Твърдо падане

34

Кари Стивънсън спа лошо. Не само се тревожеше за Кам, но го и ненавиждаше, ненавиждаше себе си, ненавиждаше всичко. Беше се съблазнила от ябълката и бе открила, че сокът й е отровен. Срещата й с Карл, която й бе донесла такова голямо моментно щастие, й бе нанесла и опустошителния удар на тъгата и разкаянието. Тя потреперваше от този удар, цялото й тяло се тресеше: плака с часове, легнала гола в спалнята — там бе твърде горещо, за да заспи. Кръвта й бе така осезаемо белязана с угризение и разкаяние, че дори и миризмата на тялото й я отвращаваше: тя миришеше на него.

Гризеше я и червеят на унижението от неговото мълчание. Беше му се отдала така изцяло — какви неща само правиха! — а отплатата й бе да седи, умираща от нетърпение пред телефона, който мълча през целия ден. Той бе изчезнал от живота й, заменен от отчаяния Кам, когото, както бе установила тя, обичаше с цялото си сърце. Тя бе разрушила всичко.

Объркването й се засили и от откритието, направено преди не повече от пет минути, че някой бе пренаредил ключовете й. Зъбите на всичките й ключове сочеха в една посока, с изключение на този за къщата на Кам, за да го намира по-лесно. А сега всички ключове бяха подредени по един и същ начин. Това не можеше да стане другояче, освен ключовете да бъдат извадени и пренаредени. От някой друг. Не и от нея. Един-единствен спомен се въртеше непрекъснато в паметта й: виждаше се как лежи гола на леглото, чувствайки се прекрасно, и как дава на Карл ключовете си да отиде и купи нещо за хапване.

Една от големите грешки на тази борба за истината бе, че тя се насили да преживее отново толкова живи и свежи спомени, а това й причини огромна болка и тъга. Спомни си как чудесни бяха тези няколко дни, в които бе с Карл. Всяка къща, в която пристигаше, предизвикваше спомена за някой миг, за откъслек от фраза, за някой негов поглед, и на третата къща той отново владееше изцяло мислите й. На два пъти трябваше да спира колата и да спре да ридае, за да не катастрофира.

Списъкът на имотите си стоеше отстрани, отмяташе ги един по един, след като минеше през тях. Ако не друго, бе работоспособна. Спомен подир спомен, тя се връщаше назад във времето, ту се усмихваше сама на себе си, ту се начумерваше, сетне палеше цигара след цигара, сякаш да се отрови до смърт.

Бродеше из градините, сядаше на същите столове, на които бяха седели двамата, спомняше си разговорите им. Липсваше й. Той бе донесъл разнообразието в живота й; беше я отвел със себе си, без тя да заминава някъде. Превъзходна дарба. Така това, което тя мислеше, че ще отнеме два часа, се проточи целия следобед — без да ще, тя се бавеше с тези връщания в чувствеността.

Няколко минути след пет, останала с празни ръце, потисната и самотна, тя се отби в кантората си, но намери само маловажни телефонни съобщения. Празнотата, която последва поражението й, бе превърнала гласа й в шепот, а изправената й стойка — в такава на старица. Шийла й каза да си върви у дома и тя го стори.

Чак когато се върна у дома, в разпарчетосаното имение, тя се сети, че бе показала на Карл и къщичката на портала. Тя не беше нещо особено, затова не фигурираше в списъка на компанията й и тя рядко я показваше, освен ако собствениците, които живееха в част от главната сграда, не я помолеха изрично. Ала когато нещата с Карл потръгваха, водена от момичешкия импулс да го настани близо до себе си, тя му бе показала къщата: влязоха от южния вход и тя не спомена, че живее сравнително наблизо.

Прибра колата в гаража, отиде до вратата на къщата си, но сетне размисли и пое през гъстака по пътека, която някога е била главния път към имението. Обрамчен с високи кленове, самият път бе стеснен от израсналите на свобода къпини и други диви храсти и се бе превърнал в тясна пътека, поддържана само от няколкото елена, които също живееха тук. Кари се гмурна в облаците насекоми и в бързо падналия мрак на гората, и закрачи колкото може по-бързо.

