Владение на мрака

Понеделник, 2 юли Гленротес

Помощник-началникът на полицията Саймън Лийс се взираше в листа, който Карен бе поставила пред него. Беше прочел три пъти написаното и продължаваше да не разбира нищо. Знаеше, че ще трябва да поиска тя да му обясни написаното и това отново щеше да го постави в неловко положение. Струваше му се някак нечестно — беше едва понеделник сутрин, а спокойствието на неговото убежище, кабинета му, вече бе нарушено.

— Не ми е съвсем ясно защо да плащаме на тази… — той отново погледна листа пред себе си, опитвайки се да пропъди съмнението, че инспектор Пири си позволява да му скрои номер — … доктор Ривър Уайлд да заведе екип от студенти на „съдебномедицинска практика“ в някаква пещера в Ийст Уиймс.

— Защото така разходите ни ще бъдат пет пъти по-малки в сравнение с парите, които биха ни поискали специалистите от съдебномедицинските служби. А аз знам, че вие държите да харчим разумно отпусканите ни средства — каза Карен.

Според Лийс тя съзнаваше отлично; че не това беше исканият от него отговор.

— Нямам предвид доколко това ще се отрази на бюджета ни — каза той кисело. — Опитвам се да разбера защо този… — той вдигна раздразнено ръце към тавана — … защо изобщо се случва този цирк.

— Струва ми се, че от мен се очаква да не оставя камък непреобърнат в разследването по отвличането на Катрина Макленън Грант — каза мило Карен.

Подиграваше ли се с него? Или наистина не съзнаваше какво бе казала току-що?

— Не съм го имал предвид в буквалния смисъл на думата, инспектор Пири. С каква цел се върши това, по дяволите?

Той размаха към нея бюджетния формуляр с искането за осребряване на разходи.

— В процеса на разследването научих, че в една от пещерите на Уиймс е имало доста необичайно срутване през януари 1985. Казвам „необичайно“, защото след затварянето на мината „Майкъл“ през 1967 година земята е слегнала и не е имало сериозни срутвания. — Карен се наслаждаваше на озадаченото изражение на Лийс. — Когато продължих с проучванията си, установих, че срутването е било открито на 24 януари, в четвъртък.

— Е, и? — Лийс продължаваше да гледа неразбиращо.

— Катрина е била убита предния ден, сър.

— Знам, инспектор Пири, запознат съм със случая. Но продължавам да не намирам какво общо има с това срутването в някаква незнайна пещера.

Той започна да си играе с поставената в рамка снимка на бюрото си.

— Вижте, сър, нещата стоят така — Карен се облегна на стола си. — За местните жители пещерите в никакъв случай не са „незнайни“. Всички ги познават много добре, повечето са играли в тях поне веднъж, когато са били деца. А едно от нещата, които навремето никой не е успял да открие, е мястото, където са били скрити Катрина и Адам. Така и не са се намерили показания на очевидци, които да дадат някаква конкретна насока. И аз започнах да разсъждавам. По това време на годината в пещерите не стъпва никой. Прекалено студено е, за да могат децата да играят отвън, а и дневната светлина никога не е достатъчна, за да изкуши случайно минаващите оттам хора да влязат по-надълбоко в пещерите, вместо само да надникват при входовете.

Лийс почувства, че разказът й неволно започва да го увлича. Тя не докладваше като другите служители. Това в повечето случаи го караше да излиза от кожата си, но понякога, като днес например, той не можеше да устои на разказваческите й умения.

— Казвате, че пещерите биха могли да бъдат скривалище на похитителите? Това не напомня ли малко на Инид Блайтън21? — попита той в опит да си възвърне донякъде авторитета.

— Инид Блайтън действително е много популярна, сър. Може дори да се твърди, че творчеството й може да послужи като източник на интересни хрумвания. Така или иначе, в пещерата, която имам предвид, Пещерата на Тана, в наши дни в предната част има солидни заключени прегради, отвъд които не може да се премине. Но навремето е имало само една дъсчена ограда пред тунела, който води навътре. Целта не е била пещерата да бъде недостъпна. Хората от дружеството за защита на пещерите са ползвали вътрешната зала за нещо като клуб. Всъщност все още е така. Оградата отвън трябвало само да показва на случайни посетители, че нямат право на достъп. Така че не би било трудно за когото и да било да влезе вътре.

