Владение на мрака

Неделя, 2 декември 1984 Гората край Уиймс

За Анджи завръщането у дома никога не беше пълноценно, ако не успееше да прекара известно време с брат си. Тя се опитваше да се прибира поне по веднъж на всеки семестър, но макар пътят от Единбург с автобус да траеше само един час, това начинание понякога я затрудняваше.

Съзнаваше къде е проблемът — между нея и родителите й се създаваше друг вид дистанция, докато тя започваше да се движи все по-свободно из един свят, напълно чужд на техния: лекции, студентски дружества, събирания, на които наркотиците присъстваха също така естествено, както и алкохолът, и диапазон на темите за разговор, далеч надхвърлящ всичко, с което се беше сблъсквала във Файф. Не че във Файф липсваха възможности да разшириш интелектуалните си хоризонти. Но читалните, работническите образователни курсове и клубовете „Бърнс“ бяха за мъжете. Жените нямаха достъп до тях, а нямаха и време. Приключеха ли със смяната под земята, мъжете можеха да разполагат с времето си. Но женската работа всъщност никога не свършваше, особено за онези, които живееха под наем в жилища, собственост на старите въгледобивни компании или на управителния съвет на национализираните мини. Бабата на самата Анджи не беше виждала течаща топла вода или баня в дома си, преди да навърши шейсет години. Затова и мъжете трудно приемаха жени с образование.

Анди беше едно от изключенията. Когато излезе от забоя, за да заработи за профсъюза, той се запозна с идеята на профсъюзното движение да разширява женското равноправие. Жените може и да не работеха в мините, но срещите с представители на други профсъюзи убедиха Анди, че светът няма да свърши, ако приемаш жените като равнопоставени представители на човешкия род. Затова братът и сестрата се сближиха, заменяйки детинските караници с истински спорове. Сега вече Анджи очакваше с нетърпение неделните следобеди, които прекарваше с брат си, в разходки из гората или с чаши горещ шоколад пред камината.

Този следобед Анди я беше посрещнал на автобусната спирка в началото на пътя, водещ към неговата къщурка, дълбоко в гората. Имаха намерение да заобиколят гората и да слязат до брега, но небето се беше навъсило и заплашваше с дъжд, затова решиха да се върнат в къщата.

— Запалил съм огън по случай идването ти — беше казал Анди, когато тръгнаха. — Чувствам се гузен, че разполагам с пари за въглища, затова обикновено не го паля, просто си слагам още един пуловер.

— Това са глупости, никой не те обвинява, че получаваш заплата.

Анди поклати глава.

— Точно там грешиш. Не са малко онези, които смятат, че би трябвало да връщаме заплатите си в профсъюзния фонд.

— И кому ще помогнете с това? Ти имаш работа. Правиш необходимото, за да поддържате стачкуващите. Заслужаваш си заплатата.

Тя го взе подръка и тръгна редом с него, съзнавайки колко притиснат се чувства.

— Да, а освен това много от стачниците са на мнение, че би трябвало да получават нещо и от профсъюза. Чух някои от тях в миньорското дружество да казват, че ако профсъюзът бе плащал нещо на стачниците, нямаше да се налага да се борят така усилено, за да попречат на държавата да изземе фондовете. Задават си въпроса за какво са предназначени всъщност профсъюзните фондове, ако не за да поддържат членовете, когато стачкуват. — Той въздъхна, привел глава, сякаш вървеше срещу силен вятър. — И имат известно право, нали разбираш.

— Предполагам. Но ако са се съгласили да предадат правото на решение в ръцете на водачите си — а те са го направили, съгласявайки се да обявят стачка без преди това да се организира национално допитване, тогава всъщност не би трябвало да се оплакват, че те вземат решения, които не им харесват. — Анджи се вгледа по-внимателно в брат си, забелязвайки, че бръчиците от умора край очите му са станали повече от последния път, когато се видяха. Кожата му беше бледа, с нездрав цвят, като на човек, който прекарва прекалено много време на закрито и страда от недостиг на витамини. — И няма да помогнеш никому, ако допуснеш да те изнервят с тези приказки.

