Твърдо падане

28

Корт възприемаше идеите като цветя; родени от семенца, те нежно пробиваха земната кора към живителната светлина отвъд нея, от която черпеха енергия, преобразуваха я и продължаваха да растат, докато не избухнат в цвят и ухание, които създават подходящите условия за зараждането на семената, за да започне процесът отначало. Нито една идея не се появяваше напълно оформена и развита. Имаше период на зараждане, покълване, детство и зрелост, всеки сам по себе си важен за бъдещето на следващия, самата структура — не по-малко важна от крайната цел. Затова когато видя как снощи кварталното ченге се разправяше със скитниците в станцията на метрото и като усещаше непоносимата тежест на факта, че Дагит знаеше за операцията му, страхотното му въображение роди цяла поредица идеи. Те се материализираха под формата на сиви дочени панталони с ластичен колан, бяла риза, кафяво найлоново яке и чифт маратонки с гумени подметки. Купи ги от един магазин, който имаше близнак само на десетина преки по-нагоре, в шикозния Джорджтаун. Плати в брой — бе изтеглил пари от автоматична машина само минути преди това. Главният му противник сега бе не само Дагит, не само Лин Грийн и ФАА, не само всички агенти от ФАА, ФБР, НСБТ, взети заедно, но и неговото собствено тяло. Умората пулсираше в слепоочията му, сякаш някой ги стягаше с менгеме. Тя подуваше очите му, пресушаваше гърлото му, измъчваше стомаха му и бе причината за огромната, непоносима болка в тила. Мускулите на раменете му бяха свити до крайност. Изтощението сякаш бе хвърлило пясък в очите му.

А му предстоеше сума работа. Цветята на плодоносното му въображение скоро щяха да разцъфнат. След като видя съдържанието на дагитовото куфарче, в отчаянието си той бе стигнал до единственото, неизбежно заключение: трябваше да умре. Докато живееше, ФБР щеше да продължи да го преследва.

Той махна етикетите и рекламките от новите дрехи и ги сбра в една торба.

Номерът бе да открие пожарен изход от тунела на „червената линия“ на метрото някъде между площад „Дюпон“ и Фарагът Север. Задачата се оказа лесна, след като проучи плановете на метрото в Библиотеката на Конгреса; беше влязъл в нея точно в един, веднага след като нае Синтия Акстъл от агенцията за фотомодели. Едно нещо обаче бе да разчетеш йероглифните знаци на микрофилма, съвсем друго да откриеш истинската врата в една от малките улички сред паяжината от булеварди, улици и алеи на този град. Но при подготовката на всеки подобен план си имаше трудности и те не можеха да спрат Корт. Най-сетне тъкмо скитникът, който му трябваше, го отведе без да ще до желязната врата, с изписани по шаблон петнайсетсантиметрови бели букви: „Паркирането строго забранено по всяко време. Не блокирай вратата. Авариен изход“.

Той последва мъжа след няколко минути, за да не го изплаши — вратата бе оставена открехната — запъната със смачкана бирена кутийка.

Никога не плаши човек, когото смяташ да убиеш.

Стоманената врата водеше надолу към невероятно дълго стоманено стълбище, мъжделиво осветено от червените знаци и стрелки, сочещи нагоре, към изхода; това предполагаше, че скитниците, които използваха подземните тунели за убежище, са сред физически най-добре подготвените хора в този град. Не ги преброи, но предположи, че стъпалата са не по-малко от шестстотин, височината на шахтата бе може би седемдесет метра — двайсет етажа — и той се усъмни в способността си да ги изкачи на бегом по-късно вечерта. С всяко стъпало горещината се усилваше осезаемо и Корт започна да разбира отчаянието на онези, които бяха избрали да живеят тук. Беше задушно и жежко: задушлив въздух, който се рееше неестествено под електрическото осветление, стомана и гума — тези условия в никакъв случай не способстваха влошаващата му се форма да се подобри.

Тунелът бе черен като нощта, черен като самия ад, само тук-там, високо над дебелите кабели и тръбопроводите, които следваха до безкрай бетонните стени, светеха слаби крушки в телени клетки. Невидимият дребен чакъл скърцаше жалостиво под краката му и даваше своя принос за сухия, изпълнен с прах въздух — скоро ноздрите му се изпълниха и продраното му гърло пламна с горчив вкус. Спря за малко и се ослуша да разпознае провлечените стъпки на мъжа пред себе си. Когато най-сетне не чу нищо, той застана нащрек, защото или идваше влак и скитникът пред него предвидливо щеше да се скрие, за да не бъде осветен от прожектора му, или си бе намерил леговище, където да изкърка алкохола, който си носеше в кафява хартиена торба. И в двата случая Корт трябваше да е нащрек, защото удобният момент бе дошъл. Пръстите му докоснаха хладната дръжка на фенерчето писалка, което бе използвал в дома на Дагит предишната вечер; приготви се да го използва пак.

Подуши мъжа, преди да е стигнал до него. Сетне спря, може би на три метра от него, достатъчно разстояние, за да чуе неравното му дишане и хрускащият звук на разкъсван алуминий — капачката на невидимата бутилка бе отворена. Той чу как премляскват прежаднелите устни, чу как гърлото се дави от сладостта на силното вино, чийто мирис на тропичен плод надви отвратителната телесна миризмата на скитника.

Тътенът на приближаващата мотриса се чуваше в далечината като първия грохот на лятна буря, чиято сила се усеща дори и иззад хоризонта. Насреща им идеше мощта — драконът, излязъл от бърлогата си.

Чак сега Корт пристъпи напред и освети с фенерчето си беднягата, чийто първи инстинкт бе да защити правата си върху бутилката като я прегърне здраво под мишница. Чак сега той прецени височината на мъжа и, като одобри това, което видя, извади пистолета си, невидим иззад ослепяващата светлина на фенерчето.

— Махай се — изкряка скитникът слабо, стисна още по-здраво утехата си и се завъртя гърбом към Корт, който се приближаваше полека.

Тътенът на приближаващата мотриса ги връхлетя, усилен многократно от затвореното бетонирано пространство. Корт бе оглушал; наведе фенерчето до крака си, за да скрие лъча му, прикри се зад една подпора, за да избегне единственото око на дракона, който премина покрай тях с невероятна скорост. Докато тялото и опашката на дракона се виеха покрай тях, светлините на вагоните хвърляха светкавици върху увисналите тръби, Корт насочи убийствения лъч на фенерчето към жертвата си и стовари ръкохватката на пистолета си право в главата на мъжа с всичката сила, която успя да събере. Клокочещият вик бе сладка музика, погребана в стържещия вой на отминаващия влак и тъпото изтракване на чупещо се стъкло — бутилката падна и се строши в кесията си.

Погребан, но не и забравен. Защото този мъж щеше отново да оживее.

Като си свърши работата, Корт напусна вонята и жегата. Като остави торбата си, той пое по трудните, както се оказаха, четиристотин осемдесет и шест стъпала към относителната хладина на потискащия септемврийски следобед.

В Джорджтаун, в магазина близнак от веригата на онзи, от който бе пазарил по-рано, той купи същите сиви панталони, бяла риза, кафяво яке и платнени обувки. Като свърши и това, с цепеща го от болки глава, той се запъти да се обади по телефона: едно от цветята му бе разцъфнало отлично, но той трябваше да се погрижи за цяла градина.