Твърдо падане

8

Антъни Корт слезе от влака на перона на вашингтонската гара „Юнион“. Въздухът около него тежеше стотици кила и беше толкова горещо, че той веднага плувна в пот. Миришеше на пара и мрак. Това му харесваше.

Пътуваше с влак не само поради страха си от летене, но и защото по гарите не правеха каквито и да било проверки за безопасност. Човек можеше да се качи на влака с каквото си иска оръжие или бомба, с наркотици или предрешен. Ако бе притиснат докрай, човек можеше дори да скочи от влака.

Но влаковете си имаха и недостатъци. Те бяха отегчително бавни, а в Америка — зле обслужвани и неуютни. Обслужващият персонал, който работеше с пълно презрение към пътниците, се състоеше от разочаровани чернокожи. Спалните купета бяха прекалено малки и с лоша вентилация. Храната имаше вкуса на затоплен мокър картон.

Корт прекара във влака три дни — възможност да планира работите си и да си почине. Въпреки това време, а може би поради него, той бе станал още по-напрегнат с изминатите дни, досущ като бегач, комуто предстои да стартира в маратон.

Корт взе такси за няколко мили от гарата „Юнион“ и слезе от него близо, но не и на самата станция на метрото. Качи се на метрото, пропътува две спирки, мина от другата страна и се върна една спирка назад, нащрек през цялото време да засече следене от какъвто и да било вид. Нае стая в бивша колониална резиденция, сега — хотел с включена в цената закуска, стая, която бе резервирал под името Кевин Антъни. Дейвид Антъни бе вече човек от миналото. Стаята предлагаше необезпокояван изглед към двете улици, на които бе разположено зданието, и три авенюта, по които можеше да избяга. Жената на собственика, която вършеше работата на администраторка, бе симпатична жена, надхвърлила петдесетте, със сивееща коса, очила и изправена стойка. Обясни му правилата със сладък, но служебен тон: закуската се сервира от седем до девет; алкохол има във вечерните часове, от пет до десет, с надценка; не се допускат нерегистрирани гости за през нощта; два ключа — един за стаята, един — за външната врата. Загубените ключове струват двайсет и пет долара. Никаква музика след десет; от телефоните в стаите не можеш да набираш пряко междуградски номера, но такива разговори са възможни чрез операторите на телефонната компания, ако имаш нейна кредитна карта; кърпите се сменят всеки ден, чаршафите — през ден, освен ако гостът не пожелае друго разписание; всички стаи са с климатични инсталации на прозорците и клиентите се умоляват да ги включват на икономичен режим през деня, когато отсъстват от стаите.

— Сега, да видим — рече тя и провери в подвързаната с червена кожа тетрадка с разграфени колонки. — Получили сме аванс с телеграфичен запис. Благодаря ви — добави тя и го погледна. — А окончателната сметка ще бъде платена с… кредитна карта?

— В брой — отвърна мистър Кевин Антъни и извади няколко шумолящи стодоларови банкноти. Едно от предимствата на автоматичните международни автомати бе, че човек можеше моментално да получи достъп до пари в брой, стига да разполага с кредитна карта. Червената му карта „Сиръс“ — специално за автоматите — му даваше възможност да изтегли до хиляда долара всеки ден, шест пъти седмично. Другите му три карти „Виза“ имаха по двайсет хиляди долара кредитна линия всяка. Сега, в третата фаза на операцията, кредитната карта на Дейвид Антъни щеше да бъде изтеглена от играта. Михаел бе помислил за сметките — за щастие, преди да бъде арестуван. Парите бяха последният проблем на Корт.

Той прекара уикенда да се запознае с празния град и впечатляващата система на метрото му. Във вторник по обяд, вече със собственото си лице и къса коса, той стоеше на ъгъла на К и 21-ва и я чакаше. Може би бе поради умората, а може би бе сирената на преминаващата полицейска кола, но го споходи неприятното усещане, че това може да се случи отново — да го арестуват навсякъде и по всяко време. Такъв бе начинът му на живот. Той пораждаше параноята и подозрителността му. Каквато и да бе целта му, спомените му си оставаха неизбежни като истината; надниквания в собствената му история — те задължително се повтаряха непрекъснато. Беше преживял този повтарящ се кошмар стотици пъти през последните пет години.

Случи се преди пет години, наскоро бе погребал жена си и детето си.

