Твърдо падане

14

Приемът, даван от могъщото лоби на въздухоплавателната индустрия, започна в седем и трийсет.

„Частният дом“ — сега търговска сграда, специално наета за празненството — бе построена в средата на деветнайсети век от богата вдовица от Мисури. В колониален стил, тя наподобяваше големите южняшки резиденции, понеже, както се твърдеше, тази жена смятала себе си за красавица от Юга — а не за дъщеря на фермер, отглеждащ прасета, какъвто всъщност бе случаят.

Кари, пристигнала точно в осем, очакваше отвън Кам да дойде всеки момент.

Постоянен поток от подходящо облечени хора изкачваше парадното стълбище и минаваше през високите порти, водеха се незначителни разговори, отнасящи се предимно до непоносимата жега.

В осем и десет, потисната от жегата и самосъжалението, Кари се нареди на опашката заедно с другите, като се опасяваше, че без покана няма да я допуснат. На опашката се бяха подредили представители и на двете политически сили — излезли от справочника „Кой кой е?“ известни конгресмени, една демократка — членка на долната камара, и сенатори.

Кари първо премина през детектор за откриване на метални предмети — толкова обичаен вече атрибут за подобни събития, че комай никой не го забелязваше и сетне през пропуска — всичко мина без проблеми.

Празненството бе започнало; вън бе горещо, а вътре — хладно; бе време за аперитив.

Голямата бална зала бе известна с издигнатия на осем метра височина купол на тавана със сложни гипсови орнаменти; по стените висяха големи, но с нищо незабележими маслени пейзажи от осемнайсети век, потъмнели от времето, в лъскави, позлатени рамки. Няколко високи по три метра врати водеха до вътрешния двор градина и бог знае още накъде — навярно към холове и към кухнята отдясно. Докато отиваше към бара, тя се опита да пресметне колко ли струва наемането на подобна сграда. Трио, съставено от електрическо пиано, бас и барабани, тихо свиреше в далечния ъгъл потпури от песни на Рей Чарлз, разположило се бе между два отлично заредени с храна и напитки бара. Настроението бе празнично. Народът показваше тена си, придобит от плажовете на Нантъкет. И на Кари й се искаше да е почерняла. Дочувайки откъслеци от най-различни разговори и смехове, тя се чувстваше все по-самотна.

Къде бе Кам?

Необходими й бяха няколко питиета, за да се почувства по-уютно. Привлекателна, самотна дама, облечена в красива рокля — тя стана обект на голямо внимание от страна на мъжете. Господата започнаха да се въртят около нея — пчели, устремени към меда й — въвличаха я в незначителни разговори, опитваха се да отгатнат семейното й положение, подаваха й повече питиета, отколкото можеше да държи с двете си ръце. След третото питие им изгуби края, сръбваше повече поради напрегнатите си нерви и възбуда, отколкото от желание да се отцепи. И понеже бе човек, за който един шприц бе силна напитка, беше изминал само половин час и тя вече се чувстваше замаяна.

Кой се нуждае от Кам?

Комплиментите се надпреварваха с напитките и подносите с най-различни ордьоври. Тя разбираше защо на самотните жени толкова им се харесваше във Вашингтон. Коктейлите, които бе посещавала заедно с Кам, винаги се оказваха страхотна скука. Но сега! Сега тя си прекарваше превъзходно. Тайно се надяваше да е забравил за приема, да е спукал гума или да е попаднал на съвещание, от което „просто не можах да се измъкна“. Господи, как й бе омръзнало това извинение!

Когато оркестърът подхвана една доста убедителна версия на „Аз съм в настроение“ и няколко по-възрастни двойки затанцуваха, сякаш прочел мислите й, тъмнокос и хубавеляк млад мъж, който бе споменал, че работи в Националната галерия (и какво правеше на този прием — никой не можеше да каже), я покани на танц — постави питието й на масата и я завъртя към дансинга. Според нея той бе нещо като второто пришествие на Фред Астер и тя, като се стремеше най-добре да наподоби Джинджър Роджърс14, се опитваше да следва грациозните му стъпки. След още един танц тя вече имаше нужда от почивка.

На тезгяха в стаята, където жените поправяха тоалетите си, видя кутия цигари. Марлборо. Любимата й марка.

Кам й бе помогнал на два пъти да откаже цигарите. Единственото им скарване бе последвало серия спорове относно нейната слабост, неспособността й да се отърве от лошия навик. Но ето ги тези марлборо, а и тя се чувстваше тъй добре, както не се бе чувствала много отдавна. Докато поправяше прическата си, кутията продължаваше да я гледа и най-накрая тя отвори картоненото капаче, извади цигара и поднесе към нея газовата запалка, която седеше до кутията. Искаше й се да не й хареса, защото знаеше, че не е добре за нея, но след няколкото питиета димът се изви чудесно по гърлото й, имаше фантастичен вкус и тя изобщо вече не съжаляваше. Тя изпуши цигарата, като й се наслади докрай, открадна си от пакета още няколко и ги мушна в чантичката си, заедно със запалката за еднократна употреба, и се върна към очакващата я компания.

