Твърдо падане

7

Дагит седеше върху тънката стена на ваната в хотелската стая, а краката му бяха потопени в горещата вода. Все по-често ходилата му се бунтуваха по този начин — вкоравяваха се като дъска. Единственият лек бе дълго накисване.

— Не е честно! — рече той тъй силно, че гласът му отекна в малката, облицована с плочки вана. Имаше си нещо наум за честността. — Трябва да продължим с това.

Сетне, на фона на телевизионната реклама за някакво бамбуково корабче по вездесъщата Си Ен Ен, Лин Грийн заяви окуражително:

— Вече се стъмни. Ще започнем утре, на зазоряване.

— Това няма нищо общо с тъмнината — то е свързано с доклада за химикалите, които са били натоварени на самолета. Видя ли онези, облечените в космически костюми? Господи, каква гледка! Тъкмо те изгониха всички от района. Видя ли как телевизионните екипи излапаха тази картинка?

— И добре направиха. Ами ако мястото е заразено?

— Тогава, ако питаш мен, ще се увеличат подозренията за саботаж. Химикали ли? Та това е визитната картичка на „Der Grund“. Макар че не мога да го докажа.

— На кого?

— Няма значение. Работата е в това, че…

Тя го прекъсна:

— Работата е в това, че извадихме голям късмет. Огънят неутрализира химикалите. Това сочат сведенията, които получих. Ако не бяха тези горящи нефтени кладенци, щяхме да се изправим пред истинско бедствие.

— От моя гледна точка това е още една причина да продължим разследването. А не да чакаме типове в космически костюми да изследват съмнителни проби.

— Отвратителен си! Една нощ няма да промени нищо. Ще започнем отначало утре. Ако има нещо, те ще го открият.

Тя му подаде питието от водка и розе, което бе забъркала, като използва запасите на минибарчето.

— Трябва ми доказателство за престъпни намерения. Трябва ми едно добро, солидно свързване с предишните данни, за да не спрат разследването ми. — Той отпи голяма глътка и положи чашата върху ръба на ваната. Лин се бе подпряла с рамо на касата на вратата. — Изгубих цели две години по това дело. Ако не представя нищо, разследването отива към дело. Освен това искат доклада ми за онази, другата история — бомбата в Националното летище. Можеш ли да повярваш? Да ме изтеглят от едно дело като това, за да ме накарат да пиша скапания си доклад за един мъртвец? — Той я погледна, търсейки съчувствие, но не го откри.

— Ние не го наричаме „престъпно намерение“ — рече тя, поправяйки го. — Казваме му „подозрителни мотиви“. Но досега няма нищо подобно. Съвсем нищо. — И добави: — Освен това една нова задача може да ти дойде добре. Защото не изглеждаш съвсем добре.

Той се направи, че не е чул последната й забележка.

— Човекът на НСБТ за връзки с пресата вече говори за произшествието като за нещастен случай. За бога, Си Ен Ен, всички вестници — всеки го нарича просто произшествие. НСБТ ни предлага порция фъшкии. Тази пресконференция бе ала-бала.

— Бяха точни. Ние всички се гордеем с точността си, нали така? Това е шоуто на НСБТ. Разследването си остава тяхно, докато доказателствата не го предадат във вашите ръце. Слушай, ако зависеше от мен, аз бих ти дала всичко, което поискаш. Но ти знаеш това — и изглежда не искаш нищо. — Тя сръбна от питието си. Нямаше предвид разследването. Той се скри зад напитката си. — А фактите говорят, че не сме видели нищо на мястото на катастрофата, което да показва подозрителни мотиви. Знаем за доклада на диспечера, който съобщава, че един от екипажа съобщил за пожар в кабината. Самолетът паднал след секунди. Нито един от свидетелите не е обрисувал нещо като експлозия. Нито една от останките не показва наличието на експлозиви. НСБТ няма кой знае какъв избор.

— За един „Дънинг 959-600“ в LAX, натоварен с химикали? Аз разполагам с труп, който бе измъкнат от симулатор за 959, програмиран за излитане от LAX. Разполагам с добре известен терорист, който е правил детонатори с висотомери в хотелската си стая в Лос Анджелис. Лос Анджелис, LAX… схващаш ли? Да не би да искаш да кажеш, че е съвпадение? — Той продължи, преди тя да го е прекъснала. А на нея й се искаше да го прекъсне и да защити тезата си. — Не ме размеквай, по дяволите. Все някой трябва да запази обективността си.

— Обективност ли? Това ли проповядваш?

— Проповядвам ли? — попита той, протегна се към питието си и обърна повечето от него.

— Да, проповядваш.

Той погледна изкривеното й изображение през неравностите на стъклото. Когато той завъртя чашата, тя се протегна.

— Ти си специалистката по разследване на въздушни произшествия — рече той. — Експертът по експлозивите. Ти водиш разследването на ФАА по този случай.

— Дяволски вярно — съгласи се тя и надигна чашата си така, че дългата й шия се издължи още повече. — И недей я кара толкова лично. От това нещата няма да станат по-прости.

— То си е лично. Би трябвало да ми помогнеш.

— Опитвам се.

— Наистина ли?

— Да.

Гледаше я в профил, докато гърлото й се присви, когато тя преглъщаше, и това му се стори възбуждащо. Навярно решението да я покани тук не бе най-доброто.

— Тези питиета свършват много бързо — рече тя, вгледана в малката чаша. — Що не взема да направя по още едно?

Той изпи своето и й подаде чашата си.

— Как са? — попита тя и кимна към краката му.

— Ще ти кажа след второто питие.

Тя го остави насаме с мислите му. Досущ като гласа му, те сякаш отекваха в малкото помещение. Тъй като тя се позабави, той й извика:

— Сигурен съм, че е работа на същия човек. Има прекалено много съвпадения. Това има ли значение?