— Но нали на това място биха били като плъхове в капан, ако са ги откриели? — възрази Лийс.

— Да, но има още нещо. Не можем да бъдем напълно сигурни, че биха били в капан. Открай време се говори, че съществува таен проход, който свързва замъка на Макдъф с пещерата.

— О, за бога, инспектор Пири! Да не сте вземали наркотици? Това звучи налудничаво!

— С ваше позволение, сър, в предположението има логика. Знаем, че похитителите са избягали с лодка. Според свидетели от полицията трябва да е била малка лодка с извънбордов двигател, ако се съдело по шума на мотора. Но докато успели да се качат на хеликоптера и да включат прожектора, за да огледат морето наоколо, нямало и следа от някаква малка лодка където и да било около Лейдис Рок. А точно тогава е имало прилив. Ами ако просто са изминали с пълна скорост няколко мили нагоре по брега и са скрили лодката в пещерата? Сигурно е била надуваема, това не би било проблем. После са я оставили там заедно с остатъците от импровизирания си лагер, и са се измъкнали, като преди това са предизвикали рухването на тавана.

Лийс поклати глава.

— Това звучи като някаква смесица между „Опасна книга за момчета“22 и „Умирай трудно“. Какво според вас са предприели — той направи пауза, за да направи жеста, имитиращ кавички, който по някаква причина дразнеше неимоверно много жена му, — за да „предизвикат рухването на тавана“?

Усмивката на Карен беше толкова лъчезарна, че го изпълни с подозрения.

— Нямам представа, сър. Надявам се, че екипът на доктор Уайлд ще може да ни даде отговор на този въпрос. Почти сигурна съм, че зад рухналите скали ще намерим нещо, което ще оправдае разноските ни.

Лийс притисна с ръце главата си.

— Струва ми се, сте си изгубили ума, инспекторе.

— Не се безпокойте — каза тя и се изправи. — Случаят е свързан с Броуди Грант. По него можете да харчите почти както ви се прииска, сър. Това е един от редките случаи, когато никой няма да оспорва бюджетните ви разходи.

Лийс почувства как кръвта започва да шуми в ушите му.

— Вие какво, за канарче ли ме вземате?

Той незабавно съжали, че си е позволил да наруши официалния тон, не на последно място, защото Карен явно одобряваше това.

— Не, сър — каза тя сдържано. — Приемам случая съвсем сериозно.

— В такъв случай го доказвате по много странен начин. — Лийс удари с разтворени длани по бюрото пред себе си. — Искам сериозна работа на криминалисти, не разходки до остров Кирин23! Време е да се поровите в миналото. Време е да идете да поговорите с Лосън.

Това щеше да й покаже кой е шефът тук.

Но тя по някакъв начин вече бе успяла да обезвреди малката бомба, с която той бе имал намерение да я стресне.

— Радвам се, че и вие сте на това мнение, сър. Уредила съм среща с него след… — тя погледна часовника си — три часа. Така че, ако нямате нищо против, смятам да потегля с повечко газ към Синия град24.

— Моля?

Дали пък тези тук във Файф щяха да се научат да говорят някога на ясен английски език?

Карен въздъхна.

— Трябва да отида до Питърхед. — Тя тръгна към вратата. — Все забравям, че не сте от тук. — И допълни, хвърляйки му бърз поглед през рамо. — Всъщност не ни разбирате добре, нали, сър?

Но още преди той да успее да отговори, тя вече бе изчезнала, оставяйки вратата зад себе си широко отворена. Като врата на обор, след като е излязла кравата, помисли той мрачно, докато ставаше да я затвори. С какво бе заслужил да му се падне да работи с тази проклета жена? И, как, по дяволите, щеше да успее да се измъкне от случая на Броуди Грант, ухаещ на рози, а не на друго, след като бе принуден да разчита на способностите на една жена, според която би било много интересно да се организират разкопки в някаква проклета пещера?

Кампора, Тоскана

С чувство на облекчение Бел Ричмънд се отклони от SS-2, опасния двупосочен път, който се вие през възвишенията на Тоскана, от Флоренция към Сиена. Както обикновено, италианските шофьори я бяха изплашили до смърт, тъй като караха прекалено бързо и не спазваха никаква дистанция, а страничните огледала на колите почти се докосваха, когато префучаваха край нея на острите завои, от което тясното шосе започваше да й се струва дори още по-тясно. Фактът, че караше кола под наем, само усилваше неприятните усещания. Бел винаги се бе считала за доста добър шофьор, но Италия всеки път успяваше да й обтегне нервите. А в резултат на последните й ангажименти нервите й без това бяха достатъчно опънати, много благодаря.