Няколко минути по-късно тя вдигна глава и видя влизащия в залата Кам. Отначало изпита гняв, че бе закъснял толкова много. Но гневът бързо отстъпи място на облекчението — имаха цяла нощ пред себе си — и на гузността заради цигарите. В гърдите й запърха щастливо чувство: беше облечена в нова рокля, беше глътнала няколко питиета и гаджето й най-сетне бе пристигнало. Но щастието й бе моментално помрачено, когато Кам направи крачка встрани и зад него се разкри чудесно изглеждащата с придобития си тен Лин Грийн. Нещата се влошиха още, когато Кам вдигна пръст към нея, сякаш да й каже „Изчакай един момент!“. Този жест потвърди впечатлението й, че бяха дошли заедно.

Негодуванието изби в алени петна по лицето на Кари. Тя обърна наведнъж остатъка от питието си, грабна танцовия си партньор от Националната галерия за ръката и го поведе към дансинга, влизайки моментално в ритъма на романтичната балада, която се изпълняваше в момента. Притисна се плътно до него, обви със слабата си ръка врата му и положи глава върху удобното му, но някак съпротивяващо се рамо. Мигът бе провален напълно, когато партньорът й вдигна ръка и помаха лекичко на една висока, изумително красива чернокоса жена със зелени очи, облечена в блестяща бяла рокля.

— Приятелка ли ви е? — попита Кари, като заваляше без да ще думите.

— Жена ми — отвърна мъжът. — Силвия. — Сякаш представянето й имаше смисъл.

Нещата си дойдоха на мястото. Този мъж бе безкрайно учтив и, макар и внимателен, не я сваляше изобщо, затова тя се бе почувствала с него в безопасност. Женен! В този момент Кам я забеляза, усмихна й се широко, очевидно не бе изобщо обезпокоен. Той си проби път до бара и си поръча питие. Застана до оркестъра и я загледа как танцува. Накрая песента свърши. Партньорът на Кари й се извини учтиво, отиде при жена си я целуна. Двамата заедно заобиколиха тълпата и се отправиха към отсрещния бар, като съпругата хвърли едно последно око да види дали Кари не ги е последвала.

— Хей, здрасти там! — рече Кам с чаша боровинков сок в ръка.

Той рядко пиеше на подобни приеми, смяташе се на работа. Той се наведе да я целуне, но Кари, изведнъж уплашена да не би да усети миризмата на цигари, го отклони и подложи бузата си.

— Съжалявам, че закъснях. Наистина съжалявам. Мога да ти кажа, че бе неизбежно, но знам, че това няма да помогне. Все пак — така беше. Винаги това казвам, нали?

Тя кимна, езикът й бе завързан, беше доста пийнала. Това подсилваше яда й, но тя му се съпротивяваше с всички възможни сили. Нямаше да се предаде. Нямаше да се превърне в жертва на даден тип поведение като Кам. Последователността на събитията й се струваше достатъчно ясна: Лин Грийн работеше в Лос Анджелис. Кам бе пътувал до Лос Анджелис; двамата са се събрали отново; и ето я сега Лин Грийн, на три хиляди мили от дома й. Всичко това можеше да бъде обяснено с работата — сигурна бе в това — но бе прекалено удобно. И все пак, искаше й се да му повярва. Роклята й бе нова. Оркестърът бе приличен. Още бе рано. Ако можеше само да измисли какво да каже.

— Да не би да не ми говориш? — попита той.

Тъй като се опасяваше да не би пиячката да я накара да каже нещо, за което щеше да съжалява, тя просто рече:

— Здрасти — и се върна към чантичката си, откъдето, противно на намеренията си, извади цигара и я запали.

Оркестърът започна една калпава интерпретация на Бийтълс.

— Какво пиеш? — попита я той, без да споменава нищо за цигарата.

От това тя се почувства още по-гузна.

— Водка, във всякакви комбинации.

— Ще се върна ей сега.

Той се скри зад водовъртеж от танцуващи двойки. Тя дръпна силно от цигарата и издуха сивия дим над главите им.

Дагит поръча водка с тоник и за двамата и се върна веднага при нея. Тя продължаваше да пуши, макар че очевидно се чувстваше неудобно от това. Той се опита да не забележи.

— Слушай — рече й той приятелски, — наистина съжалявам, че закъснях. Ще компенсирам това по някакъв начин.

— Няма нужда. Ти си тук. И аз се радвам, че е така. — От цигарения дим присви очи. — Мразя да съм сама. Толкова се радвам, че не съм сама. Наистина.

Като се опитваше да държи цигарата по-далеч от него, димът й влезе в очите. Намръщи се.

