Владение на мрака

Понеделник, 2 юли 2007 Питърхед

— Броуди Макленън Грант е имал пистолет? — гласът на Карен се извиси почти до писък. — Той е стрелял? И вие не сте включили това в доклада?

— Нямах избор. А пък и по онова време това изглеждаше като добра идея — каза Лосън с циничния тон на човек, цитиращ началниците си.

— Добра идея ли? Тази нощ е загинала Кат Грант. В какъв смисъл това би могло да бъде добра идея? — Карен не вярваше на ушите си. Представата за такова пренебрежение към правилата й беше напълно чужда.

Лосън въздъхна.

— Светът се промени, Карен. Навремето нямаше независими комисии, които да разглеждат оплакванията срещу полицията. Нашата работа не беше подлагана на такъв постоянен и критичен контрол, както вашата сега.

— Очевидно — каза тя сухо, припомняйки си защо той се беше озовал тук. — И все пак — успели сте да прикриете факта, че цивилен е стрелял посред провежданата полицейска операция? Да, няма съмнение, че парите решават доста неща.

Лосън поклати нетърпеливо глава.

— Нещата не опираха само до парите, Карен. Началникът на полицията мислеше и за публичния ни образ. Единствената дъщеря на Грант беше мъртва. Внукът му беше изчезнал. В очите на обществеността той беше жертва. Ако се бяхме опитали да го обвиним за ползване на огнестрелно оръжие, това би изглеждало като дребнава отмъстителност — не можем да заловим истинските престъпници, затова ще притиснем теб — нещо в този смисъл. Всеобщото мнение бе, че няма да помогнем никому с разкриването на факта, че Грант е бил въоръжен.

— Възможно ли е изстрелът на Грант да е убил Кат? — попита Карен и подпря ръце на масата, издавайки глава напред като нападател при игра на ръгби.

Лосън се размърда на стола си, накланяйки се на една страна.

— Беше простреляна в гърба. Прецени сама.

Карен се облегна на стола си — отговорът, до който можеше да стигне сама, не й харесваше, но знаеше, че няма да узнае нищо повече от човека срещу себе си.

— Действали сте като някакви шибани каубои в доброто старо време, а? — В тона й нямаше и следа от възхищение.

— Вършехме си работата — отвърна Лосън. — Обществеността получаваше онова, от което се нуждаеше.

— Очевидно обществеността не е била наясно и с половината от онова, което се е случвало — Карен въздъхна. — Следователно имаме три изстрела, само два, от които са споменати в доклада?

Лосън кимна.

— Макар да не виждам какво променя това.

Той отново се размърда, извръщайки този път тялото си към вратата.

— Има ли още нещо, което би трябвало да знам, а също не присъства в досието по случая? — попита Карен, напомняйки с въпроса си, че тя е човекът, който води разпита.

Лосън отметна глава назад и загледа ъгъла, в който се срещаха стените и таванът. Издиша шумно и издаде устни напред.

— Струва ми се, че няма друго — каза той накрая и сведе отново глава надолу, срещайки уморения й поглед. — През цялото време бяхме убедени, че е Фъргъс Синклер. А междувременно не се е случило нищо, което да промени мнението ми по въпроса.

Кампора, Тоскана

Топлината на тосканското слънце пропъждаше сковаността в раменете на Бел. Тя седеше в сянката на един кестен зад няколкото сгушени една в друга къщички в края на Босколата. Ако наклонеше силно глава, можеше да види едно ъгълче от покрития с керемиди покрив на запустялата вила на Паоло Тоти. Но онова, което виждаше точно пред себе си, беше далеч по-привлекателно. На ниска масичка пред нея имаше кана вино, шише с вода и купа смокини. Край масата седяха основните й източници на информация. Джулия, млада жена с падаща в безредие буйна черна коса и кожа, белязана с червеникави следи от акне — тя правеше ръчно рисувани играчки, предназначени за туристи, в един някогашен свинарник, преустроен и превърнат в работилница; и Рената, русокоса холандка, чийто тен напомняше на сирене гауда — тя работеше като реставратор на непълен работен ден в Националната пинакотека в Сиена. Според Грация, която седеше облегната на дървото и чистеше грах, карабинерите вече били разговаряли с двете жени.

Социалните условности трябваше да се спазват и Бел потискаше нетърпението си, докато жените бъбреха непринудено. Най-сетне Грация придаде необходимата посока на разговора.

— Освен това Бел се интересува и от онова, което се е случило във вилата на Тоти — каза тя.

Рената кимна мъдро.

— Винаги съм знаела, че някой ще дойде да задава въпроси за това — каза тя на съвършения си, отчетлив италиански, който звучеше като компютърно генериран говор.

— Защо? — попита Бел.

— Тръгнаха си толкова внезапно. Бяха си тук и изведнъж изчезнаха — за една нощ — каза Рената.

— Тръгнаха си, без да кажат и дума някому — каза нацупено Джулия. — Направо не ми се вярваше. Дитер уж ми беше гадже, а дори не дойде да се сбогува. Тъкмо аз открих, че са изчезнали. Онази сутрин отидох да пия кафе с Дитер, както правех винаги, когато не им се налагаше да тръгнат прекалено рано за някое представление. И открих, че къщата е празна. Като че ли бяха нахвърляли в караваните всичко, което им е попаднало, и бяха потеглили. Оттогава не съм чувала нищичко за онова копеле Дитер.

— И кога се случи това? — попита Бел.

— В края на април. Имахме планове да прекараме заедно почивните дни през май, но от това не излезе нищо — тази мисъл очевидно все още будеше раздразнение у Джулия.

— Колко души живееха там? — попита Бел. Джулия и Рената започнаха да броят на пръсти. Дитер, Мария, Радо, Силвия, Матиас, Петер, Лука, Урсула и Макс. Смесица от представители на всевъзможни европейски националности. Пъстро сборище, което на пръв поглед не би могло да има нищо общо с Кат Грант.

— Какво правеха те тук? — попита тя.

Рената се ухили.

— Предполагам, би могло да се каже, че са взели назаем къщата. Появиха се миналата пролет с две разнебитени каравани и един голям лъскав кемпер „Уинебаго“ и просто се нанесоха в къщата. Бяха много дружелюбни, много общителни. — Тя сви рамене. — Ние тук, в Босколата, сме донякъде алтернативна общност. Селцето беше почти запустяло през седемдесетте години, когато някои от нас заживяха тук без документи за собственост. Постепенно изкупихме имотите и ги възстановихме във вида, в който ги виждате сега. Така че се отнасяхме с известно разбиране към новите си съседи.

