Владение на мрака

Петък, 29 юни 2007 Замъкът Ротесуел

Докато слушаше описанието на Грант на онази първа сутрин, в която светът за него се бе променил, Карен отбеляза всеобщото убеждение, че престъплението е било насочено срещу Броуди Грант. Като че ли никой не бе обмислял факта, че в случая потърпевша бе дъщерята на Грант, а не той самият.

— Катрина имаше ли врагове?

Грант се смръщи нетърпеливо.

— Катрина ли? Как би могла тя да има врагове? Беше самотна майка, скулпторка, занимаваше се със стъкло. Нейният начин на живот не беше от онези, които могат да предизвикат някаква лична вражда — той въздъхна и изду устни.

Карен си каза, че не бива да допусне да бъде сплашена от отношението му.

— Съжалявам, вероятно съм се изразила неправилно. Може би трябваше да питам дали познавате някого, чисто душевно равновесие Катрина е смутила по някакъв начин.

Грант кимна леко, с доволно изражение, като че ли тя бе издържала някакъв тест, за който дори не бе подозирала.

— Бащата на детето й. Той несъмнено беше много разстроен от решението й. Но никога не съм предполагал, че ще има сили за нещо такова, а и колегите ви така и не намериха нещо, което да го свърже с престъплението.

— За Фъргъс Синклер ли говорите? — попита Карен.

— За кой друг? Мислех, че сте се запознали със съществуващите данни по случая? — попита Грант.

Междувременно Карен започваше да съжалява всички, които трябваше да понасят раздразнителността на Броуди Грант. Предполагаше, че тя не е насочена специално към нея.

— В досието само на едно място се споменава Фъргъс Синклер — каза тя. — В бележките от един разговор с лейди Грант Синклер се споменава като предполагаем баща на Адам.

Грант изсумтя.

— Предполагаем ли? Разбира се, че той беше баща на детето. Той и Катрина се събираха на няколко пъти в продължение на години. Но какво искате да кажете с това, че името му се споменава само веднъж? Трябва да има повече данни. Отидоха чак в Австрия, за да разговарят с него.

— В Австрия ли?

— Той работеше там. Завършил е управление на стопанството. Междувременно е работил и във Франция, и в Швейцария, но преди четири години се върна в Австрия. Сюзън може да ви даде подробностите.

— Продължили сте да го наблюдавате?

Карен си каза, че в това всъщност няма нищо чудно.

— Не, инспектор Пири, нали ви казах — никога не съм вярвал, че Синклер разполага с достатъчно съобразителност, за да направи нещо такова. Защо да го наблюдавам? Знам къде живее Синклер само защото баща му все още е главен лесничей в имението ми. — Грант поклати глава. — Не мога да повярвам, че това не се споменава в документите по случая.

Карен си мислеше същото, но не й се искаше да го признае.

— И доколкото ви е известно, Катрина не е причинявала болка на никой друг?

Лицето на Грант беше студено и сиво като косата му.

— Единствено на мен, инспектор Пири. Вижте, от новопоявилата се информация става ясно, че това няма нищо общо със самата Кат. Очевидно е било политически акт. Което означава, че причината е това, което представлявам аз, и че няма никакво значение чие сърце е разбила Кат.

— И къде се е появил плакатът? — попита Фил. Карен му беше благодарна за намесата. Биваше го да насочва разговорите в по-продуктивно русло, когато възникнеше опасност тя да започне да се върти в кръг.

— В една запусната ферма в Тоскана. По всичко личи, че сградата е била обитавана от незаконно нанесли се лица. — Той протегна ръка към журналистката. — Това е другата причина за присъствието на госпожа Ричмънд. Тя го е открила. Несъмнено ще ви е нужно да поговорите с нея. — Той посочи плаката. — Сигурно ще искате да вземете и това, вероятно трябва да го подложите на някои лабораторни изследвания. Освен това, инспектор Пири…

Въпреки заповедническия му тон Карен бе успяла да се съвземе.

— Да?

— Не искам това да се озове утре във вестниците — той я изгледа мрачно, сякаш я предизвикваше да реагира.

Карен изчака за момент, опитвайки се да състави отговор, който да съдържа всичко, което искаше да каже, но не и нещо, което би могло да бъде разбрано погрешно.

