Твърдо падане

12

През последните осемнайсет часа живя в агония, нямаше друг избор, освен да потърси помощта на професионалист.

Зъболекарският кабинет, избран случайно от „Жълти страници“13, заемаше втория етаж на съвременна, червена тухлена сграда на улица N. Корт се приближи до услужливата секретарка и се представи като Албърт Коч. Той попипа челюстта си, обагрена в яркочервено, извини се, че не се е обадил предварително и едновременно с това обясни, че е готов да чака, ако е необходимо и цял ден, стига да има надеждата да бъде приет от доктор Роузън. След като провери бързо в задната стая, секретарката му посочи с усмивка чакалнята. Корт седна и разтвори списанието „Пийпъл“, което бе купил по път. Как би могъл да пропусне темата на броя — катастрофата на полет 64 на „Ам Еър Експрес“?

Статията бе озаглавена „Пресяване на отломките“. Главното внимание в нея бе отделено на Лин Грийн, симпатичната специалистка по експлозивите в разследването на ФАА. Но докато очите на обикновения читател щяха сигурно да се задържат върху привлекателните форми на мис Грийн, неговите се интересуваха от друго. Той разгледа парчетата и останките от 64 разхвърляни върху димящата земя. В другите списания имаше различни снимки, но тя се бе изправила тъкмо сред развалините; това бе добра работа. Той видя жиците, преградата, парчета от корпуса и, между другото, санитарите, пожарникарите, носилките и линейките.

Самата статия го разочарова — тя се занимаваше повече с нея, отколкото с катастрофата. По време на прекосяването с влака на цялата страна, Корт бе изчел няколко вестникарски статии за катастрофата. Те бяха дълги, но с малко илюстрации. Материалът в „Пийпъл“ бе точно обратното. Като стигна до края, вниманието му привлече една снимка. Той позна лицето, защото по телевизията бяха показали едночасово предаване, в което катастрофата над Локърби бе сравнявана с тази на 1023. По време на предаването Михаел Шарп бе показал на Корт специалния агент Камерън Дагит. Михаел го познаваше от своята работа в полицията и поради близките връзки на Дагит с отряда по бомбените експлозии във Франкфурт, по времето на разследването на 1023. И сега, под добре изрязания и идеално почистен нокът на Корт от страницата го гледаше същото лице. Стоеше по-назад, малко неясен, но въпреки това лесно различим — бе заснет в момент, когато извръщаше лице от камерата. Въпреки това го бяха уловили в кадър.

Злобата премина като вълна през Корт. Врагове. Значи и Дагит участваше в това разследване. Дали това означаваше, че е свързал катастрофата с детонаторите на Бернар? Остра болка прониза главата му. Бяха вложили толкова усилия, за да конструират устройство, което да заблуди разследването. Нима се бяха провалили?

— Мистър Коч?

На Корт му потрябва един миг, за да свърже името си с новия псевдоним, който не бе използвал много отдавна. На секретарката каза:

— Извинете, изглежда инфекцията е поразила и слуха ми.

Той й се усмихна вежливо и тя му отвърна с усмивка.

— Имаме един отменен час.

Роузън, оплешивяващ мъж с издаден нос, вдлъбната брадичка и малък белег до лявото око, бе облякъл лекарската си престилка върху сако с висока яка и широки панталони. Беше обут с кожени обувки с гумени подметки, а гласът му бе заговорнически тих. На тавана бе залепен със скоч постер с изглед на залива Чесапийк през есента. От говорител до прозореца се носеше тиха, танцова музика.

В помещението имаше три клетки. В две от тях работеха по почистване на зъбите, в крайната бе Роузън с пълничката си китайска асистентка. Корт, сиреч Коч, седна и сетне се излегна в тапицирания зъболекарски стол, благодарен, че Роузън ще го прегледа. Той обясни:

— Зъбът падна преди няколко дни, докато дъвчех карамел, но мисля, че част от него си е останала на място.