— Сприятелихме се с тях — допълни Джулия. — Карабинерите са откачили, държат се така, като че ли са били някакви престъпници.

— Значи се появиха просто така, без да са идвали и преди? Откъде са научили за съществуването на къщата?

— Преди две години Радо се бил наел да работи в завода за цимент в долината. Той ми разказа, че обичал да се разхожда из гората и тогава се натъкнал на вилата. Така че, когато им се наложило да потърсят място, осигуряващо лесен достъп до основните населени места в тази част на Тоскана, си спомнил за вилата и дошли тук — каза Джулия.

— И с какво точно се занимаваха? — попита Бел, опитвайки се да напипа някаква връзка с миналите събития, около които се въртяха търсенията й.

Рената отговори:

— Имаха куклен театър. — Изглеждаше учудена, че Бел не знае. — С марионетки, от онези, които изнасят улични представления. По време на туристическия сезон имаха постоянна програма. Флоренция, Сиена, Волтера, Сан Джиминяно, Греве, Черталдо Алто. Участваха и във фестивали. Във всеки малък град в Тоскана има по някакъв ежегоден празник — на манатарките, на старите машини за рязане на салами, на едновремешните трактори. Така че „Бур Ест“ даваха представления навсякъде, където можеха да съберат публика.

— „Бур Ест“? Как се пише това? — попита Бел.

Рената й показа.

— Съкратено от Burratinaio Estemporaneo25. Много често импровизираха.

— Плакатът от вилата — черно-бяла рисунка на кукловод с някакви доста странни марионетки — него ли ползваха, за да съобщават за представленията си? — каза Бел.

Рената поклати глава.

— Ползваха го само за специални представления. Аз съм виждала да го ползват само веднъж, когато имаха представление на Задушница в Коле Вал д’Елза. Обикновено ползваха плакати с ярки цветове, с рисунки в стила на комедия дел’арте. Образите от традиционния куклен театър в осъвременен вариант. Такива плакати бяха по-точно отражение на работата им от черно-белия.

— Популярни ли бяха? — осведоми се Бел.

— Струва ми се, че работата им вървеше — каза Джулия.

— В годината, преди да дойдат тук, бяха прекарали лятото в Южна Франция. Дитер казваше, че в Италия се работело по-добре. Според него тук туристите били по-склонни да приемат оригинални идеи, а местното население — по-толерантно. Не печелеха кой знае какви пари, но се справяха. Винаги имаха достатъчно храна на масата и вино в изобилие. И бяха готови да посрещнат дружелюбно всеки посетител.

— Тя е права — намеси се Рената. — Не бяха стиснати. Ако дойдеха на вечеря в нечий дом, задължително канеха домакина на свой ред на вечеря. — Тя изкриви уста, така че едното й ъгълче се смъкна надолу. — В тези кръгове това не е толкова обичайно, колкото бихте предположили. Само говорят за споделяне на притежанията и колективен дух, но в повечето случаи се оказват по-големи егоисти от хората, които презират.

— Като изключим Урсула и Матиас — каза Джулия. — Те се държаха по-настрана. Всъщност не общуваха много с местните, за разлика от останалите.

Рената изсумтя презрително.

— Това е, защото Матиас си беше въобразил, че е техен ръководител — тя наля още вино на всички и продължи: — Тъкмо Матиас бе основател на театралната компания и все още му се нравеше всички да се държат с него като с директор на цирка. А Урсула, жената, с която той ходеше, си беше купила правото на участие в трупата. Беше очевидно, че Матиас прибира и лъвския пай от приходите. Те пътуваха с луксозния кемпер, обличаха се в скъпи дрехи, само че в хипарски стил. Струва ми се, че това беше въпрос на поколения.

— Матиас трябва да е бил петдесетинагодишен, а повечето от останалите бяха много по-млади. Двайсетинагодишни, по-възрастните надали бяха прехвърлили с много трийсетте.

Всичко това беше много интересно, но Бел продължаваше да не вижда никаква връзка със смъртта на Кат Грант и изчезването на сина й. Този тип, Матиас, като че ли беше единственият, който бе достатъчно възрастен, та да може да е бил свързан с онези отдавна отминали събития.

— А този Матиас има ли син? — попита тя.

Двете жени се спогледаха озадачени.

— С него не пътуваше никакво дете — каза Рената. — Не съм го чувала да говори за свой син.

Джулия си взе смокиня и я захапа, тъмнолилавата вътрешност на плода разцъфна и по пръстите й полепнаха семенца.

— Той имаше приятел, който го навестяваше от време на време. Някакъв британец. Той имаше син.

Като всички добри журналисти, и Бел имаше неподлежащ на анализ инстинкт за добрия материал. И този инстинкт сега й подсказа, че се е натъкнала на златна жила.

— На каква възраст беше синът?

Джулия облиза замислено пръстите си.

— На двайсет? Може и да беше малко по-голям, но не много.

В главата на Бел се блъскаха поне дузина въпроси, но тя си разбираше прекалено добре от работата, за да ги изсипе трескаво един след друг. Затова отпи бавно от виното си, а после попита:

— Какво друго си спомняте за него?

Джулия сви рамене.

— Виждала съм го няколко пъти, но само веднъж ме запознаха с него. Името му е Гейбриъл, говореше съвършен италиански. Каза, че бил израснал в Италия, изобщо не помнеше да е живял някога в Англия. Беше студент, но не разбрах къде следваше — нито пък какво. — Тя изкриви лице в гримаса на съжаление. — Жалко наистина, но не проявявах особен интерес към него.

Добре де, в наученото нямаше нищо от решаваща важност, но в него като че ли се криеше някаква възможност.

— Как изглеждаше той?

Джулия доби още по-неуверен вид.

— Трудно ми е да го опиша. Висок, със светлокестенява коса. Доста привлекателен. — Тя смръщи лице. — Не ме бива за тези неща. Какво толкова интересно има в него всъщност?

Рената спаси Бел от необходимостта да отговаря.

— Той беше ли на новогодишното празненство? — попита тя.

Лицето на Джулия се проясни.

— Да, дойде с баща си.

— Тогава може да го има на някоя снимка — каза Рената. После се обърна към Бел. — Бях си взела фотоапарата. Направих десетки снимки през новогодишната нощ. Почакайте да донеса лаптопа си.

Тя скочи на крака и забърза към дома си.

— Ами бащата на Гейбриъл? — попита Бел. — Казвате, че бил британец?