— Онова, което ще съобщим на медиите и моментът, когато ще дадем такова съобщение, ще зависи от решенията, вземани в процеса на операцията — каза тя най-сетне. — Тези решения ще вземам аз, или, когато това се налага, по-висшестоящите от мен служители на полицията. Напълно разбирам колко мъчително е всичко това за вас, но съжалявам, сър, налага ни се да основаваме решенията си на онова, което според нас ще осигури най-добрия изход от положението. Възможно е невинаги да сте съгласен с нашите решения, но се опасявам, че нямате право на вето. — Тя зачака избухването му, но нищо подобно не последва. Предположи, че той ще го запази за Макарона или за някой от неговите шефове.

Вместо да избухне, Грант кимна кротко на Карен.

— Имам ви вяра, инспекторе. Единственото, за което моля, е да съобщавате предварително за подобни решения на госпожа Ричмънд, за да бъдем предупредени и да можем да се справим с тълпата. — Той прокара ръка през гъстата си сребриста коса с очевидно привичен жест. — Много се надявам, че този път полицията ще се добере до истината. Поради напредъка на съдебномедицинската наука, вие би трябвало да имате по-добри изходни позиции от инспектор Лосън.

Грант се извърна, което явно означаваше, че за него разговорът е приключил.

— Предполагам, че ще се наложи да ви задам още някои въпроси — каза Карен, решена да не предава в ръцете му пълния контрол върху срещата. — Ако Катрина не е имала никакви врагове, тогава може би ще ни дадете имената на някои нейни приятели, които биха ни помогнали в разследването? Сержант Пархатка ще ви уведоми, когато имам нужда да разговарям с вас. Междувременно — госпожо Ричмънд?

Жената сведе леко глава и се усмихна.

— На ваше разположение съм, инспектор Пири.

Значи все пак поне един от присъстващите имаше някаква представа как се предполага да функционира разследването.

— Ще ви чакам в офиса си днес следобед. Да кажем, в четири?

— Какво ви пречи да разговаряте с госпожа Ричмънд тук и сега? — попита Грант.

— Това разследване е поверено на мен — каза Карен. — Провеждам разпитите на свидетели тогава, когато преценя за необходимо. А тъй като водя и други разследвания, за мен ще бъде удобно това да стане днес следобед, защото тогава ще бъда в офиса си. А сега, надявам се, ще ни извините — тя се изправи, забелязвайки, че лейди Грант се забавлява скрито, но не пропусна и строгото неодобрение на Сюзън Чарлсън. Самият Грант остана неподвижен като статуя.

— Не се безпокойте, Сюзън, аз ще изпратя детективите — лейди Грант скочи на крака и тръгна към вратата, преди другата жена да е успяла да възвърне хладнокръвието си.

Докато следваха лейди Грант по коридора, Карен отбеляза:

— Сигурно не ви е леко.

Лейди Грант се извърна леко назад, вървейки почти заднешком със спокойната увереност на човек, който познава всеки инч от своята територия.

— Защо казвате това?

— Имам предвид, че виждате как съпругът ви се връща отново към едно време, което е било ужасно за него. Не бих искала да виждам как човек, на когото държа, изживява нещо подобно.

Лейди Грант изглеждаше озадачена.

— Но той живее с тази мисъл всеки ден, госпожо инспектор. Може да не създава такова впечатление, но постоянно мисли за това. Понякога го виждам как гледа сина ни, Алек, и знам, че си мисли как ли би било, ако при него беше Адам. Мисли за онова, което е загубил. Това, че има нещо ново, към което да насочи вниманието си, за него е почти облекчение. — Тя се завъртя леко на пръсти и отново им обърна гръб. Докато продължаваха да вървят след нея, Карен улови погледа на Фил и се изненада от гнева, който видя в него.

— Все пак би било напълно човешко с някаква част от себе си да се надявате, че няма да открием Адам жив и здрав — заяви Фил. Привидната небрежност на това му изказване беше в пълен контраст с мрачното му изражение.

Лейди Грант спря като закована и се обърна рязко назад със свити вежди. По шията й плъзна розовина.

— Какво, по дяволите, искате да кажете с това?

— Струва ми се, че разбирате отлично какво искам да кажа, лейди Грант. Откриваме Адам и внезапно вашето момче, Алек, престава да бъде единствен наследник на Броуди — заяви Фил. Карен си каза, че се иска голяма смелост да поемеш функцията на гръмоотвод на следствието.