Той я попита нежно:

— Искаш ли да разкарам това нещо?

— Моля те.

Той взе цигарата с два пръста, сякаш бе заразена, проби си път в тълпата до стената, където намери пепелник на стойка, пълен с пясък. Докато загасяше цигарата, забеляза един златен филтър, изправен в пясъка. Същият фас като онзи, който бе намерил в Сиатъл. С известна трудност си припомни доклада, който бе минал през бюрото му — за марката на цигарите: „Собрание“ — черен, руски филтър. Рядка марка за Щатите, тя се намираше в Европа, макар че бе доста скъпа.

Можеше ли да отдаде на съвпадение факта, че някой бе пушил от същите цигари и тук? Тълпата бе голяма, при това в нея имаше представители на най-различни държави. Надделя любопитството му. Трябваше да разбере кой пуши такива цигари. Нямаше да може да мисли за нищо друго, докато не го стореше, а това щеше още повече да развали вечерта. Започна да си търси оправдание: пушачите не бяха чак толкова много; при такава рядка марка навярно нямаше да е трудно да открие пушача или пушачката. Но дори и тези мисли, сами по себе си водеха до неприятности: и той неочаквано почувства чист и силен страх. В крайна сметка това бе прием в чест на повишените изисквания към безопасността на авиацията. Ами ако това празненство бе целта? Ако Бернар не бе направил два барометрични детонатора, както подозираха, а един барометричен и един часовников?

Дали бе възможно на приема да са вкарали бомба? Съмнително. Самият той бе преминал през металния детектор и през неколцина от градските полицаи. Характерът на приема изискваше най-строгите процедури за осигуряване на безопасността. Ами колите отвън? Колко строго бяха проверявани самите те?

Той грубо си проправи път през ордите танцьори и се приближи до Кари, съжалявайки за думите си, преди още да ги е произнесъл:

— Появи се нещо ново — рече той колкото можа по-благо. — Ще ми отнеме няколко минути. Обещавам. Няма да се бавя изобщо. — Тя облещи очи. — Запази ми място в списъка си за танците.

Очите й го умоляваха. Той видя в тях омраза, любов и объркване.

— Моля те да ме понесеш — рече той.

— Давай — каза му тя. — Няма да мърдам никъде.

— Само за минута-две.

— Разбира се.

Той видя колко смелост и напрежение на силите й потрябва, за да изрече това, защото очите й я издаваха, но това бе едно от типичните за нея усилия. В такива моменти той се виждаше през нейните очи и се чудеше доколко изобщо я заслужава.

— Благодаря — каза той.

— Давай — настоя тя, побутвайки го леко, но настоятелно. — Скоро ще засвирят пак някое от бавните парчета.

Той си набеляза един мъж пушач и се приближи. Важното бе да не се паникьосва, да не избързва със заключенията. Частица от него искаше да повярва, че бомбаджията би могъл да е на този прием, но, колкото повече размисляше, толкова повече това му се струваше абсурдно. Убиецът на Уорд не бе единственият човек, който пуши „Собрание“. И каква работа би имал един международен терорист на един обществен прием във Вашингтон? Да се омеша с другите гости и да води незначителни разговори? При тези мисли той се успокои, макар че не изостави намеренията си.

Музиката затихна някъде надалеч. Вниманието му се съсредоточи върху гостите. Една цигара в черно и златно можеше да се забележи лесно. Проправяше плавно пътя си през тълпата. Ето, там над малка групичка разговарящи хора се вие дим… Жена… Бяла цигара с бял филтър. Ето, друга група. Така група по група, лице по лице той следваше дима.

— Кам! — Една ръка се пресегна и го спря. Гласът му се стори познат, но на първо време пред него имаше твърде много лица и той не можа да го свърже веднага с някое от тях. — Ето ме — каза мъжът до него.

Дагит позна Ричард Тътъл, изпълняващ длъжността вицепрезидент на консултантска фирма по сигурността. Искаше да се откачи, но Тътъл го бе хванал здраво за ръката. Тътъл бе специален агент, докато не го принудиха да се пенсионира по възраст на петдесет и пет. Сега бе консултант в гражданската авиация — и може би получаваше пет пъти повече. Неговата компания бе способствала за приемането на последните законови изменения, които бяха повод за тазвечерното празненство. Той представи Дагит на своите приятели. Дагит искаше да се измъкне. Ръкува се с всички наред. Опита се да заобиколи Тътъл и бързо да се оттегли, но той, попийнал, продължаваше да го държи здраво в хватката си. Ако речеше да се откопчи, можеше да предизвика скандал, а това да донесе повече неприятности, отколкото си струваше — Тътъл и Мъмфорд бяха стари дружки.

Тътъл се извини и за двамата и отведе Дагит настрани от другите. Имаше корави черти на лицето и младежка усмивка. Тембърът му бе много нисък и звучеше неестествено и престорено.

