Твърдо падане

43

Корт не бе осъзнал, че едва не пропусна самолета. След като бе планирал да взриви сутрешния самолет, той едва сега разбра, че информацията му за следобедния бе неточна поне с половин час. Провалите в информацията го безпокояха. Смяташе ги за лоша поличба. В един съвършен свят не можеше никога да има провали.

За разлика от „Ам Еър Експрес“, полет 64, на който се бе качил толкова лесно по време на предполетната проверка, когато в кабината нямаше никой и той бе свършил работата си съвсем сам, този път той попадна в гнездо на оси. В дясната страна на корпуса на самолета бяха струпани големи пощенски чували, някои пълни до горе, други почти изцяло празни: стоварваха ги от ремаркета и по конвейерна лента ги вкарваха в търбуха на аероплана, където ги подреждаха и укрепваха за полета. Когато Корт се изкачи по стълбичката към кабината в лявата страна, покрай него мина бързо друг механик, който носеше стоманена кана за кафе.

— Шибаната им кафеварка се е повредила — каза ядно той. — Виж дали можеш да направиш нещо.

Мога да направя нещо, разбира се, помисли си Корт. Първото нещо, което направи като се качи в самолета, бе да отвори чантата, да извади пожарогасителя и да отиде в кабината. Там най-неочаквано той се сблъска с двамината, които бе дошъл да убие. Пилотите минаваха предполетните проверки по списъци: всеки повтаряше неразбираемите термини. Корт, чието необикновено спокойствие бе разклатено от това, че двете седалки бяха заети, изведнъж осъзна, че за двамината той сякаш не съществуваше. Те изобщо не му обърнаха внимание. Клекна на едно коляно с пожарогасителя и в този момент вторият пилот попита:

— Поправихте ли кафемашината?

— Работим по нея — отвърна Корт.

— Тук какво има? — попита мъжът, докато Корт продължи да работи в тясното пространство под седалката му. Но командирът привлече вниманието му като превключи някакъв ключ и Корт избегна отговора.

Той откачи скобата, която държеше пожарогасителя, извади го и го подмени с този, който бе донесъл. След като предварително бе нагласил часовниковия механизъм според изпитанията, извършени от Уорд — точно на 47 секунди — той повече нямаше какво да прави. Според него красотата на бернаровия детонатор бе в това, че не изискваше да бъде включван или активиран по някакъв друг начин. Това щяха да направят пилотите, първо като херметизират самолета, а сетне — като повдигнат носа му нагоре. В същия миг часовникът щеше да заработи, газът щеше да бъде пуснат и, най-накрая — всичко щеше да свърши.

Предвкусвайки успеха и победата, Корт се измъкна от кабината и се запита дали да прибере пожарогасителя в чантата си или не. Твърде добре знаеше, че колебанието е най-големия враг на оперативния работник. Всичко бе в самочувствието и самоувереността. Той тъкмо прибра пожарогасителя и затваряше ципа на чантата, когато по стълбите се олюля другият механик, който мина покрай него. Когато Корт се изправи, онзи попита:

— Нов ли си?

Въпросът изненада Корт. Дали просто да излезе? Смееше ли?

— Да — рече той, опитвайки се акцентът му да прозвучи колкото се може повече американски. Обърна се и погледна мъжа.

— Тъй си и помислих. — Той протегна ръка. — Ръс Кейн. Радвам се, че се запознахме.

Корт стисна здраво ръката му, мислите му бяха напълно объркани. Трябваше му име… Погледът му се спря върху табелата с инвентарните номера, занитена върху корпуса на самолета.

— Дейвид Дънинг — рече той.

— Като самолета! — рече онзи. — Няма начин да не го запомня.

— Радвам се, че се запознахме — каза Корт.

Той се спусна бързо по стълбичката, подгонен от страха; под мишниците му потта бе протекла като ручей.