Твърдо падане

2

Антъни Корт седеше зад волана на наетата кола и белеше един картоф. Спомни си, че баба му — баварка, правеше същото. Тя носеше дебели памучни рокли, които покриваха прасците й, и остаряла, бяла касапска престилка — седеше в черен люлеещ се стол до задната портичка и обелваше цяла кофа картофи, които сетне щеше да смачка, да ги омеси с масло и с черен пипер и да прибави към тях щедри късове бекон. Но Корт нямаше намерение да изяде този картоф.

Беше вторник, 21-ви август. Очакваше този ден от месеци. Нуждаеше се от подробна информация за поведението и качествата на самолета „Дънинг-959 Скайбъс“. На стотина метра от него, от другата страна на стената от бетон и стъкло, неговият шанс да получи тази информация — някой си д-р Роджър Уорд се мяташе в екстаза на страстта.

Чифт свещи хвърляха жълтеникава светлина върху прозорците зад малкия балкон на апартамента на третия етаж, разположен на ъгъла на улица „Ийст Олив“ и авеню „Белвю“. Беше от онзи сорт осветление, което ласкаеше жените, което бе свидетел на пламенен шепот с подсладен от виното дъх, което не съумяваше да прикрие характерната, подлудяваща миризма на възбудата. Сградата — с чисти линии и малко отдръпната навътре от пътя — бе с гипсова мазилка в слонова кост и имаше балкони с ниски стени, обрамчени с перила от стоманени тръби, боядисани в индиговосиньо. В избата му имаше два големи гаража паркинги, и двата затворени с масивни метални порти. Табела афиш на тротоара обявяваше, че има свободни места. Агенцията за недвижима собственост използваше сиатълската космическа игла в емблемата си.

Корт продължи работата си по картофа, като едновременно с това поделяше вниманието си между тауруса на Уорд, паркиран на платения паркинг, и прозореца на апартамента. По радиото на колата тихо вървеше репортаж от втората част на мача на „Маринърс“, въпреки че Корт изобщо не разбираше тази американска игра.

Корт бе облечен с избелени дънки, кафяви италиански мокасини с гумени ходила, немачкаема риза в маслиненозелен цвят и морскосиньо, тънко найлоново яке. За да стане неузнаваем, лицето му не бе изцяло неговото, по-скоро бе цял склад за театрален грим, оцветени контактни лещи, перука и фалшиви вежди. Не беше специалист по тази част, но се справи.

Сейра Притчет очевидно бе добра любовница: Уорд бе при нея от часове. Корт не можеше да се въздържи и да не си представи усещанията, които онзи мъж преживяваше. Какво ли не би дал да е в прегръдките на желаеща го жена, вместо да седи в наета кола и да бели картоф. Но въпреки това вниманието му си оставаше неотклонно насочено. С немска педантичност той си подреждаше задачите, които му предстояха: да отвлече Уорд; да получи достъп до симулатора на компанията „Дънинг“. Едно съзнание, засипано с прекалено много информация, с твърде много преценки не бе в състояние да реагира бързо. Антъни Корт имаше котешки реакции.

Когато шестият ининг завърши с неуспешните опити на резервния питчър на „Маринърс“, августовското слънце вече търсеше хладината на Пасифика, излъчвайки бонбоненорозов огън към всичко, което не бе на сянка. Корт излезе от наетата кола и мушна здраво картофа в ауспуховата тръба на форд тауруса. Сетне се промъкна зад ъгъла на платения паркинг и се настани зад влекач, който носеше емблемата и адреса на компанията за асфалтиране и паваж „Стоунуей“. Запали цигара и зачака.

Една пресечка по-нагоре по улицата група от шест хлапета се мотаеха пред пазара Малстръм и пушеха цигари; пред тях се четеше надпис „Видео, 99 цента“. Искаше му се да се разкарат. За късмет след няколко секунди те го сториха.

Резервният питчър сигурно бе получил нови сили, или пък самият той бе сменен, защото докато се стигне до седмия ининг, Корт изпуши още три цигари. Това бе добре за Корт, защото слънчевите отблясъци и последвалият ги полумрак отстъпиха мястото си на звездното нощно небе, когато триизмерното изображение се превръща само в силует и не можеш да разчиташ на представата си за разстояние.

Роджър Уорд се появи иззад полираните пръчки на масивната врата на входа на жилищния блок. Спря се, за да огледа внимателно улицата, за да остане скрита изневярата му.

