360 градуса преди края

10 глава

От доста време Майкъл седеше дълбоко замислен. Между пръстите му меко проблясваше светлината на пси-носителя. Картините върху екрана се сменяха бързо, а заедно с тях и дребният обяснителен текст. Пилотът отдавна не го четеше. Беше проследил вече няколко пъти записа и в съзнанието му се трупаше все по-нарастваща тревога. Обсебила изцяло мозъка на пилота тя не му даваше възможност да вземе решение. Предчувствията му също бяха лоши, дори отчайващи.

Данните в пси-носителя се оказаха абсурдни. Дори помисли, че са погрешни. Всичко обаче беше както трябва; интуицията му подсказваше, че е прав, че няма грешка. Записът обясняваше много неща. Погледна Анита. Трябваше да и каже нещо за резултата, независимо какво, за да прекъсне тишината на очакването и и едва сдържаното и вълнение.

Още със ставането си от сън Майкъл Фрост се зае с анализа на пси-носителя и още от самото начало не повярва на очите си. Дори за секунда прие всичко като шега, защото това, което виждаше, наистина му се стори невъзможно. Трябваше му време, за да осъзнае истината. Продължи внимателно, видя останалата част от данните, проследи края и чак едва тогава се стресна ужасен. Погледът му бавно загуби блясъка си, стана все по-угрижен, а след минути той дори не посмяваше да повдигне главата си от монитора. Трескаво премисляше видяното на записа, но се объркваше все повече. Същевременно усещаше зад гърба си как Анита го наблюдава и, знаеше, че нищо от това което прави, не е убегнало от погледа и мислите и. Без друго тя беше много нервна. Събуди го преди определеното време, след това вървя неотлъчно по петите му, разказа му поредния си сън и не го остави, докато Майкъл не започна работа. Искаше час по-скоро да узнае резултата. Продължителното му вглеждане в анализа, съчетано с нарастващата му тревога я напрягаха все повече. Но какво можеше да и каже. Това, което виждаше, беше толкова странно и необяснимо, толкова абсурдно и същевременно неоспоримо, че изглеждаше страшно. Затова първо трябваше да премисли и да събере смелост. Престраши се и веднага се обърка сред собствените си жестове, с които подпомагаше думите си. Ръкомаханията обаче не се оказаха особено полезни.

— Виж Анита, — започна бавно той, като разтваряше неловко ръцете си. — Вероятно има грешка. Аз самият съм смутен и не мога да разбера какво става. Данните са абсурдни, просто невероятни. Може би… не знам…ти вероятно по-добре ще можеш да ми обяс…

Анита обаче дори не го изчака да завърши. Навела многозначително глава, скръстила ръце на гърдите, с леко присвити очи, тя беше самото олицетворение на гнева, а гласът и беше станал режещ кристал.

— Майкъл, наблюдавам повече от час как се взираш в тази кръгла топка и мълчиш, — тя закрачи нервно из стаята. — Поведението ти е неразбираемо. Изглеждаш учуден, изпълнен със страх. Всъщност, държа да ти кажа, че успях да видя част от визуализацията. Искам веднага да ми съобщиш какво мислиш и то… без увъртвания.

Столът на Майкъл смени формата си и се приспособи към отпуснатите му движения, защото още докато я слушаше, той се изтегна примирено назад, избягвайки погледа и. Реши да бъде откровен. Продължаваше да държи в ръце сферата. Дишаше дълбоко. Трябаше наистина да и каже, всъщност нямаше друг избор, пък и така щеше да изясни по-добре ситуацията за себе си. Чувствуваше, че се появява проблем много по-сериозен от повредата в „Лъчезарни“, по-голям от състезанието във Формулата. Анита Фалкон Бел — неговата голяма любов, жената, която беше завладяла толкова силно мислите и живота му, май не беше ЧОВЕК, това се въртеше в главата му още от самото начало и го ужасяваше. На всичко отгоре той не намираше нищо страннно в това, особенно като имаше предвид с какво се занимаваше тя. Защото колкото повече се задълбочаваше в миналото, толкова повече Фрост установяваше, че тя винаги го беше учудвала. Още преди време, когато се бяха запознали, Анита изглеждаше необичайно; с това объркваше и него и околните. Едва сега си обясняваше защо. Специфични бяха огромните, тъмни очи, които излъчваха онова забравено, упойващо въздействие на древните. Странна беше красотата и, която притесняваше мъжете и вдъхваше респект, даже страх у тях, независимо от външността и. Беше интелигентна, твърде голяма индивидуалистка. С проблемите си се справяше най-добре сама, не обичаше да се разкрива напълно пред другите. Загадъчна и потайна, Анита Фалкон Бел оставаше неразгадаема за останалите хора, затова въпреки впечатляващата си външност и интелект нямаше достатъчно приятели. Обкръжението и беше малбройно и стриктно подбирано.

