Владение на мрака

Вторник, 5 юли 2007

— И тя като баща си винаги успяваше да се наложи. Подходът й беше по-фин от неговия, но крайният резултат винаги беше един и същ — завърши разказа си Синклер.

За първи път, откакто Макарона я бе повикал, за да й даде инструкции, Карен започна да разбира що за жена е била Катрина Макленън Грант. Била е напълно наясно със себе си. Творец с визия за нещата, които предстои да осъществи. Самотница по душа, която е била склонна да се наслаждава на чужда компания единствено когато е била в подходящо настроение. Започнала е да приема обвързаността, съпътстваща любовта, чак след като е станала майка. Трудна личност, но смела жена, мислеше Карен.

— А можете ли да се сетите за някой, чийто живот е бил свързан с нейния по някакъв начин, и който би имал причина да пожелае да й отмъсти? — попита тя.

— Да й отмъсти за какво?

— Преценете сам. За таланта й. За привилегиите й. Задето е била дъщеря на баща си.

Той се замисли.

— Трудно е да се прецени. Работата е там, че по онова време тя наскоро се беше завърнала от Швеция, където бе прекарала четири години. Там се представяше просто като Кат Грант. Много се съмнявам, че някой в Швеция е имал и най-далечна представа кой е Броуди Макленън Грант. — Той протегна крака и ги кръстоса в глезените. — Идваше тук на летни курсове през ваканциите на първите две години от следването си в Швеция. Виждаше се с хората, които познаваше от Единбургския колеж по изкуствата.

Карен застана нащрек.

— Не знаех, че е учила в Единбургския колеж по изкуствата — каза тя. — Нищо подобно не се споменава в досието. Пише само, че е следвала в Швеция.

Синклер кимна.

— Технически погледнато е точно така. Само че, вместо да завърши последната си година от средното си образование в префърцуненото частно училище, което посещаваше, Кат предпочете да премине подготвителен курс в колежа по изкуствата. Вероятно не се споменава в досието, защото баща й няма представа за това. Той беше категорично против тя да се занимава с изкуство. Така че това беше голяма тайна, само между Кат и майка й. Сутрин отиваше с влака в Единбург, а вечер се прибираше горе-долу по обичайното време. Само че, вместо да ходи на училище, посещаваше колежа. Наистина ли не знаехте?

— Наистина не знаехме. — Карен погледна Фил. — Трябва да проверим хората, които са посещавали този подготвителен курс заедно с нея.

— Добрата новина за вас е, че не бяха много — каза Синклер. — Само десетина души, най-много дузина. Разбира се, тя познаваше и други студенти, но най-често се виждаше с хората от курса си.

— Помните ли кои бяха приятелите й от курса?

Синклер кимна.

— Бяха петима. Слушаха едни и същи групи, харесваха едни и същи художници. Непрекъснато дрънкаха за модернизъм и за наследството на модернизма. — Той извърна очи нагоре. — С тях се чувствах като последен дръвник.

— Имена? Подробности? — Фил отново прояви настоятелност, извади бележника си и го отвори.

— Имаше едно момиче от Монтроуз, Даяна Макрей. Една друга от Пийбълс, как ли й беше името… Звучеше като италианско… Демелза Гарднър.

— Демелза не е италианско име, корнуолско е — каза Фил. Погледът на Карен го накара да млъкне.

— Както и да е, на мен ми звучеше като италианско — каза Синклер. — Имаше и две момчета, единият беше от Крийф или някакво такова забутано място в Пъртшър — Тоби Инглиш. И последният, Джак Дохърти. Невзрачно момче от Глазгоу, от работническо семейство. Всички останали бяха от заможни семейства от средната класа и го третираха като дресирана маймуна. Но той като че ли не се дразнеше. Беше от хората, на които им е все едно как се държат с тях, стига да им обръщат някакво внимание.

— А тя продължи ли да поддържа връзка с тях, когато замина за Швеция?

Синклер стана, без да й обръща внимание, защото момчетата се появиха, затичаха по тревата и връхлетяха върху него, засипвайки го с възбудено бърборене на език, който според Карен беше немски. Синклер ги прегърна и направи няколко крачки с тях, а те висяха на ръцете му като малки шимпанзета. После ги пусна, каза им нещо, разроши косите им и ги изпрати при майка им, която вече бе изчезнала по пътеката, която водеше надолу към морския бряг.

— Извинете — обърна се той към Карен, върна се и седна на предишното си място. — Те винаги държат да ми обяснят какво точно съм пропуснал. А що се отнася до отговора на въпроса ви — не съм сигурен. Спомням си смътно, че Кат спомена няколко пъти някои от тях, но не обърнах особено внимание навремето. Нямах нищо общо с тях. Никога не съм виждал никой от тях, след като Кат напусна колежа. — Той потърка челюстта си с длан. — Сега, като си припомням онези дни, ми се струва, че с времето нещата, които ме свързваха с Кат, ставаха все по-малко. Ако бе останала жива, никога нямаше да се съберем отново.

— Може би в крайна сметка Адам би ви свързал — каза Карен.

— Приятно ми е да си го мисля — той погледна с копнеж към портата, през която бяха изчезнали синовете му. — Има ли още нещо? Ако не, предпочитам да се върна към сегашния си живот.

— Мислите ли, че някой, с когото е общувала по времето, когато е посещавала колежа по изкуствата, може да е таил ненавист към нея?

Синклер поклати глава.

— Нищо от онова, което ми е разказвала, не ме е навело на такава мисъл — каза той. — Тя беше момиче със силен характер, но би било трудно някой да я намрази. Не помня някога да се е оплаквала, че има проблеми с когото и да било. — Той отново се изправи и оглади с ръка гънките на панталоните си. — И трябва да добавя, че не мога да си представя как някой, който я е познавал, би могъл да се надява, че ще я отвлече и че това ще му се размине. Тя винаги успяваше да постигне своето.

Гленротес

Минт натискаше клавишите е два пръста. Не разбираше защо наричат писането с всички пръсти и без да гледаш клавиатурата „писане на опип“. Нали никой не би могъл да пише, без да пипа клавиатурата. Не можеше да разбере и защо шефката упорито му възлагаше проучванията в интернет, освен ако не беше от чист садизъм. Всички предполагаха, че младите хора се чувстват като риба във вода пред компютъра, но за Минт усещането бе по-скоро подобно на това да се озовеш в чужда страна, без да знаеш дори думата за „бира“.

Би бил много по-доволен, ако го беше пратила със сержанта в Колежа по изкуствата, за да разговаря с живи хора, да се рови из годишници и истински, осезаеми регистри. Много повече го биваше за такива неща. При това сержант Пархатка беше забавен събеседник. А какво забавно би могло да има в това да се ровиш в разни форуми и списъци в сайтове за контакти с някогашни съученици и колеги от рода на www.bestdaysofyourlives.com, в търсене на някакви имена, надраскани на листче от бележник, които шефката е оставила на бюрото ти?

Не беше постъпил в полицията за това. Къде беше напрежението, драматичните преследвания с коли? Къде бяха арестите? Вместо вълнуващи преживявания трябваше да наблюдава как шефката и сержанта се държат като партньори в някой от старите комедийни сериали — като Френч и Сондърс39. Или май бяха Фландърс и Суон40? Винаги ги бъркаше.

