Владение на мрака

Сряда, 23 януари 1985 Замъкът Ротесуел

— Знаем какво вършим — каза Лосън. Започваше да става раздразнителен, което не изпълваше Грант с увереност. — Можем да приключим всичко тази вечер.

— Би трябвало да наредите да наблюдават околността — каза Грант. — Може вече да са пристигнали.

— Предполагам, че те имат някаква представа кога носят тук пощата — отвърна Лосън. — Ако искат да ни изпреварят, те биха се окопали там още преди да сме получили съобщението с инструкциите. Така че всъщност не би имало значение.

Грант впери поглед в снимката, която бе пристигнала същата сутрин. Този път Кат лежеше на една страна в някакво легло, Адам се беше облегнал на нея и гледаше с широко отворени очи в обектива. И този път вчерашният брой на „Дейли Рекърд“ доказваше, че са живи. Или поне, че са били живи предния ден.

— Защо там? — попита той. — Изборът на мястото ми се струва странен. От там не може да се избяга бързо.

— Може би именно затова са го избрали. Ако те не могат да се измъкнат бързо, и вие няма да можете да го направите. Ще им е останала една заложница. Ще могат да използват нея, за да не ви позволят да доближите до тях, докато се качат на колата си — каза Лосън. Разгъна пред тях едромащабната карта, която Рени бе донесъл. Мястото, на което трябваше да бъде предаден откупът, бе оградено с червено. — Лейдис Рок — това е на половин път между стария изход на мината в Уест Уиймс и източния й край в Ийст Уиймс. С кола могат да стигнат най-много дотук, до началото на гората… — Лосън почука с пръст по едно място на картата. — Или до тук, до паркинга на Уест Уиймс. Ако бях на тяхно място, бих избрал Уест Уиймс. Макар че се намира по-надалеч от шосето и ще им трябват няколко минути повече, докато стигнат до главен път, което може да бъде от решаващо значение.

— Затова пък, когато се озоват на главния път, имат повече възможности — изтъкна Грант. — Могат да се насочат към Дайзарт или към Борланд, към Колтън или надолу по Чек Бар Роуд, покрай побития камък, а оттам могат да се упътят, общо взето, накъдето пожелаят.

— Ще покрием всички възможни изходи — каза Лосън.

— Нямате право на пропуски — отвърна Грант. — Те ще са взели откупа. Биха могли да пожертват Кат, за да успеят да се измъкнат.

— Какво имате предвид?

— Ако аз бях похитител, успял да се добера до откупа, и разбера, че вашите хора са по петите ми, бих изхвърлил заложницата от колата — каза Грант доста по-спокойно, отколкото се чувстваше всъщност. — Вие ще спрете да я вземете, защото сте цивилизовани хора. Те знаят това и могат да си позволят да заложат на тази карта.

— Няма да поемаме никакви рискове — каза Лосън.

Грант вдигна раздразнено ръце.

— И това не е правилният отговор. В такова положение не можете да поставяте задължително сигурността на първо място. Трябва да сте готови да поемате пресметнати рискове. Трябва да реагирате съобразно момента. Не можете да се вкопчвате в правилата. Налага се да бъдете по-гъвкави. Не съм се издигнал до сегашното си място, избягвайки всякакви рискове.

Лосън го загледа изпитателно.

— Ами ако поема риск, който според мен се налага от обстоятелствата, и резултатът се обърне срещу нас? Нали именно вие ще настоявате най-ожесточено главата ми да падне?

Грант притвори очи за миг.

— Разбира се, че ще го направя, да му се не види — отвърна той. — А засега съм заложил на карта в тази операция два живота и един милион паунда. Ще ви се наложи да ме убедите, че наистина знаете какво правите. Може ли да преговорим отново всичко?