— Не — рече тя и дойде при него. — Не и за следователката Лин Грийн. Дори не би трябвало да знам за твоето разследване. Плащат ми за обективността ми — нещо, което загубих веднага, щом те видях на мястото. — Тя седна на затворения капак на тоалетната. Бяха близо един до друг. Тя вдигна чаша и я чукна о неговата. — Наздраве за съвместната ни работа — рече тя. — Най-сетне.

— Имам нужда от подкрепата ти по този случай.

— Въпреки всичко, повече ми се иска да се забавлявам, отколкото да се трудя.

— Моля те, помогни ми.

— Малко по малко. Тука си имаме система. Дай й възможност да заработи.

— Не мога. Ами ако Бернар е направил повече от един спусък?

— Кой е Бернар?

Той не отговори. Опита питието. Беше по-силно и той се запита: дали бе нарочно? Беше права, тези питиета свършваха бързо. Ходилата му изглеждаха по-големи, поради увеличителните качества на водата. Големи, бледи, набръчкани ходила с изкривени пръсти. Страшно романтично.

Тя каза:

— Аз трябва да бъда обективна. Не се тревожи: никой няма да замаже тази история. Няма да го допусна. Какъв е смисълът да го сторя? Всички ние ще търсим всяко възможно обяснение за тази катастрофа. Повярвай ми.

— Не мога да чакам шест месеца — рече той. — А тези разследвания винаги траят по половин година.

— Разбирам те. — Тя се намести по близо до него. Прокара пръсти през косата му и той ги почувства чак с пръстите на краката си. — Ще направя всичко, което мога. Обещавам. — Тя мина зад гърба му, там не можеше да я вижда и се почувства обезоръжен.

— Лин — рече той тъй преднамерено, сякаш футболен съдия надува свирката си. Чу как потраква ледът в чашата й, сетне — лекото й преглъщане.

— Окей — рече тя без болка в гласа си. — Единственият начин да ме задържиш, е да напълниш това нещо с ледена вода и да ме натопиш вътре. По-добре да си вървя. Имам други идеи как трябва да се прекара тази нощ.

Тя го целуна по врата, зад ухото. По лявата му страна пробяга тръпка с няколко хиляди волта напрежение. Космите по тялото му настръхнаха.

— Как е Дънкан? — попита тя. Този въпрос го охлади. След като не отговори тя добави: — Този разговор, преди малко, повече приличаше на разговор по служба, отколкото на обаждане на баща до сина му.

— Понякога между нас е така.

— А не бива да бъде.

— Знам.

— Вбесен си.

— Да.

— На мен ли?

— Не. На себе си. Истината боли.

— Има ли си гледачка? Или е тя?

— Тази вечер е гледачка. Достатъчно възрастна да му е баба. Станала е почти член на семейството.

— Гледачката или Кари? — попита Лин. — Отпиши го тоя въпрос — додаде тя. — Не умея много добре да губя.

— Кой казва, че си изгубила? — попита той и й подаде празната си чаша. В онзи момент той знаеше всичко, което можеше да се научи за пустотата.

— Но ти ходиш с нея, нали? Надявах се, че ослепителната ми личност, фигурата по бански костюм ще могат да променят това. Човек се научава да приема някои неща. Но други — не.

Изкушен повече от всякога да я възпре, той протегна ръка, тя сложи своята върху неговата, докато връхчетата на пръстите им не се целунаха.

Намери чантичката си и спря в тясното коридорче да го погледне. Усмихна му се достатъчно дълго, за да разбере той посланието й. Искаше й се да остане; искаше й се той да я помоли да го стори. Той също й се усмихна. Тя кимна и сви рамене. Вратата се затвори зад нея и само секунда по-късно Дагит стоеше там, където бе стояла тя — с мокри крака върху мокета, стиснал дръжката на вратата. Но не я завъртя.

На следващата сутрин телефонът го стресна докато закусваше в стаята си. Сутрешното му тичане бе провалено от снощната водка.

Позна гласа на Фил Хъф:

— Ще бъда кратък. Тук става нещо, което ще те заинтересува. Ще те взема от хотела след десет-дванайсет минути. — Той направи пауза. — Затруднявам ли те?

— Ще бъда пред хотела — рече Дагит.

Хъф носеше същия поплинен костюм, широките му рамене издаваха високомерие. Дагит се улови, че гледа белезите по носа му и се чуди дали жените ги привличат белези. Хъф притежаваше доста и от двете. Караше същия кално кафяв крайслер, който Дагит бе видял на местопроизшествието. Предната седалка имаше калъф в миши цвят, а Хъф бе издълбал с петата си килимчето под педала за газта. Радиото бе покрито с прах и с петна от кафе. Пластмасата на слънчевата козирка бе напукана от годините, като плод, оставен прекалено дълго на перваза на прозореца. Хъф вкара колата в потока, сложи полицейската лампа върху таблото, включи я, и след като движението полека-лека им стори път, рече:

— От местното управление на полицията са позвънили на нашите момчета на летището за едно обаждане, което е получил участъкът в центъра на града. Един механик от „Ам Еър Експрес“ твърди, че вчера бил нападнат и упоен от мъж и жена у дома си. Казал, че откраднали картата му за самоличност за летището и работния му комбинезон. Изпратили са детектив преди минута. Ако побързаме, ще хванем повечето от представлението.

Дагит обмисли бързо чутото.

— Ако това издържи, то ще ни донесе контрола върху разследването на катастрофата — рече възбудено той.

— Даже нещо повече — рече Хъф, дразнейки Дагит с последвалата дълга пауза. — Ама как ще ти хареса това, мама му стара!

Дагит не искаше да го моли. Зачака го да се излее.

— Химикалите на борда на самолета? — рече Хъф въпросително, предизвиквайки Дагит да отговори.

— Да?

— Били са произведени от компания на име „Кемтроникс“ с рафинерии — или както там по дяволите се наричат — в двайсет и седем щата. — Хъф пак направи дълга пауза, преструваше се, че е зает с шофирането, макар че колата сякаш вървеше сама по правия път. — „Кемтроникс“, оказва се, има поръчки за отбраната — виж ти, виж ти; скок-подскок — си се гушка с не кой да е, а с „Ейшъруъркс Кемикълс“.