Корт го наблюдаваше като лъв, готов за смъртоносния си скок. Той угаси цигарата. Временно изгаси и всичките си тревоги: че действа вече сам; че Михаел и останалите членове на „Der Grund“ се бореха в същия този момент с мраза в килиите на Бонския затвор; че много от предварително уговорените срещи вече бяха компрометирани и/или хората, с които трябваше да се срещне вече сътрудничеха на американските власти в залагането на капани, за да го уловят; че сега разчиташе на млада жена, която нито бе виждал, нито бе работил с нея повече от две години, една жена, с която се бе свързал преди по-малко от двайсет и четири часа, променяйки рязко времето и степента на нейното участие в този проект; че това бе най-амбициозното начинание на „Der Grund“ изобщо — само планирането му бе отнело четиринайсет месеца.

Той леко изтръска пепелта от предницата на тъмносиньото си яке и напълно се скри от полезрението на тауруса, в очакване на шума на неискащия да запали двигател. Това щеше да е знакът.

Таурусът изръмжа усърдно, но отказа да запали. Корт изчака търпеливо да чуе шума от отварянето на вратата, който най-сетне долетя до него, придружен от промърморена ругатня. Сега вече Корт се приближи така, че мъжът да го види и да не се изненада. Искаше онзи да се чувства спокоен. Искаше той да се почувства спасен.

От разстояние Роджър Уорд изглеждаше по-дребен, отколкото всъщност беше. Косата му имаше цвета на стар бамбук, лицето му бе изпито и с раздвоена брадичка, сиво-белите му бакенбарди не бяха добре изравнени — десният бе малко по-дълъг от левия. Носеше светлозелена плетена спортна блуза с къси ръкави и къси панталони в защитен цвят с маншети. Глезените му над лъщящите мокасини бяха голи. Лявата му обувка беше с новосменен ток. Дори като се взираше ядосан в тъмнината под вдигнатия капак на заинатилия се мотор, той създаваше у Корт впечатлението за човек с безкрайна енергия и голяма жизненост. За да изкараш един двоен сеанс с любовницата ти, ще ти трябва бая виталност, предположи Корт.

Прекалено зает с проблемите на мотора си, Уорд едва забеляза Корт, само промърмори „Проклето нещо“, докато Корт минаваше покрай него.

— Проблеми ли имате? — попита Корт и спря на метър от колата.

— Знаете ли нещо за запалителните системи?

— Не и на тези коли. Електронно запалване, нали? — рече Корт.

В един съвършен свят той навярно би продължил да върви, но не можеше да играе прекалено свободно с този. Беше му нужно Уорд да тръгне с него, вместо да безпокои своята прекрасна Сейра Притчет. Ако той избереше да въвлече Притчет, картофът щеше да бъде тайно изваден и същинският сблъсък щеше да почака, докато Уорд не поемеше с колата си към дома. Корт имаше варианти и за двете възможности.

— Сигурен ли сте, че не е задавена?

— Тя е с впръскване на горивото — отвърна Уорд. — Съмнявам се.

Ако сведенията за Уорд бяха точни, той би трябвало да е вече притеснен. Седмият ининг му оставаше възможността само на още един, за да стигне навреме залата „Кингдом“, за да хване деветия и да се появи за едно питие в ложата на съседа си. Питието бе част от „застрахователен“ план, съставен да подкрепи алибито му. Той и Сейра Притчет си имаха абонаментни билети за домакинските мачове и, ако жена му случайно попиташе, съседът щеше несъзнателно да подкрепи лъжливото твърдение на Уорд, че е бил на мача. Това си бе едно хитро решение, което продължаваше вече дванайсет месеца. С абонаментни билети за мачовете на „Маринърс“, „Сийхоукс“ и „Соникс“ през цялата година му оставаха само няколко седмици, за които трябваше да измисля нещо по-сложно. И пак според сведенията, Уорд не бе тъй изобретателен, както можеше да се очаква, което го правеше идеална мишена. Той бе определено прагматичен и ужасно се боеше от жена си: това бяха двете най-важни черти, които привлякоха Антъни Корт.

— Отивам към „Дени уей“ — рече Корт, нарушавайки правилата. Не беше съвсем чисто предложение, но по-далеч не смееше да отиде.

— Тъй ли? — рече Уорд. — Веднага ли?