— Добре ли си?

— Малко съм поразсеян. Бързам. На работа съм — добави той.

— Разбирам.

Не, не разбираш, искаше му се да каже.

— Е — рече Дагит, дръпна се леко и се опита да се измъкне. Хватката на Тътъл си оставаше желязна.

— Сега, след като тая работа можем да я пишем в графата на успехите — започна Тътъл, — повече от сигурно е, че скоро ще наложа капата на изпълнителен вицепрезидент, а това ще доведе до дупка в редиците, ако разбираш какво искам да кажа. Бихме могли да използваме човек с твоя опит. Да те вземем на пост вицепрезидент, или близо до него. Първата година ще носиш вкъщи може би четирийсет или петдесет бона — знам, знам — рече той, очаквайки Дагит да възрази, — но на третата или четвъртата година ще изчукваш най-малко двойно повече, а може и тройно, зависи как ще се разраства дейността на компанията, а ние се разрастваме изумително. Ще бъдеш на равнището на вземане на изпълнителски решения, няма да си един от онези некадърници, дето всеки ден трябва да летят с някой от самолетите…

— Ричард…

— По дяволите, това не е официално предложение. Но бих искал да те поканя на обяд в следващите дни и да ти обясня всичко. Да направим предложението официално и ти да седнеш да го обмислиш. Детето ти, Дърк ли беше?

— Дънкан…

— Няма да повярваш какви здравни осигуровки, пенсионни схеми и програми за разпределение на печалбите имаме. Дори и някои от миналите разходи по Дърк биха могли да бъдат компенсирани — ще се заемем с това. Какво ще кажеш да хапнем тия дни?

Разходите за Дънкан… Това бе всичко, което Кари искаше за тях: сигурност, високо заплащане, нормално работно време, застраховки. Изкушението от една уютна канцеларска служба изглеждаше още по-силно в момента, когато повишеното кръвно налягане тупкаше в ушите му, а по гърба му се стичаха поточета пот. Потеше ли се Тътъл? Не, по дяволите. Работеше ли Тътъл до полунощ, за да бъде пак на работното си място в шест сутринта? Беше изкушен.

— С удоволствие — рече Дагит и плесна мократа си длан върху грамадната лапа на Тътъл, като по този начин се и освободи. — Ще се чуем.

И той се измъкна.

Бе изгубил ценно време. Чувстваше се едновременно и глупав, и обезумял, без да знае на кое от двете чувства да се довери.

Пак огледа тълпата за цигарен дим.

Ето там! Точно пред него над група костюми и рокли се издигаше димен облак. Той се мушна край една дебелана с широки рамене, притиснат толкоз силно към нея, че се опря изцяло на меката и топла кожа на гърба й, мокра по гръбнака. Тя го ръгна с лакът — добре усвоено движение на кравата, която маха с опашка да прогони мухите. Надеждите му се върнаха като свърза едно лице с пушека — обикновено лице на мъж на среден ръст. Дагит не можеше да види цигарата. Но когато най-сетне я видя, тя бе бяла с кафяв филтър.

И той продължи по-нататък.

Антъни Корт се озова лице в лице с Кам Дагит. Той сам бе влязъл в гнездото на осите и сега се чувстваше като глупак, че се бе оставил Моник да го манипулира по такъв начин. Искаше да дойде, да се срещне с Гърка и да замине. Но от своя страна Моник смяташе, че за пред хората трябваше да прекарат поне няколко минути в залата, преди да се опитат да осъществят срещата. И го бе убедила в това.

Той я смушка в гърба.

— Какво ще кажеш за още едно питие — попита я той.

Лошото му настроение се дължеше отчасти и на цигарите, които пушеше. Беше изпушил последната „Собрание“ преди пет минути и сега димеше един калпав заместител — кемъл с филтър. В един толкова голям град сигурно някъде продаваха „Собрание“. Ще трябва да възложи тази работа на Моник.

— Ще дойда с теб — рече тя, извинявайки и двамата пред групичката.

— Това бе Дагит — прошушна той почти в ухото й. — Хайде да свършваме с тази работа веднага.

Моник проследи Дагит с поглед, докато той не изчезна. Хвана Корт за ръката и го поведе през въртящата се врата към кухнята — хаосът, който цареше там, ги погълна напълно. Тя посочи вратата на избата. Корт пое по стълбите надолу във влажния мрак — само една незапалена крушка висеше на покрита с прах жица, досущ като плешивата глава на обесен мъж. Като минаваше под нея, той я докосна и тя се залюля напред-назад като махало на часовник.

В далечния ъгъл, вдясно от каменна мивка, се намираха две стоманени врати, до които водеха четири излети, бетонни стъпала. Корт махна резетата и отвори лявата врата, която водеше навън — към нощта: така си осигури изход за бягство.