Пулсът на Дагит се удвои, но той се опита да направи удоволствието на Хъф да види или чуе ентусиазма му, а това му струваше значителни усилия.

— Гушка ли се?

— „Ейшъруъркс“ притежава контролния пакет акции в „Кемтроникс“. Тя се брои за негов американски клон.

— Значи това би могло да бъде „Der Grund“.

— Знаех, че ще ти хареса.

Дагит се замисли върху възможните варианти. Дали финансовите връзки между двете компании щяха да са достатъчни да убеди Пулман или неговия шеф Ричард Мъмфорд в евентуално участие на „Der Grund“? Съмняваше се. Не беше достатъчно твърдо доказателство. А дори и да са били заплашени, „Кемтроникс“ едва ли щяха да съобщят за това на ФБР. Премълчаването на терористични заплахи ядосваше акционерите и привличаше нежелания интерес на пресата; и в двата случая това се отразяваше върху цените на акциите. Големите корпорации получаваха заплахи непрекъснато и в повечето случаи с тях се заемаха собствените им отдели по сигурността. Но дори и без „твърдо“ доказателство за връзка, наученото подсили увереността на Дагит, че все още бе по следите на бернаровите детонатори. И накъде ли, да го вземат дяволите, щяха да поемат нишките от тук нататък? Какво следваше?

Фил Хъф рече:

— В термоса в краката ти има кафе без мляко, със захар. Изглеждаш тъй, сякаш имаш нужда от една чаша.

Пътуваха почти двайсет минути и той изгуби представа къде се намират. Тротоарите, бордюрите, растителността, дори и къщите изглеждаха еднакви.

— Абсолютен тъпанар съм по недвижимите имоти — рече той. — Всичко ми се вижда еднакво. Къде, на майната си, се намираме?

— Къщата на Догърти е ей там — рече Хъф, очевидно развеселен.

Дагит забеляза колата на детектива — черна, с четири врати и без отличителни знаци.

— Спри! — извика той, шофьорът реагира моментално и натисна спирачките. И двамата налетяха върху арматурното табло и сетне се облегнаха назад.

— Какво има? — попита ядно Хъф, докато се оглеждаше наоколо. — Господи, така извика, че си помислих, да не би да ударя нещо.

— Щеше — рече Дагит и му показа улицата пред тях. — Погледни — посочи с ръка той.

— Да? — рече Хъф, без да види нищо.

— Следите от автомобилни гуми — обясни Дагит. — Калта… следите до бордюра, виждаш ли ги? А гумите на детективската кола не са изцапани. — Той погледна през рамо и сръбна от кафето. — Пресен изкоп. Работа на каналджиите, нали така? Ами калта?

Хъф също погледна.

— Дечурлигата сигурно са отворили пожарния кран вчера.

— Да. Точно така. Има сума ти следи по средата на улицата, но край бордюра са само тези.

— Кучи син — рече възбудено Хъф. Той даде заден ход, за да не мине през следите. Паркира колата. — Под седалката имам полароид. — Той се наведе, намери го и го подаде на Дагит. — Ако го оставиш в жабката, филмът ще се изпече.

— Рулетка? — попита Дагит.

— Трябва да е в чантичката в жабката. — Той подаде ключовете на Дагит и рече: — Това ченге не си е помислило изобщо за мястото на произшествието.

— Не, не е. В такъв случай защо не го помолиш учтиво да се поразкара малко. Поговори му. Виж дали няма да ни остави насаме с онзи тип за малко. В този случай няма нищо интересно за полицейския департамент на Лос Анджелис. Нищо друго, освен писарска работа. Кажи му, че ще го отървем от случая.

— Няма да му хареса — предупреди го Хъф. — Дори самото ни присъствие тук означава, че има нещо.

— Тъкмо затова трябва да сме насаме. Ясно ли е, Фил? — попита Дагит. — Не ни трябват разни да си чешат езиците.

— Така де.

— А докато си там, вътре, извикай момчетата от вашата лаборатория. Кажи им да си носят нещата, за да снемат отливка от тези следи… да изчистят изцяло къщата с прахосмукачка… и всичко останало. — Сетне добави: — Отнасяме се към това като към мястото на най-сериозно произшествие.

— Лабораторията ли? Не мога да направя това. Ние дори не сме сигурни, че твоят човек е бил тук — протестира Хъф. — Нали така? Хайде да не се изсилваме толкова.

— Картата за самоличност е открадната в същия ден на катастрофата, нали? — попита изуменият Дагит. — Обади се, Фил. Аз ще поема отговорността.

Когато Дагит и Хъф се върнаха след почти тричасовия разпит на Кевин Догърти, мястото на катастрофата в парка Холивуд изглеждаше напълно различно от предишната вечер. Разпилените кашони и пликове с най-различна окраска, форма и размери бяха изчезнали, превозени до физкултурния салон на близкото училище за проверка от експертите на ФБР и ФАА по експлозивите. Пожарите бяха изгасени и зловещата, извънземна гледка от предишната нощ бе отстъпила мястото си на чувството, че присъстваш на бойно поле един ден след битката: всички предмети, пръснати на десетина декара площ, бяха или черни като катран, или кално кафеникави. Изтърбушената опашна част на падналия самолет стърчеше от земята като част от модернистична скулптура. Тъкмо около опашната част Дагит забеляза група инспектори, сред които бе и Лин Грийн. Четирийсет-петдесет души скитаха из отломъците, стърчаха като чапли на флоридски плаж, много от тях носеха дъски, камери или прозрачни пластмасови торби, които съдържаха гротескно обезобразени предмети. Един екип — близо до откъсналия се нос — пресяваше отломки и кал през сито; други претърсваха мястото досущ като екип от археолози.

