Владение на мрака

Петък, 14 декември 1984 Нютън ъв Уиймс

— Ще се върна за чая — каза Мик Прентис, нарами платнената торба и взе плоския пакет, който съдържаше сгънатия му статив.

— Чай ли? Какъв чай? У дома няма нищо за ядене. Трябва да отидеш да търсиш храна за семейството си, вместо да се мотаеш и да рисуваш за не знам си кой път проклетото море — подвикна Джени, опитвайки се да спре мъжа си, упътил се към вратата.

Той се обърна — по изпитото му лице се бяха изписали болка и срам.

— Да не мислиш, че не го знам? Мислиш, че ние сме единствените, така ли? Мислиш, че ако имах и най-малка представа как да подобря положението ни, нямаше да направя необходимото? Никой тук няма никаква шибана храна. Никой няма и пари. — Думите му заседнаха в гърлото и той сякаш изхлипа. Притвори очи и си пое дълбоко дъх. — Снощи, в миньорското дружество, Сам Томсън каза, че чул да се говори за предстоящо раздаване на храни, организирано от обществото на жените противнички на затварянето на мините. Ако се замъкнеш към два часа дотам, може да ги завариш.

В кухнята беше толкова студено, че докато говореше, от устата му излизаха облачета пара.

— Пак подаяния. Не помня кога за последен път съм била в състояние да избирам какво да приготвя за чая. — Внезапно Джени седна на един от кухненските столове и вдигна поглед към него. — Ще успеем ли някога да се измъкнем от всичко това?

— Трябва просто да издържим още малко. Стигнахме дотук, имаме възможност да спечелим.

По гласа му личеше, че се опитва да убеди не само нея, но и себе си.

— Те се връщат, Мик. Връщат се на работа един след друг. Снощи говореха за това по новините. Повече от една четвърт от мините са подновили работа. Каквото и да говорят Артър Скаргил и останалите функционери от профсъюзите, няма начин да спечелим. Въпросът е само доколко онази кучка Тачър ще се постарае да утежни поражението ни.

Той завъртя ожесточено глава.

— Не говори така, Джени. И то само защото на юг има няколко места, където са се предали. Тук, на север, ние сме непоклатими. Така е и в Йоркшър. И в Южен Уелс. А ние сме онези, които имат значение. — Думите му прозвучаха кухо, по лицето му не бе изписано убеждение. Джени си мислеше, че те всички са победени, но просто не могат да разберат кога е дошъл моментът да го признаят.

— Щом казваш — измърмори тя и му обърна гръб. Изчака да чуе как вратата хлопва зад него, после се изправи бавно и нахлузи палтото си. Взе един здрав найлонов чувал и излезе от леденостудената кухня във влажната и студена утрин. Напоследък дните й протичаха по този начин. Ставаше и завеждаше Миша на училище. Пред вратата на училищния двор представители на организацията „Приятели на Лейди Шарлот“ — състояща се от какви ли не хора, студенти и държавни служители от Къркалди — даваха на детето ябълка, портокал, пликче чипс или бисквита; стараеха се нито едно от децата да не започва деня гладно. Поне в дните, когато децата ходеха на училище.

После се връщаше у дома. Вече не купуваха мляко за чая — когато изобщо успяваха да намерят чай. Имаше сутрини, когато Джени и Мик започваха деня с по чаша гореща вода. Това не се беше случвало често, но и един път бе достатъчен да им напомни колко лесно е да се търкулнеш в пропастта.

След като пийнеше нещо топло, Джени тръгваше с чувала да събира достатъчно съчки за огъня, за да осигури няколко часа топлина вечерта. С това събиране на дърва и обичая на разните профсъюзни дейци да ги наричат „другари“ беше започнала да се чувства като сибирска селянка. Но поне имаха късмета да живеят близо до източник на гориво. Тя знаеше, че на други хора им е много по-тежко. За тяхно щастие не бяха зазидали откритата камина в дома си. Бяха я запазили заради отпусканите допълнително на миньорите евтини въглища.