Дори не му се беше наложило да сплашва някого, за да получи пълен достъп до сайта. Жената, с която се свърза, преливаше от желание да помогне.

— Помагали сме на полицията и преди, винаги с радост правим всичко по силите си — забърбори тя веднага щом чу молбата му. Онзи, с когото си бе имала работа предишния път, я беше докарал до състояние на плахо покорство. Приятно беше да си имаш работа с такива източници на информация.

Той провери отново имената. Даяна Макрей. Демелза Гарднър. Тоби Инглиш. Джак Дохърти. Учебната година, която го интересуваше, беше 1977–78. След няколко погрешни кликвания най-сетне се добра до списъка на членовете. Едно от имената фигурираше в него. Даяна Макрей, която сега беше Даяна Уодъл, но откриването й не беше проблем. Той кликна на профила й.

„Галерия в Дънди“, каза си Минт презрително. Изкуство в Дънди? Звучеше малко като „мир в Близкия Изток“. Той продължи да прехвърля разни глупости за мъжа й и децата й, после се прехвърли към съобщения и писма от нейни бивши колеги. Защо ли си даваха този труд? Животът на тези хора беше скучен като регионален мач между отбори от Източен Файф. След като скролна надолу, прехвърляйки няколко страници с размяна на досадни сведения, попадна на известие от някой, чийто ник беше „Шанън“.

„Чувала ли си нещо за Джак Дохърти?“, питаше той. „Милият Джак! Разменяме си картички по Коледа“. Самодоволството й се просмукваше дори през пословичното безличие на електронния текст. „Той живее сега в Западна Австралия. Има собствена галерия в Пърт. Работи много с творци от коренното население, аборигени. Изпрати ни две произведения от тези, който излага в галерията, забележителни са. Много е щастлив. Приятелят му също е абориген. Доста по-млад от него, много красив, по всичко личи, че е мил човек. Имаме намерение да му отидем на гости, когато децата започнат следването си.“

„С един куршум — два заека“, каза си Минт, докато записваше подробностите. Прегледа докрай досадната кореспонденция на Даяна, после реши, че трябва да си почине, преди да се заеме със следващия етап от работата.

След като си изпи кафето, се върна към търсенето. Никъде в онази секция на сайта, където присъстваха студенти от Единбургския колеж на изкуствата, не попадна нито на Тоби Инглиш, нито на Демелза Гарднър. Но благодарение на угодническото отношение на администраторката той бе получил правото да търси в целия сайт. Написа името на жената и за свое учудване имаше попадение. Кликна на резултата и откри, че някой определя Гарднър „като най-любимата ми преподавателка от всички“. Съобщението беше на стената на някакъв колеж в Норич.

Беше поне достатъчно съобразителен, та да пусне името на колежа в „Гугъл“. И ето ти я Демелза Гарднър. Ръководител на катедрата по изкуствата. Господи, тези компютри се оказваха нещо много елементарно, стига само да им хванеш цаката. Пусна в търсачката името на Тоби Инглиш и отново имаше попадение. Минт проследи линка до някакъв форум, в който бивши ученици от някакво частно училище в Крийф можеха да дрънкат до насита за проклетия си прекрасен живот. Мина известно време, докато успее да разплете нишките на кореспонденцията, но най-сетне успя да открие онова, което търсеше.

Доста доволен от себе си, Минт откъсна най-горния лист от бележника си и тръгна да търси инспектор Пири.

Нещата се бяха развили, доколкото можеше да прецени Карен, горе-долу по следния начин. Тя се беше обадила на Бел Ричмънд и я беше поканила да се яви в полицията за разговор, колкото може по-скоро. За предпочитане в рамките на един час. Бел беше отказала. Карен беше споменала дребната подробност, че в такъв случай може да бъде подведена под отговорност за възпрепятстване на работата на полицията.

После Бел беше отишла при Броуди Грант и му се беше оплакала, че не иска да препуска до Гленротес всеки път, когато Карен Пири й подсвирне. После Грант се беше обадил на Макарона, за да му обясни, че Бел не иска да бъде разпитвана и че ще е по-добре инспектор Пири да престане да я заплашва. После Макарона я призова при себе си, за да й трие сол на главата, че е ядосала Броуди Грант, и й каза да остави Бел Ричмънд на мира.

После Карен отново се обади на Бел Ричмънд и й каза с най-сладкия си глас да се яви в полицията в два часа.

— Ако не се явите — допълни тя, — десет минути по-късно в Ротесуел ще пристигне полицейска кола, за да ви арестуват за възпрепятстване на работата на полицията.

И затвори телефона.

Сега беше два без една минута и Дейв Крукшанк току-що й се беше обадил, за да съобщи, че Бел Ричмънд е пристигнала.

— Пратете някой от униформените полицаи да я заведе в първа стая и да чака с нея там, докато сляза.

Карен си взе диетична кола от хладилника и поседя на бюрото си в продължение на пет минути. Отпи за последен път от кутията, после се упъти надолу по коридора към стаята за разпити.

Бел седеше до масата в сивото помещение без прозорци, видимо извън себе си от гняв. На масата пред нея имаше кутия червено „Марлборо“, една извадена цигара лежеше до кутията. Очевидно беше забравила, че в Шотландия забраната на пушенето в обществени сгради бе влязла в сила по-рано, отколкото в Англия, и се бе наложило полицаят да й го напомни.

Карен си придърпа стол и седна. Възглавницата от изкуствена материя беше деформирана от задници с по-различна форма от нейния и тя се повъртя, докато се нагласи удобно. Постави лакти на масата и се наведе напред.

— Никога повече не се опитвайте да ме разигравате — каза тя. Тонът й беше спокоен, но очите й имаха блясъка на полиран гранит.

— О, моля ви — каза Бел. — Хайде да не показваме мускули. Нали дойдох, нека приключим с това.

Карен не откъсваше поглед от Бел.

— Трябва да поговорим за Италия.

— Ами да поговорим. Прекрасна страна. Храната е фантастична, виното става все по-хубаво. Пък и изкуството…

— Престанете. Говоря сериозно. Ще бъдете обвинена във възпрепятстване на работата на полицията, ще ви натикам в някоя килия, където ще останете, докато има възможност да бъдете изправена пред съдията. Няма да допусна да се превърна в марионетка на сър Бродерик Макленън Грант и неговите наемници.

— Не съм наемник на Броуди Грант — възрази Бел. — Аз съм независим разследващ журналист.

— Независим? Живеете под неговия покрив. Ядете от неговата храна и пиете от неговото вино, което между другото надали е италианско. А кой ви плати разходчицата до Италия? Вие не сте независима, а платен наемник.

— Грешите.

— Не, не греша. Точно сега аз имам много по-голяма свобода на действие от вас, Бел. Мога да кажа на шефа си да си гледа работата. Така погледнато, току-що го направих. А вие можете ли да направите същото? Ако не бяха колегите от италианската полиция, нямаше изобщо да разбера, че сте разпитвали в Тоскана за вила Тоти. Самият факт, че сте докладвали на Грант, а не на нас, доказва, че сте негово притежание.

— Това са глупости. Репортерите не споделят с ченгетата откритията си, докато разследването им не приключи. Такъв е случаят и сега.