— Да. Веднага. — Корт видя как Уорд вдигна глава към апартамента. Беше готов да изгуби Уорд на този етап, даже май предпочиташе да стане така: вторият им сблъсък щеше да е по-силен и затова — по-ефикасен.

Но мъжът попита:

— Бихте ли ме взел до някоя бензиностанция?

Корт сви рамене:

— Разбира се.

Уорд бързо свали капака на двигателя и притича до вратата на шофьора. Навеждайки се напред, той извади ключовете и заключи колата.

Корт облиза устните си.

Уорд седна до него на предната седалка. След като предварително бе повредил откопчаващия механизъм на колана, Корт предложи Уорд да се закопчее, почака го да го стори, сетне запали колата и подкара. Зъбчатката на механизма обра слабината на колана и Корт вече знаеше, че го е пипнал — Уорд можеше да се отърве лесно, но не и бързо. Времето сега работеше за Корт.

Той знаеше как въздействаше изненадата, както и клаустрофобията, затова въобще не се поколеба да ускори автомобила. От движеща се кола се скача трудно. Когато зави надясно по „Олив уей“, Уорд изненадан обърна глава:

— Струва ми се, че казахте „Дени уей“?

Корт реши да не го поглежда.

— Не е необходимо жена ви да узнае за Сейра Притчет, доктор Уорд.

Искаше му се да погледне, да види как мъжът рухва, как лицето му побледнява и ръцете му се разтреперват. Но остана неподвижен.

— Какво? — изкашля се най-сетне Уорд. — Частно ченге ли сте? — попита той след кратък размисъл. — О, боже мой! Откога ме подозира? — И сетне: „О, боже мой!“ — още няколко пъти.

Завърши съвсем проницателно:

— Не мога да повярвам.

— Допуснахте няколко грешки. Няма да ви занимавам с всички подробности, но това, което вие и Сейра Притчет използвате като обзавеждане… вашите пози… облеклото ви… всичко това навярно се дължи на възбудата?… Да затваряте щорите само няколко пъти. Ами… какво ще кажете за една снимка, която струва повече от хиляди думи? — и той потупа жълтия плик, поставен между двете седалки. С ъгълчето на окото си видя, че вниманието на Уорд се съсредоточи върху плика.

Спря на червен светофар. Уорд сграбчи плика, натисна бутона за освобождаване на колана, отвори вратата и извади единия си крак навън, само за да разбере, че е привързан към седалката.

— Затворете вратата — рече строго пленилият го.

Уорд изхриптя съсипан и се подчини. Сетне погледна в немигащите очи на Корт.

Той рече с преднамерено спокойствие.

— Преди да хукнете, трябва да поговорим за минута.

Светлините на светофара се смениха и Корт рязко натисна педала на газта, от което главата на Уорд се килна назад. Дезориентацията също бе ефикасна.

— Ако ми избягате, няма да имам друг избор, освен да отида при жена ви, нали така? А как ли ще погледне вашето началство в „Дънинг“ на това, че се чукате с помощничката си? А? Опитът показва, че то се мръщи на любовни истории вътре в компанията. А? В един съвършен свят те биха ни оставили да си чукаме когото си искаме, нали така, Роджър? — Той почака секунда и добави: — Имате ли нещо против да ви наричам Роджър?

Уорд предпазливо измъкна черно-бялата снимка от плика. Фотографията не би спечелила награда за осветление или композиция, но двама любовници бяха хванати превъзходно в профил и в поза на самозабрава: Сейра, извила гръб назад, обхванала с крака Уорд, който седеше на стола си. Лицата им бяха ясни като слънчев ден.

— Сам я направих — рече Корт. — Ако искате, задръжте я.

Уорд дишаше тежко, сякаш готов да се разплаче. Той попита:

— За Карин ли работите?

— Не работя за никого — отвърна Корт. — Необходим ми е достъп до симулатора на 959–600. Всичко на всичко за трийсет-четирийсет минути. Искам да ми покажете някои неща. Четирийсет и осем часа по-късно ще получите негативите.

— Симулаторът ли? — попита Уорд, сякаш искаше да каже „Това ли е всичко?“.

— Трийсет минути. 959–600. Искам да направите няколко проби.

— Индустриален шпионаж? Изнудвате ли ме?

Корт се поколеба за миг. Не беше сигурен как ще реагира Уорд спрямо индустриалния шпионаж, но реши, че може да предвиди реакциите му към изнудването, затова рече:

— Да, изнудвам ви. — А след като Уорд не отговори нищо, той добави: — Бих искал да демонстрирате само няколко излитания с 959, това е всичко.

