Владение на мрака

Четвъртък, 30 ноември 1984 Дайзарт

Една скумрия бе захапала стръвта и дърпаше въдицата му, но Иън Маклийн не й обръщаше внимание.

— Това е някаква шибана шега — каза той. — Никой не би постъпил така.

Мик Прентис сви рамене, без да откъсва очи от плътната акварелна хартия, прикрепена към статива му.

— Не те карам да ми вярваш. Но аз знам, каквото знам.

— Трябва да си се заблудил. Никой профсъюзен чиновник не би си позволил да краде от нас. Не и тук. Не сега.

Маклийн сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Виж, казвам ти това, което знам. — Мик плъзна четката по хартията, поставяйки едно цветно петно на хоризонта. — Миналия вторник бях в нашия офис на профсъюза. Анди ме беше помолил да му помогна да прегледаме молбите за помощи, затова се бях заел да прехвърлям получените писма. Казвам ти, сърцето може да те заболи, като четеш описанията на това, което преживяваха хората. — Той почисти четката си и започна да смесва сиво-зелена боя на малката си палитра. Та преглеждам аз писмата в една мъничка канцелария до главния офис, а онзи чиновник седи в приемната. Така или иначе, появи се някаква жена от голф игрището в Лъндин. С костюм от туид и някаква глупава плетена барета. Нали се сещаш за какъв тип жена ти говоря — щедрата лейди, която се грижи за селяните. Та тя каза, че имали среща на кафе в голф клуба и събрали двеста трийсет и два паунда помощи за семействата на стачкуващите миньори.

— Браво на тях — каза Маклийн. — По-добре тези пари да дойдат при нас, отколкото да отидат за шибаното правителство на Тачър.

— Именно. Онзи й благодари и тя си тръгна. Е, не мога да ти кажа къде точно са отишли парите, но мога да те уверя, че не бяха прибрани в касата.

— О, я стига, Мик. Това не доказва нищо. Онзи човек може да ги е отнесъл направо в централата. Или в банката.

— Да бе — Мик се изсмя невесело. — Като че ли някой от нас би внесъл пари в банка тъкмо сега, когато съществува опасност да ни изземат фондовете.

— Въпреки това — настоя Маклийн, чувствайки се някак засегнат.

— Виж, ако това беше всичко, не бих обърнал внимание. Но има и още нещо. Едно от задълженията на Анди е да следи постъпленията от дарения и подобни източници. Предполага се, че всички такива средства се предават в централата. Не знам какво се случва после с тях, дали ни ги връщат под формата на помощи или се озовават в двора на крал Артур и ги прибират по сметка в някоя шибана швейцарска банка. Но всички, които събират пари, трябва да съобщават за получените постъпления на Анди и той ги вписва в един бележник.

Маклийн кимна.

— Помня, че трябваше да го уведомяваме колко сме получили, когато събирахме помощи по улиците през лятото.

Мик замълча за миг, вперил поглед в линията, където се срещаха земята и морето.

— Преди няколко дни се отбих вечерта у Анди. Бележникът беше на масата и когато той отиде до тоалетната, аз надникнах вътре. Нямаше никаква записка за дарение от голф игрището в Лъндин.

Маклийн дръпна въдицата така рязко, че изпусна рибата.

— Да му се не види — изруга той и започна яростно да навива кордата. — Може Анди да не е успял да нанесе всички новопостъпили дарения.

— Де да имаше такова просто обяснение. Но не е така. Последните записки в бележника на Анди бяха правени четири дни след като жената от Лъндин предаде парите.

Маклийн хвърли въдицата върху каменните плочи в краката си. Чувстваше паренето на сълзи в очите си.

— Това е истински шибан позор. И ти очакваш от мен да се чувствам виновен, задето се каня да отида в Нотингам? Поне имам намерения да работя честно и да си получавам честно парите, а не да крада. Просто не мога да повярвам!

— И аз не можех. Но какво друго обяснение би могло да има? — Мик поклати глава. — И това е човек, който продължава да получава заплата.

— Кой е той?

— Не би трябвало да ти казвам. Не и преди да реша какво да предприема по този въпрос.

— Ясно е какво трябва да предприемеш. Трябва да кажеш на Анди. Ако съществува някакво невинно обяснение, той ще може да го даде.

— Не мога да кажа на Анди — възрази Мик. — Господи, понякога ми се иска да се махна от цялата тази гадост. Да тегля чертата и да започна наново някъде другаде. — Той поклати глава. — Не мога да кажа на Анди, Иън. Той и без това е изпаднал в депресия. Ако му кажа това, то може да го довърши.

— Ами кажи тогава на някой друг. На някой от централата. Трябва да помогнеш да спипат това копеле. Кой е, кажи ми. След две седмици вече няма да бъда тук. На кого бих могъл да кажа? — Маклийн чувстваше, че изгаря от желание да научи истината. Това бе още нещо, което би му помогнало да повярва, че е взел правилното решение. — Кажи ми, Мик.

Вятърът развяваше кичури от косата на Мик пред очите му и му спестяваше необходимостта да прочете отчаянието, изписало се по лицето на Маклийн. Но необходимостта да сподели бремето си бе толкова силна, че нямаше как да я пренебрегне. Той отметна косата от очите си и срещна погледа на приятеля си.

— Бен Рийки.