Цялата тази дейност бе някак си отдалечена от него, сякаш се извършваше на толкова голяма сцена, че той не можеше да я обгърне с поглед. И като се сети пак за злочестия полет 1023, той си помисли с благодарност, че се бе появил на мястото няколко дни след катастрофата. Щеше да бъде немислим ужас, ако към сцената пред него се прибавеха и неколкостотин трупа. Той се наслади на това колко ефикасно, сякаш без видими усилия няколкото десетки изследвачи работеха рамо до рамо, всеки изпълняваше определена функция, много от които, без съмнение, се препокриваха. Ако и полицейските подкрепления бяха толкова ефикасни…

Хъф се появи от фургона на командния център след няколко минути.

— Това разследване би могло скоро да е наше — рече той.

— Колко скоро?

— Не могат да ни го прехвърлят преди да има подозрителни мотиви.

— Ами Догърти? Ами отмъкнатата му карта за самоличност? Това не е ли подозрителен мотив?

— За нас — може би да, но не и за НСБТ. Те се нуждаят от твърди доказателства. Доказателства от мястото на катастрофата. — И Хъф добави оптимистично: — На обедното съвещание ръководителят на екипа ще съобщи на групите по търсене, че трябва да отдадат най-голямо внимание на уликите за престъпни намерения. Отменихме обедната пресконференция. Може би до вечерното съвещание вече ще можем да ръководим всичко това по-добре. Преместваме някои от екипите, така че всички ще се настаним в „Мариот“. НСБТ нае голямата зала за конференции и две по-малки. Общо взето, всичко върви добре.

— Върви добре ли? Що за твърди доказателства искат те, Фил?

— По-твърди от следи на автомобилни гуми и свидетелствата на един механик. И на мен не ми се нрави, но не можем да променим нищо. Те работят изключително върху мястото на катастрофата. Не могат да си позволят разни външни заплахи или нарушение в правилата на сигурността, а пък най-малко — хипотези, които да влияят на обективността им на място.

— Обективност ли?

— Слушай, те ни влизат в положението, разбираш ли? Подходът им подсказва, че те ще се хванат и за най-малкото доказателство, а и са готови да дадат изцяло предимство на всички наши изисквания. Не сме в положението на натрапници. — Той погледна към екипа, който работеше по опашната част на самолета. — Стискай палци тези момчета да могат да съберат отново „говорителницата“.

— Което означава?

— Магнетофонната лента на записите от разговорите в кабината е пълна каша. Разбрах, че си имат работа с половин миля объркани спагети.

— Но на нас тази лента ни е нужна!

— Нужни са ни и още сума неща.

— А регистраторът на данните? Черната кутия? — попита Дагит.

— Казват, че е в ред. Ще я изпратят във Вашингтон с частния си самолет по-късно този следобед. След като разплетат лентата на записите от разговорите, ще я върнат обратно, за да могат да се синхронизират показанията от двете.

— Бих искал да чуя всичко това.

— Може да отнеме седмица-две, доколкото разбрах.

— Дори и да е така.

— Ще им кажа. — И той добави някак между другото: — Шефът на управлението нареди на началника на моя отдел да се заема с разследването на катастрофата. Те не схващат защо си тук. Казах им, че съм те поканил да ни помогнеш. Така че на практика и двамата следваме нишката на Бернар. Това не им допадна кой знае колко, но нямаше какво да направят. Ти си мой гост. А това означава, че трябва да ти осигурим достъп до разследването.

Нима това бе същият Фил Хъф?

— Оценявам жеста.

— Не е кой знае какво. Не ми разрешиха да ти отделя хора.

— Значи ще действам като единак?

— Управлението в Лос Анджелис има три отряда за борба с тероризма. Преди десет минути и трите бяха включени в този случай. Това означава, че разполагам с трийсетина души. Съобщаваш ми исканията си и аз ще се погрижа те да бъдат изпълнени. Сума момчета имам под ръка. Може и да попаднем на нещо.

— Какво чувам? — попита Дагит.

— Слушай. Вашингтонското управление е открило Бернар. Ние обаче сме отговорни за катастрофата.

— Ами Догърти? — попита Дагит. — Как, по дяволите, се вписва в тази история Догърти?

— Дай ми доказателства. Окей? На теб ти допада връзката с Догърти, на мен — също. Но дай ми нещо, което моят началник да захапе и ние ще грабнем това разследване само с едно телефонно позвъняване.

— А ти ще помогнеш ли?

— С всичко, което е по силите ми.

— И каква е причината за тази рязка промяна в чувствата?

Преди да отговори Хъф замълча.

— Снощи не можах да заспя. Не поради катастрофата, а заради Бакмън. Аз съм причината да изтървем Бернар от наблюдение, Дагит. Признавам го. Сега разбирам, ясно ли е? Допуснах да го изтървем. Допуснах онова куфарче да ми избяга. Къде изчезна? В тоалетната? В гардеробната? По дяволите, не знам къде сгрешихме, но си беше чиста грешка. Първо Бакмън, а сега и това. Мамицата му! Човек стига до някаква точка и разбира, че е време да смени начина си на действие. — Той погледна незапалената си цигара и я хвърли в калта. — Къде ще бъдеш, в случай че ми потрябваш?

Дагит с мъка намираше думите. Хъф да се извинява. „Човек стига до някаква точка и разбира, че е време да смени начина си на действие.“ Думите отекнаха в него като стотинка в празна порцеланова касичка. Самият той с лекота можеше да бъде техен автор.

Хъф повтори:

— Къде ще бъдеш?

Дагит отвърна:

— Да търся някакво доказателство.

Следите от гумите пред дома на Кевин Догърти дадоха бързи резултати. Измерванията на междуосието определиха автомобила като крайслер — или додж комби, или плимут вояджър. Сигурен, че става дума за наета кола, Дагит насочи вниманието си към местните агенции. Наетата от убиеца в Сиатъл кола му бе дала кредитна карта, която да проследи; възможно бе и тази наета кола да донесе нещо.