Той замълча, за да даде възможност на Уорд да помисли. Знаеше какво става с хората в подобни ситуации: съзнанието им не се подчиняваше; всичките му части заработваха едновременно и потокът от информация блокираше системата; способността да се мисли намаляваше драстично. Помисли си, че Уорд навярно е напълно погълнат от тази снимка — той и Сейра на стола. Освен това той искаше Уорд да разбере дълбочината на предварителната му подготовка; колкото по-потресен се чувстваше той, толкова по-големи бяха изгледите за успех. След пауза той каза:

— Ще вземем вашия таурус, заради пропуска за паркинга. Ако побързаме, можем да успеем за онова питие в „Кингдом“.

Сетне той завъртя потенциометъра и репортажът за мача отново зазвуча по радиото в колата. Слушаха, докато Уорд се опитваше да преодолее изненадата си и да придобие по-нормално изражение на лицето си.

— Все още са в началото на осмия — отбеляза Корт с весел оптимизъм в тона си. — Да се надяваме, че здравата ще се потрудят.

Със злорадство той забеляза реакцията на Уорд. Пълно подчинение. Като дете пред родителя си. Никакви възражения. Никакви въпроси. Надигран бе по всички показатели. Корт бе съчинил сценария и, лишен от дарбата на импровизацията, Уорд бе предаден и от собствената си некадърност. Той на два пъти се обръща, за да погледне Корт, сякаш искаше да каже нещо, но очевидно размисляше или не бе способен да намери думите, защото пак се отпускаше на седалката с безчувствено изражение. Корт се усмихна.

— Красив град — рече той като се наслаждаваше на тучната растителност пред фаровете, на хладния вечерен въздух. — Бих могъл да живея на такова място.

Уорд не го слушаше. Тайната на личния му живот бе разкрита докрай за броени минути. Нищо не би могло да го обезпокои повече. Никога нямаше да разбере, че някой го е проследил до Сейра Притчет и сетне до „Кингдом“, съставил е алибито му само като е проседял броени часове в продължение на няколко вечери. Но дали някой от нас е защитен от подобни разкрития? Корт се колебаеше. Ако човек не живее в пълна параноя, има ли някакъв шанс да намери пълно уединение? В неговия собствен начин на живот човек можеше да съществува само в такова уединение и анонимност. Но това не бе резултат на някаква параноя; това бе цената никога да не повтаряш действията си, никога да не оставаш дълго на едно място, никога да не влизаш в контакт със случайни хора. Да си една крачка напред пред останалите. А то е възможно само в един самотен свят на самодисциплина и мълчание.

Корт искаше да сведе до минимум възможността Сейра Притчет да ги види, затова се прехвърлиха бързо от наетата кола в тауруса на Уорд. Неосветеният платен паркинг бе идеалното място за тази смяна. Нареди на Уорд да шофира. Корт измъкна картофа от ауспуха и го метна в храсталака от западната страна на паркинга. Докато сядаше до шофьора, той обясни:

— Причинява достатъчно обратно налягане и двигателят не ще да запали. Крадците по гаражите използват същия номер. Винаги проверявай ауспуха си преди да влезеш в колата. Така можеш да си спасиш портфейла. — И добави: — Или живота си.

Корт мислено отметна още една точка от списъка си, доволен, че нещата вървят толкова добре. Трябваше да се съсредоточи изцяло върху предстоящото. Подкараха по авеню „Аврора“ и се насочиха на юг, там авенюто преминаваше в „Ийст марджинъл уей“, а огромните заводи на „Дънинг Ейръспейс“ бяха само на няколко мили по-надолу. Там случайните елементи от тази операция щяха да заприиждат като глутница плъхове. Корт се подготвяше за тях.

— Намали скоростта — нареди той на Уорд, — караш прекалено бързо. Ако е нарочно, значи си глупак; ако не е, значи си нервен. Не можеш да си позволиш и двете. Разбираш ли, Роджър? Ти просто отиваш на работа. Правил си го хиляди пъти. Аз съм посетител от Европа, който се интересува от 959–600. Това е всичко, което трябва да кажеш. Сега, стегни се, приятелю, в случай че се наложи да разговаряш с някого.

Уорд го погледна, очите му бяха доста по-разширени, отколкото се бе надявал Корт. Но той кимна, въздъхна и изглежда се успокои.

