Владение на мрака

Понеделник, 25 юни 2007 Единбург

Беше девет и десет, понеделник сутринта, а Миша вече се чувстваше изтощена. По това време трябваше да е в детската болница, да се занимава с Люк. Да играе с него, да му чете, да убеждава терапевтите да разширяват заниманията си с него, да обсъжда плановете за лечение с лекарите, да влага цялата си енергия в опитите си да ги убеди, че синът й може да бъде спасен. А ако имаше възможност да бъде спасен, те всички бяха длъжни да не го лишават и от най-дребната трохичка от съществуващите поддържащи терапии.

А вместо това седеше на пода, облегната на стената, със свити колене и телефон в скута, бележникът беше на пода до нея. Казваше си, че събира сили да се обади, но дълбоко в себе си съзнаваше, че бездействието й се дължи на преумора.

Други семейства използваха уикендите, за да се разтоварят, да презаредят батериите. Не и семейство Гибсън. Като начало, през уикендите в болниците персоналът бе доста по-малоброен, така че Миша и Джон се чувстваха длъжни да полагат допълнителни грижи за Люк. Нямаше почивка и когато се прибираха у дома. Убеждението на Миша, че последната надежда за сина им бе възможността да открият баща й водеше до изостряне на конфликта между мисионерската й целеустременост и пасивния оптимизъм на Джон.

Последният уикенд беше дори по-труден от обикновено. Откакто бяха поставили горна граница на живота на Люк, всеки миг, който споделяха с него, стана още по-ценен и по-значителен. Трудно бе да се избегне мелодраматичната сантименталност. В мига, когато си тръгнаха от болницата в събота, Миша бе подела обичайния рефрен, който повтаряше откакто се бе видяла за последен път с майка си.

— Трябва да замина за Нотингам, Джон. Знаеш, че трябва.

Той пъхна ръце в джобовете на непромокаемото си яке и приведе глава напред, сякаш вървеше срещу силен вятър.

— Просто се обади на този човек — каза той. — Ако има какво да ти каже, може да го каже и по телефона.

— Може и да не е точно така — тя се позатича, за да върви редом с него. — Хората винаги казват повече при лична среща. Може би ще може да ме препрати и към останалите, които са заминали с тях. Те може да знаят нещо.

Джон изсумтя презрително.

— И как става така, че майка ти помни само името на един от тях? Защо тя да не може да ти каже кои са останалите?

— Нали ти казах. Преди дълго време се е постарала да забрави всичко. Наложи се доста да упорствам, докато си припомни името на Логан Лейдло.

— А не ти ли се струва удивително, че единствения човек, за когото си спомня, няма близки в областта? Че не съществува лесен начин да се добереш до него?

Миша промуши ръка под свития му лакът, донякъде и за да го накара да не върви толкова бързо.

— Но аз все пак успях да го открия, нали? Прекалено мнителен си.

— Не, не съм. Майка ти просто не може да прецени възможностите, които дава интернет. Тя няма представа, че хората имат онлайн достъп до избирателните списъци на 192.com. Мисли си, че ако не можеш да се добереш до човек, когото да разпиташ, си прецакан. Не е мислела, че ти дава данни, от които можеш да се възползваш. Тя не иска да се ровиш в тази история и няма намерение да ти помогне.

— Е, с това ставате двама — Миша освободи ръката си и забърза пред него.

Джон я настигна на ъгъла на тяхната улица.

— Не е честно да говориш така — каза той. — Просто не искам да си причиняваш ненужни страдания.

— Мислиш, че не ми причинява страдания да виждам как детето ми умира, докато аз не правя нищо, за да го спася?

Миша почувства как гневът пулсира в страните й, как горещи сълзи на ярост всеки момент ще бликнат от очите й. Извърна лице, примигвайки ожесточено към високите каменни фасади на сградите.

— Ще открием донор. Или лекарите ще намерят подходяща терапия. Да вземем тази история със стволовите клетки, в това отношение изследванията напредват много бързо.

— Няма да е достатъчно бързо за Люк — каза Миша, доловила познатото усещане за тежест в стомаха, което я накара да забави крачка. — Джон, моля те. Налага се да отида в Нотингам. Трябва да си вземеш два свободни дни, за да можеш да ме заместваш при Люк.

— Не се налага да пътуваш. Можеш да поговориш с този човек по телефона.

— Не е същото. Сам разбираш. Когато обсъждаш нещо с клиенти, не го правиш по телефона. Не и когато става дума за нещо важно. Отиваш да се срещнеш с тях. Необходимо ти е да застанеш очи в очи с тях. От теб искам само да си освободиш два дни, за да прекараш това време със сина си.

Опасният проблясък в очите му й подсказа, че е стигнала прекалено далеч. Джон упорито поклати глава.

— Просто се обади по телефона, Миша.

Разговорът приключи така. Натрупаният опит в отношенията със съпруга й я бе научил, че когато Джон заемеше позиция, която считаше за правилна, упорството само му даваше повод да се укрепи още по-твърдо на нея. Тя не разполагаше с нови аргументи, които да противопостави на решението му. Затова и сега седеше на пода и се опитваше да оформи в мислите си изречения, които биха убедили Логан Лейдло да й разкаже какво се беше случило с баща й, след като той я бе изоставил преди повече от двайсет и две години.

Майка й не й беше осигурила кой знае какво, на което да основе подхода си. Лейдло бил развейпрах, женкар, мъж, който на трийсет години продължавал да се държи като хлапак. На двайсет и петгодишна възраст вече бил успял да се ожени и разведе, изграждайки си неприятната репутация на мъж, който не пести юмруците в отношенията си с жените. Образът, който Миша си бе съставила за своя баща, беше фрагментарен и непълен, но въпреки насадените от майка й предубеждения, в представите й Мик Прентис не беше човекът, който би общувал с Логан Лейдло. От друга страна, човек не би могъл да знае с кого ще се сближи в тежки времена.