Карен поклати бавно глава.

— Не ми се вярва. И, честно казано, съм учудена. Не мислех, че сте такъв човек.

— Вие не знаете нищо за мен, инспектор Пири.

Бел се разположи по-удобно на стола си, като че ли й предстоеше нещо приятно.

— Знам, че не сте си спечелили име благодарение на клишета като това. — Карен придърпа стола си по-близо до масата, съкращавайки разстоянието между двете на по-малко от два фута. — Знам също така, че като журналист сте защитавали различни каузи през по-голямата част от кариерата си. Знаете ли какво казват хората за вас, Бел? Казват, че сте борбена жена. Казват, че сте от хората, които избират правилния път, дори ако той не е най-лесният — като например, когато сте прибрали под покрива си сестра си и нейния син, когато са имали нужда от грижи. Казват, че не ви интересува популярността, че измъквате дори насила истината и налагате на хората да я погледнат в очите. Казват, че сте единак, че работите по свои правила. Че сте човек, който не приема заповеди „отгоре“. — Тя зачака, без да откъсва очи от очите на Бел. Журналистката примигна първа, но не отклони поглед. — Мислите ли, че биха ви познали сега? Когато изпълнявате заповедите на човек като Бродерик Макленън Грант? Който е въплъщение на безогледността на богатите хора? Човек, който така категорично се е противопоставял на всеки опит на дъщеря си да си извоюва самостоятелност, че действията му в крайна сметка я излагат на опасност? Дотам ли стигнахте?

Бел взе цигарата си и почука с нея по масата.

— Понякога се налага да потърсиш място в лагера на противника, за да го опознаеш. Тъкмо вие би трябвало да разбирате това най-добре. Всеки път, когато няма друг начин да се доберат до истината, ченгетата използват агенти под прикритие. Имате ли някаква представа колко пъти през последните двайсет години Броуди Грант е разговарял с пресата?

— Ако трябва да предположа произволно, бих казала… нито веднъж?

— Точно така. Когато попаднах на доказателство, което би мото да помогне за разрешаването на случая, предположих, че Грант би могъл да събуди голям интерес — издателски интерес, нали разбирате. Но само ако някой успее да се добере до него и да разбере що за човек е той всъщност. — Едното ъгълче на устата й се изкриви в цинична полуусмивка. — Казах си, че няма нищо лошо в това този човек да бъда аз.

— Разбирам. Нямам намерение да се занимавам с оборване на оправданията ви. Но по какъв начин мисията ви да представите на света книга за тази злополучна фамилия ви дава право да считате, че сте над закона?

— Аз не приемам нещата така.

— Разбира се, че не ги приемате така. Имате нужда да виждате себе си като човек, който действа от името на Кат Грант. Като човекът, който ще прибере сина й у дома — жив или мъртъв. Като героиня. Не можете да си позволите да се погледнете в светлината на истината. Защото в светлината на истината ще се видите като човек, който пречи на всичко това. Е, ето какъв е изводът, Бел. Вие нямате възможността да приключите този случай. Не знам какво ви е обещал Броуди Грант, но действията му няма да бъдат чисти в какъвто и да било смисъл на думата.

Карен чувстваше как гневът се е свил в нея като животно, готово за скок. Тя избута стола си назад, увеличавайки разстоянието между себе си и Бел.

— Италианската полиция не се интересува от онова, което се е случило с Кат Грант — каза Бел.

— Точно така. Защо им е да се интересуват? — Карен почувства, че лицето й пламва. — Но те се интересуват от човека, чиято кръв се е проляла на пода в кухнята на вила Тоти. Кръвта е толкова много, че този човек почти със сигурност е мъртъв. Това ги интересува и те ще направят всичко по силите си, за да разберат какво се е случило там. И в процеса на работата си може да попаднат на информация, с която да помогнат на нас. Така работим ние. Не наемаме частни детективи, които да нагаждат докладите си според желанията на клиента. Не създаваме своя частна правова система, която да обслужва собствените ни интереси. Позволете ми да ви задам един въпрос, Бел. Това ще остане само между нас. — Тя се обърна към униформения полицай, който стоеше до вратата. — Бихте ли ни оставили сами за миг?

После изчака, докато вратата се затвори зад него.

— Според законите на Шотландия аз не мога да използвам срещу вас нищо, което бихте ми казали сега. Не присъства второ лице, което да потвърди думите ми, нали разбирате. Ето какъв е въпросът ми, и ви моля да го обмислите много внимателно. Не искам да ми давате отговор, искам само да съм сигурна, че сте обмислили честно и по съвест въпроса ми. Как мислите, ако вие откриете похитителите, какво ще направи Броуди Грант с получената от вас информация?

Мускулите около устата на Бел се стегнаха.

— Считам това за вулгарна инсинуация.

— Не инсинуирам нищо, това беше ваше заключение. — Карен се изправи. — Не съм глупачка, Бел. Не се дръжте с мен като с глупачка. — Отвори вратата и каза: — Можете да влезете.

Полицаят отново застана до вратата, а Карен се върна на стола си.

— Би трябвало да се срамувате от себе си — поде тя. — За какви, по дяволите, сте се взели вие с вашето частно правораздаване? За това ли сте работили толкова години? Да има закон за богатите и силните, които могат да се присмиват на нас, останалите?

„Това вече попадна в целта. Крайно време беше“.

Бел поклати глава.

— Преценката ви за мен е неправилна.

— Докажете го. Разкажете ми какво сте открили в Тоскана.

— Защо да го правя? Ако умеехте да си вършите работата, сами трябваше да сте го открили.

— Мислите, че имам нужда да защитавам способностите си? Единственото, което защитавам, е разследванията ни, които са непосилно обременени с правила, нареждания и недостиг на кадри. Затова понякога на мен и подчинените ми е необходимо повече време, за да свършим всичко необходимо. Но можете да сте убедени, че когато приключим, не е останал и камък непреобърнат. Ако изобщо държите на справедливостта, би трябвало да споделите какво сте открили. — Тя се усмихна хладно на Бел. — В противен случай може самата вие да се превърнете в прицел на репортерите.

— Това заплаха ли е?

В ушите на Карен предизвикателният тон на Бел прозвуча неубедително. Беше готова да разкаже всичко, Карен го чувстваше.

— Не е необходимо да заплашвам — каза тя. — Дори Броуди Грант е наясно, че информация изтича от полицията постоянно като през сито. Какви ли не сведения изтичат в общественото пространство. А нали знаете как се радват представителите на пресата, когато някой защитник на морала затъне в калта?

О, да, права беше. Бел определено бе започнала да се изнервя.

— Вижте, Карен… мога ли да ви наричам Карен?

Гласът на Бел придоби мекотата на топъл шоколад.

— Наричайте ме както си искате, все ми е едно. Не съм ви приятелка, Бел. Разполагам с шест часа, през които законът ми позволява да ви разпитвам в отсъствието на ваш адвокат и смятам да се възползвам от тях докрай. Кажете ми какво открихте в Италия.

— Нямам намерение да ви казвам каквото и да било — възрази Бел. — Искам да изляза навън, за да изпуша една цигара. Ще оставя чантата си тук, на масата. Внимавайте да не я бутнете, отвътре могат да се изсипят разни неща. — Тя се изправи. — Нали не възразявате, инспектор Пири?

