Твърдо падане

42

Дагит стигна до портала на „Куиклинк Куриер“, останал без дъх и плувнал в пот; часовникът показваше, че от отредените му трийсет минути бяха останали по-малко от пет. За нещастие тъкмо тогава застъпваше новата смяна и той се озова в края на дълга опашка от току-що пристигнали на работа служители, която се бе подредила пред поддържания от компанията контролен пункт. Премина бързо покрай хората и стигна пункта — там всеки показваше своята карта за самоличност на един от двамата пазачи. Дагит извади своята карта и я отвори.

— ФБР — каза високо той, за да привлече вниманието на по-близкия. — Спешен случай. Трябва да се срещна с управляващия тук.

— Носите ли патлак?

Дагит го извади и го показа на мъжа.

— Трябва да го оставите при мен.

— Това е невъзможно. Тук съм по работа. От ФБР съм.

— Може и да си самият Едгар Хувър, приятел, това не ме интересува. Патлакът остава при мен.

— Познаваш ли човек на име Хендерсън? — попита Дагит, като си спомни името на по-ниския от двамата, с които бе избегнал експлозията на Бернар. — От летищната полиция? — Челото на пазача се сбърчи. — Мисля, че се казва Хендерсън. Обади му се. Веднага. Патлакът трябва да остане у мен. Кажи му, че съм специален агент Дагит. Той ще разреши.

Пазачът отклони погледа си от пистолета, посочи на Дагит къде да застане и се обърна към следващия служител. Дагит грабна слушалката, напъха я в ръцете на пазача и повтори.

— Хендерсън. Веднага.

— Добре де, добре — рече пазачът, малко поуплашен и започна да върти номера. — Ще влезеш след минута.

Благодарение на една секретарка, която бе или изплашена, или впечатлена от запенения Дагит, го отведоха до един склад, пълен с машини за сортиране и обработка на товарите и яркосини пощенски торби — там кипеше такава дейност, каквато човек вижда само по телевизионните реклами. Управителят — дългурест мъжага, наближаващ шейсетте, с пострижка и дресирания чар на старшина, служил във ВВС, изслуша първия залп на Дагит, дръпна го от пътя на един влекач, който теглеше три ремаркета, и рече:

— Май ме будалкаш. За първи път чувам.

— Всичко, което искам, е да забавиш този самолет достатъчно дълго, за да говоря с моите началници.

— Може и да мога да го направя.

— Може и да можеш ли?

— И аз първо трябва да говоря с началниците си, ясно ли е? Не ща да създавам главоболия, но първо трябва да проверя кой си, сетне трябва да се обадя в Сейнт Луис, че задържам следобедния полет. Знаеш ли колко заплахи за бомби получава тази компания? Изобщо имаш ли представа?

— Това не е заплаха. Аз съм от ФБР. Работя по информация. Казвам ти, че този ваш 959 няма да се отдели от земята, каквото и да стане.

— Чакай, недей така сега. Окей? Правиш се на много страшен, а, приятел? Е, и аз мога да се правя на страшен, можеш да ми повярваш. — Той потупа Дагит по гърдите с железния си показалец. — Ела с мен. Трябва да завъртим шибаните телефони.

И той закрачи, лицето му бе станало алено.

Дагит видя, че сам се бе закопал. Беше прекалено възбуден от тичането, прекалено раздразнен, за да действа хладнокръвно.

— Ами самолетът? Не можеш ли да го задържиш поне докато се обаждаме?

— Всяко нещо с времето си, приятел. Всяко нещо с шибаното си време.