Владение на мрака

Вторник, 3 юли 2007 Гленротес

Карен спря на своето място в паркинга на полицейската централа и изключи двигателя. Остана на мястото си, загледана в дъжда, който отново бе започнал да се стича по предното стъкло. Днешната сутрин нямаше да бъде една от най-лесните в кариерата й. Разполагаше с труп, но технически погледнато не с този труп, който й трябваше. Трябваше да възпре Макарона от недомислени решения, за да не си втълпи, че това е някой от похитителите на Катрина Макленън Грант. А за да осъществи тази своя цел, се налагаше да признае, че е работила по нещо, за което той не е бил уведомен. Фил се оказа прав. Не трябваше да си угажда на желанието да взема лично участие в разследването. Не я успокояваше много това, че бе постигнала далеч по-голям напредък по случая Мик Прентис, отколкото това би било възможно за униформените й колеги. Ако успееше да се измъкне без официално порицание, това несъмнено би било постижение.

Тя въздъхна, взе папките и затича под проливния дъжд. Отвори вратата, влезе с приведена глава и се упъти право към асансьорите. Но гласът на Дейв Крукшанк я накара да спре.

— Инспектор Пири — подвикна той. — Очакват ви.

Карен се обърна и видя как Джени Прентис се надига колебливо от един стол в приемната. Очевидно бе положила усилие да подобри външния си вид. Косата й беше прибрана в стегнат кок, а дрехите й очевидно бяха тези, които пазеше за специални случаи. Тъмночервеното вълнено палто би трябвало да бъде убийствено топло за юли, но това не се отнасяше до тазгодишното лято.

— Госпожа Прентис — каза Карен с надеждата, че не й е проличало как й се сви сърцето, когато я видя.

— Трябва да поговоря с вас — каза Джени. — Няма да ви отнема много време — допълни тя, забелязвайки как Карен погледна към часовника на стената.

— Добре, защото наистина не разполагам с много време — отвърна Карен.

Точно до фоайето имаше малко помещение за срещи и тя поведе Джени Прентис натам. Тръсна папките на един стол в ъгъла, после се разположи срещу Джени, която седна от другата страна на малката масичка. Не беше в настроение да търпи усуквания.

— Предполагам, че сте дошла да отговорите на въпросите, които се опитах да ви задам вчера?

— Не — отвърна Джени, толкова заинатена, колкото умееше да бъде и самата Карен. — Дойдох да ви кажа да прекратите.

— Какво да прекратя?

— Това така наречено издирване на изчезналия Мик. — Очите й срещнаха предизвикателно погледа на Карен. — Той не е изчезнал. Аз знам къде е.

Това беше последното, което Карен бе очаквала да чуе.

— Какво искате да кажете с това, че знаете къде е?

Джени сви рамене.

— Не виждам по какъв друг начин да се изразя. От години знам къде е той. А той не искаше да има вече нищо общо с нас.

— Но защо тогава го пазите в тайна? Защо аз научавам това едва сега? Не сте ли чували, че не е редно да се губи времето на полицията?

Карен съзнаваше, че почти крещи, но не я беше грижа.

— Не исках да разстройвам Миша. Как бихте се почувствали вие, ако някой ви каже, че баща ви не иска и да чуе за вас? Исках да й го спестя.

Карен я загледа със съмнение. Тонът и изражението на Джени бяха убедителни, но Карен не можеше да си позволи да приеме току-така думите й за чиста монета.

— А какво ще кажете за Люк? Нима не бихте сторили всичко по силите си, за да го спасите? Нима Миша няма правото да поиска помощ за него?

Джени я изгледа презрително.

— Да не мислите, че вече не съм го питала? Умолявах го. Пращах му снимки на малкия Люк, за да се опитам да го накарам да промени решението си. Но той просто отговаряше, че няма нищо общо с момчето. — Тя отклони поглед. — Струва ми се, че той има друго семейство. За него ние нямаме значение. Мъжете като че ли се справят с това по-добре от жените.

— Налага се да поговоря с него — каза Карен.

Джени поклати глава.

— Няма начин.

— Вижте, госпожо Прентис — произнесе Карен с нарастващо раздразнение, — ние получихме съобщение за изчезнал човек. Вие твърдите, че той не е изчезнал, но имам само вашата дума, че това е така. Ние имаме нужда от потвърждение на това, което ми казахте. Ако не търсех такова потвърждение, значи не бих изпълнявала правилно служебните си задължения.

— И какво ще стане тогава? — Джени стисна с две ръце ръба на масата. — Какво ще стане, когато Миша ви попита как върви търсенето? Ще я излъжете ли? И това ли е част от служебните ви задължения? Ще я излъжете с надеждата, че тя няма да узнае истината от някое друго ченге, запознато със случая? Или ще й кажете истината и ще разбиете още веднъж сърцето й?

— Не е моя работа да вземам такива решения. От мен се иска да открия истината — после нещата излизат от моите ръце. Трябва да ми кажете къде е Мик, госпожо Прентис.

Карен знаеше, че хората трудно устояват, когато решеше да ги притисне с цялата сила на характера си. Но тази дребна женица й връщаше със същата монета.

— Казвам ви само, че си губите времето в търсене на изчезнал човек, който всъщност не е изчезнал. Прекратете търсенето, инспектор Пири. Просто го прекратете.

Нещо в казаното от Джени Прентис й звучеше фалшиво. Карен не можеше да прецени какво е то, но докато не успееше, нямаше намерение да отстъпи дори с инч. Изправи се и започна демонстративно да събира папките си.

— Не ви вярвам. Освен това, така или иначе вече е късно, Джени — каза тя и отново се обърна с лице към другата жена. — Открихме труп.

Чувала беше израза „кръвта се дръпна от лицето й“, но досега никога не беше виждала такова нещо в действителност.

— Не е възможно — каза почти шепнешком Джени.

— Това е самата истина, Джени. А мястото, на което го открихме — благодарение на вас знаем, че това е място, на което Мик е ходил често — Карен отвори вратата. — Ще се свържем с вас. — Тя задържа демонстративно вратата, изчаквайки Джени да дойде на себе си и да излезе с неуверени стъпки от стаята — сякаш напълно смазана от чутото. Но този път Карен не беше в състояние да й съчувства. Каквито и да бяха мотивите на Джени за това кратко представление, Карен вече беше сигурна, че това беше именно представление. Джени не знаеше за местонахождението на Мик Прентис нищо повече от самата Карен.

Сега оставаше да си изясни защо за Джени бе толкова важно полицията да прекрати търсенето. Нова среща и нова загадка. Напоследък те като че ли вървяха ръка за ръка. Понякога човек не беше в състояние да получи един ясен отговор в продължение на седмици.

— Но това са фантастични новини, инспектор Пири!

Рядко се случваше докладите на Карен Пири да събуждат у Саймън Лийс задоволство, да не говорим пък за възторг. Но той не можеше да прикрие факта, че онова, което тя му съобщи днес, го радва по две причини. Не само че бяха открили труп и това откритие щеше да придвижи напред случай, работата по който бе замряла преди повече от двайсет години, но и това нямаше да обремени особено бюджета.

В този момент в главата му се мярна ужасяваща мисъл.

— Скелетът на възрастен човек ли е? — попита той, чувствайки как тревогата стяга гърдите му.

— Да, сър.

Но защо тогава тя изглеждаше така потисната? Беше действала по интуиция и беше постигнала резултат. На нейно място той би бил от доволен по-доволен. Е, всъщност беше доволен, и без да е на нейно място. В крайна сметка тази операция си беше негова; резултатите се отразяваха положително и върху него, не само върху подчинените му. Веднъж да се случи и тя да го накара да се чувства добре, а не отвратително.