Най-сетне Миша взе слушалката и набра номера, до който се бе добрала в резултат на търсенията си в интернет и допитвания до справочници. „Сигурно е отишъл на работа“, каза си тя при четвъртото иззвъняване. „Или спи“.

Шестото иззвъняване бе рязко прекъснато. Плътен глас измуча нещо подобно на „ало“.

— Търся Логан Лейдло — каза Миша, опитвайки се да говори спокойно.

— Имам си вградена кухня и нямам нужда от застраховки — акцентът на жител на Файф беше все още силен, думите се блъскаха една в друга в потока на добре познатата й интонация.

— Не се опитвам да ви продам нещо, господин Лейдло. Искам само да поговорим.

— Да бе, да. А пък аз съм премиер-министърът.

Миша разбра, че събеседникът й се кани да затвори телефона.

— Аз съм дъщерята на Мик Прентис — изтърси тя, с пълното съзнание, че проваля безнадеждно стратегията си. Дори по телефона можеха да се чуят бълбукащите хрипове в дишането му. — Мик Прентис от Нютън ъв Уиймс — реши се тя да опита отново.

— Знам откъде е Мик Прентис. Това, което не знам, е какво общо има Мик Прентис с мен.

— Вижте, разбирам, че вие двамата може да не се виждате много често напоследък, но ще ви бъда наистина задължена за всичко, което можете да ми кажете за него. Наистина ми е необходимо да го открия — Миша превключи, усилвайки акцента си, докато той стана подчертан като неговия.

Човекът мълчеше. После отвърна учудено.

— Защо се обаждаш на мен? Не съм виждал Мик Прентис, откакто напуснах Нютън ъв Уиймс през 1984 година.

— Добре, но дори да сте се разделили още щом сте пристигнали в Нотингам, все трябва да имате някаква представа къде се е озовал или поне накъде е тръгнал после?

— Слушай, момиче, идея нямам за какво ми говориш. Какво искаш да кажеш с това, че сме се разделили, щом сме пристигнали в Нотингам? — тонът му беше раздразнителен, очевидно настоятелните й въпроси бяха изчерпали ограниченото му търпение.

Миша си пое дълбоко дъх, после заговори бавно.

— Искам просто да разбера какво е станало с баща ми, след като сте отишли в Нотингам. Трябва да го намеря.

— Ти да не откачаш нещо, момиченце? Нямам идея какво се е случило с баща ти след като пристигнах в Нотингам и причината е следната: аз бях в Нотингам, а той — в Нютън ъв Уиймс. Пък и дори когато живеехме на едно място, не бих казал, че сме били приятели.

Думите й подействаха така, сякаш някой беше плиснал студена вода в лицето й. Да не би пък паметта на Логан Лейдло да му изневеряваше? Дали не беше започнал да губи връзка с миналото?

— Не, не е така — възрази тя. — Той е заминал с вас за Нотингам.

Смехът му прозвуча като лай, последва остра кашлица.

— Някой те е метнал, момиче — изхриптя той. — По-скоро Троцки би станал стачкоизменник, отколкото онзи Мик Прентис, когото познавах. Какво те кара да мислиш, че е дошъл в Нотингам?

— Не само аз мисля така. Всички считат, че е тръгнал за Нотингам с вас и останалите.

— Шантава работа. Че защо някой би помислил такова нещо? Не познаваш ли историята на собственото си семейство?

— Какво искате да кажете?

— Божичко, момиченце, говоря за прадядо ти. За дядото на баща ти. Не си ли чувала за него?

Миша нямаше представа накъде се насочва разговорът, но поне той не беше затворил телефона, както се бе опасявала преди малко.

— Той е починал още преди да се родя. Не знам за него нищо, освен че и той е бил миньор.

— Джеки Прентис — започна Лейдло с нещо близко до наслада. — Станал стачкоизменник през 1926 година. Когато стачката била прекратена, се наложило да му намерят нова работа на повърхността. Когато животът му зависи от хората, с които работи, за един стачкоизменник не е препоръчително да работи под земята. Освен в случай, че и останалите не са като него, както стана с нас. Един бог знае защо Джеки е решил да остане да живее в селото. Ако искал да пийне в кръчма, му се налагало да вземе автобуса до Дайзарт. В нито едно от заведенията в селата покрай залива Уиймс не би се намерил някой, който да го обслужи. Така че баща ти и дядо ти трябвало да полагат двойно по-големи усилия от останалите, за да ги приемат хората. Няма начин Мик Прентис да е решил да пренебрегне уважението, което бе успял да си спечели. По-скоро би умрял от глад — да, и би предпочел да види теб и майка ти да умирате от глад с него. Който и да ти е казал това, е нямал и смътна представа за какво говори.

— Знам го от майка си. Всички в Нютън говорят така — ударът, който й нанесоха думите му, я накара да се почувства така, сякаш бяха изсмукали въздуха от дробовете й.

— Е, значи всички грешат. Защо някой би си помислил такова нещо?

— Защото нощта, когато сте заминали за Нотингам, е последната нощ, когато някой в Нютън го е виждал или чувал. И защото майка ми получаваше от време на време пари в плик с пощенско клеймо от Нотингам.

Лейдло продължи да диша тежко, дъхът му свистеше в ухото й сякаш се разтегляше мях на акордеон.

— Бог ми е свидетел, това е луда работа. Е, мила, съжалявам, но трябва да те разочаровам. През онази декемврийска нощ, когато напуснахме Нютън ъв Уиймс, бяхме петима. Баща ти не беше с нас.