Карен положи усилие да не се усмихне.

— Колегата ще трябва да ви прави компания. Но вие не бързайте, изпушете, ако искате, и две. Имам с какво да си запълня времето.

Докато наблюдаваше как Бел излиза от стаята, тя не можа да потисне мигновения проблясък на възхищение пред подхода на другата жена. „Отстъпва, без да се предава. Браво, Бел!“

Тя побутна леко голямата плетена чанта, която падна на една страна и от нея на масата се изсипа куп хартия. Карен събра листовете, без да ги чете, и забърза по коридора към офиса си. Десет минути й бяха необходими, за да копира цялата купчина, да заключи копията в бюрото си и да се върне с оригиналите в стаята за разпити, където се разположи на стола и започна да чете.

Докато четеше доклада на Бел за Броуди Грант, тя систематизираше наум основните точки. Група кукловоди, хора от всевъзможни националности, нанесли се незаконно във вила Тоти. Даниъл Поршъс, британски художник, не толкова приятел на групата, колкото приятел на Матиас, шефа, и на неговата приятелка — на Матиас, който проектирал декорите и рисувал плакатите. Гейбриъл Поршъс, син на Даниъл. Забелязан заедно с Матиас в деня преди „Бур Ест“ да изчезнат яко дим. Кръв по пода на кухнята, която е била сравнително прясна през онази сутрин. Даниъл Поршъс фалшифицира самоличността си — още от ноември 1984 година, когато е регистрирал раждането на предполагаемия си син.

Тя спря за миг, когато прочете името на майката — знаеше, че е попадала някъде на него, но не можа веднага да си спомни къде. После, когато го произнесе на глас, си спомни. Фрида Кало. Онази мексиканска художничка, за която Майкъл Мара41 беше написал песента „Фрида Кало в бара край моста на Тей“. Не й е било леко с мъжа й. В това отношение имаше някаква връзка с настоящата история. Някой си е направил шега с регистратора, присмивайки се тайничко на чиновника, който не е правел разлика между Фрида Кало и Микеланджело. Перчел се е с хитростта си, убеден, че е много умен, без да съзнава, че издава нещо за собствената си личност. Но този Даниъл Поршъс наистина трябва да е бил умел фалшификатор, щом е успял да представи всички необходими документи, за да не събуди подозрение у регистратора. И смел, щом е успял да се справи с всичко.

Всичко това беше много интересно, но кое бе убедило Бел, че Гейбриъл Поршъс е Адам Макленън Грант? И, ако следваме логичната последователност, че Даниъл Поршъс е негов биологичен баща? И, ако продължаваме в същия дух, че Даниъл Поршъс и Матиас са били похитителите? Които все още са поддържали връзка след всички тези години и дори са били запазили същата ситопечатна форма. Плакатът беше нишката, свързваща отделните елементи, но доказателствата бяха само косвени.

Съзнавайки, че Бел може да се върне всеки момент, Карен запрелиства по-бързо страниците, пресявайки текста, за да долови смисъла, търсейки сигурни факти, които биха могли да послужат за основа на теорията. Последните няколко страници бяха разпечатки на снимки — оригиналите явно правени на някакво празненство, части от тях увеличени, с надписи.

Изведнъж стомахът й се сви — съзнанието й първоначално отказа да приеме онова, което очите й виждаха. Да, действително, момчето на име Гейбриъл приличаше удивително и на Броуди, и на Кат Грант. Но не това предизвика смут у нея. Карен се взираше в снимката на Даниъл Поршъс и чувстваше, че започва да й се гади. Боже господи, как трябваше да разбира това? И после, внезапно, сякаш в главата й просветна, и тя разбра нещо, което преобърна всичко с главата надолу.

Даниъл Поршъс бе регистрирал раждането на своя син три месеца преди отвличането. Беше приел фалшива идентичност поне три месеца преди момента, когато тя щеше да му потрябва, за да успее да се укрие. Разбираемо. Това доказваше предвидливост. Но той си беше гарантирал и правото да вземе сина си със себе си.

— Не би го направил, ако имаше намерение да го размени срещу подкупа — каза тя съвсем тихо.

Карен натъпка документацията обратно в плетената чанта на Бел и тръгна към вратата. Това беше налудничаво. Трябваше да поговори с някой, който да й помогне да открие някакъв смисъл в тази история. Къде, по дяволите, беше Фил сега, когато й беше необходим?

Излизайки забързано от стаята за разпити, тя почти се сблъска с Минт. Той отстъпи стреснато встрани и каза:

— Търсех ви.

„Но аз определено не търсех теб.“

— Нямам време — отвърна тя и се опита да продължи.

— Трябва да ви покажа това — настоя той с жален тон.

Карен се обърна рязко, измъкна листа от ръката му и затича. Имаше чувството, че в главата й препускат цяла армия вестоносци, и всеки от тях носи по една част от пъзела. Засега нито една от тези части не съвпадаше с друга, но тя имаше основания да подозира, че когато тези части си отидеха по местата, ефектът щеше да бъде потресаващ за всички.

Замъкът Ротесуел

След като Бел бе тръгнала, за да се срещне с Карен Пири, охранителите се бяха сменили, и затова онзи, който дежуреше на вратата, трябваше да се свърже със замъка, за да провери дали може да я пусне да влезе вътре с таксито. Това унищожи надеждите й да се промъкне обратно незабелязана. Докато плащаше на шофьора, входната врата се отвори и на прага се появи Грант с навъсено лице. Бел си придаде радостно изражение и тръгна към него.

Днес явно не се предвиждаше размяна на любезности.

— Какво й казахте? — попита той.

— Нищо — каза Бел. — Добрият журналист пази в тайна източниците си и получената от тях информация. Не й казах нищо.

Технически погледнато, това беше истина. Не беше казала нищо на Карен Пири. Нямаше и кога да го направи. Инспектор Пири изхвърча от сградата, спирайки само колкото да уведоми Бел, че е свободна да си върви.

— Има развитие по друг мой случай, налага се да отида в Единбург. Ще ви се обадя. Можете да тръгвате обратно за Ротесуел, когато пожелаете — бе казала Карен. И после бе смигнала на Бел. — И можете да кажете на Броуди с ръка на сърцето, че не сте проговорили.

Спокойна поради съзнанието, че казаното от нея не е точно лъжа, Бел влезе в сградата, изправяйки го пред избора или да протегне ръка, за да я задържи, или да я последва.

— Искате да ме убедите, че не сте й казали нищо, а тя просто ви е пуснала да си вървите? — Наложи му се да закрачи по-широко, за да я настигне, докато тя вървеше все така забързано през фоайето към стълбите.

— Постарах се да обясня на инспектор Пири, че няма да проговоря. Тя разбра, че е изпаднала в патова ситуация и няма смисъл да упорства. — Бел го погледна през рамо. — Не за първи път крия информация от полицията в работата си като журналист. Казах ви, че няма нужда да се опитвате да я сплашите.

Грант изрази съгласието си с кимване.

— Съжалявам, че не повярвах на думите ви.

— А трябваше — каза Бел. — Аз… — тя се прекъсна, за да отговори на звънящия си телефон. — Бел Ричмънд — каза тя и вдигна пръст, за да помоли Грант да замълчи.