За миг изглеждаше, че лейди Грант ще удари плесница на Фил. Карен виждаше как гърдите й се повдигат бързо от усилието, което полагаше да се овладее. Най-сетне тя успя да си възвърне обичайната учтива маска.

— Всъщност — каза тя, говорейки рязко и отчетливо, — гледате на нещата от напълно погрешен ъгъл. Това, че Броуди се посвещава така цялостно на желанието си да разбере какво се е случило с неговия внук, ми вдъхва увереност за бъдещето на Алек. Човек, обвързан до такава степен от дълга към собствената си плът и кръв, никога няма да изостави нашия син. Ако щете, вярвайте, сержант, но това, че Броуди приема търсенето на истината за своя мисия, ми вдъхва надежда. А не страх. — Тя се завъртя на пети, отиде до външната врата и я отвори, изчаквайки демонстративно те да излязат.

Щом вратата се затвори зад тях, Карен каза:

— Господи, Фил, защо не предупреждаваш какво си наумил? Какво те предизвика да кажеш това?

— Съжалявам. — Той й отвори вратата на колата и изчака тя да седне — дребна учтивост, която често пропускаше. — Дойде ми до гуша да си играем на мис Марпъл. Всички тези номера в стил „убийство в имението“. Просто ми се искаше да проверя дали ще успея да предизвикам у някого една нормална човешка реакция.

Карен се ухили.

— Е, мисля, можем да кажем със сигурност, че си я предизвикал. Само се надявам да не пострадаме от страничните ефекти.

Фил изсумтя.

— И за теб не може да се каже, че се криеш зад вратата, когато се налага да се озъбиш. „Това разследване е поверено на мен“ — повтори той, имитирайки добродушно гласа й.

Тя се разположи в колата.

— Е, да. Илюзията, че държиш юздите в ръцете си. Беше приятно да си го представя.

Нотингам

Красотата на Ботаническата градина на Нотингам не намаляваше, а просто ставаше невидима благодарение на проливния дъжд, който заслепяваше детектив Марк Хол, докато той следваше Феми Отитоджу по алеята, която водеше към китайската камбанария. Тя най-сетне беше проявила някакво вълнение, но не точно такова, на каквото се бе надявал Марк.

Логан Лейдло реагира на появата им още по-неприязнено от Фъргъсън и Фрейзър. Той не само че отказа да им позволи да прекрачат прага на жилището му, но им каза също, че няма никакво намерение да повтаря онова, което бе казал на дъщерята на Мик Прентис.

— Животът е прекалено къс, за да се хабя да повтарям два пъти едно и също — заяви той, а после хлопна вратата под носовете им.

Отитоджу придоби тъмновинения цвят на варено цвекло, и започна да диша тежко през нос. Сви ръце в юмруци и дори отдръпна леко единия си крак, като че ли се канеше да ритне вратата. Марк постави длан върху ръката й над лакътя. — Остави това, Феми. Той е в правото си. Не е длъжен да разговаря с нас.

Отитоджу се обърна рязко, цялото й тяло се беше сгърчило от гняв.

— Това не би трябвало да се допуска — каза тя. — Трябва да са задължени да разговарят с нас. Би трябвало да бъде противозаконно хората да отказват да отговарят на въпросите ни. Трябва да се счита за престъпление.

— Той е свидетел, а не престъпник — каза Марк, стреснат от ожесточението, с което тя говореше. — Нали това ни казваха, когато ни въвеждаха официално в длъжност. Да търсим съзнателно съгласие вместо да принуждаваме.

— Не е редно — настоя Отитоджу, бързайки гневно обратно към колата. — Очакват от нас да разкриваме престъпления, а не ни дават средствата, с които можем да си свършим работата. За какъв, по дяволите, се има този?

— За човек, чието мнение за полицията се е затвърдило окончателно и непоклатимо през 1984 година. Никога ли не си гледала репортажите от онова време? Стачните постове бяха разпъждани от конна полиция — връхлитаха като някакви казаци или нещо такова. Ако сега ползвахме палките си по този начин, щяха да ни обвинят в превишаване на правата. Не е било най-славното време за полицията. Затова всъщност няма нищо чудно в това, че господин Лейдло отказва да разговаря с нас.

Тя поклати глава.

— Така само ме кара да се питам какво крие.

Пътуването от дома на Иън Маклийн до Ботаническата градина не беше подобрило настроението й. Марк я настигна и каза:

— Остави ме аз да поема този разговор, може ли?

