Твърдо падане

44

— Имаш ли някакви документи за тая работа? — попита управителят, извръщайки устата си с развалени зъби от телефонната слушалка.

— Документи ли? Ти не чуваш ли какво ти казвам? Този самолет е саботиран!

— Ще ви позвъня веднага — каза мъжът по телефона и затвори.

Дагит бе изпадал достатъчно често в подобни ситуации, за да знае кога да се откаже. Можеше да се спука да обяснява и да спори, ала този Джон Уейн тук не искаше и да чуе.

— Никога няма да си простиш за това, да знаеш!

— И защо да не поговорим с твоите началници, господин бързострелко? Отговори ми. — Той вдигна слушалката. — Кажи на кого да позвъня. Дай ми номера и името.

Дагит знаеше, че дори Лин да бе стигнала до Бъзърд Пойнт, дори в този момент да се бе срещнала с Пулман — което при задръстените пътища бе съмнително — Пулман едва ли би го подкрепил, освен ако заложеше на страхотна интуиция. Истината бе, че планът на Корт бе постигнал точно онова, на което той се бе надявал. Машината на ФБР се бе задвижила в една посока и не можеше да се върне назад само с едно натискане на бутона.

Дагит приближи вратата на малката канцелария и я отвори.

— Слушай — каза сериозно „Джон Уейн“ и се обърна към Дагит така, че му попречи да види един мъж, който тъкмо влизаше в сградата — мъж в работен комбинезон с пътна чанта в ръка. А на пистата — отвъд дебелите стъкла на грамадните прозорци — в суматохата на наземните служби, вече откарваха стълбичките от самолета и влекачът започваше да го развърта. — Ние застраховаме всяка пратка на пълната й стойност. „На всяка цена, точно навреме“ — това е шибаният ни девиз. Това е битката ни за пазара. Ако аз забавя този самолет, всяка от тези пратки утре ще закъснее, а това означава да издухаме на вятъра петдесет бона. Схващаш ли какъв ми е проблемът?

— Проблемът ти е, че не чуваш.

Избръмча личният му приемник.

Той бръкна под сакото към колана си, където го бе закопчал, за да прочете съобщението. Може би Лин все пак бе успяла. Може би вече имаше правата да спре този самолет.

Върху дисплея бе изписано: „Дънк безопасност“. Той спря звъна; обля го такава вълна на облекчение, каквато никога досега не бе изпитвал. Очите му се изпълниха със сълзи. Той направи едно-единствено и безвъзвратно обещание пред Бога или който и да е там горе, че от този момент нататък приоритетите в живота му щяха да се променят. От този момент нататък той щеше да е друг човек.

— Добре ли си? — попита „Джон Уейн“.

— Никога не съм бил по-добре — отвърна Дагит.

Сетне погледна надясно и видя, че самолетът вече го нямаше.