— Точно така.

— А Матиас откъде го познаваше? Да не би и той да е британец?

Джулия се поколеба.

— Мислех го за немец. Двамата с Урсула се бяха срещнали преди доста години в Германия. Но говореше италиански точно като приятеля си. Говорът им звучеше еднакво. Така че може и той да е бил британец, не знам.

— Как се казваше бащата на Гейбриъл?

Джулия въздъхна.

— Май не съм в състояние да ви помогна много. Не си спомням името му, съжалявам. За мен той беше просто някакъв мъж на възрастта на баща ми, нали разбирате? Бях с Дитер и не проявявах никакъв интерес към някакъв старец, преминал петдесетте.

Бел скри разочарованието си.

— Знаете ли какво работи той? Имам предвид бащата на Гейбриъл?

Джулия се оживи, доволна, че знае отговора поне на един от въпросите.

— Художник е. Рисува пейзажи за туристите. Продава ги на две галерии — една в Сан Джиминяно и една в Сиена. Освен това обикаля същите местни празници, на които „Бур Ест“ дават представления, за да продава работите си.

— Така ли се е запознал с Матиас? — попита Бел, опитвайки се да потисне разочарованието си, че бащата на загадъчния Гейбриъл не можеше да бъде завършилият управление на стопанството Фъргъс Синклер. В края на краищата, един художник би бил на място в средите, в които се е движела Кат. Може пък бащата на Адам да е бил някой, когото е познавала от студентските си години. Или човек, с когото се е запознала на някоя изложба, или в някоя галерия, когато се е прибрала в Шотландия. По-късно щеше да има време да проучи тези възможности. А сега трябваше да съсредоточи вниманието си върху Джулия.

— Не, не мисля, че е станало така. Струва ми се, че се познаваха от много по-отдавна.

Докато Джулия казваше това, Рената се върна с лаптопа си.

— За Матиас и бащата на Гейбриъл ли говорите? Странно, те като че ли не се харесваха особено. Не знам защо си мисля така, но такова е убеждението ми. При тях по-скоро беше… нали знаете как човек понякога продължава да поддържа връзка с някого само защото този някой е единственият човек, с когото имат общо минало? Може да не харесваш особено този човек, но той представлява връзката ти с едно минало, което е важно за теб. Понякога става дума за връзка със семейството, понякога просто с един период от време, през който са се случвали важни за теб неща. И ти се иска да не губиш тази връзка. Когато ги виждах заедно, оставах с впечатлението, че ги свързва нещо подобно. — Докато говореше, пръстите й се движеха по клавиатурата, отваряйки папка със снимки. Тя постави лаптопа така, че Джулия и Бел да виждат екрана, после стана и отиде зад тях, привеждайки се напред, за да може да сменя снимките.

Празникът приличаше на повечето празници, на които бе присъствала Бел. Хора, които пиеха, насядали край масите. Хора, които правеха гримаси към обектива. Танцуващи хора. Хора, чиито лица ставаха все по-червени с напредването на времето, погледите им — по-разфокусирани, а движенията — по-некоординирани. Двете жени от Босколата се кискаха и даваха пояснения, но нито една от двете не успяваше да открие на снимките Гейбриъл или баща му.

Бел почти бе изгубила надежда, когато Джулия внезапно подвикна и посочи към екрана.

— Ето! Това е Гейбриъл, там, в ъгъла!

Снимката не беше кой знае колко ясна, но Бел беше убедена, че не й се привижда. Разликата във възрастта беше около петдесет години, но не беше никак трудно да се открие прилика между това момче и Броуди Грант. Чертите на Кат са били женска версия на впечатляващата физиономия на баща й. Колкото и невероятно да беше, едно близко подобие на оригинала я гледаше от снимките от новогодишното тържество на хора, нанесли се незаконно в някаква запустяла къща в Италия. Същите дълбоко хлътнали очи, орлов нос, волева брадичка и характерната гъста грива на главата — само че не сребриста, а руса. Тя бръкна в чантата си и извади флашка.

— Мога ли да направя копие на тази снимка? — попита тя.

Рената я изгледа замислено.

— Не отговорихте, когато Джулия ви попита защо се интересувате от това момче. Може би е редно да отговорите сега.

Ийст Уиймс, Файф

Ривър смъкна плътните си работни ръкавици и изправи гръб, полагайки усилие да не изпъшка. Проблемът да работиш редом със студентите се криеше в това, че не биваше да проявява слабост. Безспорно, те бяха с около десетилетие по-млади от нея, но Ривър беше твърдо решена да покаже, че не е в по-лоша форма от тях. Затова те можеха да се оплакват, че ръцете и гърбовете ги болят от пренасянето на дребни и едри отломки, но тя трябваше да продължава да се държи като супер жена. Подозираше, че успява да заблуди единствено себе си, но това не променяше нищо. Трябваше да поддържа заблудата в името на представата, която си бе изградила за самата себе си.

Тръгна към другия край на пещерата, където трима студенти пресяваха ситните камъчета и пръстта, които се освобождаваха при разместването на едрите камъни. Досега не се бяха натъкнали на нищо, представляващо интерес от съдебномедицинска или археологическа гледна точка, но ентусиазмът им като че ли не беше намалял. Ривър си спомняше своите ранни занимания на терен; как дори самият факт, че участваш в работа по реален случай, осигуряваше достатъчно приятно вълнение, което да надделее над досадата от една еднообразна и на пръв поглед безплодна работа. Виждаше собствените си реакции, отразени в действията на тези студенти, и изпитваше задоволство от убеждението, че и тя има известен принос за това следващото поколение съдебномедицински анализатори да съзнават, че техен дълг е да говорят от името на мъртвите.

— Има ли нещо? — попита тя, когато се появи от сенките в ярката светлина, в която те се бяха скупчили над работата си.

Те заклатиха глави и замърмориха отрицателно. Един от студентите от магистърските програми вдигна глава.

— Ще стане интересно, когато бачкаторите разчистят камъните.

Ривър се ухили.

— Внимавай антрополозите ми да не чуят, че ги наричаш „бачкатори“ — тя хвърли към студентите поглед, изпълнен със симпатия. — Ако всичко е наред, до края на следобеда ще са разчистили по-голямата част от падналите камъни.

Всички бяха останали доста учудени, когато установиха, че дебелината на стената от нападали камъни не надвишава няколко фута. Ривър знаеше от опит, че такива срутвания в пещери обикновено задръстват проходите в голяма дълбочина. Разсадът трябваше да се разрасне значително, преди да достигне до критична точка и да стане причина един стабилен дотогава таван да рухне. Затова, когато срутването се случеше, то повличаше големи скални маси. Но този случай беше различен. И това го правеше действително много интересен.