Засипа я порой от италиански думи. Тя различи името „Босколата“, после позна гласа на момчето, което бе видяло Гейбриъл с Матиас в навечерието на бягството на „Бур Ест“.

— По-бавно, спокойно! — настоя тя, преминавайки на неговия език.

— Видях го — каза момчето. — Видях отново Гейб в Сиена. И тъй като знаех, че вие искате да го намерите, го проследих.

— Проследил си го?

— Да, като във филмите. Той се качи на някакъв автобус, а аз успях също да се промъкна вътре, без той да ме забележи. Автобусът ни отведе до Греве. Нали знаете Греве, в Кианти?

Тя познаваше Греве. Прекрасно малко пазарно градче, претъпкано е модни магазини за богатите англичани — което се компенсираше от наличието на малък брой барове и кръчми, в които ядяха и пиеха местните жители. Обичайно място за срещи на млади хора в петък и събота.

— Познавам Греве — каза тя.

— Та слизаме ние на централния площад, и той влиза в един бар, сяда заедно с още няколко души на неговата възраст. Аз останах отвън, но разбира се, можех да го виждам през витрината. Той яде спагети, изпи две бири, после отново излезе.

— А после можа ли да го проследиш?

— Всъщност не. Мислех си, че ще успея, но се оказа, че той е паркирал една „веспа“ на няколко преки от площада. Потегли по улицата, която води към източния изход на града.

„Почти, но не съвсем“.

— Добре си се справил — каза тя.

— Направих нещо още по-добро. Изчаках двайсетина минути, после влязох в същия бар, където беше влязъл той. Казах, че търся Гейб, че е трябвало да се срещнем там. Приятелите му ми казаха, че съм го изпуснал, но че е тръгнал съвсем наскоро. Аз попитах съвсем невинно дали не могат да ми покажат как да стигна до дома му, защото не знам пътя дотам.

— Удивително — каза Бел, искрено изненадана от такава инициативност. Грант понечи да си тръгне, но тя му направи знак да почака.

— Така че те ми начертаха карта — каза момчето. — Супер, нали? Доколкото разбирам, той живее на място, което е малко по-добро от овчарска колиба.

— И какво направи после?

— Хванах последния автобус, за да се прибера у дома — каза той с тон, който подсказваше, че това е повече от очевидно. Бел си каза, че вероятно е и така, като се има предвид, че ставаше дума за тийнейджър.

— И картата е в теб?

— Взех я със себе си — каза момчето. — Предположих, че бихте я оценили добре. Да кажем, на сто евро?

— Ще поговорим за това. Слушай, ще се върна колкото е възможно по-бързо. Не казвай за това на никого, освен на Грация, съгласен ли си?

— Добре.

Бел изключи телефона и вдигна победоносно палец към Грант.

— Имаме резултат — каза тя. — Забравете частните детективи. Един познат е открил къде живее Гейбриъл. А сега се налага да се върна в Италия, за да разговарям с него.

Лицето на Грант засия.

— Това е прекрасна новина. Идвам с вас. Ако това момче е мой внук, искам да го видя лично. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— По-добре не. Трябва да действаме внимателно — отвърна Бел.

Отзад се разнесе нечий глас.

— Тя е права, Броуди. Трябва да проучим много основно това момче, преди ти лично да се намесиш. — Джудит пристъпи напред и постави ръка върху ръката на съпруга си. — Цялата тази история може да е нагласена. Ако това са хората, които са отвлекли Адам и са ви обрали преди двайсет и две години, вече знаем, че те са способни на голяма жестокост. Нека Бел се заеме с това. — Грант понечи да възрази, но тя не му позволи да я прекъсне. — Бел, как мислите, дали ще успеете да вземете материал за ДНК-проба, без този млад човек да забележи?

— Това не е толкова трудно — отвърна Бел. — По един или друг начин ще успея.

— Все пак мисля, че и аз трябва да замина — каза Грант.

— Сигурно мислиш така, скъпи. Но този път ние, жените, сме прави. А ти ще трябва да проявиш търпение. Е, къде е самолетът?

Грант въздъхна.

— В Единбург.

— Отлично. Докато Бел успее да си приготви багажа, Сюзън ще е организирала всичко. — Тя си погледна часовника. — Ти каза, че ще заведеш Алек да ловите риба, след като се прибере от училище, така че аз ще закарам Бел. — Тя се усмихна на Бел. — Най-добре ще е да започнете да се приготвяте. Да ви чакам ли пред вратата след петнайсет минути?

Бел кимна, прекалено зашеметена, за да спори. Ако някога се беше питала как Джудит Грант успява да отстоява позициите си в този брак, то току-що бе присъствала на блестяща демонстрация, която даваше отговор на този въпрос. Грант беше изцяло притиснат до стената, и нямаше как да се измъкне, освен ако не решеше да вдигне скандал. Тя се извърна и затича нагоре по стълбите. „Трябва да прибавя още една нула към аванса, който ще искам за книгата“. Това наистина щеше да бъде върхът в кариерата й. Всички, които някога се бяха изразявали пренебрежително за нея, сега щяха да бъдат принудени да си вземат думите обратно. Щеше да бъде прекрасно. Наистина, преди да се стигне дотам, предстоеше досадно разкарване, но досадното разкарване винаги беше част от работата й. Само че невинаги след него я чакаше славата.

Къркалди

Карен крачеше напред-назад, без да спира — десет крачки в една посока през дневната, обръщане, нови десет крачки в обратната посока. Обикновено движението й помагаше да подреди мислите си. Но този път този метод не функционираше. Бъркотията в главата й беше непроходима — беше все едно да се опитваш да пасеш котки или да се бориш с вода. Подозираше, че това се дължи на някаква нейна дълбока, подсъзнателна съпротива срещу неизбежното заключение. Имаше нужда от Фил, който да я държи за ръка, докато се осмели да помисли немислимото.

Къде, по дяволите, беше той? Бяха изминали почти два часа, откакто бе оставила съобщение на гласовата му поща, но той не се беше свързал с нея. Не беше обичайно за него да я държи в такова информационно затъмнение. И докато тази мисъл прекосяваше съзнанието й за стотен път, на вратата се позвъни.

Никога не беше изминавала разстоянието до входната врата за по-кратко време. Фил стоеше на прага със смутено изражение.

— Съжалявам — каза той. — Отидох в Националната библиотека в Единбург и се наложи да си изключа телефона. После се сетих да го включа отново едва преди няколко минути. Реших, че ще е по-бързо направо да прескоча.

Карен го въведе в дневната, докато той говореше. Фил се озърна и каза:

— Хубаво е.

— Не, не е. Това е просто устройство за живеене — възрази тя.

— Но е добро. Пропъжда напрежението. Всички цветове са в хармония — явно имаш поглед върху тези неща.

Карен не събра сили да си признае, че погледът не е неин.

— Не съм те повикала да оценяваш обзавеждането — отбеляза тя. — Искаш ли бира? Или чаша вино?

— С колата съм — каза той.

— Какво от това, винаги можеш да повикаш такси. Вярвай ми, ще имаш нужда от едно питие. — Тя тикна в ръцете му фотокопието от записките на Бел. — Бира или вино?

— Имаш ли червено вино?

— Започвай да четеш, ей сега ще се върна.