В неделя вечерта беше вечеряла в спалнята си, донесоха й храната на поднос — изборът беше неин; беше поканена да се присъедини към семейство Грант в трапезарията, но тя се извини с необходимостта да работи. Истината бе по-прозаична, но нямаше как да признае егоистичните си съображения. Всъщност Бел имаше нужда да остане насаме със себе си. Искаше да се облакъти на прозореца и да пуши червеното марлборо, от което Вивиан уж я бе убедила да се откаже преди месеци. Искаше й се да гледа тъпа телевизия и да клюкарства по телефона с някоя от онези свои приятелки, чиято близост подобряваше настроението й. Искаше й се да избяга от тук, да си иде у дома и да поиграе с Хари на някаква електронна игра със стрелба. Винаги ставаше така, когато се случеше да прекара известно време в много тясна близост с хората, които трябваше да бъдат във фокуса на материалите й. Когато близостта с тях минеше определена граница, тя започваше да става непоносима.

Но не й беше съдено да се наслаждава дълго време на общуването със себе си. Тъкмо бе почнала да гледа първия епизод на някакъв американски полицейски сериал, когато на вратата се почука. Бел изключи звука на телевизора, остави чашата с вино и стана от дивана. Когато отвори вратата, видя пред себе си Сюзън Чарлсън с тънка пластмасова папка в ръка.

— Съжалявам, че ви безпокоя — каза тя. — Но се опасявам, че работата е спешна.

Прикривайки раздразнението си, Бел отстъпи назад и я подкани с жест да влезе.

— Заповядайте — каза тя с въздишка.

— Може ли? — Сюзън посочи дивана.

— Разполагайте се.

Бел седна на другия край на дивана, възможно най-далеч от нея. Сюзън Чарлсън така и не можа да й се понрави. Зад студената й експедитивност не се криеше нищо, за което човек би могъл да се хване, никакъв проблясък на женска топлота, върху който да се изгради приятелско съзаклятничество.

— С какво мога да ви бъда полезна?

Сюзън наклони глава на една страна и й отправи слаба, иронична усмивка.

— Вероятно вече сте разбрали, че сър Бродерик взема бързо решенията си и очаква от всички останали да направят необходимото, за да ги реализират.

— Това е един от начините да се представят нещата — отвърна Бел. „Другият е да се каже, че е свикнал да се налага.“ — И какво е решил да поиска от мен сега?

— Самата вие съобразявате бързо — каза Сюзън. — Вероятно затова ви харесва. — Тя изгледа преценяващо Бел. — Малко са хората, които той харесва. Но тези от нас, които харесва, възнаграждава извънредно добре.

Ласкателство и подкупване — порочните побратими. Слава богу, че тя вече бе достигнала онази точка в кариерата си, в която беше в състояние да се облича и изхранва, без да приема отровните им дарове.

— Занимавам се с неща, които ме интересуват. Ако нещо не ме интересува, не го върша добре, затова и всъщност няма нужда да ме убеждават да го върша.

— Звучи логично. Той иска от вас да заминете за Италия.

Каквото и да бе очаквала Бел, не беше това.

— Защо?

— Защото е на мнение, че италианската полиция няма интерес към този случай и затова няма да му отдели много време. Ако замине инспектор Пири, или изпрати там някой от подчинените си, и в двата случая те ще бъдат възпрепятствани от незнанието на езика и от факта, че всичко там ще им е чуждо. Той смята, че вие бихте се справили по-добре, като се има предвид, че знаете и италиански. Да не споменаваме и това, че съвсем наскоро сте били там и вероятно сте позната на местните хора. Не на полицията, разбира се. Но на някои от местните жители, които може и да са подразбрали какво е ставало в запустялата вила. — Сюзън й се усмихна. — Ако не друго, то поне ви се осигурява покриване на всички разноски за още едно пътуване до Тоскана.

Бел не обмисля дълго предложението. Това вероятно беше единственият шанс да изпревари полицията, добирайки се до нови сведения.

— От къде знаете, че говоря италиански? — попита тя в желанието си да не избързва със съгласието, за да не изглежда прекалено податлива.

