяха се изправили на крака.

Лин спря един от тях с рязко вдигната ръка.

— Ами конете? — попита тя и въпросът й прозвуча нелепо.

— Я не ме будалкай! — отвърна пожарникарят и хвърли бърз поглед към Дагит, търсейки подкрепа. — Ако питаш мен, ще станат на кучешка храна.

— Майната ти! — рече Лин Грийн.

Спринтира с пълна скорост към конюшните. Без да осъзнава напълно собствените си действия, Дагит се намери само на няколко крачки зад нея.

— Лин! — извика й той.

Но тя тичаше, сякаш не го бе чула.

Вътре конюшните бяха изпълнени с гъст, мазен пушек, с оглушителната паника на конете, които се опитваха да се освободят. Лин се обърна към Дагит — знаеше, че е там — и надвика какофонията:

— Ти поеми онази страна!

Тя отвори една клетка и едва не бе смазана от връхлитащия кон. Дагит я събори и падна върху нея, а конските копита изчаткаха на броени сантиметри от тях.

— Лин! — извика, протестирайки той.

Покривът гореше, таванът бе погълнат от оранжев пламък. Рухна голямо парче стена. Няколко коня избягаха през получилата се дупка. Тя го отблъсна.

— Поеми онази страна! — повтори тя, сетне се изправи и тръгна покрай редицата клетки.

Един по един те освобождаваха чистокръвните жребци, които препускаха навън с побелели очи.

Той погледна нагоре и видя, че почти една трета от покрива щеше да падне всеки миг. Отново й извика да внимава. Показа й. Тя погледна покрива, но непокорно поклати глава. Освободи още два коня. Тогава Дагит разбра, че най-бързият начин — и единственият — да я измъкне оттук, бе да се спаси и последният кон.

Върху тях протече вода — пожарникарите бяха насочили шланговете си към сградата. Двама мъже с кислородни маски и оранжеви гумени костюми, с черни ботуши и дебели ръкавици се появиха откъм димната завеса. Единият от тях изкрещя с приглушен от маската глас:

— Абе я се разкарайте на майната си оттук!

Част от покрива се срути, но бе в другия край — над празните ясли. Лин и Дагит не обърнаха внимание на пожарникарите. Отвориха едновременно последните две врати и бягащите коне повалиха единия от пожарникарите. Поради тежките си доспехи и кислородната бутилка на гърба, той се изправи непохватно. Лин му предложи ръка, но той я отхвърли вбесен.

Дагит и Лин изтичаха от дима на чист въздух, последвани само след миг от втория пожарникар. Обърнаха се и видяха как конюшнята пламна изцяло. Свободните коне, с побелели от страх очи, препускаха хаотично към свободата, разгонвайки хората по пътя си.

Останалата част от покрива поддаде, а секунди по-късно се срутиха и стените. Сградата бе почти напълно разрушена. Пламъците се издигаха на петнайсет метра височина, следвани от валма гъст дим.

— Можеше и да загинеш! — каза й ядосан той. В този миг усети колко дълбоки са чувствата му към нея.

— Не — рече самоуверено тя и поклати глава, а погледът й следеше пламъците. Лицето й грееше на оранжевата светлина. — Не ми е дошло времето.

— Времето ти ли? — попита той, вбесен повече от всякога. Следващия път сигурно ще ми цитира хороскопа си.

Тя сведе очи от пожара и го погледна.

— Човек усеща тези неща, Мичиган. — Сетне взе ръцете му в своите и ги стисна. Той забрави изобщо за пожара. — Понякога човек просто ги усеща.