Успехът на операцията зависеше от информацията на Гърка. Ако той не можеше да се сдобие с датата на съвещанието, всичко бе загубено. Смъртта на Бернар щеше да е напразна; арестуването на Михаел — също.

По стълбите задумкаха тежки стъпки и силният гръцки акцент се заоплаква с нарочен и яден шепот:

— Казах ви в съобщенията си, че вие и аз няма какво да обсъждаме! Това е прекалено!

Когато лампата светна, Корт се прислони под сенките. Подът оживя с движението на сенки и светлина под люлеещата се лампа.

Моник доведе Гърка до близката страна на стълбището.

— Аз ще говоря само с него. Това бе уговорката.

— Тогава време е да поговорим — рече Корт от сянката.

Гърка нервно се завъртя на място. Едър мъжага с издут гръден кош, изтъняла сива коса и лоши зъби; ръцете му изглеждаха като напомпани. Очите му шареха бързо като на търговец, а червеният нос издаваше един завършен пияница.

Моник леко изкачи стълбите нагоре и затвори вратата зад себе си. Както се бяха уговорили, тя щеше да остане там и да вдигне тревога, ако се наложеше.

Ухилен до уши, Гърка каза:

— Чудех се как тази работа по доставянето на храните ми падна в последния миг — и толкова добре платена. Би трябвало да се сетя…

— Какво стана със съвещанието? — попита Корт.

— Имам едно име за вас — на механик, както искате. Името му е Дейвид Буут.

— Трябва ми адреса, работното му разписание, скорошна снимка — каза Корт. — Утре ще уредим предаването на тези работи в тайник. Ще ти се съобщи по компютърната мрежа. Сега — за съвещанието.

— Не мога да разбера датата. Имахме я — трябваше да е след три дни — на четиринайсти, но я промениха, отложиха я най-малко с една седмица. И Сандхърст, и Голдънбаум не могат да присъстват до двайсет и първи този месец. Това означава, че най-ранната дата за съвещанието ще е двайсет и първи. Доколкото разбрах, вината за това е на ФБР. Ние препроверихме разписанията на пътуванията на тези директори, за да можем да установим за вас датата. Всичко беше наред. Но сетне ФБР поиска същите разписания и маршрути, и няколко часа по-късно съвещанието бе отложено. Нищо не мога да направя сега. Просто няма начин.

— Трябва да има начин — настоя Корт. — Не си го обмислил достатъчно добре. — Той направи крачка към мъжа. — На теб ти се плати за тази информация. Значи ще я доставиш. Ясно ли е?

— Какво да направя? Мислите ли, че не съм опитал? Сума ти пари пръснах наляво и надясно, за да се добера до нея. Ала всичко, до което стигнах, бяха няколко слуха без стойност.

— Като например?

— Нищо не струват.

— Искам да ги чуя.

— Нямам потвърждение от втори източник за нито един от тях.

— Дори и да е така, искам да ги чуя.

Едрият мъжага сви рамене. Потупа се по джобовете. Корт му подаде цигара и двама запушиха.

— Дори и директорите не знаят кога ще се състои съвещанието. Така ми казаха. Помолени били да си оставят по пет дни, в които да не пътуват, като се почне от двайсет и първи. Съвещанието може да се състои всеки един от тези пет дни. Не знам. Определят се нови разписания и маршрути за всеки от директорите, съгласно тези дати.

— Не мога да чакам до последната минута. Трябва да знам отнапред. Трябват ми тези разписания.

— Разбирам. Казах ви — тези слухове нямат никаква стойност.

— Какво още?

— Нищо сигурно.

— Кажи ми.

— Това е едно нищо.

— Кажи ми! — настоя Корт и пристъпи още по-близо до мъжа. Той миришеше на зехтин.

— Казаха ми, че Бъзърд Пойнт — знаете ли какво е Бъзърд Пойнт?

— Не. Управлението на ФБР във Вашингтон.

— ВУ на ФБР?

— Точно така.

— Продължавай.

— Бъзърд Пойнт ще се заеме с безопасността на директорите. Отделът за борба с тероризма — агент на име Дагит.

— Дагит ли? Не е възможно!

— Познавате ли го?

— Чувал съм за него. Безопасност? Това не е характерна за него работа. Той вече работи по друг случай. — Корт трябваше да внимава доколко да разкрива картите си.

— Може и да е така, но аз платих сума пари, за да науча, че шефът на вашингтонското управление е дал на Дагит свръхсекретна папка в един екземпляр и са се споменали думите „разписания и маршрути“. Същият източник твърди, че това досие е единственото копие извън Пентагона. Ако Дагит го бе заключил в управлението, в сейфа на десетия етаж, както би трябвало да направи, аз щях вече да съм похарчил една хубава сумичка и вие щяхте да притежавате онова, което съдържа тази папка.

— Но той не го е заключил — рече Корт.

— Но той не го заключил — потвърди Гърка.