Завръща се у дома — неговото убежище — напълно вкочанен, не си прави труда да запали осветлението. Въобразява си, че по ръцете му има кръв, но няма. Мисли за Лейди Макбет. Движенията му са забавени и като насън — визиите за любовта на изхвърлен на брега корабокрушенец. Минава покрай маса, върху която стои снимка на жена му, заснета няколко седмици преди раждането, докато тя още грееше в бременността си.

Той върши работата си като животно, което носи товара си: болезнено е, но той е отговорен пред призванието си. Полицията ще дойде всеки миг. Той е толкова сигурен, колкото е сигурен и в това, че е убил онзи мъж. Не изпитва угризения. Онова място у него, в което би трябвало да съществува угризението, сега е заето от острото чувство за справедливост и пустата болка на самотата. Да си сам на този свят е истински ад. Той нито се гордее, нито се срамува от убийството. Задоволен е. Налива водка в чашата си и бързо си представя себе си като палача с качулката, човекът, който се учи да приема деянията си.

След много часове и много водки най-сетне идва светлината на утрото. То се очертава със сурови геометрични фигури. Страховете, досущ като сенките, играят по стените на мислите му.

Набързо преживява отново случилото се.

— Грешите! — се бе осмелила да твърди жертвата му с умоляващ поглед, когато Корт се извиси над леглото му.

Насилен да изпие боклука, който неговата фабрика изхвърляше, той повърна два пъти преди по ъгълчетата на устните му да се появи и да застине жълтеникава пяна, а носът му не потече като на хлапе. Корт насила изля в устата му трета чаша, сетне бе въпрос на минути течността да прогори вътрешните му органи. Не му достигаше въздух; лицето му придоби синкав оттенък, очите му се уголемиха. Когато очевидно не му останаха повече сили за борба, Корт го остави — защото смъртта е наистина плашеща, само когато ти се струва, че можеш да й избягаш. Нека лекарите дойдат. Нека бъде посято семето на надеждата, докато линейката препуска с този мъж към промивките на стомаха, кръвните проби и токсикологичните изследвания. Нека се надява и нека тази надежда загине. Нека отпие от чашата на надеждата, само за да повърне отново.

Радиото потвърди новината: президентът основател на „Ейшъруъркс Кемикълс“ бе умрял още преди Корт да измине дългия път до дома.

Той си мисли за почукването, което ще чуе на вратата всеки миг и за годините на тъмнина в затвора: цената, която се очаква той да плати за деянието си.

Изгряващото слънце само бръсва перваза на прозореца с ярък правоъгълник в оранжевия цвят на горчица. След няколко часа петното ще стане трапецовидно, а после касата на прозореца се облива в ярката следобедна светлина и го кара да отвърне поглед. В същия този миг той за пръв път извръща очи и от деянието си. Кокетира с опасната мисъл, с вероятността полицията да не дойде. Това е едновременно опияняващо и упоително. Изведнъж изпада в делириума на надеждата.

Той не бяга от вината, а й се противопоставя. Тъй като това е предварително обмислен акт, няма друг избор, освен да поеме отговорността за убийството. Последният отблясък от слънчевата светлина изчезва от перваза на прозореца като изгасваща искра. Минал е цял ден. В стаята мъглицата отстъпва мястото си на тъмата и деянието му отново се връща в цялата си последователност. Бутилката водка е празна. Също и стомахът му. Тези бързолетящи часове му се струват като неочаквана награда. Сигурно е, че почукването по вратата ще дойде скоро, веднага щом слънцето се завърне върху прозореца.

Той е свикнал с мисълта, че ще дойдат. Той ги очаква. Ами ако не дойдат? Ако по силата на някакъв божествен акт това убийство остане неразкрито? Какво ще стане тогава?

Краят на първия ден е последван от пукването на втория, сетне — и на третия. В зората на четвъртия ден клопката на страха отстъпва на глада и той хапва — тихо и усамотено. Телефонът не е звънял. На вратата не се почука. Той вече не се бои от изолацията си, от самотата си, той е удовлетворен от нея. Тези часове са най-мирните в живота му. Хапва съвсем малко, но все пак яде нещо.

На петия ден вече разчиства след себе си. Това, което е сторил само преди няколко дни вече е далеч по-нереално, отколкото си го е представял, сякаш някой друг е извършил деянието, а той е бил само свидетел. В живота му се връща порядъкът, на който никога не се е надявал — толкова е бил убеден, че ще го арестуват. Водата от душа става студена, но той не забелязва. Стои под него седемдесет минути, отдаден изцяло на усещането как силната струя се стича по темето му, от безчувствеността на главата и от успокоените му мисли. Тъкмо под душа намира убежище в самото си убежище и там през следващите два дни той прекарва много време, без да обръща внимание на температурата на водата. Мислите, ведно с чувството му за вина, се отмиват в канала.