Роузън нахлузи на ръцете си найлонови ръкавици и вече преглеждайки го каза:

— Той е бил мъдрец, мистър Коч. — Погледна асистентката си. — Номер седемнайсет — рече й силно той. А на Корт обясни: — Доста лоша инфекция. След като свършим, ще ви предпиша лечение с амоксицилин, за да се справим с нея.

Асистентката изтърва няколко стоманени инструмента, които с дрънчене се разпиляха по пода.

— Ли — грубо се обърна той към нея, — защо не се заемеш с това сега, че да не караме мистър Коч да ни чака сетне. Имате ли предпочитания към някоя аптека, мистър Коч? — попита той.

Корт бе изненадан от въпроса и с облекчение чу Роузън да добавя:

— Има една на Двайсет и трета улица, чиито услуги ползваме често. Не е далеч.

Корт кимна, устата му бе запушена от двата пръста на Роузън. Асистентката все още седеше отляво на Корт, втренчена в подутата му челюст; лицето й бе зачервено. Роузън й се сопна:

— Хайде, Ли, почисти и се обади.

Тя го стори.

Роузън съчувствено поцъка с език и рече:

— Ама че мръсотия, мистър Коч.

Той се обърна наляво, отвори едно чекмедже и измъкна газова маска, затворена в прозрачна, найлонова торбичка.

Корт видя това и каза:

— Без упойка, докторе. Благодаря все пак. Ще мирувам.

— Не е възможно. Ще трябва да режа. Освен това могат да се наложат няколко шева.

— Тогава — новокаин. Но без газ — каза натъртено Корт.

— Не мога да ви обещая, че няма да боли — каза лекарят. — Предлагам ви упойка.

— Разбирам. Благодаря ви. Новокаинът ще е достатъчен.

Лекарят изглеждаше нервен. Корт го отдаде на плашливостта му, предизвикана от дилемата газ или новокаин, или от професионалната му загриженост за здравето на пациента, но като извърна глава и зърна погледа на лекаря, го прониза тревога.

Склонната към самозащита до параноя натура взе връх. Той разчлени на части случилото се през последните няколко минути и ги обмисли една по една. Роузън прекалено натърти на номера на зъба. „Седемнайсти“ бе казал той на асистентката си. „Защо не се заемеш с това сега“ — й бе наредил той. От друга страна, тъй като бе избрал случайно този кабинет, никой не би могъл да го очаква. Но преди да се е самоубедил, че е прекалено подозрителен, той забеляза рентгеновия апарат. От къде на къде ще предлагаш упойка, без да си направил рентгенова снимка? Нещо не бе наред.

— Моля, отворете устата — каза Роузън, надвиснал над Корт като гарван над мърша: в ноктите си държеше спринцовка с блестяща игла.

Китайката асистентка се върна прекалено забързана при Корт и се взря нарочно в Роузън. Лекарят не я погледна.

— Главата — назад — нареди Роузън, положил внимателно ръка върху рамото на Корт.

Иглата се приближаваше. Очите на Корт се мятаха между двамата — лекаря и асистентката му — напред-назад. Ето го мига: най-сетне лекарят безмълвно укори помощничката си.

И Корт вече бе наясно.

Реакцията му бе такава, сякаш я бе тренирал стотици пъти. С едно сръчно движение Корт хвана асистентката за китката, грабна спринцовката и плавно я заби и изпразни в протегнатата й ръка. Когато иглата я прободе, тя изпищя и Корт със сила вкара лекарството в ръката й. Тя се освободи, направи три крачки и тежко се строполи на пода. Припадна от страх. От своя страна Роузън се поклащаше, напълно паникьосан.

Корт скочи от стола, хвана Роузън за ръцете, изви ги назад и го стисна с удушваческата си хватка. Стискаше здраво. Сетне извади своя пистолет берета и заплаши с него появилата се от съседната клетка хигиенистка. Очите й бяха широко разтворени от уплаха. Няколко секунди по-късно тялото на Роузън омекна. Корт го остави да се свлече на пода. Влезе в приемната. Майката и детенцето бяха заминали, в чакалнята нямаше никой. Секретарката, почти парализирана от страх, се бе вкопчила в телефона. Корт се втурна към нея, грабна слушалката и я постави на вилката. Той я помъкна към външната врата, превъртя ключа и я повлече към кабинета, където свилата се от страх хигиенистка бе паднала на колене с вдигнати над главата й ръце. Тя прекрачи тялото на асистентката на Роузън.

