Твърдо падане

46

Дагит отвори вратата. Обгърнаха го горещите изпарения.

— Не можеш да излезеш там — изкрещя „Джон Уейн“. — Нямаш разрешително за пистата.

Вляво от него тъкмо спираше една кола, на вратата й имаше избеляла и издраскана емблема на „Куиклинк“. Хрумна му, че все още имаше възможност да спре този самолет. Ако можеше да повреди колесника му…

Той закрачи бързо, защото не искаше управителят да разбере веднага намеренията му. Но като чу как оня извика зад гърба му „Хей!“, той си спомни за двамата пазачи, разбра, че повече няма място за хитруване и хукна.

Ключовете бяха на таблото — според него доказателство, че има Бог, което още веднъж потвърди предопределеността му да спре този самолет на всяка цена. Работата бе само в това да махне пожарогасителя. Толкова просто и тъй неизпълнимо сега. Трябваше да действа по-рано, помисли си той. Трябваше да пренебрегне правилата и да се запъти право към самолета. При тази мисъл усети чувство за вина. Ако този самолет катастрофираше, вината щеше да е негова.

Накрая на корпуса, точно пред опашката с огромната емблема на компанията, той прочете името „Дънинг 959-600“. Спомни си пътуването си до Сиатъл и посещението си в симулаторите на „Дънинг“, спомни си как точно изглежда кабината отвътре; спомни си — от записите, изслушани при среднощното съвещание в лабораторията на ФАА — какво точно си говореха сега в самолета, който тежко се поклащаше на стотина метра от него. Спомените му бяха тъй ярки, че му бе трудно да се съсредоточи в шофирането.

Колата не бе от онези, които се ускоряват бързо. Натисна педала докрай, но вместо да се втурне напред, двигателят й се закашля, задави се и без малко да изгасне. Отне газта, изчака моторът да поеме и опита да потегли по-постепенно; сега колата отвърна по-добре. Спидометърът показваше увеличаващата се скорост, а разстоянието до рулиращия самолет неумолимо намаляваше. Чу зад себе си нестройния хор на автомобилни клаксони и твърде късно се сети, че те само го предупреждаваха, че е поел по грешен курс. Асфалтираното поле бе разчертано в сложна схема от коридори, маркирани с ярка боя — така се определяха коридорите за самолетите, превозните средства на поддръжката и обслужването и леките коли. Дагит бе излязъл от предначертания му коридор и вълчият вой на клаксоните го застигна тъкмо като се озова като муха под слонски крак. Предният колесник на един 747 щеше да го размаже — толкова големи бяха плоските гуми — ако пилотът не бе завил в последния миг, за да избегне сблъсъка. А сетне, за да стане объркването пълно, защото той бе изгубил за миг от погледа си 959, чу в далечината познатия вой на полицейска сирена — съвсем ясно му бе накъде се бе запътила.

Изведнъж се оказа заобиколен отвсякъде с огромни самолети. Накъдето и да завъртеше волана пред него се изпречваше аероплан. Един се отдалечаваше от него, друг връхлиташе отгоре му. Огромните им размери внушаваха такова усещане за собственото му нищожество, че въпреки огромните пространства на пистите, сякаш нямаше къде да се дене. Успя да се мушне в една полоса „ничия земя“ между едва ли не докосващите се криле на вървящите в противоположни посоки самолети и отново увеличи скоростта. Далеч напред 959, чийто образ бе размазан от топлинните вълни, издигащи се от пистата като огромна найлонова завеса, се завърташе върху десните се колела, за да пресече пистата, където току-що бе кацнал самолет за къси разстояния. Поради оптичния ефект на приближаване, предизвикан от големите разстояния и изпаренията, за миг му се стори, че двата самолета ще се блъснат и той се запита дали пък нямаше да извади късмета този самолет да бъде спрян от някаква неподозирана сила, изцяло извън неговата власт. Но самолетите се разминаха съвсем лесно и едва сега той започна да осъзнава колко огромно бе полето, как измамни бяха разстоянията и колко много още му оставаше, за да стигне до 959.

Сирената все още бе на прилично разстояние, но приближаваше; сега той трябваше да пресече не само пътя на рулиращите самолети отдясно, но и пистата за излитане и кацане пред себе си. Надникна под корпуса на един рулиращ боинг и видя, че каца още един самолет; сърцето му се сви, като разбра, че самолетите следваха един подир друг, на интервали едва между пет и десет секунди. Мисълта, че трябва да пресече пистата с тромавата си кола за такова късо време, го накара да спре. Може би отговорът бе пред него — можеше да следва онзи боинг джъмбо, който бе получил разрешение да пресече пистата.

Увеличи скоростта, за да настигне самолета, който вече пресичаше. Видя другата кола прекалено късно, вниманието му бе насочено надясно, към рулиращите самолети, а не наляво. В неописуемо краткия миг на паниката, когато човек усеща със сетивата си непосредствената опасност, Дагит разбра, че ще бъде ударен отстрани. Вдигна ръце да защити лицето си при удара и се отдръпна от волана, като в същия момент се сети, че не бе закопчал колана си. Ударът бе с такава сила, че строши всичките стъкла за частица от секундата. Колата му се влачи странично поне петнайсет метра и се озова точно на пътя на рулиращите самолети. Бе изхвърлен с главата напред право към дясната предна врата, буквално отскочи от нея и, като се преметна във въздуха, се озова на задната седалка в мига, когато колата спираше; обгърна го застрашителната смесена миризма на бензин и запушили гуми. Парчетата от строшените стъкла го бяха засипали като сапунена пяна във вана.

Заслепен и изгубил ориентация, той разтърси глава, за да я проясни. Стъклата се разхвърчаха от него като водните пръски от отръскващо се куче. Дясната му ръка бе вкочанена, сякаш бе спал върху нея. Чак тогава осъзна какво му се бе случило. Чак тогава погледна през зеещите прозорци на колата си и счупеното предно стъкло на другата кола: беше се озовал лице в лице с Антъни Корт.