Вече бяха успели да смъкнат изцяло горните седем — осем фута от купчината камъни. Някои от по-смелите студенти се бяха изкатерили по стената от камъни, за да надникнат от другата страна, докато Ривър бе излязла, за да донесе пайове и сандвичи за обяда им. После казаха, че от другата страна всичко изглеждало чисто — имало само няколко големи камъка, които вероятно са се били изтърколили встрани от общата купчина.

Ривър излезе навън, за да проведе няколко телефонни разговора; вдишваше с наслада соления въздух, приемайки го като допълнително възнаграждение за усилията си. Тъкмо бе приключила разговора си със секретарката на катедрата, когато един от студентите излезе тичешком от тесния вход на пещерата.

— Доктор Уайлд! — извика той. — Елате да видите какво открихме!

Кампора, Тоскана

Бел се беше постарала разказът й да прозвучи така, че да предизвика възможно най-силна емоционална реакция. Ако се съдеше по зашеметеното мълчание на Рената и Джулия, като че ли беше постигнала целта си.

— Това е толкова тъжно! Бих била съсипана, ако такова нещо се случеше в моето семейство — каза накрая Джулия, навлизайки в положението като жена, отгледана със сапунени сериали и списания, посветени на живота на знаменитостите. — Горкото бебенце!

Рената беше по-обективна.

— И вие мислите, че Гейбриъл може да е това дете?

Бел сви рамене.

— Нямам представа. Но този плакат е първата сигурна следа във връзка със случая, появила се след повече от двайсет години. А при това Гейбриъл прилича удивително много на дядото на изчезналото дете. Може би просто така ми се иска, но все пак се питам дали не сме попаднали на следа.

Рената кимна.

— Следователно трябва да ви помогнем по всички възможни начини.

— Няма да разговарям отново с карабинерите — заяви Джулия. — Свине такива!

— Ей! — възрази Грация, откъсвайки се от чистенето на грах. — Не обиждай свинете. Нашите прасета са удивителни същества. Интелигентни и полезни — за разлика от карабинерите.

Рената протегна ръка.

— Дайте ми флашката. Няма смисъл да се разговаря с карабинерите, защото те не се интересуват от този случай. Не и така, както се интересувате вие. Не както се интересува засегнатото семейство. Затова трябва да споделим всичко именно с вас. — Тя копира бързо снимката на флашката на Бел. — А сега да видим дали разполагаме с още снимки на Гейбриъл и баща му.

Когато приключиха, бяха успели да открият още три снимки, на които се виждаше Гейбриъл, но нито една от тях не беше по-ясна от първата. Рената успя да открие и две снимки на баща му — едната в профил, на другата половината му лице беше скрито от главата на друг човек.

— Как мислите, дали още някой има снимки от тази вечер? — попита Бел.

Двете жени явно се съмняваха.

— Не помня някой друг да е снимал — каза Рената. — Но все пак, с тези мобилни телефони, кой знае? Ще поразпитам.

— Благодаря. Също така би било от полза да се осведомите дали още някой не познава Гейбриъл и баща му.

Бел взе скъпоценната флашка. При първа възможност щеше да я изпрати на един колега, който се бе специализирал в изчистването на правени незабелязано снимки на разни величия, на които се виждаше как те правят неща, които не би трябвало да правят, с хора, с които не би трябвало да си имат работа.

— Имам по-добра идея — каза Грация. — Защо да не донеса тук довечера едно прасе? Можем да го изпечем на шиш и да повикаме всички. Парче хубаво свинско печено и няколко чаши вино ще ги накарат да разкажат всичко, което знаят за този Гейбриъл и за баща му.

Рената се усмихна и вдигна чашата като за наздравица.

— Пия за това. Но те предупреждавам, Грация, че печеното прасе може да отиде на вятъра. Този човек като че ли не беше особено общителен. Не помня да е разговарял много с когото и да било от присъстващите на новогодишното празненство.

Грация прибра изчистения грах и го изсипа в една найлонова торба.

— Няма значение, това е добър повод да прекараме една приятна вечер със съседите си. Бел, тук ли ще останеш, или да те закарам нагоре?

Сега, когато възникна възможност да поклюкарства с всички жители на селцето, Бел вече не възприемаше задачата си като особено спешна.

— Ще се прибера сега с теб, а с вас, момичета, ще се видим по-късно — каза тя и допи виното си.

— А не ви ли интересува кръвта? — попита Джулия.

Бел, която тъкмо ставаше от стола си, едва не падна.

— Искате да кажете, кръвта на пода? — попита тя.

— О, значи знаете — каза разочаровано Джулия.

— Знам, че имаше петно от кръв на пода в кухнята — отвърна Бел. — Но не знам нищо повече.

— В петък, след като карабинерите си заминаха, ние отидохме да се поогледаме — каза Джулия. — И видяхме, че кървавото петно изглежда по-различно в сравнение с първия път, когато го видяхме — в деня, след като те си заминаха.

— В какъв смисъл по-различно?

— Сега кръвта е ръждивокафява и се е просмукала в камъка. Тогава петното беше яркочервено и лъскаво — сякаш кръвта беше съвсем прясна.

— И вие не се обадихте на полицията? — Бел се постара да прикрие недоумението си.

— Не беше наша работа — отвърна Рената. — Ако хората от „Бур Ест“ са били на мнение, че трябва да се обадят в полицията, биха го направили — тя сви рамене. — Знам, че това ви се струва странно, и ако се беше случило в Холандия, и аз се съмнявам, че бих решила да не предприемам нищо. Но тук нещата стоят по-различно. Няма човек с леви убеждения, който да вярва на полицията. Нали видяхте как действаше италианската полиция по време на срещата на Г-8 в Генуа, как се отнасяше с протестиращите? Джулия поразпита някои от хората тук дали според тях трябва да се обади в полицията и всички бяхме единодушни, че единственото, което би постигнала, би било да даде на ченгетата повод да обвинят хората от кукления театър, независимо от това, което се е случило в действителност.

— Така че решихте просто да не му обръщате внимание?

Рената сви рамене.

— Петното беше в кухнята. Кой би могъл да каже дали кръвта не е животинска? Това не ни засягаше.