— Мислиш, че аз не умея да разговарям със свидетели, така ли?

— Не, не мисля нищо подобно. Но съм достатъчно наясно какво представляват бившите миньори, за да знам, че всеки от тях се има за голям мъжкар. Нали забеляза преди — на Фъргъсън и Фрейзър не им стана приятно, че ти задаваш въпросите.

Отитоджу спря рязко и отметна глава, оставяйки дъжда да се стича по лицето й като студени сълзи. После изправи рамене и въздъхна.

— Добре тогава, нека угаждаме на предразсъдъците им. Разговаряй ти с тях.

После тръгна отново, но този път по-бавно и по-спокойно.

Когато стигнаха до китайската камбанария, видяха, че двама мъже на средна възраст, в работни гащеризони, са се подслонили там от пороя. Тесните колони, които поддържаха елегантния покрив на пагодата, не осигуряваха добра защита от дъждовните капки, носени от силния вятър, но все пак така беше по-добре, отколкото да стоиш изцяло на открито.

— Търся Иън Маклийн — каза Марк, гледайки ту единия, ту другия.

— Аз съм — каза по-ниският и яркосините му очи проблеснаха на загарялото лице. — А вие кой сте?

Марк представи Отитоджу и себе си.

— Има ли наблизо някакво място, където бихме могли да изпием по един чай?

Двамата мъже се спогледаха.

— Трябваше да плевим лехите, но тъкмо вече се бяхме отказали и се канехме да се приберем в парниците — каза Маклийн. — Наблизо няма кафене, но можете да дойдете с нас, ние ще направим кафе или чай.

Десет минути по-късно всички се бяха натъпкали в един ъгъл на голям полиетиленов тунел, по-надалеч от останалите градинари, които скоро престанаха да ги стрелкат с любопитни погледи, щом разбраха, че не могат да се очакват драматични развития. Въздухът беше натегнал от мирис на пръст и припомни на Марк барачката, която дядо му беше издигнал в парцела, който бе получил за обработване. Иън Маклийн бе стиснал чашата в едрите си ръце и чакаше те да заговорят. Не беше проявил учудване при появата им, нито пък ги беше питал защо са дошли. Марк предположи, че Фрейзър или Фъргъсън са го предупредили.

— Искахме да поговорим с вас за Мик Прентис — започна той.

— Какво за Мик? Не съм го виждал, откакто дойдохме да живеем на юг — каза Маклийн.

— Не го е виждал и никой друг — отвърна Марк. — Всички са предполагали, че е тръгнал на юг с вас, но от това, което научавам днес, излиза, че не е така.

Маклийн почеса сребристата четина, която покриваше главата му, подстригана ниско, по войнишки.

— Е, да. Бях дочул, че хората там, в Нютън, мислят така. Което само доказва как всички винаги са склонни да повярват в най-лошото. Изключено би било Мик да тръгне с нас. Не мога да разбера как някой, който го е познавал, би могъл да помисли такова нещо.

— Но не сте възразили срещу твърденията им?

— Какъв смисъл би имало? За тях аз съм мръсен стачкоизменник. Нищо, което бих могъл да кажа в защита на когото и да било, не би имало стойност в Нютън.

— Ако трябва да говорим открито, нещата не опират само до прибързани заключения. От време на време, след като той изчезнал, жена му е получавала пари — печатът на пощенските марки бил от Нотингам. Това е една от основните причини всички да мислят, че все пак е извършил немислимото.

— Не мога да дам обяснение на това. Но мога да ви кажа едно: Мик Прентис би могъл да стане стачкоизменник толкова, колкото и да отлети на Луната.

— Всички, с които разговаряме, все това повтарят — отвърна Марк. — Но когато са отчаяни, хората вършат неща, които са им напълно неприсъщи. А всички сведения говорят, че Мик Прентис е бил отчаян.

— Не чак толкова.

— Но вие сте го направили.

Маклийн впери поглед в кафето си.

— Да, направих го. И нито за миг не съм се срамувал от това. Но тогава жена ми беше бременна с третото ни дете. Разбирах, че не бива още едно дете да види белия свят в такива обстоятелства. Затова и направих онова, което направих. Разговарях преди това с Мик по този въпрос. — Той хвърли бърз поглед към Марк. — Бяхме приятели с него. Съученици. Исках да му обясня защо съм решил да постъпя така. — Той въздъхна. — Каза, че разбира защо съм решил да замина. Че и той изпитвал желание да се махне, но че стачкоизменничеството не било за него. Не знаех къде е отишъл, но бях сигурен, че не е започнал работа в друга мина.