Ала сънят не идва. Опитва с топло мляко, със запушалки за ушите, с превръзка за очите и с музика. Опитва да чете, да брои, да се моли, мастурбира. И отново се връща под студения душ, който се лее върху главата му като дъжд и отнася страховете му. Той оправдава деянието си. Осмелява се да си позволи миг свобода. Всеки миг, докато е буден, се възприема като свободата и затова е твърде свещен, за да бъде проспан.

Вече не приема храна, защото тя изисква да бъде приготвена, а той не може да мисли толкова напред. За него съществува само близкото минало — убийството — и настоящият миг. Не усеща глад, освен за безсъница; не успява да свърже двете неща. Засища се от алкохола, макар че въпреки опитите — а той наистина се опитва — не постига опиянение. Боли го главата, уринира често, червата му се бунтуват. Намира още един процеп, през който в щорите се процежда светлина, и го запушва. Заковава одеяла на прозорците и когато одеялата свършват, затваря няколко стаи, блокирайки ги с мебели, така че да не допусне грешката да влезе в тях и светлината да го обезпокои. Сякаш като е преградил пътя на светлината, той е спрял времето, изолирал се е от света, скрил се е там, където те няма да могат да го открият.

Брадата му пораства, косата му става мазна и мръсна, въпреки безкрайните душове. Захваща се да чисти ноктите си със зелена пластмасова клечка за зъби. Почти не вижда ноктите си в тъмното, но все едно ги чисти, чисти ги докато кожата под тях започва да кърви.

Свършването на алкохола го отвежда до шкафчето й с лекарства и съкровищата, които намира в него. Никога не е знаел какви богатства са се криели зад вратичката с огледало върху нея. В полумрака на банята той вижда в огледалото не своето, а нейното лице, неговите сълзи се стичат по лицето й. Зад огледалото се намират най-различните лекарства, необходими за една жена, която не може да се справи с положението, на една млада майка, която не може да гледа деформираното бебе, което е излязло от утробата й. Дете, деформирано от химическото замърсяване, дело на фабриката „Ейшъруъркс“, разположена на три мили оттук. Като гледа тези лекарства, той се самозалъгва с мисълта, че те, а не самата тя, са отнели живота й. Че те са диктували ситуацията, а не тя. Но да се избяга от истината е невъзможно: тя уби детето с тези лекарства, а сетне — и себе си. И няма никога да се върнат, и двамата.

Той жадно поглъща хапчетата в най-различни комбинации, наслаждавайки се на изпръхналото гърло, треперещите крайници и най-различните стадии на вцепенение, което те предизвикват. Впуска се в ретроспекции, толкова мрачни, че се чуди дали не е ослепял, само за да открие, че това е форма на принудителен сън — тъй дълбок и далечен, че не може да изпълзи от него. Малкото, безформено и безполово детенце е извадено от утробата й и е поето от треперещите, обути в ръкавици ръце на лекаря, който е уплашен, но се преструва, че не е.

Става така, че той вече не може да мине покрай шкафчето с лекарствата, без да напълни шепата си с хапчета. Сетне ту седи на стола и трепери от кошмарите си, ту е под душа и трепери от студената вода.

Единствената топлина извира от самия него, когато си спомня с гордост деянието си.

През следващите седемдесет и два часа спи непробудно, с малки прекъсвания. Събужда се и взема десетминутен душ; спира, когато свършва топлата вода. Като по чудо редът се връща в живота му. Почиства къщата и си приготвя топло ястие от замразените храни. Не съумява да задържи в себе си първото ядене, но с второто и третото успява. Полека-лека одеялата слизат от прозорците. Светлината се връща в живота му. Маха мебелите от залостените врати. Бръсне се. Оглажда панталоните си, навлича сако и излиза навън, за да разчисти купчината вестници и поща, която се е насъбрала. Сетне, изплашен, се връща вътре и заключва вратата като стара параноичка.

Замразените храни са следващият запас, който свършва. Все още е изплашен — без да е сигурен точно от какво — да излезе зад портичката. Дошла е свободата, а територията зад собствената му врата е някак си заплаха за тази свобода, която сега той не желае да изгуби. Тя му е скъпа, тя е цялото му съкровище — тази свобода. Все още не са дошли да го приберат! Колко време е минало — седмица, две, три? Изгубил е представа.