— Имам чувството, че напоследък не съм в състояние да помогна на когото и да било — каза той така тихо, че думите му почти се загубиха в шумоленето на сухи листа под краката им.

— Това са просто глупости — възрази Анджи, разбирайки, че казаното не е достатъчно, но и че няма какво друго да каже.

— Не, това е истината. Животът на хората, които аз представлявам, се разпада. Губят домовете си, защото не са в състояние да изплащат ипотеките. Жените им продават венчалните си пръстени. Децата им ходят гладни на училище. Обувките им са скъсани. Това тук заприлича на някаква проклета страна от Третия свят, само че за нас няма благотворителни организации, които да събират пари, за да ни помогнат в това катастрофално положение. А аз не мога да направя нищо. Как ме кара да се чувствам това според теб?

— Доста гнусно — каза Анджи и притисна ръката му по-силно към себе си. Той не реагира; все едно че прегръщаше продълговатата възглавница, с която майка й изолираше пролуката под вратата, за да бъде дневната колкото е възможно по-задушна. — Но ти можеш да направиш само толкова, колкото позволяват собствените ти възможности. Никой не очаква от теб да разрешиш всички проблеми, свързани със стачката.

— Знам — въздъхна той. — Но навремето аз се чувствах като част от тази общност. През целия ми живот мястото ми е било тук. Напоследък изпитвам чувството, че стачниците са от другата страна на някаква преграда, а всички останали са от отсамната страна. Профсъюзни дейци, пълномощници на минната управа, директори, шибаното правителство на торите — всички ние сме врагът.

— А сега вече започна наистина да дрънкаш глупости. Няма начин да си на страната на торите. Всички го знаят.

Продължиха да вървят в мълчание, завързвайки крачка, когато застрашаващият ги дъжд се превърна в реалност. Заваляха тежки, студени капки и скоро голите клони над главите им вече не можеха да им предложат закрила от пороя. Анджи пусна ръката му и затича.

— Хайде да се надбягваме! — извика тя; по някакъв начин студът и влагата й бяха подействали освежаващо. Не се обърна, за да види дали той я следва. Просто хукна под дърветата, като се луташе и стрелкаше насам-натам, за да не се отклони от виещата се пътека. Както винаги, появата на къщичката, сгушена насред една просека, бе невероятно внезапна. Стоеше си там, като излязла от приказка на братя Грим, ниска, масивна постройка, чийто единствен чар беше нейната усамотеност. Покривът от шисти, сивата мазилка, чернобоядисаната врата и черните рамки на прозорците биха убедили с лекота всяко минаващо от тук дете, че това е домът на лошата вещица. Под един дървен навес имаше сандък с въглища и куп дърва за огрев; там беше и моторът с кош на Анди.

Анджи дотича до верандата и се обърна задъхана. От Анди нямаше и следа. Изминаха две минути, преди той да се появи изпод дърветата. Светлокестенявата му коса, потъмняла от влагата, беше прилепнала към черепа. Неуспешният й опит да го ободри изпълни Анджи с потиснатост. Той не каза нищо, докато влизаше пред нея в къщата, спретната и спартански обзаведена като казарма.

Единствената украса беше поредица плакати на организацията за защита на дивата природа, излизали като безплатно приложение с един от неделните вестници в Шотландия. Имаше етажерка, претъпкана с книги, посветени на естествените науки и политиката; и втора етажерка, пълна с дългосвирещи плочи. Обстановката не би могла да бъде по-различна от помещенията, в които се движеше тя в Единбург, но Анджи се чувстваше тук много по-добре. Тръсна глава като куче, така че дъждовни капки се разхвърчаха от тъмнорусата й глава, окачи палтото си на един стол и се сгуши в едно от купените на втора ръка кресла, поставени пред камината. Анди се упъти направо към кухнята, за да приготви горещия шоколад.