Телефонният разговор в сряда рано сутринта разкри, че Крайслер са предоставили правата за отдаване на каравани под наем в района на Л. А. на компанията „Овърланд кар ренталс“. В летищната си агенция „Овърланд“ разполагала само с осем комбита. Две от осемте били върнати в деня на катастрофата — едната няколко часа преди нея, едната — минути след нея. В един град, където е нещо обичайно да пътуваш четирийсет и пет минути с кола, Дагит бе особено доволен, че се е настанил в летищния хотел „Мариот“, който бе само на пет минути път от LAX и агенцията на „Овърланд“ там.

Дагит премина през бариерата на входа, оставяйки портата отляво. Пред него бе море от върнати коли, които очакваха да бъдат почистени. Едно виетнамче на около осемнайсет години се бе привело несръчно над две електронни уредби, които висяха от колана му: като се приближеше до някоя върната кола, той вкарваше в тежките си уредби някакви номера.

Дагит намери шефа — Милтън Бътс — в малката му канцеларийка зад тезгяха. Стаичката смърдеше на одеколон и това напомни на Дагит за Бакмън. Бътс бе чернокож с посивели слепоочия, потъмнял преден зъб и с якия къс врат на бивш борец или футболно крило. Имаше раздалечени кафяви очи, погледът му варираше между равнодушието и раздразнението, когато чу запитването на Дагит. Носеше униформен блейзер и риза, чиято яка не можеше да се закопчее на дебелия врат, а възелът на фирмената вратовръзка трябваше да прикрие този недостатък. Лявото стъкло на очилата му бе замацано с отпечатъци от пръсти. При сутрешното си бръснене бе пропуснал едно местенце под носа си и бе оставил едно триъгълниче от черна четина над горната си устна.

Той набра текста бавно, но точно. След като прочете надписа на екрана, той рече с измамно спокоен глас:

— И двете онези коли са били наети от жени, ако това има значение.

— Но едната от тях е платила в брой — рече Дагит, ужким напълно сигурен. На лицето му бе изписано безпокойство. — Компютърът ще покаже ли това?

Милтън Бътс погледна отново екрана и попита:

— Абе откъде можеш да знаеш това?

— Ами просто познах. — Той затвори очи и благодари на онзи — който и да бе той — който бдеше над него.

Бътс нацупи устни, защото отговорът не му хареса.

— Името й е Литъл. Мариан Литъл. Колата е наета за един ден. Резервирана с кредитна карта, но платена в брой. Задържала е колата шест часа — това е напълно обичайно с нашите клиенти бизнесмени — добави авторитетно той. След като погледа още малко екрана, добави: — Нищо необичайно.

Дагит поиска копие от договора за наем и Бътс разпечата по едно копие за двама им.

Дагит прочете договора.

— Колата почистена ли е?

— Разбира се, че е почистена — отвърна ядосано Бътс. Сетне додаде: — Май не ти харесва, че е така.

— Колко чиста е? Имам предвид вътре.

— Честно? По това време на годината, както сме заети, едва ли е идеално почистена. Нали виждаш паркинга отпред. Тъпкан е с върнати коли. И всеки ден е така — оплака се той. — А между нас казано, нашите служители не са чак дотам ентусиазирани. Разбираш какво искам да кажа, нали?

Дагит се обади по телефона и нареди комбито да бъде провлачено до гараж, където екип от специалисти да се заеме веднага с него.

— Тая работа май има нещо общо с катастрофата, а? — попита Бътс, веднага щом Дагит затвори телефона. — Шибана работа, тая катастрофа. Засегна всички ни. Да видиш само колко отказа от резервации дойдоха тази сутрин. Ще ти кажа, че всяко проклето произшествие се отразява на бизнеса. Като дойде ред до летенето, хората стават много суеверни. — Сетне очите му се врътнаха и той възкликна: — Да не искаш да ми кажеш, че не е било произшествие, а? Тогаз к’во правиш тук?

Дагит го изгледа и отвърна:

— Официално — не мога да коментирам. Неофициално — необходима ми е цялата помощ, която бих могъл да получа.

— Мамицата им — рече ухилено Бътс. — Шибаните араби или…

Дагит попита:

— Какво означават тези букви в графата за връщане, мистър Бътс? Можеш ли да ми кажеш?

Бътс погледна своя екземпляр от договора и кимна:

— Даваме колите и ги получаваме пред залата за получаване на багажа. Повечето от дейността ни се върши тук, извън летището, тук чистим и поддържаме колите. Но клиентите ни с кредитни карти „Експрес“ получават колите на самото летище. И там ги връщат. Това означават буквите. Това комби е върнато на летището. — Сетне с детински ентусиазъм онзи добави: — Ама слушай! Бас хващам, че това ще те заинтересува! — Той погледна часовника си. — По дяволите, давай да вървим бързо.

На Дагит не му хареса множественото число.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Какво би ме заинтересувало, мистър Бътс?

— Имахме сума проблеми със забавяния на колите на летището. Затуй турихме скрита видеосистема, има-няма преди шест месеца.

— Видео ли? — попита Дагит и мисълта му хукна напред към възможните варианти.

— Готина работа е — рече Бътс и погледна пак разтревожено часовника си. — Работи с цикъл двайсет и четири часа. Безкрайна лента или нещо от този сорт. Нали ги знаеш. Същите като в терминалите.

— Терминалите ли?

И Дагит рязко скочи от стола и хукна, махайки на Бътс да побърза — изведнъж му хрумна как би могъл да хване тази Мариан Литъл.

В четвъртък сутринта, 20 август, Дагит влезе в сградата на управлението на ФБР в Лос Анджелис — съвсем обикновена бяла сграда, заобиколена от подозрително зелена морава. Тукашните ченгета май не обръщаха внимание на засухата.