— Кога разбрахте, че е изчезнал?

Маклийн смръщи лице, докато размишляваше.

— Трудно ми е да си спомня. Предполагам, че е било когато жена ми дойде тук след мен. Това ще е било някъде през февруари. А може да е било и по-късно. Някои роднини на жената още живеят в Уиймс. Ние не ходим там, не биха ни се зарадвали. Хората имат дълга памет, знаете ли. Но поддържаме връзка с тях, и понякога те идват тук да ни гостуват. — Бледо подобие на усмивка премина по лицето му. — Племенникът на жената следва в тукашния университет, сега приключва втората си година. Идва понякога у нас на вечеря. Така че да, бяха ми казали, че Мик е изчезнал, но не мога да ви кажа със сигурност кога съм научил.

— А къде би могъл да отиде според вас? Как мислите, какво се е случило?

В припряността си Марк забрави основното правило никога да не се задава повече от един въпрос. Маклийн не отговори нито на първия, нито на втория.

— Как така се заинтересувахте изведнъж от Мик? — попита той. — Никой не е идвал да го търси тук през всички тези години. Какво толкова се е случило сега?

Марк обясни защо Миша Гибсън в крайна сметка е решила да обяви баща си за издирване. Маклийн се помести несръчно и разля малко кафе по пръстите си.

— Това е ужасно. Спомням си Миша, когато самата тя беше малко момиченце. Бих искал да мога да помогна. Но не знам къде е отишъл — каза той. — Както вече казах. Не съм виждал и следа от него, откакто напуснах Нютън.

— А чували ли сте го? — намеси се Отитоджу.

Маклийн я изгледа сурово и безизразно. Обветреното му лице беше неподвижно като изсечените в скалата лица на Маунт Ръшмор.

— Не ми се прави на много отворена, момиче. Не, не съм го чувал. Що се отнася до мен, Мик Прентис и аз престанахме да обитаваме една и съща планета в деня, когато дойдох тук. И аз не съм очаквал нещо по-различно.

Марк се опита да възстанови усещането за взаимно разбиране, като заговори със съчувствен тон.

— Разбирам — каза той. — Но какво според вас се е случило с Мик? Били сте негов приятел. Ако някой би могъл да даде отговор на този въпрос, това сте вие.

Маклийн поклати глава.

— Наистина нямам представа.

— А ако трябваше да направите предположение?

Маклийн отново се почеса по главата.

— Ето какво ще ви кажа. Мислех, че той и Анди са се махнали заедно. Предполагах, че и на двамата им е дошло до гуша, че са се разкарали нанякъде с идеята да започнат живота си наново. Начисто, както се казва.

Марк помнеше името на приятеля на Прентис, споменато в инструкциите, които бе получил. Но там не се споменаваше нищо за възможност двамата да са заминали заедно.

— Къде биха отишли? Как би било възможно да изчезнат без следа?

Маклийн се почеса по носа и го изгледа лукаво.

— Анди беше комунистче, нали знаете. А по онова време Лех Валенса и „Солидарност“ бяха голяма работа в Полша. Винаги съм мислел, че двамата са духнали натам. В Полша мини колкото искаш, а пък това вече не би изглеждало като стачкоизменничество. По никакъв начин.

— Полша ли?

Марк беше обзет от чувството, че има нужда от кратък, но интензивен курс по политическа история на двайсети век.

— Тогава са се опитвали да свалят тоталитарната комунистическа власт — поясни сухо Отитоджу. — Да я подменят с някакъв вариант на работнически социализъм.

Маклийн кимна.

— Това би било съвсем по частта на Анди. Предположих, че е убедил Мик да дойде с него. Това би обяснило защо никой не чу нищо повече за тях. Предполагах, че са се забили да копаят въглища някъде зад Желязната завеса.

— Желязната завеса от доста време е прибрана в нафталин — отбеляза Марк.

— Да, но кой би могъл да знае как са си уредили живота там? Биха могли да са вече женени с деца, биха могли напълно да са загърбили миналото. Ако Мик има ново семейство, надали иска да види как отнякъде се появява предишното, нали?