Няколко дни по-късно на входната врата се чука.

По гърба му пробягва гореща тръпка, косъмчетата по врата му настръхват. Ръцете му стават непохватни. Дясната му ръка трепери, а коленете му омекват.

Сетне си мисли: навярно е някаква доставка, съобщение от адвокатите. Няма нищо. Но тайно в себе си той знае кой чука, кой би трябвало да бъде.

— Полиция, господин Корт. Моля отворете вратата. Това ще спести неприятности и на двама ни. Не ми се иска да правя сцени и да разбия вратата ви, а и вие едва ли ще искате да я поправяте после.

Гласът замлъква в очакване. Корт се оглежда. Би трябвало да има къде да се скрие. Не може да мисли нормално. Краката му не искат да помръднат. От ъгълчето на устата му е потекла слюнка. Той я избърсва с ръкав и си мисли колко жалостив убиец е. Би трябвало вместо да трепери като глупак, да бе измислил как да избяга.

— Моля ви — дочува той отново гласа.

Мъжът е едър. Сам е. Застанал е пред вратата като часови. Слънчевите лъчи горят иззад раменете му. Говори. Дори показва картата си за самоличност, но Корт чува само една дума, размесена между всички останали: инспектор.

Корт обмисля как би могъл да убие мъжа. Сам е. Поканва го да влезе. Убива го. Избягва надалеч. Възможно е.

— Не е онова, за което си мислите — казва мъжът. — Повярвайте ми, знам какво си мислите. Правил съм това и преди, господин Корт. А вие не сте. За всеки проблем има решение, за всяко решение — преговори. Поне в моя занаят.

Той минава през вратата и се приближава близо до Корт, докато той я затваря отново.

— Моля отворете някои прозорци. Тук вони. — А тъй като Корт не помръдва, той повтаря: — Отворете някои прозорци, моля.

Той минава покрай Корт и сам отваря прозорците. Корт стои, свел поглед към пода. А само зад тази врата…

— Извършвам разследване по смъртта на Йозеф Ейшър. Искате ли цигара? — Корт се пресяга и приема една от мъжа, който му поднася огънче. Винаги ще помни вкуса на тази цигара. — Дошъл съм да ви арестувам за това убийство.

Това са думите, които Корт е чувал в съзнанието си стотици пъти. Толкова са му познати, че не е сигурен дали този човек, цигарата му, този миг — са реални или въображаеми. Може би още е опиянен от алкохола и лекарствата. Не може да прецени. Вкусът на цигарата е добър, превъзходен и чак тогава той разбра, че това не е сън.

— Не искам да кажа, че непременно трябва да ви арестувам за това убийство — дразни го мъжът с перверзна усмивка на лицето. Кожата на лявата му буза е загрубяла. Четинестият мустак над горната му устна е издаден напред като лавица. Порязал си е брадичката, като се е бръснел. Но това, което завладява Корт, са очите му. Сини очи — благи, състрадателни, усмихнати. Те се усмихват на Корт. — Няма да ви арестувам, господин Корт. Не е нужно. Можете да ми бъдете от полза. Ние двамата можем да си бъдем от полза един на друг. Имаме много неща да обсъдим. Можете да ме наричате Михаел. Моля седнете, господин Корт. Трябва да вземете много важно решение.

Тя караше червено BMW с радиотелефон и компактдиск стерео. Обядът е истинско угощение. Сандвичи с пуйка със сирене крема и изсушени домати. Корт пи еспресо, Моник — нескафе с мляко. Ядоха на опънато на брега на Потомак одеяло — в далечината се виждаше Националното летище. Покрай тях хора тичаха за здраве.

— Четох за това — рече тя.

Той я погледна, нещо потрепна вътре в него и през главата му пробягаха десетки мисли — като се почне от това да избяга с нея и се свърши с желанието да се любят на одеялото — докато най-сетне успя да обуздае тези щури идеи.

— Но ние не поехме отговорността. Не разбирам смисъла, щом не поемаме отговорността. Имаше си причина да го направим, нали? — Тя се размърда неудобно и придърпа полата си. — Да не сме паднали дотам да избиваме наред — като някакви варвари араби? Това ли е пътят, по който ни поведе Михаел?