Последва студена усмивка.

— Не само журналистите умеят да събират сведения.

„Изпросих си го.“

— Кога трябва да замина?

Сюзън й подаде папката.

— Има полет за Пиза утре, в шест часа сутринта. Имате запазен билет за него, на летището ще ви чака наета кола. Не съм ви резервирала хотел — предположих, че ще предпочетете да уредите това сама. Разбира се, разноските ще ви бъдат възстановени.

Бел я изгледа стреснато.

— В шест сутринта?

— Това е единственият директен полет. Вече ви регистрирах. Ще ви закарат до летището. По това време на сутринта пътят ще отнеме не повече от четиридесет минути…

— Да, добре — прекъсна я нетърпеливо Бел. — Явно сте били напълно убедена, че ще се съглася.

Сюзън остави папката на дивана между тях и се изправи.

— Шансовете да откажете бяха минимални.

И ето, че вече беше тук — колата подскачаше по един черен път през Вал д’Елза, покрай полета с току-що разцъфнали слънчогледи, грейнали в ярки цветове, а Бел усещаше възбудата си като пулсираща в гърлото горещина. Не знаеше дали името на Броуди Грант ще отваря и в Италия вратите пред нея така лесно, както в Шотландия, но имаше смътното подозрение, че той знае как да се възползва от просмукалата се във всичко тук корупция; напоследък в Италия нямаше нещо, което да не може да бъде сведено до някаква сделка.

Освен, разбира се, приятелството. Благодарение на него тя щеше да има покрив над главата си. Разбира се, за вилата и дума не можеше да става. Не заради цената — тя беше почти сигурна, че би убедила Броуди Грант да я плати — а защото в момента туристическият сезон в Тоскана беше в разгара си.

Но се оказа, че има късмет. Грация и Маурицио бяха преустроили една стара стопанска постройка, разделяйки я на апартаменти за туристи, и най-малкият, с миниатюрен балкон, беше още свободен. Когато Бел им се обади от летището, Грация се опита да й го предложи безплатно. Необходими й бяха поне десет минути, за да обясни на Грация, че разноските се поемат от друг и че може да поиска толкова висока цена, колкото пожелае.

Бел зави от черния път по друг, по-тесен и изровен, който се виеше под израсли гъсто един до друг дъбове и кестени. След около миля излезе на малко плато с маслинова горичка и царевична нива. В другия край на платото се виждаха скупчени къщи и пред тях — ръчно изработена табела, на която пишеше „Босколата“. Бел се справи с няколко остри завоя и влезе с колата отново под дърветата. На втория завой след Босколата намали скоростта и надникна през шубраците към запустялата вила, откъдето тръгна нейното разследване. По нищо не личеше, че тя би могла да представлява интерес за някого — освен прикрепената криво-ляво към портата лента в червено и бяло. Дотук с разследването на италианската полиция.

След като шофира в продължение на още пет минути по криволичещия път, Бел спря колата в двора на фермата на Грация. Кафеникаво куче с увиснали уши и розов нос се задърпа с лай на веригата си — храбро поради съзнанието, че никой няма да дойде достатъчно близо до него, та да му се наложи да хапе. Още преди Бел да отвори вратата на колата, Грация се появи на стълбите, които водеха надолу от покритата веранда, бършейки ръце в престилката си; усмихваше се така широко, че цялото й лице се бе изпъстрило със ситни бръчици.

Размяната на възторжени поздрави и настаняването на Бел в прекрасно обзаведения апартамент отнеха половин час и имаха предимството да помогнат на Бел да се адаптира към ритъма на езика. После двете жени седнаха с по чаша кафе в сенчестата кухня на Грация. Дебелите стени ги предпазваха от лятната горещина, както го бяха правили в продължение на столетия.

— А сега трябва да ми разкажеш защо се връщаш толкова скоро — каза Грация. — Да не е нещо свързано с работата ти?

— Има нещо такова — поде Бел, опитвайки се да си възвърне свободата на изразяване на италиански. — Кажи ми, забелязвала ли си наскоро някакво оживление долу, в запустялата вила?

Грация я изгледа подозрително.

— А ти откъде знаеш? В петък там се появиха карабинерите. Огледаха я, после отидоха да разговарят с хората от Босколата. Но какво общо има това с теб?

