Владение на мрака

Петък, 29 юни 2007

— Имаше ли свидетели на срещата ви? — попита Отитоджу.

— Стюарт е мъртъв, така че аз съм единственият останал свидетел — отвърна Фрейзър. — Бях в микробуса. Задната врата беше отворена и аз видях всичко. Джони е прав. Прентис изглеждаше съсипан. Като че ли приемаше онова, което вършехме, като лична обида.

— Може би нещата щяха да се развият по-различно, ако Иън беше на твоето място в микробуса — каза Фъргъсън.

— Каква би била разликата? — попита Марк.

— Иън и Мик бяха приятели. Прентис може би щеше да поиска да поговори с него, да се опита да го разубеди. Но Иън беше последният, когото трябваше да вземем, и предполагам, че затова Мик ни остави да тръгнем. Тогава за последен път видяхме Прентис — каза Фъргъсън. — Мои роднини все още живеят горе, на север. От тях знам, че се е махнал, но просто предполагах, че е отпрашил нанякъде с оня свой приятел, човека от профсъюза. Не помня името му…

— Анди някой си — намеси се Фрейзър. — Да, когато ти ми каза, че и двамата са изчезнали, си помислих, че са решили да духнат и да започнат някъде другаде отначало. Трябва да разберете, че по онова време животът на хората започваше да се разпада. Хората вършеха неща, на които никой дотогава не би предположил, че са способни.

Той се извърна и тръгна към вратата, излезе навън и извади цигарите си.

— Той е прав — каза Фъргъсън. — И ние в повечето случаи избягвахме да мислим прекалено много по този въпрос. Така погледнато, все още предпочитаме да не го правим. Така че, ако няма нещо друго, ви пожелавам приятен ден.

Той взе лоста в ръце и се зае отново с работата си.

Тъй като не можа да се сети за какво друго би могъл да го попита, Марк тръгна към вратата. Отитоджу се поколеба, после го последва към колата. За миг двамата поседяха вътре в мълчание, после Марк каза:

— Трябва да е било наистина ужасно.

— Това не оправдава нарушаването на закона — заяви Отитоджу. — Стачката на миньорите издигна висока преграда между нас и хората, на които трябва да служим. Заради тях полицията създаваше впечатление за бруталност, дори в случаите, когато действията й бяха провокирани. Говореше се, че дори кралицата била шокирана от „битката при Оргрийв“, но какво са очаквали хората? Нали от нас се иска да поддържаме обществения ред. Ако хората не приемат полицията да налага закона, какво бихме могли да сторим?

Марк я изгледа втренчено и каза:

— Плашиш ме.

Тя го погледна изненадано и отвърна:

— Понякога се питам дали си си избрал подходящата работа.

Марк извърна поглед.

— И аз си задавам същия въпрос, скъпа.

Замъкът Ротесуел

Въпреки че беше решила твърдо да се отнася със сър Бродерик Макленън Грант точно така, както би се държала и с всеки друг, Карен трябваше да си признае, че стомахът й изневеряваше. Напрежението винаги се отразяваше на храносмилането й — тя губеше апетит и й се налагаше постоянно да притичва до тоалетната.

— Ако ми се налагаше по-често да провеждам такива разговори, нямаше да имам нужда от никакви диети — каза тя, когато двамата с Фил потеглиха към замъка Ротесуел.

— О, хората надценяват диетите — заяви спокойно Фил, от позициите на човек, чието тегло не се беше променяло, откакто бе навършил осемнайсет години, без значение какво ядеше и пиеше. — Ти изглеждаш много добре такава, каквато си.

На Карен й се искаше да му повярва, но не можеше. Никой не би могъл да намира нещо привлекателно в набитата й фигура, или поне не и човек като Фил, който никога не бе имал проблеми с намирането на женска компания.

— Как пък не.

Тя отвори чантата си и започна да чете на глас основните точки от досието по случая, за да ги припомни на Фил. Точно когато приключи с обобщението, колата спря пред портите на парка Ротесуел. Замъкът се виждаше в далечината, през голите клони на редица дървета, но преди да продължат, трябваше да представят документите си. Наложи се двамата да слязат и да вдигнат полицейските си карти пред камерата за наблюдение. След малко масивните дървени порти се разтвориха, допускайки колата в някакво подобие на пропускателен пункт. Фил подкара колата, Карен вървеше до нея. Дървените порти зад тях се затвориха и те се озоваха в нещо като гигантско заграждение за добитък. Двама охранители се появиха от къщичката на охраната и огледаха колата отвън и отвътре, чантата на Карен и джобовете на палтото на Фил.

— Разполага с по-добра служба за безопасност от премиер-министъра — каза Карен, когато най-сетне потеглиха по алеята към замъка.

— По-лесно ще е да се сдобием с нов премиер, отколкото с нов Броуди Грант — отбеляза Фил.

— Е, готова съм да се обзаложа, че той самият е точно на това мнение.

Когато наближиха замъка, един възрастен човек с палто от непромокаема материя и каскет от туид се появи иззад най-близката купичка и им посочи далечната страна на покритото с чакъл пространство отпред. Докато паркираха, човекът беше изчезнал, така че не им оставаше нищо друго, освен да се упътят към масивната, осеяна с гвоздеи двойна дървена врата по средата на фасадата.

— Къде е Мел Гибсън, когато човек има нужда от него? — измърмори Карен, повдигна тежкото желязно чукче и го пусна така, че то падна с удовлетворяващ трясък. — Все едно че сме се озовали в много слаб филм.

— А при това все още не знаем защо изобщо сме тук. — Изражението на Фил беше мрачно. — Трудно ми е да си представя нещо толкова важно, че да си заслужава такова встъпление.