Карен отиде в кухнята, избра най-хубавото от половин дузината бутилки червено вино, които бяха подредени на стойката, отвори го и наля две големи чаши. Сладкото ухание на подправки от австралийската сира подразни приятно обонянието й, когато тя взе чашите в ръце. Беше първото външно дразнение, което можа да проникне до съзнанието й от момента, когато напусна офиса си.

Фил беше отишъл в онази част на дневната, която тя използваше за трапезария, и беше седнал до масата, четейки съсредоточено записките. Тя постави едната чаша до ръката му. Той отпи разсеяно. Карен не съумяваше да се задържи на едно място. Седна, после стана пак, отиде до кухнята и се върна с чиния бисквити със сирене. После си спомни листа, който й бе дал Минт. Беше го натъпкала в чантата си, без да го погледне.

Намери чантата си в кухнята. Не можеше да се твърди, че бележките на Минт са най-точният и ясен текст, който бе чела някога, но все пак успя да схване какво беше открил. Очевидно трима от някогашните приятели на Кат не представляваха никакъв интерес. Но съобщението във форума за Тоби Инглиш, което Минт беше преписал, я удари със силата на освободена пружина.

Карен препрочете драсканиците на Минт. Възможно ли бе това да е бил Матиас? По описанието несъмнено напомняше на загадъчния Матиас, който за последен път е бил видян в Сиена заедно с Гейбриъл Поршъс. Това като че ли беше още една част от пъзела, но и нейното място все още не беше ясно.

Карен си наложи да диша дълбоко, после седна при Фил край масата в трапезарията. Той беше подредил разпечатките на снимки пред себе си. Побутна с пръст една, за да я изравни с останалите, и попита:

— Той е, нали?

— Адам ли?

Фил махна нетърпеливо с ръка.

— О, да, разбира се, че това е Адам. Трябва да е Адам. И то не само защото прилича на майка си и дядо си. А защото човекът, който го е отгледал, е Мик Прентис.

За миг Карен сякаш изпадна в безтегловност. Бъркотията в главата й изчезна и тя отново беше в състояние да мисли ясно. Не беше се побъркала, не беше позволила на въображението си да я подведе с игрите си.

— Сигурен ли си?

— Той всъщност не се е променил чак толкова — каза Фил. — Освен това, виж, ето го белега… — той посочи с пръст. — Следата от отскочила буца въглища, която прекосява дясната му вежда. Миньорската татуировка. Тънката синя линия. Това е Мик Прентис, готов съм да се обзаложа.

— Мик Прентис е бил един от похитителите?

Според Карен това прозвуча малко съмнително дори в собствените й уши.

— И двамата знаем, че става дума за нещо много повече — отвърна Фил.

— Регистрацията — каза Карен.

— Именно. Всичко това е било подготвено дори още преди Мик да напусне Джени. Бил е подготвил фалшивата си самоличност, за да може да започне нов живот. А причината, за да изготви фалшива самоличност и за Адам, може да бъде само една.

— Той изобщо не е имал намерение да го връща срещу откуп — продължи Карен. — Защото той е баща на Адам. Не Фъргъс Синклер. Мик Прентис. — Тя отпи глътка от червеното вино. — Всичко е било инсценировка, нали? Нямало е никакви анархисти.

— Точно така — съгласи се Фил. — Струва ми се, че са били двамата миньори. Мик и приятелят му Анди.

— Мислиш, че Анди също е участвал в заговора?

— Така изглежда. Как иначе ще обясниш заравянето му под каменопада в пещерата точно по онова време?

— Но защо? Защо е трябвало да бъде убит? Той е бил най-добрият приятел на Мик — възрази Карен. — Ако изобщо е имало човек, комуто Мик е можел да се довери, това е бил Анди. Като знам как разсъждавате вие, мъжете, той вероятно би вярвал на Анди повече отколкото на Кат.

— Може да е било злополука. Може например да си е ударил главата при слизането от лодката или при качването обратно.

— Ривър каза, че е бил ударен в тила. Това не ми прилича на злополука при слизане от лодка.

Фил вдигна ръце в жест, с който като че ли искаше да каже „щом казваш…“.

— Може да се е препънал и да си е ударил главата в ръба на кея. През онази нощ е царял истински хаос. Всичко може да се е случило. Аз бих се обзаложил, че Анди е участвал в заговора.

— Ами Кат? Тя също ли е участвала или е била жертва? Дали двамата с Мик все още са били заедно, или той се е опитвал да си вземе детето заедно с такава част от парите на Броуди Грант, че да може да живее спокойно с него до края на живота си?

Фил се почеса по главата.

— Мисля, че и тя е участвала — отвърна той. — Ако се бяха разделили и той беше отвлякъл двамата, тя нито за миг не би се отделила от Адам. Прекалено много би се страхувала, че той ще й отнеме детето.

— Струва ми се невероятно, че никой не ги е забелязал — каза тя.

Фил събра снимките и подреди спретнато купчината.

— Лосън е гледал в погрешната посока. При това съвсем основателно.

— Не, не. Нямам предвид отвличането. Имам предвид връзката им. На място като Нютън всеки знае какво прави другият. Бих казала, че там би било по-лесно да укриеш убийство, отколкото извънбрачна връзка.

— Излиза, че сме се справили с онова, което Лосън не е съумял да направи навремето. Решихме случая с отвличането и намерихме Адам Макленън Грант.

— Не съвсем — възрази Карен. — Всъщност не знаем къде е той. А да не забравяме и дребната подробност с кръвта, пролята в онази къща в Тоскана. Която може да е и неговата.

— А може той да я е пролял — и в такъв случай ще се постарае да не бъде открит.

— Има още нещо, което не сме включили в сметките си — каза Карен, подавайки на Фил резултата от търсенията на Минт. — Съществува възможността Матиас, кукловодът, всъщност да е приятел на Кат от студентските години. С малко добро желание можем да кажем, че описанието на Тоби Инглиш отговаря на Матиас, водача на онази пъстра сбирщина. Какво е неговото място в картината?

Фил загледа листа.

— Интересно. Ако той е участвал в отвличането, може би причината да избягва да привлича внимание не се дължи само на смущение от не особено успешната му кариера. — Той допи виното си и побутна чашата към Карен. — Намира ли ти се още от същото?

Тя донесе бутилката и му наля отново.

— Да имаш някакви блестящи идеи?

Фил отпи бавно.

— Ами ако този Тоби е Матиас, значи той е бил стар приятел на Кат. Може би така се е запознал и с Мик. Това не означава, че срещата им е била предварително подготвена, може той просто да се е появил неочаквано, когато Мик е бил при нея. Нали знаеш какви са художниците.

— Всъщност не знам. Не познавам човек, завършил колеж по изкуствата.

— Гаджето на брат ми например — онази, която се занимава с подмяната на интериора в къщата ми.

— И на нея не може да се разчита, така ли? — попита Карен.

— Не — каза Фил. — По-скоро е непредсказуема. Никога не мога да предвидя какво ще ми сервира. Може би трябваше да възложа тази работа на теб. Обстановката тук определено е наслада за окото.

— Радвам се — отвърна Карен. — Да ти доставя наслада.