— Добре — рече няколко секунди по-късно Корт. — А сега нека отидем на работа.

Следващите няколко минути караха по път, в дясната страна на който се редяха сондажни кули и товарни кранове. Корт спусна прозореца си и вдиша острия солен мирис на пристанищните кейове. Запита се как ли би се чувствал, ако бе кранист, рибар, капитан на кораб или палубен моряк. Толкова по-различно от сегашния му живот. Помисли за странните завои и перипетии, които го бяха довели точно в този град, точно тази вечер. Канеше се да завали. В един съвършен свят дъждът трябваше да почака няколко часа.

Когато Уорд даде десен мигач, Корт рече с властен глас:

— Къде си мислиш да отидеш? Не насам. Не още. Първо — на портала.

— В симулатора няма охрана — възпротиви се Уорд.

— Няма охрана вътре — поправи го Корт. — Знам това.

Всъщност досадната липса на охрана му бе подсказала да избере за следващата цел именно самолет на „Дънинг“. Простотата ражда успеха — знаеше, че това е така. Поради необясними причини обаче човешкият мозък все теглеше към сложното. Хаос — вместо ред. Корт бе в ролята на математик, който постоянно търси най-малкото общо кратно; той непрестанно обмисляше операцията, търсеше най-ниските й точки, за да заобиколи хълмчетата на проблемите, вместо да ги изкатерва.

— Ако не минеш през портала, патрулът може да се попита защо си паркирал там. А и на всички гости трябва да се издаде пропуск.

Уплашените очи на Уорд се спряха върху Корт — познаването на нещата често се оказваше най-мощното оръжие. Той продължи направо и зави наляво до малката будка на охраната. Като видя пропуска върху стъклото на колата, пазачът му махна да мине. Минаха покрай няколко големи паркинга и спряха пред добре осветена канцелария, цялата в стомана и стъкло.

— Не бива да се тревожиш — напомни му Корт, преди да напусне безопасността на колата. Каза го колкото на Уорд, толкова и на себе си.

— Ще поискат документи за самоличност — изрази безпокойството си Уорд.

— Ще им дам документи. — Сетне с ясен и самоуверен глас Корт рече на Уорд: — Докторе, доста е възможно — дори вероятно е така — аз да знам за дейността им повече, отколкото те самите знаят. Ясно ли е? Няма да има изненади.

Той бръкна в джоба си и извади автоматична писалка.

— Сигурно си спомняш от детството изчезващото мастило? — Той наподоби усмивка, опитвайки се да успокои спътника си. — С такова мастило ще впишем името ми. Ясно? — И той подаде писалката на Уорд.

Толкова е просто, ако го планираш предварително; и такъв провал, ако не го сториш.

Зад писалището седяха двама мъже в тъмни униформи с емблеми върху ръкавите, на които бе изобразен силует на самолет до изпъкнала луна. Корт долови намаления докрай звук от филм, значи телевизорът бе скрит под писалището. Един от мъжете им подаде пропуск за посетител, докато Уорд ги вписваше в регистъра.

— Имате ли някакъв документ за самоличност? — попита по-едрият.

Корт извади блестящ нов портфейл, отвори го и измъкна германска шофьорска книжка. Пазачът, очевидно доволен от приликата със снимката, му махна с ръка:

— Окей, това е достатъчно. Благодаря.

Корт и Уорд ги оставиха да си гледат вечерното шоу. Като стигнаха до колата, Корт си поиска писалката. Мушна я в джоба си. Всяко нещо — на мястото си.

Уорд даде мигач, отблясък от червената лампичка заигра по лицето му. Зави надясно по „Марджинъл уей“, сетне бързо наляво по тесен път една пресечка северно от главната административна сграда на „Дънинг“. Колата подскочи по изоставен релсов път. Огромни ръждиви стоманени халета се показаха от тъмнината, ярко осветени от прожекторите — нощната смяна продължаваше работата на дневната. Уорд зави наляво, после пак наляво и паркира до сграда със заоблени ъгли и тесни прозорци, която приличаше на Корт на аквариум или научна лаборатория. Беше надписана с тлъсти черни букви: Е-17.

Вътре сградата не бе нищо особено. Средата на мокета с цвят на горчица бе износена от вървящия десетилетия наред човешки поток. По стените бяха окачени задължителните, нарцистични цветни снимки от историята на „Дънинг“. Осветлението бе добро, въздухът — малко застоял. Това място се нуждаеше от освежаване.

Уорд вървеше прекалено бързо.