Трябваше да приеме, че асистентката се е обадила на полицията, или по-лошо — на ФБР. Беше минало прекалено много време. Ако искаше да напусне сградата, трябваше да се предреши. От двете жени, които бяха пред него, хигиенистката бе много по-едра.

Светкавично се огледа и погледът му бе привлечен от маската, която Роузън искаше да му наложи.

— Ти! — извика той на хигиенистката. — Газ! — и посочи с пистолета секретарката. — Бързо!

— Слава богу! — рече секретарката.

Хигиенистката се засуети с апарата, с изтръпнали пръсти, но успя да я наложи върху податливата секретарка.

— А сега се събличай бързо — рече Корт.

— Имам пари! — изтърва се жената.

— Веднага! — изкрещя той.

Разридана, хигиенистката се съблече за броени секунди.

— Моля ви! — тихо възропта тя, непохватно сваляйки роклята си, сякаш го правеше за първи път.

— Комбинезонът, сутиена, гащите — нареди той и започна да се съблича. Можеше първо да я упои, но събличането на изпаднала в безсъзнание жена щеше да е по-трудно и да отнеме повече време.

Изплашена до смърт, жената действаше бързо. Свлече комбинезона, махна чорапогащите и остана по бели бикини.

— О, не, господи! — промълви тя отново.

Беше напълно сломена. Докато разкопчаваше сутиена, зъбите й тракаха от страх. Свали го внимателно и скри гърди зад скръстените си ръце. Ридаеше безутешно, със сведена глава.

— Газта! — настоя той. — Бързо!

Тя се подчини, опитвайки се да избегне нарежданията му с проява на скромност. Седна на пода, здраво стиснала нозе.

— Моля ви, не ме наранявайте! — помоли се тя. Завъртя кранчето на газта и след няколко мига вече лежеше неподвижна.

Брадли Левин нахлу в залата на бегом. Той дръпна Дагит настрани, да не чуе никой, и му зашепна на пресекулки:

— Току-що ни се обадиха от зъболекарски кабинет на улица N. Мъдрец номер седемнайсет. В този миг той се намира на стола.

Нямаше време да се предупреждава Пулман.

— Имаме нужда от подкрепление — каза Дагит, докато двамата тичаха към асансьора, привличайки вниманието на всички.

Левин мушна ръка в асансьора и го спря.

— Ще се обадим от колата — рече Дагит, докато вратите се затваряха.

Колата караше Дагит. Левин постави „буркана“ върху таблото и вдигна радиотелефона. Пустото гето на Бъзърд Пойнт бързо се разми зад тях. Когато свърши с телефона, Левин докладва:

— Изпратиха две коли. Едната е подкрепление за нас — тя ще наблюдава отвън. Другата ще покрие аптеката, в случай, че го изпуснем.

— Аптека ли?

— Момичето, което се е обадило, ни даде адреса и на аптека на Двайсет и трета улица.

— Обади са на зъболекаря. Виж дали е още там. — Дагит се огледа. — Какво има?

Левин бе червен като рак.

— Нямам номера му. Името е Роузън — доктор Роузън.

Левин грабна телефона и се обади в информацията. Зад волана Дагит се бе намръщил. Извади от джоба си таблетка срещу киселини и я сдъвка.

— Дава свободно.

Дагит спря да дъвче. По долната му устна полепнаха бели прашинки като от тебешир. Мина на червен светофар и предизвика пълно объркване в движението.

— Все още дава свободно — каза Левин притеснено. — Никой не отговаря.

Когато телефонът звънна, Антъни Корт, който тъпчеше сутиена със собствените си мръсни чорапи, застина.

