Владение на мрака

Четвъртък, 5 юли 2007 Къркалди

Карен беше разговаряла със свидетели на странни места и преди, но замъкът Рейвънскрейг със сигурност би влязъл в челната петица за класацията. Когато помоли Фъргъс Синклер за среща, той предложи мястото.

— Така жена ми ще може да покаже замъка на децата и да ги заведе на брега — бе казал той. — Това е лятната ни почивка, не виждам каква е причината да седим на закрито само защото вие искате да разговаряте с мен.

„Времето“ — така би могъл да гласи най-подходящият отговор. Карен седеше на останките от някаква стена, вдигнала яката на анорака си, за да се предпази от острия вятър, надигнал се откъм морето. Фил седеше до нея, сгушен в коженото си яке.

— Дано да си струва идването — каза той. — Не знам дали ще си лепна ревматизъм или хемороиди, но във всички случаи седенето тук не ми понася.

— Той вероятно е навикнал да прекарва много на открито, след като работи в ловно стопанство. — Карен погледна с присвити очи към небето. Облаците бяха високи и разкъсани, но въпреки това тя беше готова да се обзаложи, че до обяд ще завали. — Знаеш ли, че през Средновековието този замък е бил семейно владение на рода Сейнт Клеър?

— И затова тази част от Къркалди се нарича Синклертаун, Карен — Фил отправи очи към небето. — Да не мислиш, че е решил да ни впечатли?

Тя се разсмя.

— Щом оцелях от срещата с Броуди Грант, ще се справя и с потомък на рода Сейнт Клеър от Рейвънскрейг. Как мислиш, дали това не е той?

Висок, строен мъж мина през портата на замъка, последван от жена, висока почти колкото него, и две малки, набити момчета, и двете с гъста руса коса като майка си. Децата се огледаха и незабавно хукнаха напред, подскачайки, започнаха да се катерят и да проучват всичко наоколо. Жената извърна лице нагоре, мъжът я целуна и я потупа по гърба, а тя се затича след децата. После мъжът се озърна и забеляза двамата детективи, вдигна ръка за поздрав и тръгна към тях с бързи, широки крачки.

Докато наближаваше, Карен оглеждаше лицето му, което досега бе виждала само на снимки отпреди двайсет и две години. Напредването на годините му се беше отразило добре, въпреки ситната мрежа от бръчици около проницателните му сини очи, която доказваше, че прекарва много време, изложен на слънце и вятър. Лицето му беше слабо, бузите — хлътнали, костната структура се очертаваше ясно под кожата. Светлокестенявата му коса падаше, подрязана отпред на бретон, и му придаваше почти средновековен вид. Той носеше карирана риза от мек вълнен плат, кожени панталони и леки спортни обувки. Карен стана и кимна за поздрав.

— Вие трябва да сте Фъргъс Синклер — каза тя и протегна ръка. — Аз съм инспектор Карен Пири, това е Фил Пархатка, сержант от криминалната полиция. — Ръкостискането му беше прекалено силно — от онези, които будеха у нея желанието да удари със свободната си ръка шамар на човека срещу себе си.

— Благодаря, че се съгласихте да се видим тук — каза той. — Не ми се искаше да будя отново у родителите си старите лоши спомени.

Акцентът му на човек от Файф беше почти напълно заличен. Ако трябваше да прецени набързо, Карен дори би го определила като немец с изключително добри познания по английски.

— Няма проблем — излъга тя. — Знаете ли защо подновихме разследването по случая?

Той седна на един зид, под прав ъгъл спрямо Карен и Фил.

— Баща ми каза, че подновяването било свързано с плаката, с който искаха откупа. Ново копие ли се е появило?

— Точно така. В една запустяла вила в Тоскана.

Карен чакаше. Той не каза нищо.

— Не много далеч от мястото, където живеете вие — каза Фил.

Синклер повдигна вежди.

— Не може да се твърди, че живея в съседство.

— Ако се съди по това, което намираме в интернет, разстоянието може да се измине с кола за седем часа.

— Щом казвате. Аз бих казал по-скоро осем или девет часа. Но тъй или иначе, не съм сигурен, че разбирам намека ви.

— Няма никакъв намек, сър. Просто се опитвам да ви обясня къде се намира това място — каза Фил. — Хората, нанесли се незаконно в тази вила, са имали пътуващ куклен театър. Наричали се „Бур Ест“. Ръководителите на групата се казвали Матиас и Урсула. Някога да сте ги срещали?

— Господи! — възкликна раздразнено Синклер. — Това е все едно да питате някой шотландец дали някога е срещал леля ви от Лондон. Доколкото си спомням, през живота си не съм стъпвал на куклен театър, дори и с децата. Не познавам човек на име Матиас. Единствената Урсула сред познатите ми работи в местния клон на банката, и много се съмнявам, че в свободното си време се занимава с кукловодство. — Той се обърна към Карен. — Мислех, че искате да разговаряме за Кат.