— Не бързай — рече тихо Корт с мушнати в джобовете ръце, за да не се видят ръкавиците му. — Да се отбием в офиса ти, а?

Корт затвори вратата. Купища бумаги заемаха писалището и дъските за съобщения. На страничната част на бюрото бе поставен компютър, зад него прозорецът очертаваше пустия южен паркинг. Серия цветни снимки, окачени на далечната стена, показваха Уорд край най-различни частни самолети. В момента изглеждаше много, много по-стар: очите му — подпухнали от тревога, раменете — увиснали надолу от провала му. Уорд погледна разписанието на симулатора. Той потвърди верността на сведенията на Корт: 959–600 бе свободен до два сутринта, когато щеше да дойде екипът по поддръжката.

— Възможно ли е да срещнем някого? — попита Корт.

— Не. Не и по това време на нощта.

— Ако срещнем някого, аз съм просто поредният посетител. Няма да е много трудно, нали?

— Не виждам защо да е. Както каза в колата, приемаме стотици посетители на година, по всяко време на денонощието. Не. Не смятам, че това ще е някакъв пробием.

Корт забеляза, че вниманието на спътника му бе фиксирано върху снимка на жена на средна възраст с лъскава кафява коса, а до нея бе момиченце на шест или седем години по бански костюм, широко усмихнато за снимката. Корт рече:

— Те изобщо няма да узнаят нищо. Аз съм човек, който държи на думата си.

— О, сигурен съм, че си такъв.

— Не ми вярваш…

— Има ли значение? — попита Уорд. — Не знам какво целиш, но ако смяташ да ме въвлечеш в това, няма да стане. Просто искам да се разберем. — Той възвръщаше силата си, без съмнение — резултат от това, че бе на свой терен. На Корт той му бе необходим силен, но не и до точката на бунта. — Тази вечер е всичкото, което ще получиш от мен — рече Уорд непокорно.

Корт не можеше да си позволи риска да даде на онзи още време, за да се съвземе напълно.

— Ако стане нужда, ще ме представиш като Дейвид Антъни, представител на Белгийските авиолинии. Прекъснали сме преговорите си с Еърбъс и възнамеряваме да купим до 1996-а четири 959 за по-късите ни маршрути. Ако сделката стане, ще се нуждаем от симулатор и курс за инструкторите. Достатъчно просто, нали?

— Ти си обмислил и най-малките подробности, нали така? — попита горчиво Уорд.

Корт рече самоуверено:

— Нямаше да съм тук, ако не го бях направил.

Преминаха през дълга зала, изкачиха се по метално стълбище и спряха пред стоманена врата, която имаше цифрова ключалка. Уорд се поколеба; навярно му бе хрумнало, че все още можеше да предотврати това, което щеше да се случи.

Корт каза:

— Знам, че на първия етаж вратата не е обезопасена.

Той добре знаеше, че по някаква зла ирония в тази сграда вратите на втория етаж бяха със специални ключалки, докато на първия не бяха.

Без да спори, Уорд въведе шифъра и отвори вратата към огромна, ярко осветена стая с висок сводест таван. Като голям физкултурен салон.

Те стъпиха върху тесния решетест проход, който водеше до грамадно отворено пространство на десет метра разстояние. Вдясно от прохода се издигаха на хидравликата си от циментовия под четири блестящо бели симулатора. Помещението бе безукорно чисто. Всеки симулатор имаше огромен „слонски хобот“, който отвеждаше масата кабели в дупка на пода. Три от симулаторите се движеха безшумно, полека се вдигаха или снишаваха, накланяйки се наляво или надясно. Модерната хидравлика реалистично имитираше полета, докато скрити от погледа курсисти „управляваха“ самолетите. Всеки симулатор разполагаше с подобни на огледални слънчеви очила екрани, върху които се изобразяваха компютризираните визуални ефекти; веднъж попаднали в симулатора, курсистите ставаха свидетели на променящата се около тях обстановка с обзор 190 градуса в реално време. Това бяха може би най-съвършените симулатори в света.

— Ето данните за пистата — рече Корт и подаде на Уорд сгънат лист хартия.

Той взе листа с нежелание. Извади чифт очила за четене и прегледа данните.

— Почакай тук — рече Уорд и мина по алуминиевото мостче между прохода и симулатора. Той влезе в машината, оставяйки вратата отворена, а сетне излезе, мина близо до Корт и му показа да го последва.