Лабораторията по аудио-визуална техника на лосанджелиското управление заемаше малка стая без прозорци на шестия етаж. Дагит знаеше, че видеотехниците в Л. А. бяха едни от най-добрите в страната. И то не само защото Л. А. бе родината на тези технологии, а защото тукашното управление имаше значителна практика: отделът за борба с наркотиците използваше нашироко наблюденията с видеокамери. А наркотиците в Л. А. бяха голям бизнес и естествено — в центъра на вниманието на местното управление на ФБР. Стаята бе пълна с всякаква видео- и телевизионна техника, част от която бе позната на Дагит, а друга — не. Той закопча спортното си яке, за да се предпази от хладината, която му напомни за компютърната зала в „Дънинг“. Беше оставил сакото си в хотелската стая.

Синтия Рамирес се дотъркаля с инвалидния си стол до Дагит и стисна силно ръката му. В очите й грееха пламъчета, а по устните й играеше лукава усмивчица. Дагит погледна стола й и се сети за Дънкан. Рамирес бе слаба като вейка, облечена бе с плетен пуловер, а краката й бяха покрити с обикновено одеяло. Тъмната й коса бе опъната на кокалестото й лице и бе пристегната с червена пластмасова фиба във формата на лък. Пръстите й бяха леденостудени, дълги и слаби като китайски пръчици за хранене.

— Наричат ме Фраджайл9 — рече тя все още усмихната.

— Мичиган — рече той като внимаваше да не строши ръката й.

— Отива ти. Не ме питай защо.

Той се въздържа от подобен коментар.

— Какво е това? — попита тя, вгледана в кутията с видеоленти, които той бе донесъл.

— Казаха ми, че си най-добрата по увеличенията на видеокартината.

— С комплиментите ще стигнеш надалеч.

— Черно-бяла, безкрайна лента. Едната е заснета в летищен гараж. Другите петнайсет са заети от частна фирма, която върти работата по видеото в LAX.

Тя се ухили.

— Компанията на Бърни Шанкс. Той отиде там от този офис, знаеш ли това?

Той кимна:

— Да. Всъщност, разбрах го. Това е причината да си изляза оттам с всичките тези ленти. Без мистър Шанкс сигурно трябваше да вися за разрешение в съда някоя и друга седмица.

Тя взе кутията и я смъкна в скута си. Кутията се удари силно — достатъчно силно, за да строши кокалите й, ако под одеялото имаше кости. Трудно бе да се прецени дали е така.

— Безкрайните ленти не предлагат добро качество. Окисът им се изтрива.

— Тъкмо затова идвам при теб. За увеличението.

Изтласквайки се до една от машините, тя се извърна и го погледна.

— Не съм магьосница — рече тя.

— Аз пък съм чувал точно обратното.

Тя улови погледа му и се вгледа в него.

— Никак нямаше да е лошо тук да се навъртат повече като теб — и се усмихна.

Той отговори на усмивката й.

— Най-горната лента — от нея започва нишката. Има една жена, застанала пред тезгяха на компанията за наемане на коли. С шалче. Слънчеви очила. Едвам се вижда. Ако можем да увеличим лицето й, така че да стане използваемо… Надявам се, че е влязла в терминала веднага след като е върнала колата. Надявам се, че ще можем да проследим движенията й от едната лента към следващата. Всяка от другите петнайсет ленти е от различните камери вътре в терминала. Всяка от тях препокрива част от територията на съседните — за да се получи пълна картина. Но да бъде разпозната в тълпата… не знам. Видя ми се почти безнадеждно. Лицата на хората върху тези ленти не са твърде големи. Но ако беше видяла мястото на катастрофата… Тази жена би могла да е отговорна за нея. Затова сметнах, че си струва да опитаме.

Лицето й се стегна и за миг тя сякаш бе съвсем друга жена. Но сетне чертите й се отпуснаха.

— Мястото на моята катастрофа бе в Ла Сиенега. Фолксваген бръмбар и линейка, Мичиган. За нещастие, аз карах бръмбара. Не чух сирената на линейката. Още се съдим за тая работа, вече шеста година. Тя мина на червено и ме цапардоса ей тук — рече тя и потърка десния си хълбок, сякаш още чувстваше болката от удара. — Сега, я иди донеси по едно кафе — за мен без мляко. Ще ни е необходимо.

В следващите два часа Дагит донесе по още едно кафе, сетне от стола — две чинии с пържено пиле и картофено пюре. Фраджайл, както настояваше да я нарича, бе превърнала неясния овал над тялото на жената в зърнест, но различим дигитален портрет върху компютърния екран с висока разрешаваща способност. С всяко увеличение компютърът изрисуваше отново чертите на лицето, компенсирайки липсата на ясни очертания. Сетне тя защриховаше и попълваше празнотите с помощта на електронния „спрей“. След сума ти увеличения, лицето на Мариан Литъл вече ги гледаше от екрана. За Дагит това бе нищо друго, освен истинско чудо.

Фраджайл записа получения след толкова усилия образ върху диска и отпечата едно копие от него на хартия. Докато тя бе заета с преглеждането на лентите от камерите на терминалите, един художник график на име Уилърд, в продължение на час изтрива внимателно очилата на жената и, използвайки ширината на носа й, нарисува чифт очи, в комплект с вежди и бретон.

— Това е най-близкото, до което можем да стигнем — рече гордо той и се надигна сковано от стола си.

— Не, не е — възрази му Фраджайл Рамирес. — Тя си сваля очилата вътре в терминала.

Дагит погледна екрана; сърцето му биеше лудо — комбиниран ефект от възбудата и силното кафе. Фраджайл бе очертала с бяло квадратче една малка глава в морето от пътници. Беше доста по-ясно от предишния образ. Дагит гледаше как рамката се увеличаваше неимоверно и изтласкваше другите образи извън екрана. С всяко увеличение компютърът прерисуваше лицето. И то отново ставаше по-ясно очертано. Сърцето на Дагит отново изтуптя силно. Беше толкова близо сега!

Уилърд взе отпечатъка от своя портрет и го постави редом с новото лице на екрана.

— Какво ще кажеш за това? — попита той на висок глас, ухилен до уши.

Двата образа бяха идентични.

Дагит стана и разтърси ръката на художника. Наведе се и целуна Фраджайл по бузата.

— Вие сте магьосници, и двамата.