Между двамата се възцари кратко, напрегнато мълчание, после тя припряно се покашля и продължи:

— Но ето къде е проблемът, Фил. Ако са се познавали от времето, когато Мик е бил с Кат, а после са се срещнали случайно в Италия, как, по дяволите, Мик е обяснил онова, което се е случило с Кат и факта, че детето е било при него?

— Следователно според теб и той трябва да е бил замесен в отвличането?

Тя сви рамене.

— Не знам. Наистина не знам. Но това, което знам със сигурност, е, че трябва да се свържем с италианската полиция, за да открият другия човек, не онзи, чиято кръв се е проляла по пода на вилата, за да можем да му зададем някои въпроси от изключително значение за разследването.

— Още една привидно невъзможна мисия за жената, която вкара Джими Лосън зад решетките — той вдигна чашата си към нея.

— Цял живот ще ме свързват с това, нали?

— Че за какво ти е да го забравят?

Карен отклони поглед.

— Понякога чувствам този случай като воденичен камък, окачен на шията ми. Чувствам се като главния герой в „Човекът, който уби Либърти Валанс“.

— Случаят не е същият — възрази Фил. — За разлика от героя във филма ти наистина си тази, която спипа Лосън.

— След като друг беше свършил основната работа. И сега е така, Бел тича насам-натам, за да събира информацията.

— И в двата случая ти свърши важната работа. Все още щяхме да бъдем в изходна позиция, ако ти не беше настояла да се започне с разкопките в пещерата и да се разпитат както трябва онези хора в Нотингам. Ако ще цитираме филми, нали помниш онова… „Когато легендата започне да се приема като факт, публикувайте легендата“42. Ти си легенда, Карен. И то напълно заслужено.

— Стига, караш ме да се чувствам неудобно.

Фил се облегна на стола си и й се усмихна.

— Има ли откъде да се поръча пица за вкъщи тук наоколо?

— Защо? Черпиш ли?

— Черпя. Не мислиш ли, че има какво да отпразнуваме? Постигнахме много за приключването на разследването по две студени досиета. А разкритията, свързани с убийството на Анди Кар, са нещо като бонус — колкото и извратено да звучи. Ако поръчаш пицата, аз ще се поровя из дисковете с филми.

— Би трябвало да се обадя на италианците — каза Карен без вътрешно убеждение.

— Ако пресметнеш разликата в часовото време, ще видиш, че там е почти осем часа. Наистина ли вярваш, че ще намериш някой от по-старшите служители? По-добре почакай до сутринта, за да разговаряш с човека, с когото си имала работа и преди. Трябва да си починеш малко, да се отпуснеш. Ще допием виното, ще изядем по една пица и ще гледаме някой филм. Какво ще кажеш?

Да, да, да!

— Приличен план — отвърна Карен на глас. — Ще проверя какво е менюто.

Челадория, близо до Греве в Кианти

Слънцето, подобно на аленочервена топка, слизаше към хълмовете и се отразяваше в огледалото за обратно виждане, докато Бел насочваше колата на изток от Греве. Беше се видяла в един бар на централния площад с Грация, която й предаде листа с начертания път към простата къщурка, в която живееше Гейбриъл Поршъс. На три километра извън града Бел откри завоя, посочен на набързо начертаната карта. Зави и продължи бавно, търсейки с поглед две каменни колони на порта отляво. Точно след тях наляво трябваше да се отклонява черен път.

И пътят беше там. Тесен, виещ се между редиците на лозя, следващи очертанията на хълма; ако човек не го търсеше, със сигурност би го подминал, без да го забележи. Но Бел търсеше именно този път и не се поколеба. На картата имаше едно кръстче от лявата страна на пътя, но когато го бяха поставяли, явно не се бяха съобразявали с някакъв мащаб. С нарастването на разстоянието, което я делеше от главния път, у нея започна да се прокрадва безпокойство. После, внезапно, пред очите й изплува ниска каменна постройка, оцветена в розово от лъчите на залязващото слънце. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да рухне окончателно. Но в тази гледка нямаше нищо необичайно, дори в тази модна част на областта Кианти в Тоскана.

Бел отби встрани, спря и слезе от колата, изправяйки гръб след часовете, прекарани в седене. Още преди да направи и няколко крачки, дъсчената врата се отвори и младият мъж, когото познаваше от снимките, се появи на прага, облечен в отрязани до коленете джинси и черна тениска без ръкави, шито откриваха равномерно загарялата кожа на тялото му. Стойката му беше небрежна — с едната ръка на дръжката, другата — на рамката на вратата, на лицето му беше изписан учтив въпрос. Сега, когато го видя в плът и кръв, приликата с Броуди Грант й се стори стряскащо очебийна. Само цветът на косата му беше различен. Докато косата на младия Броуди е била черна като косата на Кат, косата на Гейбриъл имаше цвета на карамел, в който тук-там проблясваха в златисто изсветлели от слънцето кичури. Като изключим това, двамата си приличаха като братя.

— Вие трябва да сте Гейбриъл — каза Бел на английски.

Той наклони глава на една страна и присви вежди, които засенчиха още повече дълбоко хлътналите му очи и отвърна:

— Струва ми се, че не се познаваме.

Говореше английски с мелодичната интонация на италианския.

Тя пристъпи по-наблизо и му подаде ръка.

— Казвам се Бел Ричмънд. Андреа от галерията в Сан Джими не ви ли каза, че ще се отбия?

— Не — каза той и скръсти ръце на гърдите си. — Не продавам произведения на баща си. Изгубили сте си времето с идването си до тук.

Бел се засмя. Смехът й беше лек, очарователен — разработвала го беше дълги години в подобни ситуации, застанала на нечий праг.

— Разбрали сте ме погрешно. Не се опитвам да измъкна по-евтино нещо от вас или от Андреа. Аз съм журналистка. Научих за работата на баща ви и реших да напиша материал за него. А после разбрах, че е вече късно. — Чертите й се смекчиха и тя отново се усмихна — леко, съчувствено. — Толкова съжалявам. След като е нарисувал всички тези картини, сигурно е бил забележителен човек.

— Такъв беше — каза Гейбриъл. Гласът му прозвуча така, сякаш му беше неприятно да откъсне от устните си дори тези няколко срички. Изражението му си оставаше непроницаемо.

— Казах си, че все пак бих могла да напиша нещо за него.

— Няма особен смисъл, нали? Него вече го няма.

Бел го изгледа преценяващо. Пари или популярност — това беше сега въпросът. Не познаваше момчето достатъчно добре, за да знае какво би й помогнало да прекрачи прага на дома му. А тя искаше да е влязла в къщата, преди да хвърли като бомба съобщението за онова, което знаеше за баща му и за него самия.

— Такъв материал би се отразил добре на популярността му — каза тя. — Ще утвърди името му. А това може само да вдигне стойността на произведенията му.

— Не се интересувам от реклама — той отстъпи крачка назад и понечи да затвори вратата.

„Време е да рискувам“.

— Мога да разбера съображенията ви, Адам. — Попадението й беше точно, ако се съдеше по стреснатото трепване на лицето му. — Знаете ли, известно ми е много повече от онова, което казах на Андреа. Знам достатъчно, за да напиша материал. Имате ли желание да поговорим за това, или да си вървя и да напиша онова, което знам, без да ви дам правото да повлияете на начина, по който светът ще започне да възприема вас и баща ви?