— Когато бяхме тук на почивка, аз отидох да огледам старата вила и открих там нещо, което я свързва с едно неразкрито престъпление в Англия. С един случай отпреди двайсет години.

— Какво престъпление? — Грация изглеждаше притеснена. Отпуснатите й върху масата ръце с подути стави се раздвижиха неспокойно.

— Една жена беше отвлечена заедно с малкия си син. Нещо се обърка при предаването на откупа. Жената беше убита, а какво се случи с бебето така и не се разбра. — Бел разпери ръце и сви рамене. Когато говореше на италиански, поривът да жестикулира така я обземаше съвсем спонтанно.

— И ти си открила нещо, свързано с тази история?

— Да. Похитителите се представяха като анархисти и предаваха исканията си, написани на плакати. Открих точно такъв плакат долу, във вилата.

Грация поклати учудено глава.

— Светът става все по-малък. А кога отиде при карабинерите?

— Не съм ходила при тях. Боях се, че няма да ми повярват. Или че дори да ми повярват, няма да проявят интерес към нещо, което се е случило преди повече от двайсет години в Обединеното кралство. Изчаках да се прибера у дома, и тогава отидох при бащата на отвлечената жена. Той е много богат човек, разполага с голяма власт — от онези хора, които задвижват събитията.

Грация се позасмя мрачно.

— Само такъв човек би могъл да накара карабинерите да си вдигнат задниците и да се домъкнат дотук чак от Сиена. Сега разбирам защо толкова държаха да узнаят кой е живял във вилата.

— Да. На мен ми се стори, че там са живели хора, които са се нанесли незаконно.

Грация кимна.

— Вилата беше собственост на Паоло Тоти. Той почина, оттогава трябва да има повече от десет години. Глупав човек беше — и много суетен. Похарчи всичките си пари, за да си купи голяма къща, с която да впечатли хората, но не му останаха достатъчно, за да я поддържа както трябва. А пък после почина, без да остави завещание. Оттогава роднините му се съдят за тази вила. Делото се влачи по съдилищата, а вилата се руши все повече с всяка изминала година. Никой от роднините не иска да я ремонтира, за да не би да остане излъган, ако съдът не реши в негова полза. Престанаха дори да идват тук още преди години. Така че от време на време във вилата се нанасят разни хора. Остават, докато мине лятото, после си заминават. Последните останаха по-задълго. — Грация допи кафето си и стана. — Чувала съм само клюки, но ще отидем в Босколата и ще поговорим с приятелите ми там. Те знаят доста повече, отколкото са били склонни да кажат на надутите карабинери.

Питърхед, Шотландия

Карен оглеждаше внимателно идващия към нея Джеймс Лосън. Нямаше я вече стегнатата му стойка — с високо вдигната глава и изправен гръб. Раменете му бяха отпуснати, вървеше бавно, с малки крачки. Трите години, прекарани в затвора, го бяха състарили с десетилетие. Той се отпусна на стола от другата страна на масата и дълго се въртя и гласи, докато най-сетне се намести. Тя си каза, че това е вероятно някакъв опит от негова страна да наложи себе си поне в някакъв аспект от предстоящия разговор.

После той вдигна очи. Изражението му все още бе същото, студено и затворено — изражение на ченге. Погледът му беше пронизващ, но лицето му беше напълно неподвижно. Устните му, бледи, със синкав оттенък, бяха здраво стиснати в една тънка линия.

Карен не виждаше защо да си губят времето с общи приказки. Нямаше нещо, което би могло да бъде казано, без да предизвика размяна на горчиви обвинения.

— Имам нужда от помощта ти.

Устата на Лосън се разтегна в присмехулна усмивка.

— За кого се мислиш, за Кларис Старлинг? Ще ти се наложи да свалиш някой и друг килограм, преди да започнеш да съперничиш на Джоди Фостър.

Карен си напомни, че Лосън е изучавал тактиката на разпита в същите курсове, които бе посещавала и тя. Известно й бе всичко за засягането на слабите места на събеседника. Нищо не й пречеше да му отвърне със същото.

— За Ханибал Лектър би си струвало да мина на диета — заяви тя. — Но не и за някакво опозорено ченге, което отдавна е извадило последната си пъстърва от Лох Ливън.

Лосън повдигна вежди.

— Не са ли те пращали на курс да се поотракаш, преди да положиш изпита си за инспектор? Ако трябва да ме размекнеш, за да стана по-податлив, не може да се каже, че си избрала най-добрия път.