Бяха се запознали отдавна още по време на студентските си години. В началото естествено и на него му създаде обичайното впечатление за особнячка. Майкъл започна да се притеснява от хипнотизиращия и поглед, от неестествения и, избухващ смях. Освен това го впечатляваше прекалено свободното и, жизнерадостно поведение към него, без да му навява мисли, че между тях може да има нещо общо. Всъщност беше много сериозна. Любовта им пламна по време на онова дълго, тягостно пътуване на историците до Земята. През цялия полет нямаха какво да правят, прекарваха много време заедно, при което той се усети, че мислите му бяха напълно обсебени от мургавото, странно момиче. Беше толкова привлечен от нея, че дори предизвика учудване сред приятелите си, които познаваха непостоянния му характер. Няколко дни след полета тя му се обади. Оттогава бяха заедно и той все повече изпадаше под мощното въздействие на особената и, явно Нечовешка природа. Трудно я разбираше, още по-трудно изслушваше и възприемаше теориите и, но същевременно не можеше да си представи живота си без нея. Беше изцяло погълнат от личността и. Имаше дори натрапчивото чувство, че никога не е съществувал преди да я познава, или пък това е било толкова далече в детството му, че му изглеждаше безкрайно назад във времето. Другите жени около него, а те бяха доста, му изглеждаха прозрачни, сякаш не съществуваха, защото при тях го нямаше магнетичното въздействие на тялото, вечно новото излъчване, обаянието на погледа и най-вече откровеното, ярко присъствие на избухващия, заразителен смях.

Сега можеше да се окаже, че тя е НЕЧОВЕК, а той я обичаше. Беше готов да излезе срещу всеки заради това чувство. Данните, които виждаше сега, надхвърляха възможностите му да възприема. В главата му лудо се разминаваха хиляди противоречиви, изключващи се една друга мисли, сблъскваха се аргументи и контрааргументи, преплитаха се плюсове и минуси, за и против, но решение не идваше. Оставаше само страхът. — Апаратурата наистина отчита странични излъчвания, — продължи той внимателно. Реши да не крие нищо — Сигналите, които констатира, са абсолютно непознати. На всичко отгоре са от неизвестни честоти. — Погледна я изучаващо, но не забеляза нищо, никаква реакция; Анита стоеше спокойно и съсредоточено го слушаше. Беше ледено спокойна. Имаше вид на човек, който не знае за какво става дума. Той продължи; — Освен това източник на излъчване действително съществува и той е твърде отдалечен от нас, затова проблемът не е в психиката ти. Напротив, оказва се, че нея я няма, ей така просто я няма, изчезнала е. — Майкъл отново разтвори ръце и показа образувалото се при движението им празно пространство. — Разбираш ли Анита, — тонът му се повиши леко, според данните излиза, че ти близо две годнини не сънуваш, включително и през тази нощ. Проклетата апаратурата и сега не е засякла нито един, дори най-малък естествен процес на производство на сънища или поне цикъл за реанимиране на организма. Нещо повече според това тук, — той беше почти готов да изхвърли пси-носителя, — мозъкът ти отдавна е забравил тези си функции.

Майкъл изглеждаше изтощен и всяка дума, която произнасяше му костваше голямо усилие. Но той не желаеше да лъже; съзнаваше, че това няма да му донесе никаква ползи. Не беше и убеден какво можеше да му се случи във всяка следааща секунда, не знаеше как ще реагира тя, какво ще стане. Независимо от това продължаваше, верен единствено на предчувствията си, а Анита ставаше все по-замислена и сякаш по-смалена. Думите и за първи път откакто се познаваха зазвучаха отчаяно. — Човек не може да издържи без сънища повече от няколко денонощия, — мърмореше си тя. Настъпват непоправими деформации на психическо ниво. Значи… — Така е, затова вариатните са два — Майкъл просто не знаеше какво да предприеме. Интуитивно поиска да спести част от притеснението и. Не разбираше обаче дали нейното поведение беше мимикрия или действителност. Повярва и пак по-скоро заради усещанията си, отколкото с разума си. Поне в първия момент. Опитваше се да разсъждава на глас, като съобразяваше всички варианти. Беше се концетрирал в максимална степен. Каза директно:

— Анита, ти или не си човек, или имаш връзка с други светове, непознати на Четирите свята. Те променят нивото на психичното ти равновесие и определено те използват за свои цели. — Думите му бяха категорични, а изражението строго. Беше повече от сериозен. Изведнъж точно в този миг тя се разсмя. Последните му думи я върнаха в реалността и тя стана отново същата — Анита.