— Така е. Съжалявам, но аз мислех, че се интересувате защо подновяваме разследването — каза тя сериозно, възприемайки ролята на доброто ченге. — Предполагам, че вече сте загърбили всичко — сега, когато имате жена и деца.

Той отпусна ръце между коленете си, сплел пръсти.

— Никога не мога да загърбя тази история. Още я обичах, когато тя загина. Макар да ме бе отпратила, не минаваше ден, в който да не мисля за нея. Написах й толкова много писма. И не изпратих нито едно от тях. — Той притвори очи. — Но дори да можех да забравя Кат, никога не бих могъл да забравя Адам. — Той примигна ожесточено и срещна погледа на Карен. — Той е мой син. Кат не ми даваше да го виждам, докато беше съвсем малък, но похитителите го държат надалеч от мен вече двайсет и две години и половина.

— Мислите, че е още жив, така ли? — попита меко Карен.

— Знам, че по-вероятно е той да е загинал само часове след майка си. Но аз съм баща. Не мога да не се надявам, че още ходи някъде по този свят. Че има приличен живот. Така предпочитам да мисля за него.

— Винаги сте били сигурен, че е ваш син — каза Кат. — Въпреки че Кат е отказвала да признае бащинството ви, нито за момент не сте се усъмнили.

Той сключи по-здраво ръце.

— А защо да се съмнявам? Вижте, знам, че връзката ми с Кат беше пред своя край, когато тя забременя. Бяхме се събирали и разделяли половин дузина пъти. По онова време вече почти не се виждахме. Но прекарахме заедно нощта точно девет месеца преди раждането на Адам. После, когато имахме… спорове, я попитах дали е имало някой друг и тя се закле, че не е имало. А Бог ми е свидетел, нямаше никакви причини да лъже. Така погледнато, за нея дори би било по-изгодно да каже, че се е виждала с някой друг. Тогава щях да бъда принуден да призная, че всичко е свършило. Така че на сцената просто не е имало никой друг. — Той разтвори ръце и разпери пръсти. — Той дори имаше моя цвят на косата. Знаех, че е мой син още от мига, когато го видях за първи път.

— Трябва да сте били много разгневен, когато Кат е отказала да признае, че Адам е ваше дете — каза Карен.

— Бях извън себе си от гняв — отвърна той. — Исках да се съдим, настоявах да бъдат направени всички тестове.

— И защо в крайна сметка не се обърнахте към съда? — попита Фил.

Синклер сведе поглед към земята.

— Майка ми ме разубеди — каза той. — Броуди Грант ненавиждаше мисълта, че ние с Кат можем да бъдем заедно. Като се вземе предвид, че е започнал живота си в пълна мизерия в Келти, той имаше извънредно крайни възгледи по въпроса кой би могъл да бъде достоен партньор за дъщеря му. И това със сигурност не би могъл да бъде синът на някакъв служител в имението. Той едва не затанцува от радост, когато се разделихме. — Синклер въздъхна. — Мама казваше, че ако се съдя с Кат за Адам, баща й ще си го изкара на нея и на баща ми. Живеят в къща на територията на имението. Грант навремето обещал на баща ми, че ще могат да останат в нея до края на живота си. Цял живот са работили с ниски заплати, нямат никаква друга осигуровка за старини. Затова си прехапах езика — заради тях. И се махнах, за да не трябва да виждам всеки ден Кат и баща й.

— Знам, че навремето са ви задавали този въпрос, но все пак — минавало ли ви е през ум да си отмъстите на хората, които са съсипали живота ви? — попита Карен.

Лицето, на Синклер се сгърчи, сякаш от болка.

— Ако навремето бях имал някаква идея как да си отмъстя, щях да го направя. Но нямах представа какво бих могъл да направя, а не разполагах и с възможности. Бях на двайсет и пет години, и работех като младши лесничей в едно имение в Австрия. Работех колкото можех повече, през свободното си време учех езика и пиех. Опитвах се да забравя онова, което бях оставил зад себе си. Вярвайте ми, инспектор Пири, мисълта да отвлека Кат и Адам изобщо не се е мяркала в главата ми. Просто нямам такава нагласа. Вие бихте ли се сетили за нещо подобно?

Карен сви рамене.

— Не знам. За щастие никога не съм изпадала в такова положение. Но знам, че ако с мен се бяха отнесли така, както са се отнесли с вас, щях да искам да си го върна по някакъв начин.

Синклер кимна в знак на съгласие и я погледна изкосо.

— Ето какво знам аз. Майка ми винаги е казвала, че най-доброто отмъщение би било да си осигуря хубав живот. И аз се опитах да направя тъкмо това. Имам късмета да обичам работата си и да работя в едно красиво кътче на света. Мога да ловувам, да ходя за риба, да се катеря из планините, да карам ски. Имам щастлив брак и две умни, здрави момчета. Не завиждам никому, най-малко от всички пък на Броуди Грант. Този човек ми отне всичко скъпо. Те двамата с дъщеря му ми причиниха болка. Това не може да се отрече. Но аз изградих живота си наново, и заживях добре. Останаха белези от миналото, но тези тримата — и той посочи жена си и двамата си сина, които се катереха по един затревен насип — ме обезщетиха за много неща.