Стремеше се да си върне самообладанието, единствената надежда да избяга бе в безупречните му действия. Опъна чорапогащите нагоре, докъдето това бе възможно. Роклята не искаше да се закопчее, поради широките му рамене, затова наметна едно бяло сако. Главата си омота с розов шал, който завърза под брадата, покривайки така бакенбардите си, сложи си чифт големи слънчеви очила и преметна чантичка през рамо. Онези може би вече наблюдаваха сградата; щяха да спрат всеки влизащ и излизащ мъж. Ами жена?

Взел в ръце пазарската торбичка, в която бе натъпкал собствените си дрехи, той пое дълбоко дъх, отключи и отвори външната врата на кабинета, и излезе в празния вестибюл. Насочи се към стълбите, но сетне размисли и се упъти към асансьора. Кой би използвал стълбите в тази жега? Когато асансьорът най-сетне пристигна, оказа се, че е празен и той въздъхна с облекчение. Видът му не би издържал критичен поглед отблизо.

Когато тежките врати се затвориха, той инстинктивно попипа пистолета си, скрит най-отгоре под дрехите в торбичката.

Когато Левин и Дагит влязоха в пълното с хора фоайе на сградата, Дагит му махна с ръка да тръгне към стълбището, а самият той пое към асансьора; опасяваше се, че са закъснели, но все се надяваше, че греши. Двете възможни обяснения за мълчащия телефон бяха, че или заподозреният бе откачил телефона и бе избягал, или бе избил всички в кабинета. Шансът да го намери там, бе мизерен.

Фоайето на сградата, заета предимно от професионални медици, гъмжеше. Хора от най-различни социални прослойки се тълпяха пред двата асансьора, които пристигнаха и отвориха врати почти едновременно. Застаналият само на няколко метра Дагит се опита да разгледа внимателно излизащите от асансьора, като не забравяше най-общото описание на заподозрения: на около четирийсет, мъж, среден на ръст, нормално телосложение, навярно червенокос, може би с подута буза.

Нетърпеливата група пред него се смеси с излизащите и той бе затрупан от разнообразието на лица с неясни очертания около себе си: ето този бе плешив, онзи — прекалено нисък. Твърде много.

Една дебелана го блъсна неочаквано отзад, докато си пробиваше път към отворените асансьори, Дагит загуби равновесие и се бутна в идваща насреща му сестра.

Дагит! — помисли си Корт, когато дебеланката блъсна мъжа върху него. Само преди няколко минути той бе размазан образ в списанието, а сега от плът и кръв той бе изправен срещу него. Наведи глава! — напомни си той и се престори, че търси нещо в торбичката си; не се обръщай назад. Агентите на ФБР бяха като рояк гризачи — виждаш един, а наоколо са още сума незабелязани от теб. Той едва забележимо залюля бедра, внимаваше да не преиграе ролята си; нервите му бяха оголени, кожата под роклята — настръхнала.

Не бе трудно да забележи нервния млад мъж с тъмна коса, който се бе изправил до стълбището. Докато приближаваше вратите, го държа под око. Ако загазеше, опасността можеше да дойде само оттам. Имаше ли и други? Дали бяха навън, в ненатрапчивите си, без отличителни знаци коли, с очи вперени в изхода? Корт настигна една групичка от професионални медици, която се тълпеше на външната врата. Предмет на разговора им бе горещото време. Корт остана в групата, когато тя премина през вратите. Мъжът, който държеше вратата, светна при вида на сестринската му униформа и рече с британски акцент:

— Май не сме се срещали. Ще дойдете ли в… — и веднага се сепна, когато разпозна очевидния травестит. — Съжалявам много — промърмори той и отстъпи заднешком от мълчащия Антъни Корт.

На ъгъла Корт зави надясно и пое сам.

Дагит обви лявата си ръка в носна кърпа и стисна дръжката на вратата леко, за да не размаже евентуалните отпечатъци от пръсти; дясната му ръка си остана в джоба на сакото, стиснала пистолета.

Заключено!