Къркалди

Карен шофираше бавно по улицата, следейки номерата на къщите. За първи път отиваше на гости в новия дом на Фил Пархатка в центъра на Къркалди. Той се беше нанесъл там преди три месеца; все обещаваше да покани колегите си в новото жилище, но досега това не се беше случило. Навремето Карен бе таила мечти един ден двамата да си купят къща заедно. Но го беше преболедувала. Мъж като Фил никога не би се почувствал привлечен към някаква набита дребна женица като нея, особено пък след като последното повишение я постави в ръководна позиция по отношение на него. Имаше мъже, на които идеята да спят с шефа би им се понравила, но Карен чувстваше инстинктивно, че това не се вписва в сексуалните фантазии на Фил. Така че тя предпочете, вместо да се отдава на онова, което наричаше „момински копнежи“, да поддържа приятелството и близкото сътрудничество в работата, които ги свързваха. Ако се налагаше да се примири с бъдещето си на стара мома-кариеристка, би могла поне да се постарае кариерата да бъде колкото е възможно по-удовлетворяваща.

Част от рецептата за удовлетворяваща работа бе нуждата от човек, на когото да изпробва идеите си. Нито един криминалист не би могъл да обхване самостоятелно цялата картина на едно сложно разследване. Всеки имаше нужда от довереник, който да вижда нещата от различен ъгъл и да бъде достатъчно интелигентен, за да формулира ясно тези различия във възприятията. Това беше особено важно при работата по студени досиета, при която, вместо да ръководи многоброен екип, старшият офицер често разполагаше само с един-двама души. А тези редови служители обикновено нямаха необходимия опит, за да бъде приносът им толкова ценен, колкото тя би желала. За Карен Фил отговаряше на всички изисквания. А ако се съдеше по това колко често самият той обсъждаше случаите си с нея, в това отношение чувствата бяха взаимни.

Те обикновено се съветваха в офиса или избираха тихо ъгълче в някоя кръчма, еднакво отдалечена от неговото и нейното жилище. Но когато му се обади на връщане от Питърхед, той вече беше пил две чаши вино.

— Може и да съм в законните граници, но работата ще е на косъм — каза той. — Защо не дойдеш у нас? Тъкмо ще ми помогнеш да избера завеси за дневната.

Карен видя номера, който търсеше, и паркира колата напряко на алеята, която водеше към къщата на Фил. Тя не излезе веднага, водена от навика си на ченге да огледа обстановката, преди да напусне колата. Улицата беше тиха, непретенциозна, застроена с къщи близнаци — масивни и видимо все още толкова солидни, колкото са били, когато са били построени, в края на деветнайсети век. Алеите, които водеха към къщите, бяха посипани с чакъл, в дворовете имаше спретнати цветни лехи. Прозорците на горните етажи, където обикновено спяха децата, бяха със спуснати завеси от плътни материи, които трябваше да изолират упоритата дневна светлина. Карен си спомни колко трудно й беше да заспива в дългите летни вечери, когато беше малка. Но тогава завесите на нейната спалня бяха от тънка материя. Пък и улицата, на която живееха, беше оживена, от кръчмата на ъгъла долитаха музика и шум от разговори. Не като в този квартал. Трудно беше да се повярва, че центърът на градчето е само на пет минути път от тук. Човек имаше чувството, че се е озовал в някое от далечните предградия.

Чул шума на колата й, Фил вече бе отворил вратата, още преди Карен да се измъкне от седалката зад волана.

Очертан на фона на светлината, силуетът му изглеждаше по-едър. Небрежната му поза съдържаше естественото предупреждение, което отправя пазачът на вратата към всеки, който се опитва да премине през нея — стоеше облегнат с една ръка на рамката на вратата, с кръстосани крака и глава, наклонена на една страна. Но в изражението му нямаше нищо заплашително. Кръглите му, тъмни очи примигваха добродушно срещу светлината, усмивката очертаваше гънки по бузите му.

— Заповядай — поздрави я той и отстъпи назад, за да може тя да влезе.

Карен се озова в съвършено копие на традиционно обзаведено антре на викторианска къща — еднообразието на квадратните плочи от теракота бе разчупено от ромбове е бяла, винена и синя глазура.

— Много приятно — каза тя, забелязвайки очертания цокъл с релефни тапети.

— Приятелката на брат ми е специалист по история на архитектурата. Преора всичко тук, и докато приключи с къщата, тя вероятно ще прилича на някакъв шибан музей, защитен от Националния тръст за съхранение на архитектурните паметници — измърмори шеговито Фил. — В края на антрето завий надясно.

Когато влезе в стаята, Карен избухна в смях.

— Господи, Фил! — изкиска се тя. — „И убиецът е полковник Мъстард26, извършил е убийството с парче оловна тръба в библиотеката“. Би трябвало да си облечен с домашен халат, не с тениска на „Райт Роувърс“27.

Той сви примирено рамене.

— Човек трябва да може да види и смешната страна на нещата. Аз, едно ченге, да живея в обстановка, наподобяваща до съвършенство фона, на който се развиват криминалните романи от типа на „Трупът в библиотеката“ — той махна с ръка към библиотечните шкафове от тъмно дърво, бюрото с плот, покрит с кожа, и дълбоките кресла, поставени от двете страни на пищно украсената камина. Беше ясно, че стаята поначало не е била голяма, но сега вече изглеждаше подчертано претрупана. — Тя твърди, че господарят на дома би избрал такава обстановка за себе си.

— В къща с такива размери? — попита Карен. — Може би, ако е страдал от мания за величие. Освен това не ми се вярва, че би избрал шотландско каре като десен за килима.

Иронията в тона й накара ушите му да порозовеят.

— Доколкото разбирам, това било някакъв постмодерен ироничен акцент. — Фил повдигна скептично вежди. — Все пак, не всичко е такова, каквото изглежда на пръв поглед — допълни той по-жизнерадостно и започна да опипва една от книгите. Част от единия стенен шкаф се плъзна встрани и разкри екрана на плазмен телевизор.

— Слава богу — отбеляза Карен. — Вече бях започнала да си, задавам въпроси. Не прилича много на старата ти квартира, а?

— Струва ми се, че вече надраснах начина на живот на тийнейджърите с шумните коли — отвърна Фил.

— Смяташ, че е време да улегнеш?

Той сви рамене и избегна погледа й.

— Може би — посочи й едното кресло и се отпусна в другото.

— Е, как мина разговорът ти с Лосън?

— Лосън се е променил, при това не към по-добро. Сега, докато се прибирах, мислех за него. Винаги е бил костелив орех, но докато открихме какви ги е вършил всъщност, винаги съм вярвала, че поне мотивите му са били правилни, разбираш ли? Но онова, което ми разказа днес… Не знам. Имах чувството, че той като че ли се възползва от възможността да ме накара да се почувствам зле.