— Няма да поемем отговорността. В това е въпросът. В това се състои истинската гениалност на плана. „Нека ги смятат за произшествия“ — рече той като цитира Михаел, но без да й съобщава, че е така. — Ако знаят, че става дума за тероризъм, ще се съсредоточат върху нас, вместо върху Моснер и „Ейшъруъркс“. Нека обществото открие само истината. Нещо такова: ще има безкрайни разследвания, като се почне от ФБР и се стигне до подкомисии в Конгреса. Вече са започнали. Ако е нужно, някои важни репортери ще получат ценна документация от „анонимни“ източници. С наша помощ те ще хвърлят светлина върху „истината“ за двуличието на „Ейшъруъркс“. Това ще запълни вестникарските колони за месеци наред. Може би и за години. Две сериозни самолетни катастрофи в рамките на една седмица. — Той заброи с дългите си пръсти. — Моснер и останалите — мъртви; „Ейшъруъркс“ — банкрутирала; разкриване на онова, което представлява конспирация за увреждане на околната среда между най-големите химически производители и правителствените агенции на Щатите. Кой знае какво още? Красота.

— А това съвещание ще е следващата ни цел, така ли?

— Да.

— Как ще стане? Още не си ми обяснил.

— Казах ти: не мога да обясня всичко. Трябва да разбереш това. — Като сърбаше от кафето, той рече: — Прекалено горещо е за кафе. Трябваше да взема някаква изстудена напитка. Горещината е потискаща — нищо чудно, че през август Вашингтон се опразва.

Той остави чашата с кафе и отхапа от сандвича си. Избърса от устните си сиренето.

— Кажи ми — рече тя настоятелно.

Той рязко извърна глава към нея.

— Няма да ти кажа нищо. Не разбираш ли? Нищо повече от онова, което е необходимо да знаеш. Съществува и понятие като доверие, нали така?

— Тъй ли?

— Щях ли да си похапвам тук с теб, ако не ти се доверявах? — попита той. — Напълно открито. Без да мога изобщо да избягам? — Той изчака. — Е?

Тя не го погледна. Заговори сякаш на одеялото.

— Понякога те мразя за това, което представляваш.

Той си помисли: значи ставаме двама.

Тя зави навосъчената хартия около сандвича си. Малка безцветна птичка се къпеше на самия бряг на реката, пляскащите й криле разпенваха замърсената вода. Пак се почувства изкушен да й покаже замърсяванията. Вместо това той рече:

— Имам нужда от теб.

— Мразя те.

— Не, не ме мразиш.

— Да, да. Мразя те.

— Окей. Да приемем, че е така: мразиш ме.

— Не, не те мразя.

— Объркана си.

— Да.

— Ядосана?

— Да.

— На мен ли?

— На всички. — Пауза. Сетне тя продължи: — Съвещанието. Кога ще е то?

— Трябва да се свържеш с Гърка. Той знае датата. Той може да ни каже.

— И това е всичко? Всичко, което трябва да сторя?

— Засега — да. Всичко.

— А сетне? — попита тя.

Той не можеше да понесе повече това. Бяха го обучили да запази хладнокръвие в разгара на престрелка, да зарежда бомби, но никой не го бе подготвил за нея. Не можеше да се справи без нея и тя очевидно съзнаваше това.

— Не бива да продължаваш да ме питаш. Не мога да ти кажа всичко. Ще бъде глупаво, ако го сторя. Но ще дойде и твоето време. Повярвай ми: времето ти ще дойде скоро. — Тя се въртеше и това го обезпокои. — Имам нужда от теб — рече той, все още вярващ, че това бе нещото, което тя искаше да чуе. — Не мога да го направя без теб.

Очите й светнаха.

Той прикри самоуверената си усмивка като надигна чашата с кафе.

— Нали не искаше повече от това кафе? — рече тя.

— Не е чак толкова лошо.

— Никога няма да те разбера — рече разочаровано тя.

Не, няма, помисли си той, макар че не го изрече.

Той се протегна и полека прокара пръста си по меките й, нацупени устни. Тя го близна и го захапа за миг.

— Сладни — рече тихо тя.

— Ти си сладка — отвърна й той. Усещаше как отвръща на възбудата й. При тях двамата това бе нещо като химична реакция. И пръстът му отново пое по устните й — хлъзгав и топъл, а езикът й се мяташе подире му.

— Хайде, да се махаме оттук — рече задъхано тя, със затворени очи.

— Да — съгласи се той. — Хайде.