Вторник, 19 юни 2007 Единбург

Миша Гибсън никога не бе помисляла да преброи колко пъти бе излизала от детското отделение, обзета от гняв при мисълта, че животът си продължава, независимо от онова, което се случваше в болницата зад нея. Никога не бе й минавало през ум да брои, защото никога не си бе позволявала да мисли, че може да има последен път. От момента, когато лекарите й обясниха причината за деформираните палци на Люк и разпилените бледокафяви петънца по слабичкия му гръб, тя се беше вкопчила в убеждението, че ще успее по някакъв начин да помогне на сина си да избегне удара, който гените се стремяха да нанесат на продължителността на живота му. Сега изглеждаше, че убеждението й е подложено на изпитание, което в крайна сметка ще успее да го разруши.

За миг Миша остана колебливо на мястото си — дразнеше я слънчевата светлина, искаше й се времето да е мрачно като настроението й. Все още не се чувстваше способна да се прибере у дома. Имаше желание да крещи и да хвърля разни неща, а пустият апартамент можеше да я изкуши да изгуби контрол и да постъпи точно така. Джон нямаше да бъде у дома, за да я прегърне или да й попречи да избухне; той знаеше, че й предстои среща с консултанта, затова беше ясно, че в работата му щеше да възникне някакъв проблем, с който да може да се справи единствено той.

Вместо да се упъти през Марчмънт към жилищната сграда с фасада от светъл пясъчник, в която живееха, Миша тръгна по оживената алея, която прекосяваше Моравите — белия дроб на южната част на града, където обичаше да се разхожда с Люк. Веднъж, докато търсеше тяхната улица в „Гугъл Ърт“, тя потърси и Моравите. Погледнат отгоре, паркът имаше формата на топка за ръгби, обрамчена с дървета, пресичащите го алеи напомняха на връзките, които стягат топката. Беше се усмихнала при мисълта, че двамата с Люк биха изглеждали като мравки, пълзящи по повърхността на топката. Днес никакви усмивки не можеха да утешат Миша. Днес се налагаше да застане лице в лице с факта, че бе възможно никога вече да не се разхожда из Моравите с Люк.

Тя тръсна глава, опитвайки се да пропъди самосъжалението. Кафе — ето какво й трябваше, за да събере мислите си и да види нещата в правилна перспектива. Достатъчна щеше да бъде една кратка разходка през Моравите, после надолу по моста „Джордж IV“, където напоследък почти всяка витрина принадлежеше на кафене, бар или ресторант.

Десет минути по-късно Миша седеше в едно ъглово сепаре в успокояващата близост на чаша кафе „лате“. Това не беше краят. Не бе възможно това да е краят. Тя нямаше да допусне това да бъде краят. Трябваше да има някакъв начин да се даде още един шанс на Люк.

Беше разбрала, че нещо не е наред още в първия момент, когато го поставиха в ръцете й. Макар й замаяна от успокоителни и изтощена от раждането, беше разбрала. Джон не искаше да приеме фактите, отказваше да обърне внимание на това, че синът им се бе родил прекалено дребен, на късите му, деформирани палци. Но страхът бе притиснал сърцето на Миша в ледената прегръдка на увереността. Люк беше по-различен. Въпросът бе колко голяма е разликата.

Единственият аспект на историята, който би могъл да се разглежда много отдалечено като късмет, бе, че живееха в Единбург, на десет минути пеш от Кралската детска болница, институция, която периодично се цитираше в така любимите на булевардната преса истории за „чудотворни изцеления“. Специалистите от болницата успяха бързо да идентифицират проблема. И също толкова бързо й обясниха, че в случая няма да има чудеса.

Анемия на Фанкони. Ако го произнесеше по-бързо, звучеше като име на италианска оперна певица или като някой град сред хълмовете на Тоскана. Но очарователната мелодичност на названието прикриваше смъртоносния характер на заболяването. И двамата родители на Люк имаха скрити в ДНК-то си рецесивни гени, чието засичане водеше до рядкото заболяване, осъждащо сина им на кратък и мъчителен живот. В определен момент между три и дванайсетгодишна възраст той с почти пълна сигурност щеше да развие апластична анемия, увреждане на костния мозък, което в крайна сметка щеше да причини смъртта му, ако не се намереше подходящ донор на костен мозък. Жестоката присъда гласеше, че ако не се проведе успешна трансплантация на костен мозък, дори да имаше късмет, Люк в никакъв случай не би успял да надхвърли и двайсет години.