Едно ново отклонение от пътя бе построено под прав ъгъл към късата отсечка на стария път, която все още се използваше. Поради тази пречка елените се отклоняваха от пътя и пътеката им се виеше към задната част на старата къщурка край портата. Кари пое по нея. Принудена да се отклони от пътеката, за да стигне малкото сечище, в което бе разположена къщичката, Кари трябваше сама да си проправи път сред къпините с острите им шипове и да избягва, доколкото е възможно, падналите клони.

Мястото бе наистина красиво, поради усамотеността и тишината — следствие на отдалечеността му. Ако бяха вложили малко пари за реконструкция, да я уголемят, или поне да подобрят банята и кухничката, тя щеше да я пласира за броени минути. А в това си състояние къщичката просто нямаше пазар.

Но имаше строшен прозорец.

Това бе нещо ново. Обзе я страх. Някой бе влизал! Тя бе идвала с Карл преди не повече от пет дни и по него време нямаше счупен прозорец. Дали да не изтичаше обратно, да позвъни на Кам и да му обясни, че на една от нейните къщи под наем бе счупен прозорецът, затова да побърза и да идва? Детинщини. Най-вероятното обяснение бе вандализъм. То напълно съвпадаше с мнението на хората за дейността на местните тийнейджъри — дечурлигата разбиваха къщи, за да отмъкнат бутилка алкохол или да намерят легло, на което да се чукат. Това лято седмичното вестниче на селото бе пълно с подобни информации, най-лошо бе положението при наскоро преминалия празник на труда. Като мениджър по недвижимите имоти, нейно задължение бе да докладва на собствениците за нанесените щети. Ето защо трябваше да ги провери.

Тя стоеше настрани и обмисляше възможностите си. Да позвъни ли на Кам или просто да хвърли едно око? Обзе я негодувание, че някой би могъл по такъв начин да накърни чужда собственост. Но бе обзета и от страх, че това можеше и да не е работа на тийнейджъри.

Тя се промъкна бързо в задния двор и до задната врата, където се спря и се ослуша, готова да долови и най-малкия шум. Не чу нищо друго, освен разтупканото си сърце. Чувствата й се люшкаха между детинския страх и гнева на възрастния човек. Не знаеше на кое да се довери. Толкова глупава работа изглеждаше този строшен прозорец. И толкова ужасяваща.

Тя завъртя дръжката и бутна вратата.

Влезе в кухничката с размерите на килерче и се спря, защото като се опита да прекрачи парчетата от строшеното стъкло, видя, че те бяха изметени. Никога преди това сърцето й не бе било така силно. Подуши лека миризма на готвено, а не трябваше да я има. Самонастанили се — помисли си тя. Или Карл? Страхът взе връх. Не можеше да обясни разумно действията си. Вместо да избяга, тя се усети как къщата я привлича, привлича я мистерията й. Сякаш бе заставена да продължи. Навлезе навътре в малката къща и продължи, стъпка по стъпка.

И сетне замръзна на място. Чисто нови блестящ катинар и верига бяха грубо закрепени към вратата на кабинета. Това бе единствената стая в къщурката, освен малката спалня и банята, която имаше врати и към двете. Обзета от майчински инстинкт, за който нямаше биологично обяснение, тя се огледа наляво и надясно, сетне полека хвана дръжката на вратата, сякаш бе екстрасенс, който търсеше сила от нея.

— Дънкан? — прошепна тя през процепа.

Възбуденият, но ужасен глас, който й отговори, безмълвен и неясен, както го долови тя през плътната врата, висок и обезумял, я прониза право в сърцето. Той беше.

Изгубила контрол над себе си, тя инстинктивно стисна дръжката и яростно я дръпна. Вратата се отвори с трясък, спря се от веригата, открехната на не повече от два-три сантиметра: зад нея, подпрял се на пода, провлачил мъртвите крака зад себе си, бе Дънкан — идваше към нея толкова бързо, колкото можеха да го носят ръцете му.