Опита отново, но без резултат.

Обзе го зловещо предчувствие. Дали не бе отишъл твърде далеч, като предупреди всички зъболекарски кабинети в града? Съзнателно бе въвлякъл неопитни и невинни хора. Искаше да излезе оттук. Нека някой друг открие клането. Не и той. Не отново. Беше видял достатъчно такива картини, за да му стигнат за цял живот.

Десет минути по-късно управителят на сградата отвори вратата. С наведен пистолет Дагит се вмъкна вътре. Миризмата на лекарства от зъболекарския кабинет в съзнанието му се свързваше с болката.

Приемната бе празна. Той се поколеба за миг, хвана пистолета с две ръце, насочи го надолу пред себе си и бързо зави зад ъгъла — в главния кабинет. Мъртви тела. Всичките женски. Три на брой. Едното — голо. Надясно — лекарят… Усети как очите му припарват, а стомахът му се свива на топка.

Той се хвърли към преградката, готов за стрелба, и постепенно огледа стая, която се оказа мястото, където се държеше документацията, банята и килера. Чак след това, когато отново се осмели да погледне телата, забеляза, че голата дишаше. Облекчението не дойде с лекота. Възможно ли бе да са живи? По-късно щеше да си спомня колко странно бе това, че бе повече склонен да приеме смъртта, отколкото живота, по-скоро трагедията, отколкото оцеляването.

Като прегледа натръшканите, той откри, че всичките са със здрав пулс, само зъболекарят имаше видимо нараняване, при това повърхностно. Това откритие бе едновременно и смущаващо и обезпокоително, неочаквано и добре дошло.

Напрегнатостта му намаля и той изведнъж схвана защо тази жена бе гола. Без да чака асансьора, той се втурна със скокове надолу по пожарното стълбище, плъзнал ръка по перилата. Като изскочи през вратата, той видя насочения срещу себе си пистолет на Левин.

— Жена! — извика прекалено силно Дагит. — Търсим жена!

— Всички това търсим — обади се почистващият пода на фоайето мъж на не повече от три метра от тях.

Би трябвало Дагит да се обади на бърза помощ, но тази служба във Вашингтон бе пословично бавна, ако изобщо пристигаше след повикване. Затова позвъни на един лекар, който бе в отряда за тактически действия на управлението, равностойна на командосите единица на ФБР.

По искане на този мъж бързата помощ все пак бе извикана и пристигна долу-горе по времето, когато жените сами дойдоха на себе си. Всички, освен Ли, асистентката на Роузън, която остана в безсъзнание, поради голямата доза упойка.

Жертвите страдаха от шок и в знойния августовски ден на жега и голяма влажност и четирите бяха откарани завити до гуша с одеяла.

Полицията издаде съобщение „Търси се“ за мъж, облечен в униформа на сестра, но, както и очакваше Дагит, от това не излезе нищо. Следобедът едва се влачеше, а Дагит гореше от нетърпение да разпита участниците в инцидента.

Позвъни по телефона на Кари, но тя бе излязла — кога ли изобщо си беше на мястото? — и й остави съобщение. Мисис Кайък обеща да остане при Дънкан, докато Дагит се прибере у дома, което, както си призна той, можеше да е и доста късно. Като свърши с личните си дела, той и Левин намериха един местен бар, в който сервираха сандвичи и бира, и хапнаха в относителна тишина, обгърнати от облака на провала. Върнаха се в Бъзърд Пойнт към седем, предварително уговореният час за разговора с Роузън. Щяха да го последват останалите му помощнички — всички, освен Ли, която бе дошла на себе си чак в болницата.

Дагит бе отвратен от факта, че всичките служителки на Роузън дойдоха, съпроводени от съпрузи и адвокати, склонни да съдят Роузън. Това, на свой ред, изискваше Дагит да сезира един от собствените адвокати на ФБР — жена на средна възраст, която трябваше да пристигне от Александрия. Адвокатите забавиха работата с още няколко часа и така разводниха показанията на клиентите си, че от тях не остана почти нищо.