— Не разбирам за какво говорите — отвърна той.

Бел беше присъствала на достатъчно много подобни опити, за не успее да прецени, че той блъфира.

— О, моля ви — каза тя, — не ми губете времето.

После се обърна и тръгна обратно към колата.

— Чакайте! — извика той след нея. — Вижте, струва ми се, че сте се заблудили. Но все пак влезте да пием по чаша вино. — Бел отново се обърна, без да се поколебае и секунда, и тръгна обратно към него. Той сви рамене и й се усмихна с виновното изражение на малко кученце. — Това е най-малкото, което бих могъл да ви предложа, след като сте били път чак до тук.

Тя го последва и се озова в типично за Тоскана сенчесто помещение, което служеше едновременно за дневна, трапезария и кухня. От другата страна на камината имаше и ниша за спане, но вместо обичайното тясно легло в нея имаше плазмен телевизор и музикална уредба, които Бел с радост би видяла и в собствения си дом.

Край печката беше поставена изподраскана, но чиста чамова маса, на която имаше препълнен пепелник, а до него — кутия „Марлборо лайтс“ и запалка. Гейбриъл издърпа един стол от другата страна на масата и го предложи на Бел, после донесе две чаши и бутилка червено вино без етикет. Докато й беше обърнал гръб, тя измъкна една угарка от пепелника и я пъхна в джоба си. Сега спокойно можеше да си тръгне, когато се наложи — вече разполагаше с материал, който би доказал дали този млад човек действително е Адам Макленън Грант. Гейбриъл се разположи на тясната страна на масата, наля вино и вдигна чашата си.

— Наздраве.

Бел чукна чашата си в неговата и каза:

— Радвам се, че най-сетне успях да се запозная с вас, Адам.

— Защо постоянно ме наричате Адам? — попита той, привидно учуден. Длъжна беше да признае, че момчето се справяше добре. Биваше го да се преструва много повече от племенника й Хари, който така и не можа да се отучи да се изчервява, когато лъже. — Името ми е Гейбриъл.

Той извади една цигара от кутията и я запали.

— Сега се наричате така — съгласи се Бел. — Но това не е истинското ви име, както и името на баща ви не е Даниъл Поршъс.

Той се позасмя и вдигна ръка в израз на недоумение.

— Вижте, всичко това ми се струва много странно. Появявате се в дома ми, не съм ви виждал никога преди, и изведнъж започвате да ми говорите тези неща… не искам да прозвучи грубо, но наистина, не мога да ги определя по друг начин, освен като дрънканици. Като че ли аз не знам собственото си име.

— Струва ми се, че знаете собственото си име. Мисля, че отлично разбирате за какво говоря. Който и да е бил баща ви, неговото име не е било Даниъл Поршъс. А вие не сте Гейбриъл Поршъс. Вие сте Адам Макленън Грант. — Бел взе чантата си и извади от там една папка. — Това е вашата майка. — Тя извади от папката снимка, на която се виждаше Кат Грант на яхтата на баща си, усмихната, отметнала глава назад. — А това е дядо ви. — Тя му подаде снимка на Броуди Грант, предназначена за публикуване в пресата, на която той беше около четиридесетгодишен. Вдигна поглед и забеляза как бързо се повдигат гърдите на Гейбриъл, чието дишане бе станало плитко и учестено. — Приликата е впечатляваща, не сте ли съгласен?

— Е, намерили сте двама души, които приличат донякъде на мен. Какво доказва това?

Той си дръпна силно от цигарата и я загледа с присвити очи през дима.

— Само по себе си нищо. Но навремето вие сте се появили в Италия заедно с мъж, който е ползвал самоличността на починало преди години момче. Вие двамата се появявате тук недълго след отвличането на Адам Макленън Грант. Когато предварителният план за предаването на откупа се обърква, майката на Адам загива, а Адам изчезва безследно.

— И това е доста неубедително — каза Гейбриъл. Вече избягваше погледа й. Допи чашата си и си наля още вино. — Не виждам връзка с мен и с моя баща.

— Искането за откупа е било представено по много специфичен начин — с плакат, на който е бил изобразен кукловод. Същият този плакат беше открит в една вила близо до Сиена, в която са се били нанесли незаконно трупа артисти от пътуващ куклен театър, чийто ръководител бил някакъв човек на име Матиас.

— Тук вече съвсем се обърках. — Очите му действително гледаха някъде над рамото й, но усмивката му беше много чаровна — същата като на дядо му.

Бел постави на масата снимка, на която се виждаше Гейбриъл на празненството в Босколата.

— Погрешен отговор, Адам. Тук сте на едно празненство по времето, когато двамата с баща ви сте гостували на Матиас. Ето какво ви свързва с онова искане на откуп за вас и вашата майка, направено преди двайсет и две години. А това вече говори много, нали?

— Не разбирам за какво говорите — каза той. Упоритата линия на стиснатата му челюст й беше позната от срещите й с Броуди Грант. Всъщност би било редно да си тръгне и да разчита на ДНК-пробата да свърши останалото. Но не можеше да устои на изкушението. Журналистическият й инстинкт, подтикващ я да ръководи до край играта и да се добере до сензацията, беше прекалено силен.

— Разбирате и още как. Това е сензационна история, Адам. И аз ще напиша този материал — с или без ваша помощ. А има и още, знаете ли?

Гейбриъл я изгледа недружелюбно.

— Това са глупости. Възползвате се от някакви съвпадения и изграждате някаква своя фантастична история. Какво се надявате да получите от това? Пари от този човек, Грант? Някакво тъпо списание да ви публикува материала? Ако изобщо имате някаква професионална репутация, ще я унищожите, ако напишете такъв материал.

Бел се усмихна. Безсилните му заплахи й подсказаха, че е преминал в отстъпление. Време беше да го стисне за гърлото.

— Както казах, има и още. Може да си мислите, че сте в безопасност, Адам, но не е така. Разбирате ли, има свидетел… — тя умишлено не довърши изречението.

Той загаси цигарата си и незабавно започна да върти в ръце друга.

— Свидетел на какво?

В гласа му се долавяше напрежение, което караше Бел да мисли, че е попаднала на вярна следа.

— Видели са ви заедно с Матиас в деня, преди трупата „Бур Ест“ да изчезне от вила Тоти. Били сте във вилата с него през онази нощ. А на другия ден всички те изчезнали. Както и вие.

— И какво от това? — гласът му зазвуча гневно. — Дори това да е така, какво значение може да има? Срещнал съм се с приятел на моя баща. На наскоро починалия си баща. А на другия ден той е заминал с хората си. И какво от това, да му се не види?

Бел остави въпроса му да увисне във въздуха. Посегна към цигарите му и запали една.

— Това, че на пода в кухнята се е разляла около два литра кръв. Е, вие знаете това. — Тя щракна със запалката и светлината на пламъчето я накара да осъзнае колко се е смрачило след пристигането й тук. След като запали цигарата, тя всмука дима и го остави да излиза на струйка от едното ъгълче на устата й. — Но онова, което вероятно не знаете, е, че италианската полиция вече търси вероятния убиец. — Тя почука безцелно с цигарата по ръба на пепелника. — Струва ми се, че е време да разкажете истината за онова, което се е случило в края на април.