Владение на мрака

Петък, 14 декември 1984

Джони Фъргъсън стоеше в тъмната спалня край прозореца, откъдето виждаше главната улица, прекосяваща селото. В стаята не беше студено, но той потръпваше, ръката, в която държеше саморъчно свитата си цигара, също трепереше и димът се издигаше неравномерно.

— Хайде, Стюарт — измърмори той под нос. Дръпна още веднъж от цигарата и отново погледна евтиния часовник на китката си. Закъсняваха с десет минути. Десният му крак започна неволно да потропва на място.

Наоколо нищо не помръдваше. Беше едва девет часа, но на много малко места се виждаше светлина. Хората не можеха да си позволяват да включват електричеството. Отиваха до миньорското дружество, за да се насладят на малко топлина и светлина, преди да си легнат, надявайки се да спят достатъчно дълго, та кошмарът да е свършил, когато се събудят. Фъргъсън си каза, че поне днес безлюдните улици не му пречат. Колкото по-малко хора имаше по улиците, толкова по-малко свидетели щеше да има на това, което предстоеше да се случи тази нощ. Той знаеше отлично какво се кани да направи и това го караше да изтръпва от страх.

Внезапно отнякъде се появиха светлините на фарове — колата зави насам откъм главната улица. На слабата светлина на уличните лампи Фъргъсън видя силуета на наближаващия форд транзит. Беше старият модел, не новият, който полицията ползваше, за да превозва служителите си за операциите срещу миньорите. Когато микробусът приближи, той можа да види, че е тъмен на цвят. Стюарт най-сетне беше пристигнал.

Фъргъсън загаси цигарата си. Огледа за последен път стаята, в която бе спал през последните три години — от момента, когато бе наел малката къщичка. Беше прекалено тъмно, за да вижда добре, но нямаше и много за гледане. Онова, което не бе успял да продаде, беше насякъл, за да го гори в печката. Сега тук имаше само един матрак на пода, а до него — пепелник и една опърпана книга на Свен Хасел с меки корици. Нямаше нищо, за което да съжалява. Хелън отдавна си беше отишла, следователно и той можеше да обърне гръб на всички проклети дръвници тук.

Изтича шумно надолу по стълбите и отвори вратата точно в момента, когато Стюарт се канеше да почука.

— Готов ли си? — попита Стюарт.

Той се пое дълбоко дъх.

— По-готов не мога да бъда.

Побутна с крак един голям сак към Стюарт и взе в ръка друг сак и един черен найлонов чувал за боклук. Десет шибани години в забоя и това беше всичко, с което бе успял да се сдобие през тях.

Слязоха по две от четирите стъпала, за да отидат до микробуса, и внезапно забелязаха, че вече не са сами. Иззад ъгъла се появи някаква фигура — човекът вървеше забързано, като че ли беше тръгнал да изпълнява някаква задача. След като измина още няколко ярда, фигурата доби по-ясни очертания и те видяха, че е Мик Прентис. Фъргъсън почувства как леден обръч стяга гърдите му. Божичко, само това им липсваше. Прентис да им налети, да се разкрещи и да започнат да се отварят вратите на къщите по цялата улица.

Стюарт хвърли сака, който носеше, в дъното на микробуса, където Били Фрейзър вече се беше разположил върху купчина торби. После се обърна да застане с лице към Прентис, готов да реагира, ако се наложеше.

Но гневът, който очакваха, не ги връхлетя. Вместо това Прентис просто стоеше пред тях с такова изражение, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. Гледаше ги и клатеше глава.

— Не, момчета. Не. Не го правете — каза той. И продължи да повтаря същото. Фъргъсън не можеше да повярва, че това е същият човек, който им вадеше душите, подтикваше ги да се стегнат и настояваше да останат верни на профсъюза. Каза си, че това показва доколко всички бяха смазани от тази стачка.

Фъргъсън бутна Прентис, мина покрай него, качи в микробуса багажа си и влезе вътре, сядайки до Фрейзър, който затвори вратата зад него.

— Това си е истински шибан потрес — каза Фрейзър.

— Изглеждаше така, като че ли някой му беше изкарал въздуха — допълни Фъргъсън. — Откачил е.

— Бъди благодарен, че е така — заяви Фрезър. — Последното, което ни трябваше, беше да избухне като някоя шибана сигнална ракета и да събуди всичко живо. — Двигателят заработи и той повиши глас. — Давай, Стю. Новият живот ни очаква.