В стаята с надпис „Симулационни компютри“ се използваше филтриран и охладен въздух, който се вкарваше в помещението с достатъчна скорост, за да се изисква доста сила да отвориш вратата. Студеният въздух сякаш зашлеви Корт по лицето. Той се преви, изненадан от съпротивата на вратата, влезе вътре и последва Уорд, докато вратата се затваряше сама.

Стаята имаше издигнат двоен под, за да помести в себе си кабелите на компютрите. Прозорците й гледаха към четирите симулатора. За пет минути Уорд въведе специфичните данни за пистата.

Докато излизаха от стаята, той каза меко:

— В базата ни от данни имаме и LAX3. Можеше да попиташ.

Тази забележка смрази Корт, по тялото му премина гореща тръпка, въпреки хладината на стаята — познанията на Уорд и растящата му в резултат на това самоувереност можеха да се превърнат в проблем. Той не бе допуснал, че Уорд може да разпознае LAX само по няколко числа. Реши, че му е издал твърде много информация. Дали човек с такива познания в сферата на авиацията щеше да се досети за целта на предстоящите опити? За намеренията му? Обхвана го безпокойство.

След като Корт премина по мостчето между прохода и симулатора, Уорд го вдигна по електронен път; двамата останаха в симулатора — вече освободен, в състояние да се задвижва сам чрез хидравликата си.

Миризмата вътре в симулатора бе на електроника; Уорд затвори и заключи вратата зад себе си. Двамината се наведоха напред и влязоха в кабината на самолета, където Корт изгуби ориентация. Кабината пламтеше със светлините на приборите. Прозорчетата гледаха към пистата — симулирана писта, но тъй невъзможно близка до истинската, че за миг Корт си помисли, че наистина щяха да летят. Успоредните светлини по пистата премигваха в синхрон.

— Удивително! — рече той, без да ще.

Уорд намръщен работеше по компютъра с малко екранче до мястото на инструктора. Сетне се премести в креслото на първия пилот.

Корт седна в креслото на инструктора, зад пилотското място. Стомахът му се сви. Не искаше Уорд да го вижда в това състояние.

Антъни Корт страдаше от акрофобия4. Дори само мисълта да излети със самолет, още повече пък заел място в носа на машината, караше стомахът му да се свива. Първоначално всичко това бе планирано като предварителни изследвания за операцията и трябваше да бъде извършено от друг член на групата, но сега тази отговорност бе паднала върху неговите плещи. Ситуацията изискваше той да избегне разкриването на слабостта си. Трябваше да запази господстващото си положение спрямо Уорд.

— Това, което искам да направиш, е следното: излиташ, напълно натоварен и започваш издигането си. Когато ти кажа, просто оставяш управлението.

— Той ще се разбие, ако направя това — отвърна Уорд в очакване на друга команда. — И за това вината няма да е в самолета — допълни той, защищавайки рожбата си. — Само мощността няма да задържи изкачването. Ще се сгромоляса като камък.

Корт рече:

— Направи така, както ти казвам.

— Искаш той да катастрофира ли? Това е абсурдно.

— Искам да правиш това, което ти казвам.

Той извърна поглед от замайващия екран и погледна часовника си. Трябваше на всяка цена да избегне да гледа екрана; трябваше да избегне и най-малката проява на слабост. Освен това бе важно да следи часовника си: определянето на точния момент бе от изключителна важност.

Инженерите, които работеха за „Der Grund“, изучаваха с месеци особеностите на 959, за да направят предвижданията си максимално точни. Корт сега щеше да използва симулатора, за да провери теоретичните разработки и точността им.

Когато самолетът се издигна от пистата, Корт започна да брои секундите по часовника си. Когато той показа петдесет и четири секунди, Корт извика:

— Сега!

Уорд махна ръцете си от приборите за управление и се облегна назад; говорителите в симулатора пищяха лудо, самолетът се жалваше буйно, плъзгаше се към сблъсък, комбинираните ефекти бяха ужасно истински. Все по-силен и по-силен ставаше шумът, докато най-сетне всичко утихна след удара.

Дори и без да гледа екрана, на Корт му бе необходимо време, за да се съвземе след катастрофата. Той провери няколко от приборите в кабината. Резултатите от този първи тест не бяха удовлетворителни; налагаше се Уорд да повтори симулационния полет, при друго време между излитането и изгубването на управление от страна на пилота. Той избра за следващия тест петдесет и две секунди.