— Добра работа сте свършили — каза той оживено и бутна стола си назад. — Струва ми се, че трябва да потеглим направо към Ротесуел, за да съобщим на сър Бродерик добрата новина. — По пухкавото й лице се смениха няколко различни изражения, докато накрая по него се изписа силно притеснение. — Какво има? Да не би вече да сте му съобщили?

— Не, не съм — започна тя бавно. — А не съм го направила, защото не съм убедена, че откриването на този труп има връзка с изчезването на Адам Грант.

Той разбираше думите й и все пак не намираше в тях никакъв смисъл. Тя беше организирала цялата тази операция, аргументирайки се с факта, че срутването в пещерата се е случило след злополучното предаване на откупа. Беше намекнала, че под рухналите камъни може би лежи тялото на някой от похитителите. Ако не беше така, той не би й позволил да предприеме това. А сега тя като че ли искаше да каже, че откритият скелет няма нищо общо със случая, по който се предполагаше, че работи. Всичко това му напомняше на „Алиса в огледалния свят“.

— Не разбирам — каза той жално. — Казахте, че според вас може да е имало лодка. Намекнахте, че е възможно да откриете труп. Откривате труп. Но вместо да се радвате, че сте се оказала нрава, ми казвате, че това не е трупът, който ви трябва.

— Аз самата не бих могла да формулирам по-точно положението — каза Карен и си позволи да се усмихне.

— Но защо? — Той чу собствения си глас, който се извиси в нещо подобно на вой, и се прокашля. — Защо? — попита той още веднъж, този път с една октава по-ниско.

Тя се понамести на стола си и кръстоса крака.

— Малко трудно е да се обясни.

— Все ми е едно. Започнете отнякъде, за предпочитане от началото.

Лийс неволно ту свиваше ръцете си в юмруци, ту ги отпускаше. Искаше му се да имаше тук онази топка за разтоварване на стреса, която децата му бяха подарили за една Коледа, топката, която бе изхвърлил, защото считаше, че се владее достатъчно добре, за да има нужда от нещо такова.

— Преди няколко дни започнахме работа по много необичаен случай — поде тя. Беше явно неуверена, той никога не и беше виждал такава. Ако положението иначе не беше толкова вбесяващо, той дори би се наслаждавал на това. — Дъщеря съобщи за изчезването на баща си.

— Това надали може да се нарече необичайно — отбеляза той сопнато.

— Може, ако става дума за изчезване през 1984 година. В разгара на миньорската стачка — парира веднага Карен. Всякаква неувереност беше изчезнала от гласа й. — Проявих интерес към търсенето и установих, че има двама души, които са имали основание да искат този човек да изчезне. И двамата са били свързани професионално с минното дело. И двамата са знаели отлично какво е контролиран взрив. Всеки от тях би могъл да се добере до експлозиви без особен проблем. А както вече веднъж се опитах да ви обясня, сър, тук в околността няма човек, който да не познава пещерите. — Тя помълча за миг и го изгледа предизвикателно. Изразът й граничеше с неподчинение. — Знаех, че никога не бихте дали съгласието си да разчистваме рухналия таван само заради някакъв изчезнал стачкуващ миньор.

— И затова излъгахте? — произнесе отчетливо Лийс. Нямаше намерение да понася повече това нейно бунтарско пренебрежение към правилата.

— Не, не съм излъгала — каза тя спокойно. — Просто си позволих малко по-творчески подход към истината. Това срутване действително е било открито след смъртта на Катрина Макленън Грант. И хората в хеликоптера наистина не са успели да видят лодката, с която са избягали похитителите. Онова, което ви представих, беше една напълно основателна хипотеза. Но преценявайки вероятностите, сега ви казвам, че е доста по-възможно откритият скелет да е на Мик Прентис, отколкото на някакъв неизвестен похитител.

Лийс чувстваше как кръвта пулсира в главата му.

— Не мога да повярвам.

— Всъщност, сър, според мен може да се твърди, че имаме резултат. Искам да кажа, не сме изхарчили тези пари за нищо. В крайна сметка имаме тяло, което можем да представим като резултат. Признавам, то може би ни предлага по-скоро нови въпроси, отколкото отговори. Но както знаете, сър, ние често казваме, че наша работа е да говорим от името на мъртвите, да осигурим правосъдие за онези, които вече не могат да си го извоюват сами. Ако погледнете на този случай от такава гледна точка, това е тъкмо възможност да покажем, че служим на обществеността.

Лийс изпита чувството, че нещо избухва в главата му.

— Възможност ли? На коя планета живеете вие? Та това е някакъв проклет кошмар! От вас се очакваше да съсредоточите всичко, с което разполагате, за да откриете кой е убил Катрина Грант и какво се е случило със сина й, а не да си пилеете времето с някакъв случай на изчезване през 1984 година. Какво според вас трябва да кажа сега на сър Бродерик? „Ще се заемем със случая, свързан с вашето семейство, когато инспектор Пири успее да намери време“, така ли? Въобразили сте си, че можете да вършите, каквото ви хрумне — беснееше той. — Прегазвате, без да се замислите, всякакви правила. Следвате всяко свое хрумване, като че ли става дума за нещо повече от обикновена женска интуиция. Вие… вие…

— Внимавайте, сър, струва ми се, че изпадате в сексизъм — каза мило Карен, разтворила невинно очи. — Мъжете също имат интуиция. Само че вие я наричате логика. Погледнете на нещата откъм добрата им страна. Ако това е Мик Прентис, ние вече разполагаме с голям обем от информация за събитията, развили се по времето, когато е изчезнал. Тоест имаме преднина в разследването на това убийство. А същевременно не може да се каже, че сме пренебрегнали случая Грант. Работя в тясно сътрудничество с италианската полиция, но тези неща отнемат време. Разбира се, ако бих могла да замина за Италия, това би ускорило събитията…

— Няма да ходите никъде. Когато всичко това приключи, може дори да не сте… — телефонът иззвъня и не го остави да довърши заплахата си. Той сграбчи слушалката. — Доколкото си спомням, казах да не прехвърляш повикванията, Ема… Да, знам коя е доктор Уайл… — той въздъхна рязко. — Добре. Нека се качи. — Той постави внимателно слушалката на мястото й и изгледа яростно Карен. — Ще поговорим отново за това. Но сега доктор Уайлд е тук. Да видим какво има да ни каже.

Жената, която влезе в кабинета му, изобщо не отговаряше на очакванията му. Като начало, тя приличаше на още недорасло момиче. Висока не повече от пет фута, тя беше слаба и жилава като дребна хрътка. Прибраната й назад тъмна коса откриваше лице с големи сиви очи и широка уста, които подчертаваха допълнително приликата с хрътка. Носеше високи спортни обувки, джинси и джинсова риза, излинели почти до бяло на места, под дълго яке от промазана тъкан. Лийс не беше виждал човек, който да прилича по-малко на представител на академичната общност. Тя му протегна слабата си ръка и каза:

— Вие трябва да сте Саймън Лийс. Приятно ми е да се запознаем.

Той погледна ръката й и си представи местата, където се беше завирала и нещата, които бе докосвала. Потискайки потръпването си, той стисна бързо хладните й пръсти и посочи другия стол за посетители.

— Благодаря ви за помощта — каза той, опитвайки се временно да овладее гнева, който бе събудила у него Карен.

— За мен беше удоволствие — каза Ривър, при това като че ли го каза искрено. — За мен това е чудесна възможност да работя със студентите си по реален случай. Те имат голям опит в работата в лабораторни условия, но тя не може да се сравнява с реалността. При това се справиха великолепно.

— Така изглежда. А сега, предполагам, че сте дошли тук, защото искате да ни съобщите нещо. — Той съзнаваше, че се държи вдървено като някой от труповете, с които тя работеше, но единствено по този начин съумяваше да се овладее. Ривър размени бърз, неразгадаем поглед с Карен и той почувства как гневът му отново се надига.