Тези сведения й създадоха мисия. Тя скоро узна, че тъй като нямаше братя и сестри, Люк би имал най-добър шанс за успешна трансплантация на костен мозък, ако донорът беше от негов кръвен роднина — това, което лекарите наричаха частично съвместим родствен донор. Първоначално това я обърка. Беше проверявала в регистрите за транс плантация на костен мозък и бе стигнала до извода, че най-добрият им шанс би бил да открият възможност за пълно съвпадение. Само че според консултанта, ако намереха родствен донор, макар и частично съвместим, но споделящ някои от гените на Люк, опасността от усложнения би била по-малка, отколкото при изцяло съвместим донор, който да няма дори далечна кръвна връзка със семейството.

От този момент нататък Миша се ровеше из генния пул на фамилията, прибягваше до убеждения, емоционално изнудване и дори предложения за парично обезщетение, обръщайки се към далечни братовчеди и застаряващи лели. Това й отне доста време, тъй като се бе заела да постигне целта на тази мисия сама. Джон се бе скрил зад стена от неоснователен оптимизъм. Щяло да има революционни открития в медицинските изследвания, свързани със стволовите клетки. Някой лекар някъде щял да открие лечение, чийто успех да не зависи от общи гени. Изцяло съвместим донор щеше да се появи в някой регистър някъде. Джон колекционираше добри истории с щастлив край. Ровеше се в интернет, търсейки случаи, които опровергаваха заключенията на лекарите. Всяка седмица откриваше чудеса на медицината и истории на необясними изцеления и черпеше надежда от тях. Не виждаше смисъл в постоянните търсения на Миша. Знаеше, че по някакъв начин нещата ще се наредят. Способността му да отхвърля истината имаше олимпийски мащаби.

Това будеше у нея желание да го убие.

Вместо това тя продължаваше да се катери по клоните на родословното им дърво в търсене на идеалния кандидат. Само седмица преди днешната ужасна присъда бе стигнала до последната задънена улица. Имаше само една последна възможност. И тя беше онази, до която Миша се бе молила да не трябва да прибягва.

Преди мислите й да я поведат по-нататък в тази посока, нечия сянка падна върху нея. Миша вдигна очи, готова да се държи рязко с всеки, който се опитваше да наруши уединението й.

— Джон — произнесе тя уморено.

— Казах си, че ще те открия някъде тук. Това е третото заведение, в което влизам — каза той и се промъкна в сепарето, нагласяйки се несръчно така, че да седне под прав ъгъл спрямо нея, достатъчно близо, за да могат да се докоснат, ако някой от двамата проявеше такова желание.

— Нямах сили да се прибера в празния апартамент.

— Да, разбирам. Какво ти казаха? — ъгловатото му лице се сгърчи в тревожна гримаса. Миша си каза, че това, което го безпокои, не е заключението на консултанта. Той продължаваше да вярва, че безценният му син е по някакъв начин недосегаем за болестта. Онова, което тревожеше Джон, беше нейната реакция.

Тя посегна към ръката му, търсейки едновременно близост и утеха.

— Време е. Не му дават повече от шест месеца без трансплантация.

Гласът й прозвуча студено дори на нея самата. Но тя не можеше да си позволи топлота. Беше се вледенила и топлотата щеше да я разтопи, а мястото не беше подходящо за изблици на скръб и обич.

Джон стисна здраво пръстите й.

— Може още да не е късно — каза той. — Може би ще…

— Моля те, Джон. Не сега.

Раменете му изопнаха плата на сакото, тялото му се стегна от нежеланието да загърби несъгласието си.

— Е — издишването му напомняше на лека въздишка, — предполагам, това означава, че ще започнеш да търсиш онова копеле?

Загрузка...