Карен примирено поклати глава.

— Нямам нито време, нито сили за губене с такива неща. Не съм дошла тук, за да те лаская. И двамата знаем как се действа в такива случаи. Ако ми помогнеш, животът ти между тези стени за известно време може да бъде не чак толкова ужасен. Ако ми обърнеш гръб, кой знае какъв гаден номер може да ти бъде скроен, за да се почувстваш още по-зле? От теб зависи, Джими.

— За теб съм господин Лосън.

Тя поклати глава.

— Такова обръщение предполага повече уважение от това, което заслужаваш. И ти го знаеш. — След като вече беше изразила отношението си към него, смяташе да избягва каквито и да било обръщения в по-нататъшния им разговор. Чуваше го как диша тежко през нос, в дъха му се долавяше слабо свистене при всяко издишване.

— Мислиш, че можеш да направиш живота ми още по-гаден? — Той я изгледа яростно. — Нямаш представа за какво говориш. Държат ме в пълна изолация, защото съм бил ченге. Ти си първият посетител за мен от една година насам. Прекалено стар и грозен съм, за да събудя интерес у когото и да било. Не пуша и нямам нужда от карти за телефон. — Той издаде слаб, хрипкав смях, в гърлото му заклокочи слуз. — Как смяташ, колко по-зле можеш да ме накараш да се почувствам?

Тя срещна погледа му, без да трепне. Знаеше какво бе извършил и не намираше в сърцето си нито жал, нито съчувствие към него. Не я беше грижа дали плюят в храната му — не я беше грижа, дори да постъпваха и по-зле с него. Той я беше предал, нея и всички останали, които бяха работили с него. Повечето от ченгетата, които Карен познаваше, имаха достойни мотиви да постъпят в полицията. Правеха жертви в името на работата си, държаха да я вършат както трябва. Когато се разбра, че човек, на чиито нареждания се бяха подчинявали безпрекословно, е извършител на три убийства, това бе разбило духа на колегите й в криминалния отдел. И те все още не се бяха възстановили докрай от травмата. Някои продължаваха да намират вина у Карен и да твърдят, че е било по-добре да не разлайва кучетата. Нямаше представа как такива хора съумяват да спят спокойно нощем.

— Разбрах, че ползваш често библиотеката — каза тя и видя как клепачите му трепват. Беше наясно, че е намерила с какво да го притисне. — Това е важно, за да поддържаш активността на съзнанието си, нали? В противен случай ще станеш луд за връзване. Доколкото знам, вече можете да си сваляте книги и музика на МР3 плейър. Да слушаш каквото си поискаш, когато си поискаш.

Той отклони поглед. Пръстите му ту се свиваха, ту се разпускаха.

— Още ли се занимаваш със студени досиета? — по тона му пролича, че е склонен да отстъпи, но усилието, което му бе струвало това, като че ли изсмука енергията му.

— Сега аз ръководя отдела. Робин Макленън се пенсионира — Карен се постара да говори с равен тон и лицето й да остане безизразно.

Лосън се вгледа над рамото й в равната стена зад нея.

— Бях добро ченге. Не съм оставил много недовършени случаи, в които да се ровите като лешояди — каза той.

Карен го изгледа изпитателно. Беше убил трима души и се беше опитал да прехвърли вината другиму, а продължаваше да мисли за себе си като за добро ченге. Способността на престъпниците да се самозаблуждават никога не преставаше да я удивлява. Питаше се как е възможно той да седи тук с такова невъзмутимо изражение, след като бе нарушил толкова закони, бе произнесъл толкова лъжи, и бе разбил живота на толкова много хора.

— Приключил си успешно доста разследвания — беше единственото, което събра сили да каже в отговор. — Но аз попаднах на нещо, което ми прилича на нови доказателства по един от случаите, който си е останал неразкрит.

Изражението на Лосън не се промени, но тя долови събуждането на интереса му, когато той се поразмести леко на стола си.

— Катрина Макленън Грант — каза Лосън, позволявайки си да се ухили самодоволно. — За да дойдеш тук лично, трябва да става дума за убийство. А това беше единственото неразрешено убийство през периода, когато аз бях старши офицер в отдела.

— Дедуктивните ти способности не са пострадали — отбеляза Карен.