— Майкъл, това е абсурдно, — обля го смeхът и. — Теориите за извънземни и нехуманоиди отдавна са изживели времето си и ти най-добре знаеш това. Та ние сме пред края на познаваемата Вселена и никъде не сме открили дори намек за живот, подобен на нашия, а сега ти ми говориш, че не съм човек. Освен това тези хипотези противоречат на теорията за Еволюцията. Познаваш я добре — невъзможно е съществуването на два или повече успоредни клона на Разум, на едно ниво, поради логичната опасност от взаимна конкуренция и унищожение. А връщанията назад в развитието на живите форми на природата са недопустими и изключени. Това е доказано правило. Той мълчеше и само очите му издаваха колебанието, което изживяваше. — Добре, добре, щом смяташ така, — продължи тя, виждайки че реакцията и въобще не му хареса. — Другата ти хипотеза е още по-невероятна. Какво за Бога мислиш, че съм аз. Хуманоид, някакъв си разум извън човешкия, робот, машина, който се поддава на влияния… — Знам, знам, че съм особнячка и всички го казват, но да не съм човек? — Анита почти викаше, все по-трудно се владееше и състоянието и беше напълно човешко. — Това е невероятно. Една лоша шега, — заяви тя. — Много неподходяща шега. Ти дори не се чуваш какво говориш. А сънищата… освен, че не мога да се отърва от тях са си сьвсем нормални, логични и… поразителни със своите странни исторически съвпадения. Какъв е този източник, откъде е, който толкова добре е осведомен за цялото ни минало. Защо са избрали точно тези моменти. Твърдиш, че не съм сънувала и единственото ти обяснение затова е, че аз не съм човек, или съм използвана от други Нехора. Нима нищо друго не ти идва наум. — Анита беше също напълно объркана и също нямаше обяснение за данните.

— Наистина е много стряскащо, но трябва да има някакво друго, логично и смислено обяснение, — настояваше тя. Въобще не прие думите му. Обстановката постепенно се нажежаваше. Майкъл виждаше нарастващата възбуда, която обхващаше проф. Бел и съвсем се обърка. Процесът скоро можеше да стане неуправляем, особенно при тези данни в пси — носителя и странните изкривявания в душевните полета, които отбелязваше той. От друга страна нямаше никакво намерение да я обижда или наранява, но явно беше постигнал точно това. Осъзнаваше и нещо друго, нещо много странно за самия него — той пак би и помогнал дори тя да не беше човек, даже, ако беше от друга непозната част на Всемира. Би го направил, въпреки че не знаеше как, а и не можеше да определи дали това щеше да бъде благоприятно за хората. Не можеше дори да предположи какви щяха да бъдат последствията за човечеството и за него самия. Все пак той беше един от Охраната и имаше дълг към нея. Спомни си за Военните, които я следяха, и към които той също имаше подобни задължения, без да знае за какво точно става въпрос. Сега всичко започваше да застава на мястото си; и интерест им, и Анализаторът, и постояното наблюдение. Затова трябваше да направи нещо; да си изясни ситуацията, за да знае към кого да се обърне, как да постъпи. Не можеше да докладва в щаба просто ей така, без да е сигурен в нещата, да им съобщи само голите факти…

— Аз лично не твърдя, че не сънуваш, Анита, — подчерта миг по-късно вече по-примирен Фрост, готов да стигне докрай. Просто се опитвам да ти предам информацията от пси-носителя.

Същевременно си мислеше, ако тя не беше човек, вероятно разполагаше с непознати сили и можеше да ги използа срещу него или обратното; може би щеше да се опита да се прикрие. Имаше и още нещо, което го смущаваше допълнително. Защо Анита му разказа всичко, защо се подложи на изследването на пси-носителя, защо се съгласи на този експиримент. Изглеждаше нелогично. Започна да разбира, че наистина трябва да научи всичко от нея сега, та дори с риск да пострада. — Данните категорично показват, че наистина някой или нещо ти предава минали образи, без обаче да се стреми към обратна информация…

— И защо ли. — гласът и беше станал заядлив.

Той обаче не искаше да влиза в спор, а само да изследва. — Анита, това можеш да ми кажеш само ти, за мен то е само странен факт. Аз нямам мнение и искам единствено да ти помогна. Ти самата ме помоли затова.

— Да, прав си, но и аз не знам нищо за тези сънища. Информацията е нова за мен… Трябва да ми повярваш Майкъл, — почти проплака тя; беше сменила агресията си с ново отчаяние. Чувствам; убеден си, че аз не съм човек. — Никога не я беше виждал толкова разстроена. — Не мога да го възприема, не не мога…, държеше главата си с ръце тя, неспособна да си намери място. Беше доловила недоверието му, а и мисълта му за Охраната. Излъчваше огромно притеснение.