— Или имате нужда от още нещо за работата си? Това ли е поводът да дойдете?

— Не. Имаме всичко, от което се нуждаем. Просто исках да уведомя инспектор Пири докъде сме стигнали с работата си, и когато детектив Пархатка ми каза, че тя е при вас, реших да се възползвам от възможността да се запознаем. Надявам се, че не съм прекъснала нещо важно?

Ривър се приведе напред, насочвайки към него широката си усмивка, която му напомни на Джулия Робъртс. Трудно бе да продължаваш да се гневиш, изправен срещу подобна усмивка.

— Съвсем не — отвърна той, чувствайки колко бързо се възвръща спокойствието му. — Винаги е добре да можеш да свържеш едно име с лицето на притежателя му.

— Дори ако името е толкова глупаво — каза нажалено Ривър29. — По онова време родителите ми са били хипита, това е обяснението. А сега сигурно искате да знаете какво съм успяла да науча до тук. — Тя извади от джоба си електронен органайзер и натисна няколко клавиша. — Работихме до късно през нощта, за да почистим скелета и да го извадим от плиткия гроб. — Тя се обърна към Карен. — Извърших първоначалния преглед рано тази сутрин и вече мога да ви предложа някои сведения. Става дума за скелет на мъж. Бил е преминал двайсетте, но е бил на по-малко от четиридесет години. Намерихме малко коса, но е трудно да се прецени какъв е бил първоначалният й цвят, защото е поела пигмент от плътта. По зъбите има следи от зъболекарска работа, следователно, когато стесним кръга на предположенията, ще можем да се възползваме от това при търсенето. Освен това ще успеем да извлечем проба за ДНК.

— Кога е бил заровен? — попита Лийс.

Ривър сви рамене.

— Има по-изчерпателни и скъпи изследвания, които отнемат и повече време — тях не сме в състояние да проведем сега. Затова е трудно да се прецени от сега колко дълго е прекарал в земята. И все пак мога да твърдя с доста голяма сигурност, че този човек е бил жив поне през част от 1984 година.

— Това е невероятно — възкликна Лийс. — Вие, специалистите по съдебна медицина, никога няма да престанете да ме удивлявате.

Карен го изгледа студено.

— Намерили сте дребни пари в джобовете му, нали? — обърна се тя към Ривър.

— Всъщност не би могло да се говори за джобове — отвърна Ривър. — Бил е облечен в дрехи от памук и вълна, които са изгнили почти напълно. Монетите се намираха във вътрешността на тазобедрения пояс. — Тя отново се усмихна на Лийс. — Съжалявам, този път не става дума за научно постижение. Просто наблюдателност.

Лийс се покашля, чувствайки се като глупак.

— Има ли още нещо, което да можете да ни кажете на този етап?

— О, да — отвърна Ривър. — Напълно изключено е той да е умрял от естествена смърт.

Сан Джиминяно

Докато обикаляше за трети път паркинга, търсейки неуспешно свободно място, Бел си припомни как бе изглеждал Сан Джиминяно, преди да бъде включен в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Нямаше съмнение, че включването му в списъка беше основателно. Обитателите на средновековния град бяха използвали местния мек, сивкав варовик, за да градят къщите си, скупчени в тесните улички около централния площад с античния кладенец в средата. Когато градът вече заплашвал да прелее извън масивните градски стени, те просто решили да строят не нашироко, а нависоко. Десетки високи кули разкъсваха линията на градските покриви, придавайки й неравен и нащърбен вид, когато човек я погледнеше от долината под града. Несъмнено уникален град. Несъмнено част от световното културно наследство. И несъмнено унищожен от този свой статус.

Когато Бел дойде за първи път в този внушителен град на върха на хълма, в началото на осемдесетте години, по улиците му почти не се срещаха туристи. Тогава тук имаше още истински магазинчета — на пекари, обущари, зарзаватчии и месари. Магазинчета, от които човек можеше да си купи прах за пране, бельо или гребен. Местните хора наистина си пиеха кафето в баровете и кафенетата. Сега всичко беше преобразено. Единствената възможност да си купиш нормална храна и дрехи създаваше пазарът в четвъртък. Като изключим него, всичко останало беше ориентирано към туристите. Енотеки, продаващи прекалено скъпо „вернача“ и „кианти“ — и то такива, от които местните хора не биха пили и срещу, заплащане. Магазини за кожени изделия, предлагащи фабрично произведени чанти и портфейли. Магазинчета за сувенири и за сладолед.

И разбира се, художествени галерии за хора, разполагащи с повече пари, отколкото разум. Бел се надяваше, че поне парите отиват у местното население, тъй като именно то заплащаше най-високо промените.

Сега, толкова рано сутринта, поне улиците нямаше да са задръстени, тъй като автобусите с туристи не бяха запристигали. Бел най-сетне успя да се промуши между две коли, паркира и се упъти към широката каменна кула, в която се намираше входът към същинския град. Едва бе изминала стотина фута, и се натъкна на първата галерия. Собственикът тъкмо вдигаше решетката, когато тя пристигна. Бел го огледа — приблизително на нейната възраст, тъмнокос, с гладка кожа, очила с елегантни рамки, зад които очите му изглеждаха прекалено малки, прекалено пълен за тесните си джинси и ризата на „Ралф Лорън“. Вероятно най-подходящият подход към него би бил да погъделичка суетността му. Тя зачака търпеливо да отвори, после го последва вътре в галерията. Стените бяха покрити с гравюри и акварели, преливащи от тоскански клишета — кипариси, слънчогледи, ферми сред хълмовете, макове. Всички те бяха изпълнени добре, приятни за окото, но тя не би окачила подобно нещо в дома си. Тези картини бяха серийно производство за онези туристи, които пътуваха с автобусите и отмятаха по списък местата, които трябваше да посетят. Божичко, май се беше превърнала в сноб на стари години.

Собственикът се разположи зад бюрото си с покрит с кожа плот, което очевадно трябваше да изглежда старинно. Вероятно не е по-старо от колата му, каза си Бел. После пристъпи към него, лепвайки на лицето си възможно най-невинната си усмивка.

— Добро утро — каза тя. — Какви прекрасни картини! Всеки би се радвал да има някоя от тях в дома си.

— Гордеем се с качеството на произведенията на изкуството, които предлагаме — заяви той без следа от ирония.

— Удивително. Пейзажите просто оживяват. Питам се дали вие ще успеете да ми помогнете в търсенето.

Той я огледа от глава до пети. Тя забеляза как прецени стойността на всичко видяно — от лятната рокля от „Харви Никълс“ до плетената пазарска чанта, преди да прецени каква точно усмивка да й отправи. Вероятно хареса това, което видя, защото я удостои с възможността да оцени изцяло онова, което бе постигнала при него козметичната стоматология.

— За мен ще бъде удоволствие да опитам — отвърна той. — Какво ви интересува? — И се изправи, придърпвайки ризата си така, че да поприкрие излишните килограми.

Тя се усмихна притеснено и каза:

— Всъщност не търся картина, а един художник. Аз съм журналист. — Извади визитна картичка от джоба на роклята си и му я подаде, правейки се, че не забелязва леденото изражение, което бе сменило предишната топлота. — Търся един британски пейзажист, който е живял и си е изкарвал прехраната с рисуване тук през последните двайсет години. Проблемът е там, че не знам точно името му. Знам, че започва с Д — Дейвид, Дарън, Даниъл, нещо такова. Има син на двайсетина години, който се казва Гейбриъл. — Тя беше копирала снимките на Рената и сега ги извади от чантата си. — Това е синът, а това — художникът, когото се опитвам да открия. Главният ни редактор е на мнение, че от това може да излезе интересен материал. — Тя сви рамене. — Не знам, но трябва да поговоря с него, да разбера какво може да ми разкаже.