— Е, за какво става дума? Да не би най-сетне да сте попаднали на нещо, с което ще можете да притиснете онова копеле след толкова много години?

— Кое копеле имаш предвид?

— Бившето й гадже, разбира се… — посивялата кожа на лицето на Лосън се сбръчка, когато той се ровеше в паметта си за подробности. — Фъргъс Синклер. Лесничей. Беше го разкарала, не искаше да го признае за баща на детето си.

— Мислиш, че Фъргъс Синклер е отвлякъл нея и бебето? За какво му е било да го прави?

— За да се добере до детето си и да има достатъчно пари, за да живее в охолство с него — отвърна Лосън с такъв тон, като че ли обясняваше нещо очевидно на малко дете. — А после я е убил при предаването на откупа, за да не го натопи. Всички знаехме, че той го е извършил, просто не можехме да го докажем.

Карен се приведе напред.

— В досието по случая не се споменава нищо подобно — каза тя.

— Разбира се, че не се споменава — Лосън се изсмя ниско, гърлено. — Господи, Карен, да не мислиш, че сме били идиоти по онова време?

— Не е било необходимо да разкривате предположенията си пред адвокатите на разпитваните през 1985 г. — изтъкна тя. — Но не съществуват оперативни съображения, които биха ви попречили да оставите някакво упътване за хората, които биха се заели със случая след вас.

— Въпреки това не оставихме черно на бяло нищо, което не бихме могли да подкрепим с доказателства.

— Разбираемо. Но в досието няма нищо, от което да личи, че изобщо сте му обърнали някакво внимание. Няма записки на показания, няма записи от разговори, никакви коментари. Единственото споменаване на Синклер в досието е в показанията на лейди Грант, която казва, че според нея той е баща на детето на Катрина, но че дъщеря й нито веднъж не е потвърдила това.

Лосън извърна очи.

— Броуди Макленън Грант е човек, който разполага с много власт. Всички, чак до началника на полицията, се споразумяхме в досието по случая да не се вписва нищо, което да не може да бъде подкрепено от сто и десетпроцентово сигурни доказателства. — Той се покашля. — Макар според нас Синклер да беше очевидният заподозрян, не ни се искаше да подписваме смъртната му присъда.

Карен зяпна, после затвори уста и отвори широко очи.

— Мислели сте, че Броуди Грант ще нареди да убият Синклер?

— Нямате представа какви страдания изживя той след смъртта на Катрина. Не бих твърдял, че е невъзможно да вземе такова решение.

Той стисна здраво устни и я загледа предизвикателно.

Беше приела Броуди Грант като суров, решителен човек. Но и през ум не й бе минавало, че той би бил способен да поръча смъртта на друг човек.

— Преценката ви е била погрешна — каза тя. — Не е имало никаква опасност за Синклер. Грант не вярва, че е способен да извърши такова нещо.

Лосън изпръхтя презрително.

— Може би говори така сега. Но навремето омразата му към онова момче беше просто осезаема.

— И вие проучихте внимателно Синклер?

Лосън кимна.

— Струваше ни се обещаващ. Нямаше алиби. Работеше в чужбина, струва ми се, в Австрия. Като управител на имение — за това беше учил. — Той отново се смръщи и почеса гладко избръснатата си брадичка. Първоначално заговори бавно, после, докато спомените му се избистряха думите му се заредиха все по-забързано. — Изпратихме наши хора да разговарят с него. Не намериха нищо, което да доказва невинността му. По времето, което ни интересуваше — периодът, в който се бе състояло отвличането, бяха изпратени исканията за откуп, откупът беше предаден и похитителите избягаха — той не е бил на работа, бил е в отпуск. После разговаряхме с един човек от колежа по изкуствата, и той каза, че плакатът бил изпълнен в стил, наподобяващ немските експресионисти — а това даваше донякъде връзка с местоживеенето му.

Лосън сви рамене.

— Но Синклер твърдеше, че заминал да кара ски и се местел от един курорт в друг. Спял в лендроувъра си, за да пести пари. Представи карти за ски лифтове на всички дати, които ни интересуваха — плащането за тях беше извършено в брой. Не можехме да докажем, че не е бил на местата, където твърдеше, че е бил. И което бе по-важно, не можехме да докажем, че е бил по местата, където ние мислехме, че е бил. Това беше единствената ни следа, и тя не ни отведе до никъде.