Твърдо падане

50

Срещнаха се на същия плаж в Мериленд, където той я бе заговорил за пръв път. Беше в началото на октомври и есенните ветрове бяха подгонили „зайците“ в зеленото море, ветрове, които вещаеха буря от юг и принуждаваха Лин Грийн да вдигне яката си, за да се скрие от тях. Трябваше да си замине на следващия ден, да се завърне в Лос Анджелис и това място бе най-подходящо и за двамата да се срещнат.

Вървяха хванати за ръце досами водата, от време на време морето поглъщаше отпечатъците от стъпките им върху пясъка. Кюкавците, досущ агенти от тайните служби, препускаха пред тях, без да ги допуснат прекалено близо. Далеч, в открито море, плаваха големи търговски кораби и Дагит не можеше да се отърве от въпросите къде ли отиваше всеки кораб и какви ли приключения го очакваха. В живота му бе имало период, в който той бе искал да стане морски капитан. Всъщност, той бе искал да стане какъв ли не, но си беше такъв, какъвто е; и точно това искаше да й каже.

— Добре ли ще е, ако кажа, че не ми харесва, но го разбирам? — попита го тя.

— Нищо не е свършило, преди да му е дошъл краят — рече той.

— А на това краят му няма да дойде никога — отвърна тя. — Нали?

— Да, мисля, че е така.

— Трябваше да се любим онази нощ. Още не съм си простила.

— Мисля, че го направихме. Никога не съм те обичал повече. Сигурен съм в това. Онази нощ роди нещо ново. Ти ме слушаше. Да можеш да изслушваш, е чудесен дар. Нещо, към което се стремя.

— Обичам те, нали знаеш?

— Да, мисля, че знам.

Тя се пусна от него и подгони птиците, а когато се върна и пъхна ръката си в неговата, очите й блестяха и той се запита дали това се дължеше само на вятъра.

— Става адски сложно.

— Така е.

— Но изглежда тъй просто.

— Просто е: аз трябва да довърша тази работа. Може да стане утре или след година. Може да стане така, че аз и тя да намерим начин да се съберем отново и аз й дължа да опитаме. Ако беше ти…

— Знам. Щях да искам същото нещо. Прав си. Знам, че си прав, но от това болката не намалява.

— Да, така е.

Тя го спря. Бяха застанали на същото място, където стоеше той, когато тя така смело го бе предизвикала да влезе вътре.

Тя бавно изтегли ръката от джоба си — бавно, внимателно, докато не привлече вниманието му. Завъртя китката си, разтвори пръстите си и върху дланта й блесна ключ.

— Само веднъж — каза тя, загледана в бунгалото.

Направиха си топла хралупа от всички одеяла, палтата си и двете големи хавлиени кърпи, които тя намери в килера. Вплетоха се, свити един в друг като какавида, изпаднали в транс в уханието на възбудата си, с разтуптени сърца, които искаха да изскочат от гърдите им, с пръсти, сплетени в един юмрук. Експлозията на сдържаната им досега любов можеше, както Дагит каза, „да бъде разбрана само от един специалист по експлозивите“. Тя обаче насърчи и последващи негови открития и те се галиха взаимно, докато нейното предложение за „само веднъж“ отдавна бе отишло в историята, а оранжевото есенно слънце бе подпалило небето в неочаквано розово.

Мълчаха, като вървяха на връщане към колата, макар че тя се изсмя тихо няколко пъти и всеки път след това стискаше силно ръката му. Най-сетне каза:

— Предполагам, че това трябва да ни държи влага за цял живот.

— Дано — отвърна й той, — защото не съм сигурен дали бих могъл отново да го понеса.