Той хвърли поглед на снимките и каза:

— Не го познавам. Всички художници, с които работя аз, са италианци. Убедена ли сте, че е художник по професия? Тук има много любители, които продават работите си по улиците. И голяма част от тях са чужденци.

— О, не, професионалист е. Работите му били излагани тук и в Сиена. — Тя разпери ръце в жест, с който обхвана всички картини по стените. — Но очевидно не е достатъчно добър за вашата галерия. — Прибра снимките и допълни: — Благодаря, че ми отделихте от времето си.

Той вече й беше обърнал гръб и се бе упътил да се разположи на удобния си стол сред бездушните си картини. Щом не се очертаваше продажба, нямаше защо да разговаря с нея.

Бел знаеше, че тук има галерии в изобилие. Реши да провери в още две и после да седне да пие кафе и да изпуши една цигара. После още три — и почивка за сладолед. Смяташе да разнообразява досадата на търсенето с такива дребни удоволствия.

Но не стигна до сладоледа. В петата галерия, която посети, попадна на златната жила. Беше обширно, просторно помещение, картините и скулптурите бяха разположени така, че да могат да бъдат оценявани наистина по достойнство. Бел ги огледа с искрено удоволствие, докато вървеше към бюрото в дъното на галерията. Този път собственичката се оказа жена на средна възраст, седнала зад модерно, функционално бюро, отрупано с брошури и каталози. Носеше поизмачкани ленени дрехи — униформата на по-непревзетата част от италианките от средната класа. Тя откъсна очи от екрана на компютъра и хвърли на Бел разсеян поглед, леко раздразнена, че я откъсват от работата й.

— С какво мога да ви помогна? — измънка тя припряно, така че думите почти се сляха една с друга.

Бел се зае отново да реди наизустените вече фрази. Но само след няколко изречения, жената притисна с ръка устата си и я погледна с разширени от удивление очи.

— О, господи! — възкликна тя. — Даниъл? Да не би да имате предвид Даниъл?

Бел измъкна снимките и ги показа на жената, която като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

— Това е Даниъл — каза тя. Посегна и докосна с пръсти снимката там, където се виждаше главата на Гейбриъл. — И Гейб. Горкият, милият Гейб.

— Не разбирам — каза Бел. — Някакъв проблем ли има?

Жената си пое дълбоко, треперливо дъх.

— Даниъл е мъртъв — тя разпери скръбно ръце. — Почина още през април.

Бел, потресена на свой ред, попита:

— Какво се е случило?

Жената се облегна на стола си и зарови пръсти в черната си къдрава коса.

— Рак на панкреаса. Поставиха му диагнозата точно преди Коледа. Беше ужасно. — В очите й проблеснаха сълзи. — Не биваше да се случва точно на него. Той беше… беше такъв прекрасен човек. Много мил, много сдържан. И така обичаше момчето си! Майката на Гейб починала при раждането. Даниъл го е отгледал съвсем сам и се е справил чудесно.

— Толкова съжалявам. — Значи поне кръвта по пода във вила Тоти не беше на Даниъл. — Нямах представа. Просто бях чула за един чудесен британски художник, който живеел и работел тук от години. Исках да направя материал за него.

— Познавате ли работите му?

Жената стана и направи знак на Бел да я последва. Озоваха се в малка стая в дъното на галерията. По стените имаше подредени множество триптихи, абстрактни природни пейзажи, някои от които морски.

— Той рисуваше и акварели — поясни жената. — Акварелите не бяха толкова абстрактни и успяваше да продава повече от тях. Но той обичаше именно тези картини.

— Прекрасни са — каза Бел и наистина го мислеше. Наистина й се искаше да се бе запознала с човека, който бе виждал света по този начин.

— Да, така е. Ненавиждам мисълта, че няма да има повече от тях — жената протегна ръка и докосна с върховете на пръстите си акрилната боя. — Той ми липсва. Беше за мен не само клиент, но и приятел.

— Питам се дали бихте могли да ме свържете със сина му? — попита Бел, не забравяйки за какво бе дошла тук. — Може би все пак ще напиша този материал. Така да се каже, в негова памет.

Жената изви устни в лека, тъжна усмивка.

— Приживе Даниъл винаги презираше публичността. Не се интересуваше от култа към личността на творците. Искаше му се неговите картини да говорят вместо него. Но сега… сега би било хубаво да видим, че картините му се ценят по достойнство. На Гейб това може да му хареса.

Тя кимна замислено.

— Можете ли да ми дадете телефонния му номер? Или адреса? — попита Бел.

Жената я изгледа малко шокирано.

— О, не, не бих могла да направя такова нещо. Даниъл винаги е настоявал на недосегаемостта на личния си живот. Моля ви, дайте ми визитната си картичка и аз ще се свържа с Гейб. Ще го попитам дали е склонен да разговаря за баща си с вас.

— Значи той още живее тук?

— Къде другаде би могъл да отиде? За него няма друг дом, освен Тоскана. Всички негови приятели живеят тук. Редуваме се, за да му осигуряваме прилична топла храна поне веднъж седмично.

Докато се връщаха към бюрото, Бел осъзна, че все още не знае фамилното име на Даниъл.

— Имате ли някаква брошура или каталог с работите му? — попита тя.

Жената кимна.

— Ще ви го разпечатам.

Десет минути по-късно Бел беше отново на улицата. Най-сетне се беше добрала до нещо конкретно, за което да се хване. Ловът можеше да започне.

Колтън ъв Уиймс

Белосаните къщички по главната улица бяха спретнати, навесите над входовете им бяха подпрени с дялани греди в рустикален стил. Те открай време бяха добре поддържани, защото хората, минаващи през селото, виждаха именно тях. В наши дни и къщите по задните улички бяха чисти и спретнати. Но Карен знаеше, че невинаги е било така. Копторите на Плантейшън Роу бяха известни като бедняшки свърталища, пренебрегвани от собствениците, които ги даваха под наем, поради убеждението, че онова, което не е достойно за погледа на хората от доброто общество, не заслужава и тяхното внимание. Но още докато стоеше на прага на тази къщичка, Карен заподозря, че Ефи Рийки би съумяла да превърне и последната адска дупка в райско кътче. Входната врата изглеждаше така, сякаш я бяха мили същата сутрин, нямаше дори едно сухо цвете в сандъчетата по прозорците, тънките пердета падаха в равномерни дипли. Карен се запита дали е възможно Ефи и майка й да са близначки, разделени при раждането им.

— Смяташ ли да почукаш? — осведоми се Фил.

— Извинявай. Просто ме обзе усещане за „дежа вю“. Или нещо подобно.

Карен натисна звънеца, обзета от чувство за вина, че оставя следа от пръста си върху него.

Вратата се отвори почти незабавно. Усещането, че се е върнала назад във времето, не напускаше Карен. Не беше виждала жена с такъв тюрбан на главата, откакто почина баба й. С работната си престилка и навитите ръкави Ефи Рийки напомняше на по-възрастен вариант на Роузи нитовачката30. Тя огледа Карен от горе до долу, като че ли преценяваше дали е достатъчно чиста, за да я пусне през прага.

— Да? — попита тя. Тонът й не беше дружелюбен.

Карен представи себе си и Фил. Ефи се намръщи, очевидно възмутена да види полицаи на прага на дома си.

— Не съм виждала нищо, не съм чувала нищо — заяви тя рязко. — Това винаги е било мое правило.

— Налага се да разговаряме с вас — каза меко Карен, долавяйки ранимостта, която старицата криеше грижливо.

— Не, не се налага — възрази Ефи.

Фил пристъпи напред.