В един след полунощ Дагит пое към дома, без да е научил нещо повече, отколкото знаеше в началото; беше толкова ядосан, че можеше да пробие с ритник стената. Изпрати мисис Кайък до дома й, наля си едно голямо питие и го изпи в настлания с плочи хол до кухнята. Питието само подсили отчаянието му. Единственото нещо в небето, освен няколкото храбри звезди, бяха реактивните лайнери. Направи си второ питие и седна пред телевизора, включен на канала на Си Ен Ен. Тъкмо бе сдъвкал две хапчета срещу киселини, когато телефонът и автоматичният му приемник иззвъняха едновременно.

— Тате? — от спалнята до него долетя неувереният глас на сина му.

— Ще се обадя, сине — извика Дагит и вдигна слушалката. Стисна силно очи, с надеждата, че някой ще да е сбъркал номера.

Не беше го сбъркал.

Беше умореният глас на Пулман:

— Знам, че имаше дълъг и тежък ден, Мичиган, и бих могъл да пратя някой друг, но реших, че ти ще поискаш пръв да узнаеш за какво става дума.

— Пол? — Дагит изведнъж почувства ефекта от питиетата си. Не осъзна добре уводните думи. Наистина бе тежък ден.

— Събудиха ме да ми съобщят това, Мичиган, но то си е по твоята задача. Зъболекарят. Този доктор Роузън. Не се е прибрал у дома си, Мичиган. Жена му е страшно обезпокоена. Помислих, че ще е по-добре ние да го потърсим, отколкото да възложим това на униформените от градската полиция.

Доктор Джон Роузън напуска пръв ФБР, след като е дал показания. Той е все още потресен от преживяното този следобед, изтощен от продължилите с часове разпити, страшно му се иска да пийне едно силно питие, да вечеря и да спи цялата дълга нощ.

Цял следобед е мислил за децата и за жена си. Като преживее подобно нещо, човек разбира най-добре кои са важните неща от живота. Ако нямаше задължения към пациентите си, той би си купил два самолетни билета до Флагстаф и би прекарал една седмица с родителите си — в дома им, в покрайнините на Котънууд. Би се удавил в джин и тоник и би правил любов толкова пъти, колкото е в състояние да издържи сексуалният му орган. Временният характер на живота бе показал грозното си лице. Чувства се стар и уязвим.

След една пресечка изважда късмет и спира такси. В него мирише на цигари. Радиото бълва новини за Близкия изток. Вчера те биха го заинтересували, но не и днес. Той иска да я прегърне. Иска да си е у дома, да я прегърне и да й каже колко много я обича. Господи, колко много я обича!

— Тук ли? — пита шофьорът на таксито.

— Добре е — отговаря той и плаща твърде много за краткото пътуване. Светът е пълен с престъпници.

За да стигне до паркираната си кола — което е и целта на връщането му — той може или да влезе в сградата и да вземе асансьора, или просто да обиколи. В този късен час той избира да обиколи пеша. Частният покрит гараж е добре осветен. В този час са останали само няколко паркирани коли. Докато приближава своята, той я забелязва. Клекнала е до предното колело на колата, която е до неговата. Гумата е спаднала изцяло. Дърпа с ръце колелото, сигурно си мисли, че може да го свали от главината.

— Не можете да направите това с ръце — казва й той. — Тази работа се прави с инструмент — и бръква в джоба за ключовете си. — Имам радиотелефон. Бих могъл да се обадя в някой сервиз.

Тя го поглежда от долу нагоре. Хубаво личице под сноп фина, тъмна коса, извита на края, върху раменете й. Удря гумата. Големи кафяви очи. Поразителното е, че лицето е сякаш цялото само очи. Високи скули. Влажни устни, които искрят, когато се усмихва.

— Бихте ли го направил?

Грабва го френският й акцент. Тя е прекалено хубава, а е твърде късно през нощта. Той познава по физиономия почти всички обитатели на тази сграда, а нея не я познава. Докато умът му се мъчи да бъде разумен, да потърси обяснение, той усеща застаналия зад него мъж. Чува познатия глас, преди да е решил какво да прави.