— Какво искаш да кажеш? Какво ти разказа?

Карен вдигна ръка.

— След малко ще стигна и до това. Предполагам, че просто имам нужда да се разтоваря от напрежението. Имах чувството, че ми разказа онова, което е направил, от чисто злорадство. Защото знае, че това ще опетни доброто име на полицията, а не от желание да ни помогне да разберем какво се е случило с Кат и Адам Грант.

Докато Карен говореше, Фил извади своя пакет пурети и запали една. Хрумна й, че напоследък почти не го беше виждала да пуши. Пушенето беше забранено на толкова много места. Познатият сладникаво-горчив аромат нахлу в ноздрите й, действайки й странно успокояващо след изминалия ден.

— Има ли значение какви са мотивите му? — попита Фил. — Стига онова, което е казал, да е вярно?

— Може би не. А се оказа, че бе в състояние да сподели нещо много интересно. Нещо, което хвърля напълно различна светлина върху събитията през нощта, когато е загинала Кат Грант. Оказва се, че не само ченгетата и похитителите са били въоръжени през онази нощ. Нашият стълб на обществото, сър Бродерик Макленън Грант, също е имал пистолет. И го е използвал.

Фил зяпна, димът от устата му се изви нагоре във въздуха.

— Грант е имал оръжие? Занасяш се. И как така научаваме за това едва сега?

— Лосън твърди, че настояването това да не се споменава дошло от високите етажи. Грант бил жертва, нямало да направят никому услуга, ако му предявели обвинение. Лошо било за имиджа на полицията, и всякакви подобни дивотии. — Карен измъкна една папка от чантата си, и извади от нея схемата на местопрестъплението, начертана от съдебномедицинския екип, работил по случая навремето, и я разгъна между себе си и Фил. После обясни кой къде е стоял и накрая попита: — Ясно ли е?

Фил кимна.

— Е, какво се е случило според теб? — каза Карен.

— Светлината е изгаснала, нашият човек е стрелял, но не е улучил, после зад Кат се разнесъл още един изстрел — и това е изстрелът, който я е убил.

Карен поклати глава.

— Според Лосън не е така. Той твърди, че Кат се опитвала да издърпа сака с парите от ръцете на майка си. Успяла да го вземе и понечила да се обърне. И тогава Грант извадил пистолета си и настоял да види Адам. Светлината угаснала, Грант стрелял. Разнесъл се и втори изстрел, някъде зад Кат. И чак тогава детектив Армстронг стрелял, но не улучил.

Фид кимна, обмисляйки чутото.

— Добре — каза той бавно. — Но не виждам как това променя нещата.

— Куршумът, който е убил Кат, я е ударил в гръб и е излязъл през гърдите й. Паднал е в пясъка. Така и не успели да го открият. Раната не отговаряла на оръжието, с което стрелял Армстронг, поради което, като се има предвид, че пистолетът на Грант не бил споменат никъде, за пред обществеността е имало едно-единствено възможно обяснение — че похитителите са убили Кат. От което следвало, че сега вече полицията преследвала убийци.

— О, по дяволите — изпъшка Фил. — И, разбира се, това е елиминирало тотално всяка възможност да бъде върнат Адам. Тези хора са знаели, че ги чакат доживотни присъди, след смъртта на Кат в това не е можело да има съмнение. Имали са торба пари, детето също е било с тях. Изключено е било да рискуват втора конфронтация с Грант. Решили са да потънат в нощта. А Адам за тях е бил само бреме. Нямал е никаква стойност — жив или мъртъв.

— Именно. А ние и двамата знаем в каква посока се накланят везните в такъв случай. Но има и още. Аргументите винаги са гласяли, че естеството на раната и фактът, че Кат е застреляна в гръб, доказват категорично, че това е дело на похитителите. Но според Лосън фаталният изстрел може да е дошъл и от пистолета на Грант. Той твърди, че Кат вече се е обръщала, за да тръгне обратно към похитителите в момента, когато светлината угаснала. — Тя изгледа потиснато Фил. — Възможно е Грант да е убил собствената си дъщеря.

— А за да прикрие този факт, се е лишил от възможността да си върне внука — Фил дръпна силно от пуретата. — Ще разговаряш ли за това с Броуди Грант?

Карен въздъхна.

— Не виждам как бих могла да го избегна.

— Може би е редно да оставиш Макарона да се оправя с това?

Карен се разсмя с искрена наслада.

— Каква радост би било това за мен! Но ти знаеш не по-зле от мен, че Макарона би скочил от някоя висока сграда, само и само за да избегне тази конфронтация. Не, ще трябва аз лично да се изправя срещу него. Но не съм сигурна, че знам как точно да проведа този разговор. Може би ще изчакам, докато разбера какво ще открият италианците — да видя дали няма да има с какво да подсладя горчивия хап. — Преди Фил да отговори, телефонът й иззвъня. — Проклето нещо — изръмжа тя, докато го вадеше. Но после прочете какво пишеше на екрана и се усмихна. — Здравей, Ривър — каза тя. — Как върви работата?

— Забележително добре — каза с пукане и съскане гласът на Ривър в ухото й. — Слушай, трябва да дойдеш тук.

— Какво? Да не би да сте открили нещо?

— Връзката е отвратителна, Карен. Най-добре ще е веднага да тръгнеш насам.

— Добре. След двайсет минути ще бъда при вас. — Тя изключи телефона. — Събувай пантофите, Шерлок. Майната му на Броуди Грант. Добрата доктор Уайлд има нещо за нас.

Босколата

Бел трябваше да признае, че Грация умее да създава идеалната обстановка за развързване на езици. Докато слънцето потъваше бавно зад далечните хълмове и светлините на средновековните градчета по тях обсипваха склоновете като шепи разпилени скъпоценности, жителите на Босколата хапваха с наслада сочно свинско, съпроводено от купчини картофи, печени на бавен огън, ухаещи на чесън и розмарин, и купи салата от домати, изобилно подправена с босилек и естрагон. Хората от Босколата бяха осигурили бутилки от местното вино, а за случая Маурицио беше добавил към тях и от своето домашно vin santo28.