— Госпожо Рийки — каза той, — дори да нямате какво да ни кажете, ще ви бъда задължен цял живот, ако ни направите по чаша чай. Гърлото ми е пресъхнало като Сахара.

Жената се поколеба, поглеждайки тревожно ту единия, ту другия. Лицето й се смръщи от конфликта между враждебността и гостоприемството.

— Влезте тогава — каза тя накрая. — Но не мога да ви кажа нищо.

Кухнята беше безукорно чиста. Ривър би могла да проведе аутопсия на кухненската маса без какъвто и да било риск от замърсяване. Карен отбеляза с удоволствие, че е била права. Също като собствената й майка, Ефи Рийки приемаше, че всяка равна повърхност трябва да служи за поставка на украшения и всякакви дреболии. Карен считаше това за ужасяващо разхищение на суровините, с които разполага планетата. Предпочиташе да не мисли за всички боклуци, които бе носила у дома от училищните екскурзии.

— Домът ви е прекрасен — каза тя.

— Винаги съм се старала всичко да изглежда добре — каза Ефи, докато се занимаваше с чайника. — Не позволявах на Бен да пуши у дома. Имам предвид мъжа си, Бен. Той почина преди пет години, но преди това беше уважаван човек тук. Всички познаваха Бен Рийки. Ако моят Бен беше още жив, тук нямаше да се случват разни безобразия по улиците. Не, казвам ви, нямаше.

— Ние искаме да поговорим с вас именно за Бен, госпожо Рийки — каза Карен.

Ефи Рийки се обърна рязко, с широко отворени очи, и й заприлича на заек, озовал се в светлината на нечии фарове.

— Не виждам за какво има да говорим. Той почина преди пет години. От рак — рак на белите дробове. Пушеше от много години. Толкова години, прекарани в заседания в централата на профсъюза, и всички пушеха като комини.

— Бил е секретар на местния клон на профсъюза, нали? — попита Фил. Той разглеждаше няколко рисувани чинии, подредени на поставки на стената. Изображенията по тях представяха важни моменти от профсъюзната история. — Отговорна работа, особено по време на стачката.

— Той обичаше хората си — каза поривисто Ефи. — Беше готов да направи всичко за тях. Сърцето му се късаше, когато онази кучка Тачър успя да ги превие. Заедно със Скаргил. — Тя им поднесе чая и порцелановите чаши издрънчаха, когато ги сложи на масата. — Никога не съм харесвала „крал Артур“. Поведе ги направо към гибел. Всичко би било различно, ако бяха оставили Мик Макгахи да решава. Много различно. Той уважаваше хората, също като моя Бен. Уважаваше хората си.

Тя хвърли на Карен поглед, в който се долавяше нещо близко до отчаяние.

— Разбирам, госпожо Рийки. Но сега е дошло време нещата да си отидат по местата.

Карен съзнаваше, че рискува. Възможно бе Мик Прентис да е сгрешил. Възможно бе Бен Рийки да е държал в тайна онова, което е вършел. А и Ефи Рийки можеше да продължи да се придържа към решението си да не мисли за начина, по който съпругът й бе предал доверието на хората, които уж бе обичал.

Цялото тяло на Ефи Рийки като че ли се сгърчи.

— Не разбирам за какво говорите — неистинността на пискливото й отрицание беше очевидна.

— Струва ми се, че разбирате, Ефи — каза Фил, сядайки до двете жени край масата. — Струва ми се, че тази мисъл ви гризе от много време насам.

Ефи покри лице с ръцете си.

— Вървете си — произнесе тя неясно. Беше започнала да трепери, като овца, на която току-що са смъкнали руното.

Карен въздъхна.

— Сигурно не ви е било лесно да виждате теглото на другите, съзнавайки, че самите вие сте добре.

Ефи замря и смъкна ръце от лицето си.

— Какви ги говорите? — попита тя. — Да не би да мислите, че ги е вземал за себе си?

Възмущението й придаде сила. А може би щеше да я накара да забрави и предпазливостта си.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите“. Карен осъзна, че е преценила съвсем неправилно положението. Но ако тя беше сгрешила, възможно бе и други да са направили тази грешка. Други като Мик Прентис например. Мик Прентис, чийто най-добър приятел е работел в профсъюза. Който може дори да е бил съучастник в делата на Бен Рийки. Мислите й препускаха, но тя се овладя и се върна към разговора.

— Разбира се, че не предполагаме такова нещо — заяви Фил. — Карен просто имаше предвид факта, че той все пак още е получавал заплата.

Ефи ги загледа неуверено.

— Започна да го прави едва след като започна изземването на профсъюзните фондове — каза тя. Думите й се заредиха бързо, освободени от изпитаното облекчение. — Казваше, че няма никакъв смисъл да се предават парите в местния клон, след като оттам просто ще ги препратят в централата. Казваше, че парите, събрани тук, би трябвало да се насочват за подкрепа на местните миньори, а не да бъдат измъквани, за да ги пратят в Бъфало. — Тя събра сили да се усмихне нажалено. — Все така казваше, „да не бъдат измъквани, за да ги пратят в Бъфало“. Раздаваше по малко ту на този, ту на онзи, не много, за да не забележат шефовете. Беше много дискретен с раздаването. Караше Анди Кар да преглежда молбите за помощи и изпращаше пари там, където положението беше най-отчайващо.

— А разбра ли някой? — попита Фил. — Успя ли някой да го разкрие?

— Как си я представяте тази работа? Ако беше станало нещо такова, първо щяха да го обесят, а после да задават въпроси. По тези места профсъюзното дело беше нещо свято. Ако някой дори го беше заподозрял, нямаше да отърве кожата.

— Но Анди е знаел — Карен все още не искаше да се предаде.

— Не, не, той така и не разбра. Бен никога не му каза, че дава пари на хората. Просто искаше Анди да степенува молбите по важност — уж за помощите, които пристигат за местния клон. Само дето помощи за местния клон нямаше, защото всички фондове се вливаха в националната централа. — Ефи потри ръце, като че ли изпитваше болка. — Той знаеше, че не може да сподели това с никого. Разбирате ли, дори да му бяха повярвали, че прави това за хората и семействата им, пак щяха да го приемат като предателство. Очакваше се всички да поставят на първо място профсъюза, особено пък служителите в него. Онова, което направихме, би било непростимо. И Бен го знаеше.

Сан Джиминяно

Бел най-сетне успя да открие заведение, което да не е претъпкано с туристи. Беше сгушено в една странична уличка, и единствените му посетители бяха няколко старци, които играеха на карти и пиеха тъмночервено вино от малки чашки. Тя си поръча еспресо и вода, и седна близо до отворената задна врата, която водеше към малко, настлано с калдъръм дворче.

Няколко минути разглежда каталога, който бе взела от галерията. Даниъл Поршъс беше художник, с чиито произведения тя би съжителствала с удоволствие.

Но кой, по дяволите, беше той? Откъде произхождаше? Дали наистина неговият път и пътят на Кат се бяха срещнали, или Бел прибързваше със заключенията? Само защото Даниъл Поршъс е бил художник и е имал някаква далечна връзка с мястото, на което бяха открити плакатите, не означаваше, че той е бил свързан е отвличането. Може би не беше попаднала на човека, който й трябваше. Може би връзката беше Матиас, човекът, който бе правил проектите за марионетките и декорите на кукления театър. Човекът, който би могъл да бъде жертва, но и убиец.

Все още загледана в репродукциите на работите на Поршъс, тя се обади по мобилния си телефон на своя помощник, стажанта Джонатан.

— Опитах се да се свържа с теб снощи — каза той. — Но телефонът ти беше изключен. Затова се обадих на Снежната царица в Ротесуел и тя ми каза, че няма как да се свържа с теб.

Бел се разсмя.