Едва в последния миг тя видя жената вдясно от себе си и в тази частица от секундата успя да се извърти, да блъсне и да затвори вратата на спалнята, откъдето идваше жената. Тя отскочи назад, но вратата прищипа ръката й до лакътя и се отблъсна, сякаш се бе ударила в гумен ограничител.

— Кари! Кари! Кари! — пищеше Дънкан от затвора си.

Но Кари почти не го чуваше, обезумяла от страх; цялото й внимание бе погълнато от тази защипана от вратата ръка, върху която и двете жени прилагаха всичките си сили. Наранената ръка се промъкна по-навътре като лост и Кари разбра, че губи. Без да се замисли, защото, ако се бе замислила, едва ли щеше да го направи, тя хвана кутрето на онази жена и го изви така, че тя изпита достатъчно силна болка да дръпне ръката си през процепа. Най-сетне натискът й върху вратата се оказа достатъчно болезнен, за да принуди ръката да се отдръпне още. Сега тя бе прищипана на китката; Кари подпря двете си ръце върху вратата, наведе тялото си под още по-голям ъгъл и така увеличи натиска върху тази китка, а в същото време протегна крак и придърпа един плетен стол, който бе в средата на коридора под закачалката. Не биваше да изпуска тази приклещена ръка. Тази къща имаше и предна врата и всичко, което отделяше Дънкан от пазачката му, бе именно тази прикована към вратата ръка. Тъй както се бе разкрачила, тя не успя да придърпа стола, а само го избута по-далеч. Все по-ниско и по-ниско се привеждаше към земята; блъскането от другата страна, ужасените писъци и жалостивият вой на Дънкан сякаш се бяха опълчили срещу нея. Като по чудо успя да закачи с палеца на крака си стола и полека-лека, сантиметър по сантиметър го придърпа до себе си.

Сърцето й биеше като лудо; тресеше се от страх. Отново се изправи с цялата си тежест към вратата, завъртя се с гръб към нея и я хласна с такава решителност, че чу как изпукват строшените кости. В мига на неописуемата болка, тя отдръпна тялото си, мушна стола под дръжката и го заклини с удар, захващайки в капан китката на онази жена.

Погледът й бе замъглен от сълзите; съмнението я преследваше. Ще издържи ли?

— Кари! — молеше се Дънкан, пръстчетата му се промушваха през процепа на открехнатата врата.

— Върни се — каза тя, продължавайки да поддържа натиска на стола с тежестта на тялото си. Крайчетата на пръстите на онази жена бяха станали кървавочервени от усилията й да се освободи. Като провери дали столът ще издържи натиска, Кари полека се отдръпна и го изостави.

— Върни се обратно — повтори тя със силен вик. — Бързо! — скара му се тя, като видя как столът се огъва под непрестанните удари на жената от другата страна на вратата, чиято заклещена ръка отново започна да се движи.

Дънкан запълзя назад, усуканите му крака се влачеха подире му.

Тя се хвърли към вратата с рамо напред и чу далечния шум на пропукващо се дърво — винтовете се разхлабваха. Отново и отново нанасяше удари с рамо, оттласквайки се от кухнята, с очи, вперени в онзи стол и ръката, която се движеше все по-свободно с всеки нов удар върху прилежащата врата. Можеше да усети как вратата на Дънкан поддава — отваряше се! Парче от касата се отцепи и отворът се увеличи двойно. Напредъкът повдигна духа й и в миг сълзите й секнаха и можеше отново да вижда ясно.

Рамото й се бе натъртило от ударите, затова Кари, като пренебрегна жената и стола, реши да използва другото си рамо и се завъртя около оста си. И сетне ахна, без да е в състояние да се помръдне, безмълвна и замаяна.

Там, преградил пътя към кухнята, със свити в юмруци ръце, с широко отворени и невярващи на гледката очи, стоеше Карл.