Майкъл се опита да я успокои, и в този миг му хрумна нещо наистина ново. — Не, не е точно така, каза изведнъж той, възможно е и друго, — мислеше на глас пилотът. — Сега се сещам, че може в момента да придобиваш странни способности, например като…като… — Като на Манас например, — довърши тя, това което той не смееше да изрече. — Не, аз нямам тези енергетични възможности на мисълта, както виждаш аз не генерирам тези сънища, а само ги поемам. Не, Майкъл, аз не съм Манас, въпреки че вярвам; хората Манас са бъдещето на Вселената… Между другото, сега се сетих да те попитам това, което исках още отначало. Откъде идва тази толкова правдива историческа информация към мен. Кажи ми какво точно показа носителя; ти спомена нещо в началото; че се знае конкретният източник. Невероятно, но едва сега по средата на спора и Майкъл се сети, че беше забравил да и каже координатите на излъчването. Пси-носителят, макар и без възможност да анализира в дълбочина данните от сънищата, бе фиксирал твърде прецизно излъчвателя, който напълно точно съвпадаше с ужасяваща точка във Вселената, с една от тези чудовищни антигравитационни падини, която се появи още преди около две години и, която както вчера разбра, беше се раздвижила първа и беше погълнала цялата флотия на Андромеда А — дванадесет от най-добрите лайнери. Беше се спасил само един от придружаващите ги товарни кораби — Аякс. Екипажът бе имал чист късмет, тъй като в последния момент между него и образованието се бе появил огромен метеорит, който намалил силата на привличане. Бяха се отдалечили като по чудо. Метеоритът, разбира се, изчезнал, погълнат от падината.

В този миг всичко се завъртя пред очите му. Огромните гравитационни падини. Странно беше забравил за тях, докато я наблюдаваше и се опитваше да събере в едно мислите си. Не знаеше как бе станало това, но сега купищата въпроси отново го заляха. Нима Анита беше оттам. Как тогава успяваше да живее в техния свят. Защо беше тук и как беше попаднала във Вселената. Не, тя наистина не беше Манас, не и от досега познат им вид. Или беше от чудовищните, тези за които напоследък чу, че са успели да се укрият от силите за сигурност и имат връзка тъкмо с тези полета извън Вселената. Но това само доказваше всичките му опасения, оформи се трайно кошмарна мисъл. Може би искаха да ги завладеят и тя беше свръзката; чрез нея вероятно получаваха информация за техния свят, а може би я използваха без нейно съгласие. Съвпаденията бяха повече от очевидни. Тя сънуваше от две години; от две години се появяваха и падините. Или обратното; от две години се появяваха падините и оттогава тя започва да сънува. Те се увеличаваха бързо, вече предизвикваха хаос в крайните светове. Имаха доказани връзки с Унищожителите, да не говорим за новата заплаха от поглъщане на световете без хората да могат да направят каквото и да било. А тя го предсказа, тя. Главата на Майкъл щеше да се пръсне. Думите нахлуваха с бясна скорост в съзнанието му и се взривяваха във все по-мрачни мисли. Дали трябваше да и каже, че знае откъде идват посланията. Дали трябваше да съобщи това тъкмо на нея, която единствена беше съумяла да докаже появата на тези падини и дали тя наистина не знаеше, че източникът се намира точно там. Трябваше да спре, защото сега всичко беше срещу Анита. Майкъл имаше нужда да събере още веднъж макар и за кратко мислите си, да дойде на себе си, да овладее чувствата си и да премисли бързо всички възможни варианти, а може би да се свърже с шефовете…Не искаше обаче да я унищожава. Болката по нея ставаше все по-непоносима; вече като някакво далечно видение в съзнанието му присъстваше състезанието от Формулата и ремонта на космическия лайнер. Видя като в мъгла Анита, която продължаваше да му обяснява колко ненормални са предположенията му, как след като се разшифрова вече известния източник на излъчванията всичко ще стане ясно. Мярна му се и и току-що влезлият човек от охраната на ОВОС. Искаше да им съобщи нещо ново.

Навън долови увеличаващ се шум. Разпозна гълчавата от почитатели и от вечно следващите го журналисти. Тъкмо на време. Човекът от охраната им съобщи, че трябва да прекъснат разговора, защото навън ставало нещо. Слава Богу, така щеше да получи необходимата малка отсрочка за размисъл, без да се опитва да лавира. Анита вече разговаряше с дежурния офицер. Беше разгневена заради прекъснатия разговор.