Тя изпълняваше механично работата си, не обръщаше особено внимание на онова, което се случваше около нея, и прехвърляше наум последното си сдърпване с Мик. Понякога й се струваше, че единствено трудностите са причина още да не са се разделили, че само нуждата от топлина ги кара да делят легло. Стачката бе сближила някои двойки, но немалко се бяха разделили, както се цепи дърво под ударите на брадва — още след първите месеци, когато изчезнаха и последните им запаси.

В началото не беше толкова тежко. След последната вълна от стачки през седемдесетте години миньорите припечелваха добре. Те бяха кралете на профсъюзното движение — добре платени, добре организирани и самоуверени. В края на краищата, нали именно те свалиха правителството на Тед Хийт навремето? Бяха недосегаеми. А разполагаха и с необходимите средства, за да го докажат.

Някои харчеха на поразия — ходеха на почивки в чужбина, където можеха да излагат млечнобялата си кожа и миньорските си „татуировки“ на слънцето, купуваха лъскави коли със скъпи стереоуредби и нови къщи, които изглеждаха прекрасно, когато се нанасяха в тях, но почти веднага след това започваха да проявяват дефектите си. Но повечето, научени на предпазливост от историята, спестяваха по нещо. Разполагаха с достатъчно пари, за да покриват вноските по ипотеките, да изхранват семействата и да плащат сметките за отопление в продължение на няколко месеца, ако останеха без доходи. Първоначално профсъюзите даваха добри пари на мъжете, които се качваха на коли и микробуси и заминаваха, за да се присъединят към стачните постове пред работещите мини, електростанции и коксови заводи, и да пречат на местните работници да влизат в тях. Но полицията започна да взема все по-строги мерки, за да попречи на тези стачни постове да стигат до предназначенията си, а никой не проявяваше особено желание да плаща на хора, които не са успели да постигнат целта си. Нещо повече, по онова време профсъюзните шефове бяха прекалено заети с усилия да укрият милионите си от правителствените проверки, за да хвърлят пари за една битка, която дълбоко в себе си приемаха като загубена. Така че и тази струйка от средства пресъхна, и единственото, което оставаше на миньорските общности да преглъщат, бе собствената им гордост.

Джени бе преглътнала голяма част от гордостта си през изминалите девет месеца. Всичко започна още в началото, когато бе чула, че шотландските миньори ще подкрепят миньорите от Йоркшър в национална стачка — но не от Мик, а от Артър Скаргил, председателя на националния миньорски профсъюз. Не го научи лично от него, разбира се, а просто чу лаещите му словоизлияния в телевизионните новини. Вместо да се върне от заседанието на миньорското дружество и да й каже какво предстои, Мик бе останал да пие в бара с Анди и останалите си приятели от профсъюза, сякаш парите никога не биха могли да бъдат проблем за тях. Празнуваха, надавайки бойния вик на „крал Артур“ — „Миньорите, обединени, не могат да бъдат победени“.

Жените съзнаваха колко безнадеждно е всичко още от самото начало. Миньорска стачка се започва в началото на зимата, когато търсенето на гориво е най-високо — а не през пролетта, когато всеки изключва отоплението. А когато се предприемат сериозни действия на работниците в индустрията срещу кучка като Маргарет Тачър, трябва да си пазиш гърба. Спазва се трудовото законодателство. Спазва се профсъюзното законодателство. Организира се национално допитване. Не може да се разчита на някаква съмнителна интерпретация на резолюция, приета три години по-рано по друг повод. О, да, жените знаеха, че всичко е безсмислено. Но си мълчаха, и за първи път създадоха своя организация в подкрепа на мъжете си. Верността беше най-важна в миньорските селца и общности.

Затова Мик и Джени все още бяха заедно. Джени понякога се питаше дали Мик не е с нея и Миша просто защото няма къде другаде да отиде. Родителите му бяха починали, нямаше братя и сестри, очевидно нямаше друго място, на което би могъл да подири подслон. Веднъж му беше задала този въпрос, а той застина като статуя в продължение на един много дълъг миг. После отвърна шеговито, отрече да е имал желание да се махне и й напомни, че Анди винаги би го приютил в къщичката си, ако искаше да си отиде от тях. Затова и нямаше причина тя да предполага, че този петък се различава по нещо от който и да било друг ден.