— Мълнията понякога удря два пъти на едно и също място — казва гласът.

Коленете му омекват; едва се задържа на крака. Полезрението му се стеснява, сякаш някой му е турил наочници. Дъхът му секва.

— Тоя ще пукне — казва жената с уплашен глас и това го свестява.

— Няма — казва мъжът, комуто принадлежи обутата с ръкавица ръка, която го е сграбчила за гърлото. — Ще се оправи.

Пътуват с асансьора цяла вечност. Онзи строшава полицейския печат, набира електродния код и заключва вратата зад тях.

— Ще довършиш онова, което започна — казва онзи с инфектирания зъб седемнайсет. — Тя е тук, за да е сигурна, че ще го сториш. — Ръката с ръкавицата го потупва по рамото. — Ако решиш да правиш номера, тя ще те убие.

Тя му се усмихва. Не изглежда като убийца, но той вярва на всяка изречена дотук дума. Сърцето му не е тупкало тъй силно от състезанието на сто метра в университета. Това бе през 1966-та.

— Този път ще използваш новокаин. И без номера.

— Защо? — пита той.

— Защото зъбът ме боли — отговаря този ужасен мъж.

— Искам да кажа защо точно аз? — пита отново.

— Къде е последното място, на което бих се намирал тази нощ? — пита мъжът, преди да си отговори сам: — Точно в този стол.

Ухилва се насила. Очите му са зловещи. Студени сини очи — изведнъж разбира, че това са всъщност някакви контактни лещи. Краката му отново го предават.

Преди да извади необичайно голям пистолет, жената спуска щорите.

— Не мога да работя, когато това нещо е насочено срещу ми — протестира той.

Мъжът отговаря:

— По-добре е да опиташ.

Без асистентка работата е трудна. Сега разбра колко зависим е станал от помощничките си, колко бавно работи без тяхната помощ. Спомня си с тъга всичките години, откак практикува частно. Меланхолия. На няколко пъти губи съсредоточеността си, увлечен както от болезнени, така и от щастливи спомени. Усеща, че това е последната работа, която някога ще свърши, неговото последно представление. Винаги е гледал на работата си като на артистична проява. Знае, че, логично погледнато, няма причина да върши всичко това. Мисли си да забие стоманените щипци в едно от мъртвите очи на този мъж и да го изтръгне от орбитата му. Но няма силата да направи подобно нещо. Той е зъболекар, дяволски добър зъболекар при това, и върши работата си, за да го докаже.

Като свършва — а се е справил наистина чудесно — той прави крачка назад и посочва на мъжа, че може да стане.

— Имам нужда от малко антибиотици и болкоуспокояващи — съобщава му пациентът.

Никога не е харесвал пациенти, които му казват какво трябва да прави.

— Нямам тук — лъже неубедително той.

— Разбира се, че имаш. Тук ви заливат с мостри. В тази игра грешките струват скъпо, докторе. Седни — казва мъжът и му посочва стола. Сетне го натиска да седне и той усеща насилието, натрупания гняв, който се таи в този човек. Трябва да прехапе силно устни, за да не тракат зъбите му. Чувства се замаян и неадекватен.

— Кажи ми къде държите лекарствените мостри.

Не може да отговори. Опитва се да каже нещо, но гласът му не го слуша. Вижда как по лицето на мъжа избива още по-силен гняв и сочи с ръка, колкото се може по-бързо. Жената подава пистолета на мъжа — сега вече той изглежда по-малък — и изтичва в посоката, която той е показал. Връща се от офиса след няколко секунди, размахала кутия с мостри от амоксицилин.

— Добре — казва разгневеният. Онзи с шев на номер 17. Кой каквото иска да каже, но това си е една добре свършена работа.

Ръцете му са привързани към стола и за миг в съзнанието му проблясва светла надежда. Защо да си правят труда да го връзват, ако ще го убиват? — това е първата искрица надежда и той я посреща с добре дошла като притваря очи.