— Тя наистина обича да си придава важност. Съжалявам, че сме се разминали снощи. Бях на купон.

— Какъв купон? Доколкото ми е известно, от теб се очаква да се правиш на Нанси Дру31.

Бел си каза, че шеговитите му опити да флиртува са донякъде неприемливи. Но абсурдността им я забавляваше, затова тя реши да не му прави забележка.

— Точно това правя. Купонът беше в Италия.

— В Италия ли? Значи си в Италия?

Бел набързо обясни положението на Джонатан.

— Ето че вече имаш привилегирован достъп до информация — приключи тя.

— Уау — каза Джонатан. — Кой би могъл да предположи, че ще бъде толкова вълнуващо? Нито един от колегите ми няма подобен стаж. Това е като Удуърд и Бърнстийн по следите на „Уотъргейт“!

— Това няма нищо общо с „Уотъргейт“ — възрази Бел.

— Разбира се, че има. Нали ми каза, че на пода на вилата е имало кръв? Хората обикновено не бягат при домакински злополуки или самоубийство, тоест наличието на кръв предполага някой да е бил убит. И то в ситуация, която свързва случай с убийство и отвличане, състояли се преди двайсет и две години. Бел, несъмнено тук става дума за някаква много неприятна личност, а в момента ти си по следите на този човек.

— Джонатан, тъкмо сега съм по следите на едни млад човек, който е загубил баща си. Много страшно ли звучи това? — каза Бел шеговито и безгрижно.

Станал внезапно сериозен, Джонатан отвърна:

— Бел, не всички млади хора са очарователни и безобидни като мен. Могат да се държат и като диваци. Достатъчно материали за убийства и изнасилвания си писала, за да си правиш илюзии по този въпрос. Престани да се отнасяш с мен като с дете. Това не е игра. Обещай ми да приемеш нещата сериозно.

Бел въздъхна.

— Когато се натъкна на нещо, което изглежда сериозно, ще го приема сериозно, Джонатан. Обещавам. А междувременно имам нужда да свършиш нещо за мен.

— Разбира се, каквото пожелаеш. Да не се надявам, че задачата налага посещение на Тоскана, а?

— Задачата налага посещение на Националния семеен регистър в Излингтън — за да откриеш всичко, което успееш, за един човек на име Даниъл Поршъс. Трябва да е бил окото петдесетте. Починал е през април в Италия, но не знам къде точно. Освен това смъртните актове в Италия не съдържат почти никаква информация. Затова ми трябва неговият акт за раждане и евентуално свидетелство за сключен брак. Ще го направиш ли вместо мен?

— Веднага се заемам. Ще ти се обадя незабавно, щом открия нещо. Благодаря, Бел. Чудесно е да работиш по такъв интересен случай.

— Благодаря — каза Бел на замлъкналия телефон. Продължи да отпива замислено от еспресото си. Не беше убедена, че галеристката внезапно ще я зарадва с необходимата й връзка с Гейбриъл Поршъс. Налагаше се самата тя да се порови здраво. Регистърът, който я интересуваше, вероятно бе в столицата на провинцията — Сиена. Нямаше смисъл да тръгва натам днес. Докато стигнеше, всички чиновници щяха да са изчезнали. Следобедната работа не понасяше на италианските бюрократи.

Нямаше какво друго да прави. Налагаше се да се върне в Кампора и да полежи край басейна на Грация. Можеше да се обади на Вивиан, да обърне малко внимание на личния си живот. Да, колко труден беше животът понякога!

Единбург

Карен свали назад изправената облегалка в колата и се нагласи за пътуването до Единбург.

— Казвам ти — поде тя, — свят ми се вие вече от този случай. Всеки път, когато реша, че съм започнала да разбирам за какво става дума, се намира нещо да ме препъне.

— Кой случай имаш предвид? Онзи, който според Макарона трябва да поставяш на първо място или другият, по който работиш всъщност? — попита Фил и насочи колата по страничния път, който щеше да ги отведе в една чайна край магистралата. Един от плюсовете на работата по студени досиета се изразяваше в това, че човек обикновено можеше да се храни в обичайните часове. Не съществуваше напрежението, породено от съзнанието, че времето тече и престъпникът може да нанесе нов удар. Този режим устройваше отлично и двамата.

— Не съм в състояние да предприема нищо по въпроса за Кат Грант, докато не получа ясен доклад от италианската полиция, а те очевидно не припират особено да ни го изпратят. Не, говоря за Мик Прентис. Като начало, всички са били убедени, че е отишъл в Нотингам. Сега обаче по всичко изглежда, че той не е напуснал жив Нютън ъв Уиймс. Изобщо не е заминавал със стачкоизменниците, макар един от тях да е станал причина за объркване, изпращайки пари на Джени. Но от стачкоизменниците научихме едно — а именно, че Мик е бил жив и здрав и е обикалял Нютън около дванайсет часа след времето, когато според Джени е напуснал дома си.

— Което е странно — отбеляза Фил. — Ако е бил решил да я напусне, човек би предположил, че по това време не би бил вече в Нютън. Освен ако не е имал намерение да й даде урок. Може да е решил да се забави, за да я подразни. Може би се е канел вече да се прибере, когато се е случило нещо, което го е отклонило.

— Действително изглежда, че се е случило нещо, което го е накарало да реагира съвсем нетипично. Хората, които са отивали да работят като стачкоизменници, очевидно са очаквали да побеснее, когато ги е видял. Когато са го видели, са очаквали да се стигне до скандал или дори до сбиване. А той само ги умолявал да не постъпват така и дори изглеждало, че всеки момент ще избухне в плач.

— Може пък точно тази нощ да е разбрал какво става между Джени и Том Кембъл — предположи Фил. — Това би го разстроило сериозно.

— Може и така да е станало — Карен като че ли не беше убедена. — Ако си прав, той наистина би се разстроил. Сигурно не е искал да се прибере у дома. И може да е решил да отиде при приятеля си Анди в къщата му в гората.

— Но ако го е направил, как така никой не го е виждал след тази нощ? Знаеш как са ставали нещата по тези места — когато двама души са се разделяли, единият не е напускал града, а просто се е премествал три къщи по-надолу по улицата.

Карен въздъхна.

— И ти си прав. Но все пак е възможно да е отишъл при Анди. Нещата може да са се развили по различен начин. Знаем, че Анди е бил в отпуск по болест заради депресията. Знаем също така от сестра му, че той е обичал да ходи на север, да обикаля планините. Ами ако Мик е решил да тръгне с него? Ако двамата ги е сполетяла злополука и телата им лежат в някоя пропаст? Знаеш какво е там горе. Случва се планинари да изчезнат и телата им да не бъдат открити. При това говоря за тези, чието изчезване изобщо бива огласено.

— Възможно е — Фил даде мигач и зави към паркинга.

— Но ако наистина се е случило нещо такова, чие е тялото в пещерата? Струва ми се, че нещата са доста по-прости, отколкото ги представяш ти, Карен.

Влязоха в заведението в мълчание. Поръчаха си пай с месо, с гарнитура от грах и пресни картофи, без да поглеждат менюто. После Карен попита:

— В какъв смисъл по-прости?

— Струва ми се, че си права, като твърдиш, че е отишъл при Анди. Не знам дали е имал намерение да си тръгне завинаги или е искал да се отдалечи за известно време от Джени. Но си мисля, че е казал на Анди за Бен Рийки. Мисля също, че е имало някакъв сблъсък. Не знам дали Анди се е разгневил на Мик, или Бен се е явил и нещата са излезли извън контрол. Но си мисля, че Мик е загинал в онази къща през същата тази нощ.

— Какво? И те са го занесли в пещерата, за да се отърват от тялото? Това ми се струва доста сложно. Защо просто да не го заровят в гората?