Внезапно Марк бе обзет от едно от онези прозрения, благодарение на които успяваше да види дървото, скрито в гората.

— Вие сте пращали парите, нали? Вие сте слагали по няколко банкноти в плик и сте ги пращали на Джени Прентис, защото сте били убеден, че Мик няма да й праща пари от Полша.

Маклийн сякаш се отдръпна назад към прозрачната полиетиленова стена. Смръщи се така силно, че яркосините му очи едва се виждаха.

— Просто се опитвах да помогна. Откакто съм тук, печеля добре. Винаги съм съжалявал Джени. Струва ми се, че тя изтегли късата клечка само защото Мик нямаше куража да застане зад убежденията си.

Марк си каза, че това е странен начин да се представят нещата. Би могъл да спре до тук; в крайна сметка това не беше негов случай, и не му трябваха усложненията, които би предизвикало напипването на някоя измъкната нишка. Но от друга страна му се искаше да се възползва от всички шансове, които му предоставяше възложената задача. Искаше работата като стажант в криминалния отдел да се превърне за него в стъпало към постоянно назначение като детектив. Затова и планът му предполагаше по-настоятелно търсене.

— Има ли още нещо, което не ни казвате, Иън? — попита той. — Знаете ли някаква друга причина, която Мик може да е имал, за да изчезне по този начин, без да каже и дума никому?

Маклийн допи кафето си и остави чашата. Ръцете му, несъразмерно едри поради прекарания в тежък физически труд живот, ту се свиваха, ту се отпускаха. Приличаше на човек, обезпокоен от собствените си мисли. Пое си дълбоко дъх и каза:

— Вероятно сега вече няма значение. Не можеш да искаш сметка от някой, който вече си е заминал от този свят.

Отитоджу се канеше да наруши мълчанието на Маклийн, но Марк стисна здраво ръката й, за да я предупреди да си мълчи. Тя се отдръпна, стиснала силно устни, и двамата зачакаха.

Най-сетне Маклийн заговори.

— Никога не съм говорил за това с никого. Въпреки че не виждам каква полза е имало от мълчанието ми. Трябва да разберете, че Мик беше много вътрешен в профсъюза. А Анди, разбира се, си беше служител на заплата там. Беше се утвърдил, общуваше с водачите. Не се и съмнявам, че Анди е казвал на Мик много неща, за които е трябвало да си мълчи. — Той се усмихна слабо. — Анди винаги се стремеше да впечатли с нещо Мик, да си осигури положението на негов най-добър приятел. Тримата бяхме в един клас в училище. Все заедно излизахме. Но нали знаете как става с трима приятели. Винаги има един водач, а останалите двама се опитват да се изравнят с него, и всеки от тях се опитва да измести другия. Така беше и с нас. Мик стоеше по средата и се опитваше да съхрани мира между нас двамата. При това го биваше в тази работа, умееше да постъпва така, че и двамата да оставаме удовлетворени. Никога не позволяваше единият от нас да почувства надмощие над другия. Е, поне за известно време успяваше.

Марк почувства как Маклийн се отпуска, припомняйки си относителното спокойствие на онези отдавнашни дни.

— Разбирам точно какво имате предвид — каза той тихо.

— Така или иначе, ние си останахме приятели. Ние с жената често излизахме с Мик и Джени. Той ходеше да играе футбол с Анди. Както казах, умееше да намира начини да накара всеки от нас да се почувства малко по-специален. И така, две седмици преди да потегля насам, ние двамата прекарахме един ден заедно. Отидохме до пристанището на Дайзарт. Той беше взел статива си и рисуваше, а аз ловях риба. Казах му какво съм замислил, а той се опита да ме разубеди. Но забелязах, че не влага сърце в тази работа. Затова го попитах какво му тежи.

Маклийн отново замълча и закърши яките си пръсти.

— И какво беше то? — попита Марк, привеждайки се напред, за да изолира сковаността на Отитоджу, да създаде усещането за чисто мъжки разговор.

— Каза, че според него един от профсъюзните служители злоупотребявал с фондовете. — Маклийн вдигна очи и срещна погледа му. Марк долови нещо от ужасното разочарование, скрито в думите на Маклийн. — Всички ние мизерствахме и гладувахме, а един от онези, за които се предполагаше, че ни подкрепят, си пълнеше джобовете на наш гръб. Сега това може да не звучи кой знае колко потресаващо, но навремето ме разтърси до мозъка на костите.