— Поради секретността й. Човек няма да затвори подобно нещо в общ сейф, дори и във ФБР — мозъкът на Корт щракаше бързо; в това нещо имаше смисъл, — а ще я носиш със себе си.

— У дома му? Искате да уредя нахлуване в дома на Дагит? Мога да го направя.

— Не — каза Корт. Той си мислеше: не и ти. Този мъж изобщо не му харесваше. Ако работата се объркаше, пак щяха да отложат съвещанието и щеше да се наложи Корт отново да започва отначало.

— А може и да я носи със себе си — рече Гърка, прекалено замислен. — Може да уредя да му откраднат куфарчето.

— Няма да предприемаш нищо — нареди му Корт, издишвайки заедно с думите и облак дим. Той заобмисля възможностите. Онзи имаше син. Можеше да му се окаже непоносим натиск.

Гърка продължаваше да мисли на глас:

— Не, това не е добре. Ако му откраднем куфарчето, само ще ги предупредим. Пак ще отложат съвещанието.

— Ти каза, че не се доверяваш на тази информация. Доколко е достоверна тя? — На Корт му се нравеше тембърът на гласа му тук, в подземието. Звучеше опасно. Мислеше си: куфарчето на Дагит? Дагит е сам. Възможно ли бе Моник да използва женските си чарове и да направи на агента засада, докато той самият хвърли едно око вътре…

— Не е лесно да имаш свои хора във вашингтонското управление на ФБР, дори и сред обслужващия персонал. При някои от тези организации е доста трудно, ето какво ще ви кажа. Тази персона, моята връзка, е близък приятел. Той и аз сме правили бизнес много пъти преди. Но дори и да е така, не мога да се доверя. Без достоверен втори източник, който да потвърди информацията, човек не може да се довери на данни от този вид. Трябва да имаш втори източник. Това, с което сега се занимаваме, може лесно да се окаже и дезинформация. И все пак, това е единственото, с което разполагам.

За Корт думите му бяха логични. Бернар бе задачата на Дагит през по-голямата част от последните две години. Корт бе използвал детонатор, направен от Бернар, за полет 64 на „Ам Еър Експрес“. Дали ФБР вече знаеше това? Възможно ли бе? Бяха заловили Бернар тук, във Вашингтон. Дали бяха свързали двете неща? Какво точно знаеха за плановете му? Идеята да надникне в куфарчето на Дагит неочаквано се превърна във въпрос на самозащита. „Познай вразите свои.“ Моник бе една възможност, макар и твърде съмнителна. Той би предпочел да свърши това сам. Нямаше вяра на други хора.

— Какво ти е известно за Дагит?

— На какво ви приличам, на Джеймс Бонд ли? Аз съм в търговския шпионаж, а не в другия. Ако искате да научите нещо за Доналд Тръмп15, мога да ви кажа и номера на гащите му. Какви витамини пие всеки ден. Но за агент от ФБР? Не знам нищичко.

Корт мина бързо покрай него и вече бе изкачил половината стъпала, когато Гърка извика подире му:

— Хей! Свършихме ли? Имам баклава във фурната.

Корт се спря.

— Ще ти се обадим за тайника. Тази информация за механика, този Дейвид Буут ни е необходима. — Той пое пак по стълбите, но отново спря. — Трябват ми товарителниците за всички полети на „Куиклинк“ от Националното летище за следващите четири седмици.

— Това мога да го направя — рече онзи примирително. — Няма проблеми.

— Направи го.

— Ами за Дагит? — попита Гърка.

Корт не отговори. Колкото по-малко знаеше този, толкова по-добре.

— Имаш ли списък на гостите — попита Корт Моник, докато влизаше отново в кухнята.

— За тази вечер ли?

— Да.

— Трябва да има списък на входната врата. Мога да го проверя.

— Направи го.

Тя определено не хареса тона му.

— И кого да търся?

— Дагит.

Това я обърка.

— Но ние вече знаем, че е тук. Какъв е смисълът?

— Не ме интересува той. Гаджето му. Всеки води някого на тези приеми. Дори и агентите на ФБР. Това е събитие в обществото. С кого е дошъл Дагит? Ще бъдат записани заедно в списъка, нали така? Виж дали можеш да откриеш името й.

— Какво си намислил?

— Направи го! — сопна й се той. — Ще те чакам на бара.

Докато тя се върне, Корт откри Дагит в тълпата и го проследи с поглед — видя го как разговаря с жена в рокля с прасковен цвят. Имаше нещо необикновено — разбра той — в начина, по който разговаряха двамата любовници, а те несъмнено бяха любовници. Гордееше се със способностите си да наблюдава. Те бяха решаващи за оцеляването му. Не се усъмни във връзката на Дагит с тази жена, нито в това, че тази връзка в момента се намираше под голямо напрежение.

— Как се казва? — попита Корт Моник, сигурен, че е прав, надут и суетен от успеха си.