— Анди не е бил градски човек. Знаел е, че телата, заровени в плитки гробове в гористи местности, рядко остават неоткрити. Далеч по-сигурно е било да го отнесат в пещерата, а след това да предизвикат срутване. При това там е имало много по-малка опасност да бъдат забелязани, отколкото ако са почнели да копаят гроб в гората край Уиймс. Не забравяй какво е било положението по онова време. Гората е гъмжала от бракониери, опитващи се да ударят някой заек или дори сърна, за да има какво да сложат у дома на масата.

— В това, което казваш, има логика — Карен се усмихна с благодарност на сервитьорката, която им донесе кафетата. Сложи пълна лъжичка захар в своето и започна да го разбърква. — Но какво е станало с Анди тогава? Сигурно мислиш, че е отишъл някъде и се е самоубил.

— Много е възможно. Ако се съди по това, което си ми разказвала, трябва да е бил чувствителен човек.

Карен беше принудена да признае, че това звучеше убедително. Фил имаше по-ясния поглед на страничния наблюдател. Колкото и да беше убедена в собствената си проницателност, тя винаги знаеше кога да се отдръпне и да остави някой друг да прецени фактите.

— Ако се окажеш прав, вероятно никога няма да разберем как точно са се развили събитията. Дали е било нещо между Анди и Мик или и Бен Рийки се е намесил по някакъв начин.

Фил се усмихна и поклати глава.

— Тази теория наистина не бихме могли да развием пред Ефи Рийки, за да видим как ще реагира тя. Освен ако не искаме да се озовем с още един труп на ръцете.

— Незабавно ще получи удар — съгласи се Карен.

Той се засмя.

— Разбира се, може и да си губим времето, ако Джени не е лъгала, когато е дошла да ти каже да прекратим търсенето.

Карен изсумтя.

— Приказките й бяха абсолютна измишльотина. Предполагам, че тя иска да си спести нови усложнения. Иска да й се махнем от главата, за да продължи на спокойствие мъченическото си съществувание.

Фил я изгледа учудено.

— И ти мислиш, че тя поставя собственото си спокойствие над живота на внука си?

— Не. Тя наистина е удивително погълната от себе си, но не мисля, че тя вижда нещата така. Според мен дълбоко в себе си тя се чувства до известна степен отговорна за изчезването на Мик. А това означава, че трябва да понесе отчасти вината и за това, че Мик го няма, за да стане донор на Люк. И Джени се опитва да се отърве от това чувство за вина, като ни кара да престанем да го търсим, за да може тя отново да скрие глава в пясъка като преди.

Фил се почеса по брадичката.

— Хората понякога са толкова объркани — въздъхна той.

— Много си прав. Поне това пътуване ще ни осигури някои отговори.

— Може би. Но това ме кара да си задавам и някои въпроси.

— И какви въпроси по-точно?

Той направи гримаса.

— Отиваме чак в Единбург, за да вземем ДНК-проба, която Ривър да сравни с взетата от трупа. Ами ако Миша не е дъщеря на Мик? Ако е дете на Том Кембъл?

Карен го изгледа с възхищение.

— Ти наистина си в състояние да измислиш винаги най-лошото, Фил. Струва ми се, че не е така, но въпреки това хрумването е прекрасно.

— Готова ли си да се обзаложиш, че ДНК-пробата ще идентифицира мъртвеца като Мик Прентис?

Двамата се облегнаха назад, за да може сервитьорката да постави отрупаните с храна чинии пред тях. Уханията, които се разнасяха от тях, бяха направо убийствени. На Карен й се прииска да вдигне чинията и да я подуши отблизо. Но първо трябваше да отговори на Фил.

— Не — каза тя. — И то не защото мисля, че Миша може да е дете на Том Кембъл. Има и други възможности. Ривър казва, че е смазана задната част на черепа, Фил. Ако Анди Кар е убил Мик Прентис, това трябва да се е случило в разгара на някаква разправия. Той никога не би се промъкнал зад гърба му, за да нанесе този удар по главата. Стройна теория изгради, но тя не ме убеждава напълно. — Карен се усмихна. — Но пък нали именно затова ме обичаш.

Той й хвърли странен поглед.

— Винаги си пълна с изненади.

Карен преглътна божествена на вкус хапка от пая с месо.

— Трябват ми някакви отговори, Фил. Истински отговори, не само шантавите версии, които ти и аз си измисляме, за да отговарят на известните ни факти. Трябва ми истината.

Фил наклони глава на една страна и я загледа изпитателно.

— Всъщност — каза той, — именно това е причината да ви обичам, госпожо.

Един час по-късно те стояха на прага на кооперацията в Марчмънт, където живееше Миша Гибсън. Карен продължаваше да се пита дали в думите на Фил имаше нещо повече от шега. Винаги бе вярвала, че отношенията им не предвиждат табута. Оказа се, че не е била права. В никакъв случай не би го попитала какво е имал предвид, когато каза онези думи. Тя отново натисна звънеца, но пак нямаше отговор.

Зад гърба им се разнесе глас:

— Миша ли търсите?

— Да — отвърна Фил.

Един възрастен мъж ги заобиколи и Карен бе принудена да се отдръпне от входната врата, за да не я настъпят.

— Не можете да я намерите тук по това време на деня. Тя сигурно е в детската болница със сина си. — Той ги изгледа предизвикателно. — Нямам намерение да ви пусна да влезете, нито пък да набера кода си, докато стоите тук и ме гледате.

Карен се засмя.

— Много правилно, сър. Само че, с риск думите ми да прозвучат банално, трябва да ви кажа, че сме от полицията.

— В наши дни не можеш да вярваш в ничия почтеност — каза старият човек.

Стъписана, Карен се отдръпна назад. Докъде беше стигнал светът, щом хората се бояха, че дори полицаите може да ги оберат. Или да сторят дори нещо по-лошо? Понечи да възрази, но Фил постави успокояващо ръка над лакътя й.

— Няма смисъл — каза той тихо. — Научихме онова, което ни трябваше.

— Казвам ти — започна Карен веднага щом се отдалечиха на такова разстояние, че старецът да не ги чува, — тези хора по цял ден седят и гледат американски полицейски сериали, където всяко второ ченге е продажно, и си мислят, че и ние сме същите. Вбесявам се от тази мисъл.

— Това е може би малко прекадено, като се има предвид, че го казва жената, която вкара помощник-началника на полицията зад решетките. Не са само американците — каза Фил. — Навсякъде има алчни хора. От това черпят идеите си сценаристите.

— О, знам. Но се чувствам засегната. Толкова години върша тази работа, и Лосън е единствената лъжица катран, която разваля меда. Но и един такъв случай е достатъчен, за да изгубят хората всякакъв респект пред нас.

— Нали знаеш какво се казва по този повод — доверието е като девствеността, можеш да го загубиш само веднъж. Е, готова ли си да изпълним сцената с доброто и лошото ченге?

Те отбиха до тротоара, изчакаха пролука в оживеното движение и завиха надолу по хълма, към болницата.

— Разчитай на мен — каза Карен.

Не беше трудно да намерят отделението, където лежеше Люк Гибсън, но преживяването беше мъчително. Нямаше как да си затворят очите за присъствието на болни деца, и картините на тяхното страдание се отпечатваха в съзнанието им като нажежено желязо. Карен си помисли, че една от малкото положителни страни на това да нямаш деца е, че поне не рискуваш да гледаш безпомощно как детето ти страда.

Вратата на стаята на Люк беше отворена и Карен не можа да се възпре да не погледа в продължение на няколко минути майката и сина. Люк изглеждаше много дребничък, лицето му беше бледо и изпито, но не беше изгубило детската си прелест. Миша седеше на леглото до него и му четеше книжка за приключенията на капитан Ъндърпантс32. Тя си променяше гласа в зависимост от героя, чиито реплики четеше, и така историята оживяваше пред сина й, който се смееше на глас на неумелите шеги и на глуповатия сюжет.