Съзнанието, че това неочаквано празненство се организираше в чест на Бел, караше хората да се отнасят добронамерено с нея. Тя се движеше сред тях, бъбреше за най-различни неща, но в крайна сметка винаги насочваше разговора към кукловодите, които се бяха нанесли да живеят в изоставената къща на Паоло Тоти. Постепенно започна да съставя наум профилите на хората, живели там. Радо и Силвия, косовски сърбин и словенка, талантливи майстори на кукли. Матиас, основателят на театралната компания, който сам проектирал и изработвал декорите. Приятелката му, Урсула, организирала програмата им и помагала с пари, за да потръгнат нещата Мария и Петер от Австрия, главните кукловоди, водели със себе си тригодишната си дъщеря, която били решили твърдо да държат настрана от стандартната общообразователна система. Дитер, отговорникът за озвучаването и осветлението, бил швейцарец. Лука и Макс, също кукловоди, отговаряли за по-второстепенните марионетки, вършели по-голямата част от черната работа и получавали правото на собствено представление, когато някой по-специален ангажимент съвпадал с датите на обичайните им изяви.

А имало и гости. Стана ясно, че те не били малко. Гейбриъл и баща му не се отличавали по нищо от останалите, като изключим това, че бащата очевидно бил по-скоро приятел на Матиас, отколкото на цялата компания. Не бил особено общителен. Държал се учтиво, но никога не откровеничел. Относно името му мненията се разминаваха. Едни твърдяха, че се казвал Дейвид, други — Даниъл, а трети — Дарън.

С напредването на вечерта Бел започна да се пита дали спонтанната й реакция на снимката, която й показа Рената, има някакво основание. Всичко останало изглеждаше крайно несигурно. И тогава, тъкмо когато си беше наляла чаша vin Santo и бе напълнила шепата си с бадемови бисквити, едно момче се промъкна боязливо към нея.

— Нали вие сте жената, която се интересува от „Бур Ест“? — измънка то.

— Точно така.

— И от онова момче, Гейб?

— А какво знаеш ти за тях? — попита Бел, сядайки по-близо до него, опитвайки се да го привлече с усещането за съзаклятничество.

— Той беше тук точно в деня, преди да избягат.

— Гейбриъл ли имаш предвид?

— Точно така. Не съм казвал нищо за това преди, защото се предполагаше, че е трябвало да съм на училище, ама аз не бях, нали разбирате.

Бел го потупа по ръката.

— Можеш да ми вярваш, разбирам те напълно. И аз не си падах много по училището. Има много по-интересни неща за вършене.

— Ами да. Та така, аз бях в Сиена и видях Матиас да излиза от гарата заедно с Гейб. Матиас беше заминал за някъде, нямаше го два дни. Нямах някакво по-интересно занимание, затова реших да ги проследя. Отидоха на паркинга при Порта Романа и излязоха от там с микробуса на Матиас.

— Разговаряха ли? Създаваха ли впечатление, че са в приятелски отношения?

— Изглеждаха доста смачкани. И двамата ходеха с приведени глави и почти не разговаряха. Но не мога да кажа, че са изглеждали скарани. По-скоро и двамата бяха ядосани от нещо.

— А после видя ли ги отново, тук?

Момчето сви рязко рамене.

— Така и не ги видях повече. Но когато се върнах, микробусът на Матиас беше тук. Другите бяха отишли чак в Гросето, където щяха да изнасят специално представление. Това е на два часа път с кола от тук — затова вече бяха заминали, когато си дойдох. Предположих, че Матиас и Гейб са във вилата — момчето й отправи нахална усмивка. — Кой знае какво са правили.

Бел си каза, че ако се съдеше по кръвта на пода, каквото и да са правили, то не е било свързано с удоволствия, каквито вероятно си представяше този лишен от въображение млад човек. Въпросът всъщност беше чия бе тази кръв. Дали хората от „Бур Ест“ бяха побягнали, защото, когато са се прибрали, са открили водача си в локва от собствената му кръв? Или пък са се разбягали, защото ръцете на водача им са били изцапани с кръвта на Гейбриъл?

— Благодаря — каза тя на момчето, обърна му гръб и напълни отново чашата си, която, кой знае как, се беше оказала празна. Сведенията, получени от момчето, й дадоха богат материал за размисъл. Матиас отсъствал два дни. После се върнал заедно с Гейбриъл. И после двамата са били известно време сами във вилата. На другата сутрин се оказало, че цялата трупа си е плюла на петите, при това бързо, оставяйки след себе си същите плакати като онези, които преди години бяха ползвали хората, подписвали се като „Съюз на анархистите в Шотландия“, и едно голямо петно кръв на пода.

Не беше необходимо да имаш кой знае какви способности на криминалист, за да прецениш, че се е случило нещо ужасно. Но с кого? И най-вече, защо?

Ийст Уиймс

„Лято в Шотландия“, мислеше си Карен с горчивина, докато слизаше с усилие надолу по пътеката към Пещерата на Тана. Беше девет часа вечерта, но още не се беше смрачило, за сметка на това упоритият дъждец се просмукваше до костите й и комарите хапеха като за последно. Виждаше цял облак от тях около главата на Фил, докато го следваше надолу към брега. Беше убедена, че сега хапят по-лошо, отколкото когато беше дете. Да му се не види глобалното затопляне. Гадините ставаха по-зли, а времето — по-лошо.

Когато пътеката стана вече равна, тя видя двама от студентите на Ривър да пушат, сгушени под една надвиснала скала. Може би, ако застанеше така, че димът от цигарите да се носи към нея, той щеше да пропъди комарите? Зад тях Ривър крачеше напред-назад, притиснала телефона към ухото си, дългата й, тъмна коса беше вързана на опашка, промушена през отвора на бейзболната й шапка. Но онова, което накара Карен да потръпне, не беше дъждът, а белотата на работния гащеризон за еднократна употреба, който бе навлякла Ривър. Антроположката се обърна, видя я и незабавно прекъсна разговора си.

— Тъкмо предупреждавах Юан да не разчита, че ще ме види у дома през следващите няколко дни — каза тя унило.

— Та какво си намерила? — попита направо Карен, пренебрегвайки всякакви встъпителни учтивости поради съзнанието за спешност.

— Влезте и ще ви покажа.

Последваха Ривър в пещерата. Работното осветление изпъстряше вътрешността с абстрактни мотиви от светлини и сенки, към които окото трябваше първоначално да се адаптира. Екипът, натоварен с разчистването на камъните, временно беше спрял работа и сега всички седяха наоколо, ядяха сандвичи и пиеха безалкохолни напитки от кутии. Карен и Фил незабавно привлякоха интереса им и те така и не откъснаха погледи от ченгетата.