— Разгадката бе в обеците — рече развълнуваната Фраджайл. — На онази, другата лента, не си личаха дрехи или някакви други отличителни белези, по които да я проследим.

Дотогава Дагит не бе забелязал обеците. Бяха големи черни овали. Лесно можеха да се разпознаят, ако ти дойдеше на ума да ги забележиш. На Фраджайл й бе дошло на ума. Беше се изчервила от целувката. Тя продължи:

— Сега ще можем да проследим движението й, Мичиган, от една камера към следващата. Гарантирам. Ако се е качила на някой самолет, ще научиш накъде е отлетяла. Ако е напуснала терминала, ще разбереш през кой изход. Тези обеци са провалът й. Би трябвало добре да си помисли, преди да ги сложи.

— Да, би трябвало — каза Дагит и изведнъж осъзна в какво се състоеше работата: един професионалист не би допуснал подобна грешка. Нима онзи си имаше вземане-даване с аматьор?

Уилърд излезе от малкия офис.

Фраджайл рече:

— Виждаш ми се нещо пребледнял, Мичиган. Добре ли си?

Вгледан в лицето на екрана, Дагит леко кимна. Съмнението гризеше мислите му. Аматьор. Възможно ли бе?

Или, в крайна сметка, нима бе попаднал на грешна следа?

Дагит присъства на съвещанието в девет часа в „Мариън“, учуден както от гладкото му протичане, така и от огромния брой хора, които взеха участие в разследването на „Ам Еър Експрес“. Присъстваха доста над сто, и от двата пола и от толкова много раси, колкото много бяха и тесните им специалности. Напомняше му на партиен конгрес — така различните делегати се тълпяха на групи. Ето там бе екипът от следователи на „Дженерал Електрик“; а там — екип, представляващ Съюза на пилотите. С всяко съобщение от трибуната главите се забучваха в поредния, съпровождащ доклад; следваха малки обсъждания между отделните групи, а сетне друга група експерти се заемаше с бумагите и церемонията се повтаряше. На платформата с трибуната Хъф бе седнал трети по ред, до Лин Грийн. По време на доклада си Хъф бе подчертал отново версията за престъпни намерения, без да се впуска в подробности и отново призова всички да потърсят неоспорими доказателства за това.

Когато съвещанието свърши, след почти деветдесет минути, Дагит бе добре информиран за напредъка на работата на мястото на катастрофата, но бе потиснат и обезкуражен от резултатите.

Черната кутия — уредът, записващ цифровите данни за полета — бе изпратена за анализ в лабораторията на ФАА във Вашингтон. Повреденият магнетофон за записване на разговорите все още се поправяше тук, на място. Парчета от разрушения самолет бяха измъкнати и превозени до един хангар в LAX, където щеше да бъде направен опит за реконструкция, ако се появяха подозрения. Но до днес такива нямаше и това тежеше най-много на Дагит. Единствената му надежда да продължи разследването си лежеше в отломъците от катастрофата.

Трябваше да съхрани оптимизма си, да съхрани по-широката база на разследването, да провери всяка версия. Въпреки че Мариан Литъл бе толкова изкушаваща заподозряна, Дагит не можеше да си позволи да бъде обзет само от мислите си за нея. Той все още вярваше, че мъж, използвал картата за самоличност на Догърти, бе получил достъп до „Ам Еър Експрес“ — 64, докато самолетът е бил още на земята. Мариан Литъл, в най-добрия случай, бе само негова помощничка. Шофьорка? Съгледвачка?

Дагит позвъни на автоматичния телефонен секретар в управлението във Вашингтон и безличен женски глас му съобщи, че за него има шест съобщения. Той ги изслуша. Само последното бе свързано с този случай: „Имаме кръвната група и отпечатък от палец“. Гласът принадлежеше на мъж, който се представи като Бардж Коловски, специалист по отпечатъците в лабораторията по съдебна медицина. „Кръвната група се изясни по зъба. Отпечатъкът — от сапуна. Отпечатък — един път. Дошло му на ума да изхвърли сапуна — в банята не се носят често ръкавици — но разпознахме именно неговия боклук по зъба, а това е нещо, което той не е предвидил. Пратихме отпечатъка до вашите хора тук, предполагам, че ще го препратят до Вашингтон. Намерихме още и от онези цигари. Мислим, че са руска марка, наричана «Собрание». Ако имаш въпроси, позвъни ми в службата в работно време или у дома“. Човекът си бе оставил домашния телефон.

Сам в хотелската стая, с чаша питие в ръката, Дагит изкрещя „Да!“ в празното помещение. Така реагира на необходимостта от доказателства.

Иззвъня телефонът. Той остави питието и погледна часовника си: 11:30. Късно. Отговори приветливо.

— Вашингтон, окръг Колумбия.

— Фраджайл, ти ли си? — попита той.

— Изходът. Твоята мистериозна Мариан Литъл. Току-що видях на видеолентата как се качва на самолет за Вашингтон, окръг Колумбия. Табелата над изхода е ясна като бял ден.

— Вашингтон ли?

Гласът му предрезгавя. Терорист на свобода. Корт? Детонатор, за който не се знае къде е. Вашингтон, окръг Колумбия. Територията на неговото управление. Неговият периметър на действие. Беше и развълнуван, и уплашен.

Той дишаше в слушалката, без да каже нищо, зашеметен от мисълта, че втората цел на терористите бе в неговия роден град. Гледаше как малките кубчета лед се търкалят по мокета, докато чашата му се търколи под масата и изчезна. Телефонът бе съборил питието му от края на масата.

— Мичиган? — попита тя. — Разбра ли какво ти казах?

Нещата се връзваха. Бернар бе направил детонаторите в Лос Анджелис. Самолетът от полет 64 бе свален в Лос Анджелис. Бернар се бе появил във Вашингтон.

Обутите му в чорапи пръсти потърсиха под масата, намериха чашата и я дотъркаляха до него.

— Разбрах — рече той в телефонната слушалка.