— Каролайн Стивънсън. Тя ли е?

— Не я гледай. Мисли с главата си! — нахока я той.

След укора му тя стана неспокойна.

— Вече знаеш името й. Трябва да си отиваме. Заседяхме се тук прекалено дълго. Ти самият го каза.

— Няма да вървим никъде.

— Какво? А аз си мислех, че…

— Вземи си едно питие. Успокой се. Омешай се с хората. Ние току-що пристигнахме.

Объркването й се превърна в гневно изражение.

Изборът му на подходящо време не можеше да е по-добър. Дагит се раздели с жената в прасковената рокля — Каролайн — и тя веднага бръкна в чантичката си и извади цигара. Тази чантичка сигурно съдържаше и връзка ключове. А един от тези ключове можеше да му отключи къщата на Дагит. Корт извади пакета кемъл от джоба си, сложи го в ръката на Моник и затвори пръстите й около него.

— Дръж тези — каза той. — Пуши ми се една цигара.

Тя погледна ръката си.

— Не мога да разбера това, което казваш.

— Не можеш, нали? — Той я потупа по бузата и пое през танцуващите двойки.

— Чудя се дали имате още една от тези? — попита той жената.

Тя вдигна глава и го погледна. Очите им се срещнаха. Нейните бяха замъглени или от емоции, или от алкохола, или от двете. Насили се да се усмихне учтиво, порови из чантичката и извади една цигара. След доста усилия успя да запали запалката и се опита да задържи пламъка й без да трепери. Корт се намеси, хвана леко ръката й и насочи пламъка. Задържа ръката й малко повече, отколкото бе необходимо. Тя се изчерви и той усети трепета на успеха.

— Трябва да си призная — излъга той, — че ви наблюдавам от известно време тази вечер и все исках да се приближа и да се представя.

Тя извърна смутено поглед. Дали не бе прекалил? Погледът му пробяга по чантичката. Само да можеше да я накара да я изпусне, да разсипе съдържанието й.

— Вие англичанин ли сте? — попита тя, след като той не се оттегли. — Акцентът ви ми прилича на английски.

— Колко сте наблюдателна — рече той. — Учих като дете в Англия. Сега живея в Белгия. Казвам се Карл.

— Каролайн — отвърна тя и отново го погледна.

Сърцето му биеше радостно от успеха — Каролайн, името, което се бе надявал да чуе.

— Във Вашингтон ли сте отседнал или сте само на гости? — попита тя.

— Дошъл съм да открадна колкото се може повече информация от вас, американците, за това как се ръководи компания за доставка на храни за авиолиниите. В хранителната индустрия съм.

— О, значи сте шпионин? — каза тя и се засмя.

— Да — рече той и се присъедини към смеха й, доволен от иронията. — Шпионин.

Тя дръпна от цигарата си, затвори очи и залитна назад. Това бе първата истинска проява, която подсказа колко пияна бе тя. Отново хвърли поглед на чантичката й. При нейното състояние това щеше да е все едно да вземеш бонбона на някое дете. Не беше я закопчала. Едно добро бутване и щеше да разпилее съдържанието й.

Той откри, че между двамата съществуваше същата химична реакция, която бе изпитал и с Моник тук. Опасно е, внимавай — напомни си той. Бутни я полека на една страна, накарай я да изсипе чантичката й, свърши си работата. Колко време нямаше да го има Дагит? Той огледа тълпата. Не можа да го види никъде.

Но там бе Моник, която гледаше право към него. Той я предупреди с поглед и тя извърна глава.

— Приятелка ли ви е? — попита някак огорчено Кари.

— Колежка. — Той се наведе напред, можеше вече да достигне чантичката. — Невероятна досадница.

Кари избухна в пиянски смях, посипа с пепел роклята си и бързо я размаза.

— Знам какво имате предвид — рече тя. — Великолепно разбирам какво имате предвид.

Дагит разрови пепелника — търсеше още фасове от „Собрание“.

— Какво, по дяволите, правиш, Мичиган? — беше Мъмфорд, шефът на управлението.

Обяснението щеше да е твърде сложно.

— Хванахте ме — рече Дагит.

За късмет към тях бързо се приближаваше Лин Грийн. Тя привлече погледа на Мъмфорд още преди да каже:

— Мога ли да поговоря с теб за минутка, Кам?

Дагит я представи на Мъмфорд, при което Лин обясни и на двамата с тих глас, че във ФАА възнамерявали да изслушат дълго чакания запис от разговорите в кабината тази вечер. Току-що й бяха съобщили и тя вече се бе запътила към центъра на града.

Мъмфорд ги предупреди:

— Не искам това да се разчуе. Не и тук. Не и тази вечер. Пълно е с журналисти. Нека видим какво може да се направи. — А на Дагит рече: — Защо двамата не се измъкнете тихомълком. Аз ще ви извиня пред когото трябва. Обади се на Пол, ако откриете нещо.