Докато го чакаше да се върне, Анджи обмисляше притеснено как би могла да подобри настроението му. Обикновено успяваше да го разсмее с разкази за колегите си в университета и разни техни подвизи, но чувстваше, че днес това няма да помогне. Би прозвучало прекалено много като безчувствен разказ за живота на свръхпривилегированите. Може би спасението би било да му напомни за хората, които продължаваха да вярват в него.

Той се върна, носейки поднос с две чаши, над които се виеше пара. Обикновено с шоколада имаше и бисквити, но очевидно днес от менюто бе задраскано всичко, което намирисваше на лукс.

— По-голямата част от заплатата си внасям във фонда за помощ на бедстващите — каза той, забелязал, че тя отбелязва ограниченията. — Задържам само толкова, колкото ми трябва, за да си платя наема, и за най-необходимото.

Седяха един срещу друг, стиснали чашите с топлата напитка, за да сгреят ръцете си. Анджи заговори първа.

— Не би трябвало да обръщаш внимание на тези хора. Онези, които наистина те познават, не са на мнение, че ти си преминал на страната на врага. Трябва да се вслушваш в хора като Мик, които знаят кой си. Знаят що за човек си.

— Така ли мислиш? — Той изкриви уста в горчива гримаса. — Как биха могли хора като Мик да знаят що за човек съм аз, ако аз вече не знам що за хора са самите те?

— Какво искаш да кажеш с това — че не знаеш вече що за човек е Мик? Двамата сте приятели повече от двайсет години. Не ми се вярва стачката да е променила чак толкова когото и да било от вас.

— Човек би предположил, че ще бъде така, нали? — Анди се взираше в огъня с помръкнали очи, привел рамене. Мъжете по тези места не говорят за чувствата си. — Живеем в атмосфера на другарство, разчитаме един на друг и си вярваме, но не говорим много за онова, което става в душите ни. Но ние двамата с Мик бяхме по-различни. Споделяхме всичко един с друг. Нямаше нещо, за което да не можем да говорим. — Той отметна влажната си коса от високото си чело. — Но напоследък има някаква промяна. Имам чувството, че той крие нещо. Като че ли е станало нещо много важно, но той не успява да събере сили да ми го каже.

— Но нали може да става дума за какво ли не — каза Анджи. — Може да е нещо за отношенията му с Джени. Нещо, което смята, че не е редно да споделя с теб.

Анди изсумтя.

— И ти мислиш, че той не говори с мен за Джени? Вярвай ми, знам всичко за брака им. Мога да ти съставя списък с точките на напрежение между двамата. Не, не е нещо, свързано с Джени. Единственото, което мога да предположа, е, че той е съгласен с останалите. Че точно сега те нямат абсолютно никаква полза от мен.

— Сигурен ли си, че не си въобразяваш? Съвсем не ми звучи като нещо, с което Мик би се съгласил.

— Ще ми се да си въобразявах. Но не е така. Дори най-добрият ми приятел е на мнение, че на мен вече не може да се разчита. Просто не знам още колко време ще успявам да си върша работата, при положение, че се чувствам така.

Сега вече Анджи бе обзета от сериозно безпокойство. Отчаянието на Анди очевидно надхвърляше всичко, с което тя би могла да се справи.

— Анди, не ме разбирай погрешно, но трябва да се консултираш с лекар — каза тя.

Звукът, който той издаде, наподобяваше смях, пресечен още в зародиша си.

— Какво? Аспирин и дисприн, побратимите, които убиват болката? Да не си решила, че започвам да откачам? И дори да е така, вярваш, че хапчетата ще помогнат с нещо? Мислиш, че имам нужда да гълтам темазепам, както правят половината от проклетите жени тук? Хапчета за щастие, с които всичко да ми стане все едно?

— Искам да ти помогна, Анди. А не разполагам с необходимите умения. Трябва да разговаряш с човек, който разбира от тези неща, и като начало един лекар би свършил работа. Дори от хапчетата може да има по-голяма полза при депресия, отколкото от мен. Струва ми се, че си изпаднал в депресия, Анди. И че това е клинична депресия, не обикновена потиснатост.

Той я погледна така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Знаеш ли кое е най-лошото в думите ти? Струва ми се, че може и да си права.