Преди Карен да успее да му отговори, вратата се отвори безшумно и една жена, която й напомни на учителката й в началното училище, каза:

— Добре дошли в Ротесуел. Аз съм Сюзън Чарлсън, личната секретарка на сър Бродерик. Заповядайте.

Влязоха един след друг във фоайе, в което, ако махнеха стълбището, спокойно би се побрала цялата къща на Карен. Тя нямаше възможност да огледа подробностите, но остана с впечатление за ярки цветове и топлина, преди да се насочат към един широк коридор, по който изминаха кратко разстояние.

— Предполагам, че вие сте инспектор Пири — каза Сюзън Чарлсън. — Но не знам името и чина на колегата ви.

— Фил Пархатка, сержант от криминалната полиция — каза той, стараейки се да постигне необходимия тържествен тон, съответстващ на нейната официалност.

— Чудесно, сега вече мога да ви представя — каза тя, пристъпи встрани и отвори една врата. Покани ги с жест в приемна, в която би мота да се проведе ежегодната вечеря в чест на Бърнс17 за служителите на полицията. Сигурно би се наложило да избутат някои мебели до стената, когато започнеха народните танци, но иначе нямаше да им бъде тясно.

В приемната имаше трима души, но вниманието на Карен незабавно бе привлечено от най-харизматичния. Броуди Грант може и да бе прехвърлил седемдесетте, но все още беше много по-обаятелен от жените, застанали от двете му страни. Беше се изправил край масивната каменна камина, подпрял свитата си в лакътя дясна ръка с дланта на лявата. В дясната ръка държеше отпуснато тънка пура, лицето му беше спокойно и внушително, точно като на онази корица от списание, която Карен бе отворила в „Гугъл“. Носеше сако от туид в сиво-бял меланж; платът беше видимо лек и вероятно бе тъкан от кашмир и коприна, за разлика от по-тежките „Харис“ и „Донегал“. Беше с черен пуловер с висока яка, подходящи панталони и обувки, каквито Карен бе виждала само на краката на богати американци. Струваше й се, че моделът е известен като „Оксфорд с пискюли“ или нещо подобно. Би очаквала да ги види на краката на манекен, представящ традиционно шотландско облекло, отколкото на едър индустриалец. Беше толкова заета да оглежда странните му обувки, че едва не пропусна представянето.

Вдигна очи навреме, за да не пропусне едва забележимата усмивка, която бе трепнала по устните на лейди Грант, в елегантна рокля от сив туид с вплетени пъстри нишки и класическа кадифена яка, стил, който по някакъв начин винаги бе символизирал за Карен едновременно пари и класа. Но усмивката беше някак съучастническа.

Сюзън Чарлсън представи другата жена.

— А това е Анабел Ричмънд, журналист на свободна практика.

Карен кимна, но застана нащрек. Какво търсеше тук тази журналистка? Първото, което се знаеше за Броуди Грант, беше, че е алергичен към медиите — до такава степен, че сега всеки момент би трябвало да изпадне в анафилактичен шок.

Броуди Грант пристъпи напред и махвайки с ръката, с която държеше пурата, ги покани да седнат на един диван, толкова далеч от камината, че ако трябваше да си говорят от такова разстояние, щеше да се наложи да викат. Карен седна на самия ръб на дивана, съзнавайки, че в противен случай той щеше да я погълне и да я постави в неудобното положение после да се изправя тромаво и с усилие.

— Госпожа Ричмънд е тук по моя молба, и по две причини — каза Грант. — На първата ще се спра след малко. А втората е, че тя ще осъществява връзката между пресата и моето семейство. Нямам намерение да давам пресконференции и да отправям сантиментални апели по телевизията. Така че, ако търсите нещо, което да подхвърлите на влечугите, ще трябва да се обръщате към нея.

Карен кимна.

— Това е ваше право — каза тя, опитвайки се да подскаже с тона си, че отстъпва от добро сърце. Беше готова на всичко, за да си възвърне поне донякъде контрола над положението. — Разбрах от господин Лийс, че според вас са се появили нови доказателства, свързани с отвличането на дъщеря ви и внука ви?

— Няма съмнение, че става дума за нови доказателства. Никакво съмнение. Сюзън?

Той погледна към Сюзън Чарлсън с очакване. Достатъчно съобразителна, за да е предвидила желанията на шефа си, тя вече идваше към тях със залепения на шперплат и обвит в найлон плакат. Когато наближи, го обърна така, че Карен и Фил да могат да го видят.

Карен изпита леко разочарование.

— Не виждаме това за първи път — каза тя, оглеждайки черно-бялата гравюра с кукловода и марионетките. — Попаднах на него три-четири пъти, докато преглеждах документите по случая.

— Видели сте го пет пъти — поправи я Грант. — Но това тук е по-различно. Всички, които са се появявали досега, са били отхвърляни, защото са се различавали по някакъв начин от оригиналните. Всички репродукции, които инспектор Лосън разпространи в медиите, съдържаха незабележими промени, за да се елиминира възможната намеса на подражатели. Всички екземпляри, които се появиха оттогава насам, бяха копия на променените версии.

— А този е различен, така ли? — попита Карен.

Грант кимна одобрително.

— Правилно предположихте, инспектор Пири. Този екземпляр е идентичен във всяко отношение с оригинала. Напълно съзнавам, че наградата, която обявих, може да изкуши определени хора. Съхраних свое копие на оригинала, за да мога да сравнявам с него всичко, което биха представили лично на мен — както се случи с този екземпляр. — Той се усмихна уморено. — Не че това копие ми е било необходимо. Никога не бих забравил нито една подробност. Първият случай, когато видях този плакат, е врязан неизличимо в паметта ми.