Уорд зареди отново симулатора. Хидравликата изравни кабината, екранът премигна и се изчисти. И отново същата писта — на LAX — се простря пред тях.

Като пилот Уорд направи шест излитания, като всеки път използваше различни времена. На шестия опит той бе забележително близо до получаването на онези данни, които Корт търсеше. Замаян от успеха и със силно гадене от акрофобията си, Корт нареди на Уорд да пробва точно на 47 секунди. Този път изборът на времето щеше да е идеален.

Шейсет и четири каналната стереоуредба на симулатора имитираше всички звуци — от рева на реактивните мотори и на вятъра до тихия шум на хидравликата и резкия удар, когато колесникът се прибира в корпуса на самолета. Носът се издигна рязко над пистата, турбините виеха; Уорд пусна управлението както му бе наредил Корт. Останал без пилот самолетът се килна безпомощен и катастрофира. Корт се наведе напред и отново провери данните от няколко прибора. Той се усмихна победоносно и очерта кръгче около числото 47. Още един, последен път — това бе всичко, за да е напълно сигурен.

— Не ти харесва да летиш, а? — попита Уорд. — Не погледна нито веднъж екрана.

Корт желаеше още само един опит, но наблюдението на Уорд го разтревожи. Последният тест бе минал чудесно. Чувството за сполука се бе загнездило дълбоко и, ако беше сам, сигурно щеше да извика от радост. Съвършенството бе всичко за Антъни Корт. Четирийсет и седем секунди. Но той страшно искаше да повтори опита за последен път, за да се увери, че успехът може да бъде повторен. В това бе смисълът. В стремежа си към съвършенство той не би могъл да постъпи иначе. В един съвършен свят…

— Нека го повторим още веднъж — нареди той.

— Пак на четирийсет и седем секунди ли?

— Точно както предишния път.

— Какво целиш? Кой си ти? Това не е промишлен шпионаж, нали? Нещо друго е — обърна се той с лице към Корт.

— Просто си карай самолета — нареди Корт.

В очите на Уорд се четеше тревога. Той не съумя да скрие яда си, след като страхът отстъпи място на все по-отчетливото му досещане за целта на Корт. Корт се замисли дали да не спре дотук; беше получил онова, от което се нуждаеше. Нетърпеливостта на Уорд издаваше възвръщането на отговорността му. Тъкмо бе готов да отмени опита, когато Уорд бутна напред ръчката на газта и самолетът хукна по пистата. Сетне носът му се издигна към светлосиньото електронно небе. В стереоуредбата виеха турбините на двигателите. Стръмното издигане продължаваше. Това бе неправилно! Корт се обърна, за да смъмри пилота, но докато го правеше, допусна грешката да погледне хипнотизиращия екран. Не можеше да откъсне очи от него. Земята изчезваше под тях; носът сочеше към синевата. Самолетът рязко се наклони наляво и надясно, нагоре и надолу, а симулаторът точно реагираше на блуждаещото пилотиране на Уорд. Корт не бе сложил предпазен колан и падна от креслото си.

— Прекрати това! — настоя той с отслабнал глас.

Симулаторът продължаваше да се издига и да подскача непредвидимо във всички посоки.

— Престани! — опита той отново, но този път повърна.

Уорд се обърна, погледът му бе обезумял, и надвика рева на машините:

— Можеш да съсипеш брака ми — рече той със злобен тон, — но и без това в него не е останало много. Но ти няма да саботираш един от нашите самолети, или каквото и друго да си намислил. Аз няма да ти помогна за това.

— Спри! — настоя Корт, чувствайки се малко по-добре, след като повърна.

Уорд стана от пилотското кресло — самолетът бе изпаднал в опустошително пикиране — натисна с коляно лицето на Корт, точно там, където беше болният му зъб, и се отблъсна от него. Той бягаше!

Корт се хвърли напред и го хвана за глезена.

Уорд падна тежко.

Самолетът продължаваше да пикира. Воят на двигателите достигна критична височина. Корт се изкатери върху Уорд, онзи изкрещя за помощ и двамата се сборичкаха. Сетне Уорд отново извика, а Корт го накара да млъкне с удушваческа хватка. Задържа я, докато Уорд не изгуби съзнание.

Самолетът продължаваше дългото и зловещо спускане към гибелта си. И въпреки че Корт знаеше, че трябва да отпусне хватката си, нямаше сили да го стори. Избиваше страха си върху врата на този мъж.