Като чува шума от разкъсването на хартиената опаковка на спринцовката, паниката го обзема отново и той отваря очи. Той познава този шум. Мъжът с леденосините очи пълни спринцовката с живака, който винаги си стои там, заедно с пластмасовите форми и смолите. На живака не му е мястото там — не и в спринцовка.

Кога са му запушили устата? Едва сега осъзнава, че е изпаднал за кратко в безсъзнание, че в това време са се случили толкова неща. Едва сега започва да съжалява, че е прекарал живота си под жежките лампи, надвесен над хорските усти с лош дъх, че не е успял да предаде истинските си чувства на скъпата си, сладка женица и на децата, че е провалил толкова много неща, без да има основание за това. Живакът танцува върху връхчето на иглата, чува как капката се удря о пода. Тези очи са ужасни. Като на маска. Нечовешки и жестоки.

Чувства как иглата пробива кожата му. Чува как жената ахва и обръща глава за помощ към нея, но сълзите замъгляват погледа му; присъдата му е изпълнена под формата на зашеметяваща болка в средата на гръдния кош.

Левин бе събуден по телефона в апартамента му, както и мисис Кайък, която се забави прекалено дълго, преди да дойде да гледа Дънкан. Тя измърмори, че би трябвало да има своя стая в този дом и се затътри да си доспи в леглото на Дагит, каквато бе и уговорката им.

Левин се свърза с управителя на сградата, в която бе кабинетът на Роузън, и Дагит се срещна с двамата на входа откъм улица N. След няколко минути те бяха пред вратата на кабинета. Яркочервеният полицейски печат бе разкъсан, което означаваше, че вратата е била отворена незаконно. Дагит знаеше какво ще намерят. Ненавиждаше се за това. Грешката бе негова. Не бе обмислил докрай положението: щом е бил засечен, значи убиецът не бе получил медицинска помощ.

Миризмата в зъболекарския кабинет не му се нравеше. Все същата смесица от изработени на алкохолна основа лекарства и стара паста за зъби. Той мина през приемната, забеляза шкафа с играчки в ъгъла, както и изобилието от оръфани, стари списания. Никога не бе виждал труп от толкова близо. Бе видял стотици, може би хиляди снимки на трупове; беше видял няколко трупа на мястото на катастрофата на 1023, но отдалеч. Беше виждал напъхани в найлонови торби тела, ковчези, собствената си баба на погребението й. Беше наистина учуден, когато осъзна това — след всичките тези години в Бюрото това бе първият му труп. Помисли си, че може би греши и докато гледаше безжизнените очи на доктор Роузън, се опита да се коригира. Почувства се някак целомъдрен, но намери това усещане за проява на лош вкус пред вида на горкия човек, легнал на стола. Не бе за вярване, че у него бе останал и грам невинност, при тази сурова действителност, в която бе живял през последните няколко години. Ала това откритие не бе много по-различно от изгубването на девствеността — със сигурност това бе момент, който щеше да запомни за цял живот.

Мъжът не дишаше. Очите му бяха сухи, зениците — неподвижни. Миришеше на изпражнения. Накъде е гледал с тези свои очи? Накъде гледаше сега? Какво ли си е мислил в онзи миг? Какво ли би си мислил Дагит, когато удари неговият час?

Той чу Левин на вратата. Ако искаше да го направи, трябваше да го направи сега. Това желание наистина бе детинско. Странно и страховито. Не бе от онези неща, които би искал да върши. Но изкушението бе прекалено голямо. А Левин щеше да се появи всеки момент. Това бе единственият му миг на усамотение.

Той се пресегна и докосна кожата на мъжа, внимателната ласка на дете, което погалва кон за пръв път през живота си. Отдръпна рязко ръка след усещането, сетне си помисли, че този жест се дължеше отчасти на страха да не го видят, отчасти от изненадващата хладина на кожата. А отчасти — защото това усещане му бе познато, макар че за нищо на света не можеше да се сети откъде.