Беше красива реч, но не успя да убеди докрай Карен.

— Струва ми се, че на ваше място бих го ненавиждала повече.

— В такъв случай е добре, че не сте на мое място. Ненавистта е нездравословно чувство, инспектор Пири. Разяжда човека отвътре като рак. — Той я погледна право в очите. — Има хора, които твърдят, че между рака и омразата има пряка връзка. Не ми се иска да умра от рак.

— Колегите ми са ви разпитвали след смъртта на Кат. Предполагам, че помните ясно тези разговори?

Лицето му се изкриви и за миг пред Карен се мярна проблясък от огъня, който Фъргъс Синклер бе затрупал дълбоко в себе си.

— Да те третират като възможен убиец на жената, която си обичал? Това не се забравя много лесно — каза той, а гласът му зазвуча по-напрегнато от потиснатия гняв.

— Да искаш от някого да представи алиби не означава задължително, че го подозираш — каза Фил. Карен чувстваше, че Синклер му е неприятен и се надяваше това да не провали разговора. — Налага ни се да елиминираме хората от списъка със заподозрените, за да не си губим времето в разпити на невинни. Понякога наличието на алиби е най-бързият начин да изключим някого от картината.

— Може и да е така — каза Синклер и вирна предизвикателно брадичка. — Но навремето аз не го чувствах така. Струваше ми се, че вашите хора полагат дяволски усилия, за да докажат, че не съм бил там, където казвах, че съм бил.

Карен прецени, че е настанал мигът да укроти духовете.

— А случвало ли се е междувременно нещо, което би могло да ни бъде от полза в разследването?

Той поклати глава.

— Как бих могъл да преценя какво би било от полза за вас? Никога не съм се интересувал от политика, още по-малко пък от някакви маргинални анархистки групировки. Хората, с които общувам, не искат революция. — Той се усмихна леко, самодоволно. — Освен ако не става дума за революция в ски дизайна.

— Честно казано, ние не сме на мнение, че извършителите са били анархисти — каза Карен. — Разполагаме с доста информация за хората, които вярват в насилието като средство за постигане на политическите си амбиции. А никой не е чувал за съюз на анархистите в Шотландия — нито преди, нито след този случай.

— Е, те не биха привличали внимание към себе си след това, нали? Не и след като над главите им са висели обвинения в убийство и отвличане.

— Не и под същото име, разбира се. Но те са си тръгнали от тук с един милион паунда в банкноти и диаманти. В днешни пари това би било някъде към три милиона. Ако са се били посветили на политиката, би могло да се очаква, че солидни части от тази сума биха се появили в касите на други радикални групи с подобни цели. Моите предшественици, които са водили случая, са се обърнали към антитерористичните служби на МИ5 с молба за следене на всички подобни групировки, но в продължение на пет години след смъртта на Кат не се е случило нищо подобно. Не е било забелязано внезапно увеличение на средствата при нито една от маргиналните организации на всякакви откачалки. Така че според нас похитителите всъщност не са били политически активисти. Предполагаме, че са били доста по-близки на отвлечените.

Изражението на Синклер беше красноречиво.

— И затова ме повикахте — той не можа да скрие ироничната си усмивка.

— Не е това, което предполагате — отвърна Карен. — Вие не сте тук, защото ви подозираме — тя вдигна ръце в израз на капитулация. — Така и не успяхме да докажем, че сте били някъде близо до местата, където е станало отвличането и където е бил предаден откупът. В банковите ви сметки не са се появявали приходи с недоказан произход. Да, знам, че сте възмутен, задето сме проверявали банковите ви сметки. А не бива да бъдете. Не и ако наистина Кат и Адам означават нещо за вас. Би трябвало да бъдете доволен, че се стараем да си свършим възможно най-добре работата след толкова години. А извършеното от нас до голяма степен ви оневинява.

— Независимо от опитите на Броуди Грант да ви настрои срещу мен.

Карен поклати глава.

— В това отношение може би ви очаква приятна изненада. Но така или иначе, ето какво е основното. Вие сте тук, защото сте единственият човек, който е познавал истински Кат. Тя е приличала прекалено много на баща си; подозирам, че ако бе оживяла, в крайна сметка щяха да станат много близки, просто са били още във фазата на война на поколенията. Майка й е мъртва. По нищо не личи да е имала близки приятелки. Така че единствено вие бихте могли да ми осигурите поглед върху живота на Кат. А според мен именно там се крие и тайната на смъртта й. — Тя прикова Синклер с открития си поглед. — Е, какво да очаквам, Фъргъс? Ще ми помогнете ли?