Най-сетне Карен се покашля и влезе в стаята.

— Здравейте, Миша — тя се усмихна на момчето. — Ти трябва да си Люк. Аз съм Карен. Трябва да си поговоря малко с майка ти. Може ли?

Люк кимна.

— Разбира се. Мамо, мога ли да погледам диска с „Доктор Кой“, докато те няма?

— Ще се върна бързо — каза Миша, ставайки от леглото. — Но да, може да погледаш. — Тя взе портативния DVD плейър и пусна филма.

Карен изчака търпеливо тя да приключи, после я отведе в коридора, където ги чакаше Фил.

— Трябва да поговорим — каза Карен.

— Добре — отвърна Миша. — По-надолу по коридора има стая за родители.

Тя тръгна напред, без да чака отговор и те я последваха. Влязоха в малка, светло боядисана стая, обзаведена с автомат за кафе и три дивана с хлътнали седалки.

— Тук се спасяваме, когато ни се стори, че вече не издържаме — тя показа диваните. — Удивително е на какво можеш да заспиш, след като си прекарал дванайсет часа до леглото на болно дете.

— Съжаляваме, че се натрапихме…

— Не сте се натрапили — прекъсна я Миша. — Добре е, че се запознахте с Люк. Очарователно дете е, нали? Нали сега разбирате защо съм склонна да продължа с търсенето, макар че майка ми не иска да се ровите в миналото. Казах й, че не е постъпила правилно миналата неделя. Вие трябва да задавате тези въпроси, ако искате да намерите баща ми.

Карен хвърли бърз поглед към Фил, който изглеждаше не по-малко учуден от нея.

— Не знаете ли, че майка ви дойде да се види с мен тази сутрин? — попита тя.

Миша се намръщи.

— Нямах представа. Каза ли ви онова, което искахте да научите?

— Искаше да прекратя търсенето на баща ви. Каза, че според нея той не бил изчезнал. Че е напуснал вас двете по свой избор, и че няма желание да се върне.

— В това няма никакъв смисъл — каза Миша. — Дори да е решил да напусне нас, той не би обърнал гръб на внука си, който има нужда от него. А по всичко, което съм чувала за баща си, съдя, че е бил добър човек.

— Тя твърди, че се опитвала да защити вас — каза Карен. — Страхува се, че ако все пак успеем да го намерим, той ще ви обърне гръб за втори път.

— Или е така, или тя знае за изчезването му повече, отколкото е склонна да признае — каза мрачно Фил. — А вероятно не знаете и друго — че открихме човешки останки.

Кампора

Бел седеше на миниатюрното балконче и наблюдаваше как небето и околните хълмове сменят цветовете си, преминавайки през целия спектър на светлината, докато слънцето потъваше сред великолепието на залеза. Тя чоплеше студеното свинско и картофите, оставени от Грация в хладилника й, и обмисляше следващия си ход. Мисълта за предстоящата битка с италианската бюрокрация никак не я радваше, но ако искаше да открие Гейбриъл Поршъс, трябваше да издържи. Извади отново копираните снимки на Рената и се запита дали приликата не е плод на въображението й.

Но отново установи, че тя просто се набива на очи. Хлътналите очи, извитият като клюн нос, широката уста — всичко това повтаряше характерните черти на Броуди Грант. Действително, устата беше по-различна. Устните бяха по-пълни, по-добре оформени. Несъмнено по-привлекателни за целувки, помисли Бел и незабавно се укори за мисълта си. И Броуди Грант, и дъщеря му бяха тъмнокоси — косата им беше толкова тъмна, че би минала за черна. Но косата на момчето беше много по-светла, дори ако вземем предвид известно изсветляване под въздействието на силното италианско слънце. Лицето му беше и по-широко. Имаше разлики, човек не би могъл да сбърка Гейбриъл Поршъс с младия Броуди Грант, не и ако се съдеше по снимките, които Бел бе видяла в Ротесуел. Но биха могли да минат за братя.

Мислите й бяха прекъснати от иззвъняването на телефона. Тя го погледна с въздишка. Колко досадно, че идентификацията на повикването не функционираше навсякъде в чужбина. Нямаше как да разбереш дали не се обажда човек, когото се стремиш да избягваш. А записването на повиквания на гласовата поща, за да можеш да ги прослушваш, излизаше безобразно скъпо. Да не говорим пък за това, че нейната част от отговорността за племенника й не допускаше да игнорира неидентифицирани повиквания.

— Ало? — каза тя предпазливо.

— Бел? Обажда се Сюзън Чарлсън. Подходящ ли е моментът?

— Да, напълно.

— Получих мейла ви. Сър Бродерик ме помоли да ви предам, че е много доволен от напредъка, който отбелязахте до тук. Искаше да знае дали имате нужда да направим нещо тук. Бихме могли да организираме търсения, такива неща.

Бел потисна горчивия си смях. През целия си живот на професионалист бе вършила сама черната си работа или най-малкото бе полагала усилия да убеди някой да я свърши вместо нея. Не й беше минало през ум, че докато работи за Броуди Грант, би могла да се отърве от досадната част на задълженията си.

— Разполагам с необходимото — отвърна тя. — Можете обаче да ми помогнете за по-личните въпроси. Не мога да се отърва от усещането, че в някаква точка в миналото животът е срещнал Катрина или с Даниъл Поршъс, или с онзи Матиас, който може да е немец, но може и да е британец. Не изключвам възможността да е и швед, като се има предвид къде е завършила висшето си образование Катрина. Трябва да разбера кога и къде се е случило това. Може би са останали някакви нейни бележници, в които си е записвала ангажиментите, или тефтери с телефони и адреси? Освен това, когато се върна, би било наистина наложително да открия нейните приятелки. Трябват ми жени, на които тя може да се е доверявала.

Сюзън Чарлсън си позволи да се позасмее леко и благовъзпитано.

— В такъв случай ще останете разочарована. Ако си мислите, че баща й е потаен, имайте предвид, че ако го сравним с Катрина, можем да кажем, че направо има слабост към откровеничене. Катрина беше като котката на Киплинг, която си ходи, където си ще. Всъщност най-добрата й приятелка беше майка й. Бяха много близки. Като изключим Мери, единственият друг човек, който наистина знаеше какво става в главата на Кат, беше Фъргъс.

Името увисна във въздуха между тях.

— Предполагам, че не знаете къде бих могла да намеря Фъргъс?

— Можете да поговорите с баща му, когато се върнете. Той често идва да посети семейството си по това време на годината — отвърна Сюзън. — Уили не счита, че е подходящо да съобщава това на сър Бродерик, но аз знам, че е така.

— Благодаря ви.

— Ще се опитам да потърся някакви бележници и записки, но не се надявайте, че ще открия нещо важно. Проблемът с творците е там, че те разчитат работата им да говори вместо тях. Кога се прибирате?

— Не съм сигурна. Зависи какво ще успея да свърша утре. Ще ви уведомя.

Нямаше какво друго да каже, не последва размяна на любезности. Бел не помнеше друг случай, в който до такава степен да не е съумявала да установи контакт с друга жена. През целия си живот като зряла жена се бе учила да убеждава хората да споделят с нея неща, които всъщност не са искали да споделят. Със Сюзън Чарлсън обаче се провали. Тази задача, която започна просто с желанието да се възползва от минималния шанс да накара един прочут със саможивостта си човек да проговори, й даваше възможност да вижда понякога собствената си личност в изненадващо различна светлина.

Какво ли ще последва сега, питаше се тя, докато отпиваше дълбока глътка от виното си. Какво ще последва сега?