— Ще ми угодите ли? — попита Дагит.

— Какво имаш предвид?

— Ако вие наредите нещо, ще напусна това място по-спокоен. — Той се огледа. Тълпата сякаш бе поизтъняла. Знаеше, че мнозина от най-важните клечки само се бяха мярнали и бяха напуснали, още преди самият той да дойде на приема. — Наредете на хората по безопасността да прегледат още веднъж района и автомобилите. Така ще съм по-спокоен.

— Имаме някакъв проблем ли? — попита Мъмфорд?

— Просто едно съвпадение. Нямам доказателства. Навярно е излишно. Но един грам предпазни мерки в повече…

Мъмфорд кимна:

— Ще предам на когото трябва.

Минута по-късно Дагит откри Кари в компанията на колега пушач. Смееха се. При звука на смеха й го щракна ревност.

Дагит поздрави непознатия с кимване и каза на Кари с извинителния глас на любовник:

— Ако щеш вярвай, но трябва да замина. Има едно съвещание… — Той потърси в погледа й нотка на разбиране. Видя само болка.

— Разбира се — рече тя, събирайки всичките си сили. — Случва се, нали?

Успя да скрие болката в гласа си, макар че очите й разкриваха истината и той си помисли, че ако не успееше да я убеди, можеше и да я изгуби. Тя изглеждаше спокойна и уравновесена, самото достойнство и сдържаност, а на него му хрумна, че бе истински щастливец да има такъв човек до себе си.

— А какво ще правим с Дънкан? — попита тя. — Искаш ли да отида при него?

Той не бе помислил за това. Съвещанието можеше да отиде с часове; не знаеше колко щеше да продължи.

— Можеш да се обадиш на мисис Кайък. Много ще ми помогнеш. И аз бих могъл да се обадя, ако…

— Не, аз ще го направя. Всичко е наред.

Но не беше. Той го знаеше, ала тя криеше истината, надянала изражение на сила и издръжливост. Беше я подложил на изпитание. То граничеше с психологическо оскърбление, помисли си той — начинът, по който проваляше обещание след обещание. А танците — тук той бе майсторът. Танците бяха докарали жена му, майката на сина му, да търси утеха в алкохола. А сега той се виждаше там, където бе започнал. Виждаше как не можеше да се промени — кораб, поел право към скалите, носен от неумолимите течения, които не му позволяват да смени курса си.

— Имаш ли транспорт? — попита тя и се порови в чантичката си. — Можеш да вземеш колата ми.

— Не, не бих могъл.

— Глупости. Разбира се, че можеш. Креншоуви са още тук. Ще ги помоля да ме откарат. — Тя му подаде ключовете. — Няма проблеми.

Той взе ключовете.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Дагит усещаше, че Лин го чака и погледна през рамо към вратата. Когато пак погледна Кари разбра, че двете жени се гледаха предизвикателно. Без да сваля поглед от Лин, Кари попита с омекнал глас, сигурно вътрешно кипеше:

— Това съвещание с нея ли ще е?

— И тя ще присъства. — Не искаше тонът му да е гузен, но го чу точно такъв.

Тогава тя го погледна с такава дълбока тъга, толкова уморена от борбата си, че му се стори, че ще заплаче. Припомни си думите на десетки техни караници и му се искаше те никога да не бяха съществували. Представи си щастливите им дни и се почуди къде ли бяха отлетели. Видя изписаната по лицето й агония на поражението; беше като вцепенена и далечна. Рухна от присъствието на Лин, помисли си той и ведно с това го бе отписала. Навярно — завинаги.

Той стисна здраво ключовете в ръката си, наведе се и целуна топлата, но не и приятелска буза.

— Благодаря ти — рече й нежно той. Усети как кожата на лицето й се набръчка в иронична усмивка.

Когато на вратата се обърна назад, тя все още стоеше там, все със същото стоическо изражение на лицето.

Корт, чийто стомах се бе свил при приближаването на Дагит, се почувства безсилен и безпомощен, когато той взе ключовете. Този мъж бе истинска напаст. В един съвършен свят той би трябвало да може да разпилее чантичката, да открадне ключовете, да си свали отпечатъци от тях и сетне тайно да ги подхвърли в тази сграда, така че да бъдат намерени и евентуално да й бъдат върнати. А сега се налагаше да измисли нещо друго. Намесата на Дагит обаче засили у него решимостта му да надникне в куфарчето. Колко поетична справедливост: неговият преследвач да му предостави сам последната и най-важна част от информацията, която ще осигури успеха на операцията му! Да, това трябваше да е Дагит!

И трябваше да стане скоро.

— Вашият съпруг ли бе това? — попита той Каролайн, макар че прекрасно знаеше, че не бяха женени.

— Не… не… — каза тя с измъчения глас на влюбената жена, която се бори да запази разума си. — Просто приятел.