Ривър ги отведе до мястото, където каменопадът беше блокирал прохода, водещ навътре в скалата. Почти всички малки и големи камъни бяха вече отместени, откривайки тесен отвор. Ривър плъзна яркия лъч на фенера си по останалите дребни камъни, показвайки им, че стената от паднали камъни всъщност е била дебела не повече от четири фута.

— Бяхме много учудени, когато установихме колко тясно място покрива каменопадът. Очаквахме да е задръстил всичко на двайсетина фута навътре, или дори повече. Това събуди подозренията ми още от самото начало.

— Какво искате да кажете? — попита Фил.

— Не съм геолог, но доколкото знам от колегите си от геолого-географския факултет, е необходимо много силно напрежение, за да бъде предизвикано естествено срутване. Когато мините са функционирали и тук постоянно са копали под земята, това е предизвиквало сериозни напрежения в скалната маса отгоре, които биха могли да предизвикат напуквания и каменопади. Подобна степен на напрежение в земните пластове може да предизвика срутвания на таваните в стари пещери като тази. Те съществуват от осем хиляди години. Не биха рухнали без особена причина. Но когато се стигне до срутване, то е все едно да извадиш ключовия камък от мост. Срутването обхваща голяма площ. — Докато говореше, Ривър продължаваше да мести лъча на фенера, показвайки, че от двете страни на срутването таванът на пещерата е учудващо незасегнат. — От друга страна, ако човек си разбира от работата, малко количество експлозив може да предизвика контролирано срутване, което да засегне относително малка територия. — Тя погледна Карен с повдигнати вежди. — Такива неща се правят постоянно в мините.

— Искаш да кажеш, че това срутване е предизвикано умишлено? — попита Карен.

— За да получиш категоричен отговор, ти е необходим експерт, но основавайки се на ограничените си познания по този въпрос, бих казала, че нещата изглеждат така. — Тя се обърна рязко и насочи лъча на фенера към една част на пещерната стена на височина около пет фута. В скалата се виждаше дупка с приблизително конусовидна форма, червеникавият пясъчник наоколо беше зацапан от черни петна. — Това ми прилича на дупка за поставяне на взрив — каза Ривър.

— Да му се не види — каза Карен. — И сега какво?

— Ами когато аз видях това тук, реших, че трябва да се придвижваме много внимателно, след като веднъж успеем да разчистим пътека през падналите камъни. Затова си сложих гащеризона и се промуших сама от другата страна. Проходът е дълъг около три метра, после се разширява в едно доста обширно пространство — може би четири на пет метра. — Ривър въздъхна. — Обработката ще е ужасно гадна работа.

— Значи причина за обработка има? — осведоми се Фил.

— О, да. Има. — Тя насочи лъча на фенера към краката им. — Нали виждате, тук подът е просто утъпкана пръст. Във вътрешното помещение, вляво, земята е разровена. Правен е опит да се утъпче, но текстурата беше видимо различна от тази на пръстта в останалата част на пода. Поставих вътре няколко лампи и камера, и започнах да копая. — Гласът на Ривър зазвуча хладно и сдържано. — Не ми се наложи да копая много надълбоко. На около шест инча дълбочина открих череп. Не съм го местила. Исках да видите всичко, както си е, преди да предприема каквото и да било — тя им махна с ръка, подканвайки ги да се отдръпнат от купчината паднали камъни. — Ще ви трябват гащеризони — допълни тя и се обърна към студентите. — Джаки, можеш ли да ми намериш гащеризони и калцуни за инспектор Пири и детектив Пархатка?

Когато се облякоха, Ривър им обясни какви са възможностите. Всичко се свеждаше до два варианта — или да оставят студентите да продължат работа под прекия контрол на Ривър, или да докарат полицейски специалисти по обработка на местопрестъпления.

— Решението е ваше — каза Ривър. — А аз бих казала, че ние гарантираме не само по-ниски разходи, но и че моите хора са обучавани по-скоро от вашите. Не знам какво е нивото на познанията на вашите хора в областта на археологията и антропологията, но бих казала, че сравнително малобройна полиция като тази на Файф надали поддържа екип от висококвалифицирани специалисти.

Карен й хвърли един от онези погледи, с които принуждаваше подчинените си да се чувстват като малки деца.

— Откакто съм на работа в полицията тук, не сме имали подобен случай. Но всеки път, когато нещо излезе извън границите на рутинната работа, ползваме външни специалисти. Важното за нас е събраните доказателства да бъдат признати в съда. Знам, че ти можеш да бъдеш представена като квалифициран експерт, за да дадеш показания, но това не важи за студентите ти. Ще се наложи да обсъдя въпроса с Макарона, но ми се струва, че би трябвало да продължим да работим с вас. Ще се наложи работата ви да бъде следена от две видеокамери, които ще бъдат включени през цялото време, и ти ще трябва да присъстваш постоянно, докато студентите работят. — Тя закопча гащеризона си, доволна, че Джаки й е избрала достатъчно голям размер, който да побере едрото й тяло. Колегите от отдела за обработка на местопрестъпленията невинаги проявяваха такава учтивост. Тя ги подозираше, че го правят нарочно, за да я накарат да се почувства неудобно на място, което приемаха за своя територия. — Да отидем да погледнем тогава.

Ривър подаде на двамата по един фенер.

— Не съм маркирала с лента пътека, по която трябва да се минава — каза тя и прикрепи към челото си лампа. — Просто се опитвайте да вървите колкото е възможно по-вляво.

Последваха подскачащата светлина на лампата на челото й и потънаха в мрака. Карен хвърли един последен поглед през рамо, но не можа да види нищо зад силуета на Фил. Когато прекосиха останките от каменопада, въздухът се промени, соленият му морски вкус бе изместен от слаб лъх на застояло, примесен с по-острата миризма от стари изпражнения на птици и прилепи. Приглушената светлина някъде пред тях показваше, че там е прожекторът на камерата, която още работеше.

Ривър спря, когато разстоянието между стените започна да се разширява и те се озоваха в просторно помещение. Светлината от нейната лампа, подпомогната от светлината на камерата, разкри малка част от пръстения под, където пръстта беше изровена, така се бе образувала плитка вдлъбнатина. На фона на червеникавокафявата пръст се открояваха с мътната си белота добре познатите очертания на човешки череп.

— Ти беше права — каза тихо Фил.

— Нямаш представа доколко това не ме радва — каза потиснато Карен, оглеждайки в подробности това, което виждаше пред себе си. Обърна се, за да събере мислите си. — Горкият нещастник, който и да е той.