Кари гледаше как самолетът от Лос Анджелис полека спря на пистата и приличният на огромна кутия автобус на международното летище „Дълес“ се приближи до него да прибере пътниците и да ги откара до терминала. Молеше се за него автобусът да има климатична инсталация. Докато растеше, бе преживяла няколко непоносимо горещи и влажни лета в Ню Хейвън, но нищо не можеше да се сравни с тазгодишното. Жегата я правеше нетърпелива и раздразнителна. Беше му ядосана още преди да има възможността да му каже „Здравей“. Вината за тази жега бе негова.

Вдигна пръст към устата си, готова да го загризе, но сетне размисли. Как й се пушеше!

По пътя към колата тя се опита няколко пъти да завърже разговор, но той не отговори. Нищо ново. Носеше куфарчето си — никога не се разделяше с него; а тя носеше чантата му.

— Нещо си ядосана май? Така ли е? — попита той, отегчен още преди да започнат обсъждането на проблема.

Това я вбеси.

— Първо, ние тримата трябваше да отидем на плажа миналия уикенд. Сетне ти обеща на Дънкан, че ще е този уикенд. Този ден е празникът на труда. Празник е. Знам, че никой не би те заставил да отидеш в Сиатъл или в Л. А., ако ти не си поискал, без да си подръпнал някоя и друга тънка струна. А това означава, че си направил избора си и той е твърде ясен.

Преди да отговори той помълча дълго.

— Доста необичайни обстоятелства, Кари. Обясних това, преди да замина. Дънкан ме разбра. — Искаше да й внуши, че тя не го бе разбрала.

Тя заговори меко:

— Искам да съм нещо повече от чифт крака и знаеш какво още. — Кам я погледна с един от онези негови погледи. Почувства как той се отдалечава от нея. — Започваме да се отчуждаваме.

— Не сме се отчуждили, Кари. Може би сме се разделили за малко. Но не и отчуждили.

Продължиха да вървят в мълчание.

— И това ли е всичко? Всичко, което ще ми кажеш?

Той я погледна.

— Аз си изливам душата, а твоят единствен отговор е да поправиш синтаксиса на изречението ми.

— Кари…

— Какво, по дяволите, става? — Тя се чувстваше като глупачка. Но след като той се изчерви, тя разбра. Тя спря и пусна чантата на земята. — Срещал си се с нея, нали?

Лин Грийн бе в основата на всичките й страхове. Тази непозната бе за Кари най-голямата заплаха. Кам си мечтаеше за нея — представяше си, че ще му е по-добре с нея; тя знаеше, че го прави, без дори да са говорили за това. Тя искаше от тази връзка сигурност. Любов? — да. Другар? — разбира се. Но повече от всичко тя искаше да принадлежи някому, а и той да й принадлежи. Тя, Дънкан и Кам бързо бяха оформили един отбор, а сигурността, която произтичаше от това, бе станала всичко за нея. Но само преди малко повече от година, на един плаж Лин Грийн бе променила всичко. Сега тя живееше в тъмните сенки на страховете си, уплашена да наблюдава, уплашена и да не я забележат. Надеждата за постоянна връзка ставаше все по-слаба с всяко следващо скарване.

— Тя просто се появи. Шейсет и четири — катастрофиралият самолет бе част от работата й. Нищо друго нямаше.

— Спа ли с нея? — Сълзите й напираха. Почувства се като глупачка. Нарочно направи крачка встрани от него, с кръстосани здраво ръце. Хората вече ги гледаха. Безчувственият човешки поток ги заобикаляше и течеше покрай тях, досущ като около скала.

Коя бе тази ревнива жена? Гласът й звучеше като нейния собствен, но тя не правеше сцени; тя не избухваше в скандали на ревност, не и насред международното летище „Дълес“.

— Достойнството ми не ми позволява да отговоря на този въпрос. — Той си взе чантата. Изражението му сякаш питаше: „Идваш ли?“. Изражението му дори казваше и нещо повече.

— Но си си го помислил — рече тя пораженчески, с напълно трезвен глас.

Той не отрече. Сякаш бе минало сума време. Тя се опита да събере всичките си сили и проговори тъкмо в мига, когато той щеше да поеме, отдалечавайки се от нея:

— И в това няма нищо престъпно, нали?

Той се обърна и я погледна внимателно. Какво искаше от нея? Майка заместничка за сина си? Някоя, която да мие чиниите и да изхвърля боклука? Какво се бе случило с месеците на веселие? Какво се бе случило на настоятелните въпроси и на дългите часове, прекарани в разговор? Бяха изчезнали. Какво се бе случило с цветята изненади, с вечерите навън, с часовете галене, преди да бъде разкопчано и последното копче? Бяха изчезнали.

Тя рече смело:

— По дяволите, ако мечтаенето е престъпно, ние всички сме престъпници.

Тя не си мечтаеше за никого, освен за него, но не искаше да си го признае. Работата сега се състоеше в това да му даде възможност да се измъкне.

— Помолих те да ме посрещнеш, защото ми липсваше — рече той.

Тя се насили да се усмихне; изглежда той не разбра, че това й коства усилие.

— Аз пък си помислих, че си решил да си спестиш парите за такси.

— Това — също.

Тя се приближи и зарови лице в яката му — там така й миришеше на него, че тя почти се разрида. Той пусна чантата и я прегърна внимателно — не го биваше да показва чувствата си пред хората. След миг двамата се присъединиха към потока от хора.

— Чудесно посрещане, а, Кам?

— Мога да го понеса.

— Можеш, а?

— Това тревожи ли те?

— Мисля, че да. — И тя додаде: — Плаши ме, може би.

— Вътре в себе си, Кари, не мога да се справям много добре.

— Тогава кога ще ме пуснеш вътре? Някога бях там.

Дагит не отвърна нищо. Изненаданото му изражение и неочакваната дистанция, която тя почувства, отново й напомниха, че той нямаше какво да отговори и това го безпокоеше.

Но тя се безпокоеше още повече. И затова внимаваше.