360 градуса преди края

17 глава

Разшифрованата информация с данните от Попивателните стоеше кротко до ръката на Харисън, който замислено бъркаше горещата течност на чая пред себе си. Заведението, в което седеше, се намираше в покрайнините на Вавилон и затова около него излизаха сравнително малко улеи за повдигане към единствените три ленти за движение. Трафикът не беше натоварен. Рядко влизаха хора, взимаха питиета си и бързо излизаха навън. Стоун беше сам, дори собственикът се беше запилял някъде и зад бар плота стоеше един добре поддържан робот за услуги. Не беше от новите серии нито като дизайн, нито като интелект, но вършеше сносно работата си. Добре беше, че макар и стар, също беше обучен да не допуска напрежение, конфликти и опасности за околните човешки същества и затова щеше да реагира мигновено и при най-малката опасност. Беше програмиран да усеща опасността още преди да се проявила. Освен това записваше всичко около себе си. Наличието му тук беше добро дошло за Харисън. В момента обаче той беше в относителна безопасност и поради още една причина. Данните бяха у него. Тези, които ги поръчаха, не знаеха съдържанието им, а освен това не бяха осведемени относно съществуващите дупликати. Но най-главното беше да спомене пред тях за Военните, защото произнасянето на тази дума внасяше неизменно смут във всяка организация или по-високопоставена личност във Вселената. Членовете на военните кланове трудно можеха да бъдат манипулирани, пък и винаги разчопляха докрай всяко нещо, което им попаднеше. Нещо, което не беше добре и за самия него, но в дадената ситуация единствено те можеха да гаранитират живота му. В случая той дори не блъфираше, защото Антонио наистина притежаваше дупликат на цялата информация. Беше вече време и по лентата се спусна сребрист аеромобил от седми, най-горен клас. Още, когато го видя Харисън, почувствува горещата тръпка през стомаха си и разбра, че всеки момент ще се появи и човекът с зеленикавия костюм от предишната му среща. Вратата бавно се смъкна и оттам излезе … млада жена. Харисън си пое още по-дълбоко въздух. Мразеше да има работа с жени. Те разсъждаваха по друг начин, който той не можеше и не искаше да разбере. Не случайно не се беше оженил досега. Беше се подготвил за среща с мъж, а ето че изведнъж се появяваше госпожица. Идваше насам и се държеше уверено, като не му оставаше никаква надежда, че срещата му няма да бъде точно с нея.

Жената наистина не се поколеба и се насочи директно към масата му. Дори гласът и прозвуча необичайно студено и равномерно:

— Г-н Стоун, надявам се.

Харисън се беше изправил и като кимна утвърдително с глава, протегна ръка, не получи отговор и смени посоката, посочвайки стола пред себе си. Пристигна Роботът — келнер, готов да получи нови поръчки. Тя обаче го отпрати само с едни жест и продължи делово:

— Съобщихте, че сте готов и работата е извършена чисто. Както се уговорихме възнаграждението Ви е прехвърлено по вашата банкова сметка. Ето уверението на банката. — Пръстите на ръката и бързо потънаха в предното джобче на миниатюрната чантичка, а Харисън проследи движенията на Рема, който остана спокоен. Нямаше нищо страшно и миг по-късно се появи малка джобна дискета с инициалите на банката му. Можеше да служи и за кредитна карта. Всичко вървеше по план, време беше и той да вземе отношение. — Материалът е тук госпожице, — Харисън я погледна въпросително, но тъй като отново нямаше реакция, продължи нервно. — Аз съм разшифровал, както обещах, съдържанието на този материал. Знам какво Ви интересува вас или тези, които са ви изпратили, но мисля че тези данни биха заинтересували още повече и някои други обществени организации с Галактическо охранително значение. Между другото те са ви изпреварили в разследването и макар че си служат само със законни средства при насилие спрямо личността ми, ще получат материала в този вид — при тези думи Харисън потупа красноречиво пакетчето до себе си, — натрупан по един нелегален начин — изчака за момент, за да се убеди, че е разбран, след което хвана кутията с материала и я подаде през масата. Празната му ръка след секунди държеше само дискетата от банката, а роботът продължаваше да бъде спокоен, въпреки металната нотка в гласа на жената на тръгване.

— Не зная за какво говорите, но ще предам съобщението ви, — отвърна му тя. После се сбогува и изчезна толкова бързо, колкото и когато се появи. Роботът продължаваше да стои безучастен. Вършеше всичко равномерно, дори не поглеждаше към масата или към качващата се в мобила жена. Не отчете никаква вълна на аргесивност. Но друго не можеше и да бъде, защото тя явно добре беше разбрала думите му, пък и едва ли са решили да бързат толкова. Сребристата кола бавно се издигна. Преди това нещо просветна върху вътрешите монитори. Съобщението беше прехвърлено до целта си, което означаваше, че надпреварата започваше и Харисън трябваше да бърза. Нещо обаче упорито се въртеше в главата му и затова той съвсем бавно стана, плати и замислено се насочи към аеромобила си. Колата, от която се появи жената, страшно му напомняше нещо познато. Беше специфична, особенно боята и. Това сребристо не се получаваше лесно, а и не се ползваше от всеки. Имаше специфичен отблясък, който се забелязваше трудно, но не можеше да се обърка. Трябваше да си спомни…напрегна се, чувстваше, че е важно… Ами, да, разбира се. Сети се, пък и беше толкова логично. Аеромобилът принадлежеше на Галъкси Енерджи, компанията, която владееше монопола върху технологиите в Енергетиката. Тя притежаваше почти всички захранващи системи за трансформация в Галактиките, държаше правата върху въздушните потоци и водни маси на космическите тела, както и върху излъчванията на големите планети и звездни системи, с малките и по-големи подвижни вихри между тях, с мощта на огромните космически течения между галактиките.

Харисън беше благодарен на острия си поглед. Защото сега въпросът беше кой ще изпревари — Военните или компанията. Първите бяха в нещата отдавна, а на хората от Корпорацията им трябваха най-малко няколко часа, за да изгледат холозаписа и да прослушат анализа на Попивателните и то, ако много бързат. Сега беше 11.30 часа. Значи щяха да се задействуват чак към 17.00 часа след обяд. Имаше достатъчно време. Може би щяха да се опитат да спрат състезанието, или което е по-вероятно да отвлекат Анита Бел. Мъжът от таксито, въпреки Тестора не каза всичко, което го интересуваше. Харисън чу много, но не и някои подробности, които му трябваха. Сега обаче той успя да свърже нещата. Разбра за кои организации му говореше военният, за опасността те да притежават сила, чрез която да манипулират четирите свята на основата на един провокиран от тях бъдещ енергиен дефицит. Той спомена още, че Военните имат сведения за наличието на мощни мисловни полета във Вселената, чието местонахождение обаче не могат да локализират. Затова само предполагат, че те принадлежат на изплъзнали се от контрол Унищожителни Манас, защитавани най-вероятно от могъщи и влиятелни политически и икономически групи. Това пречи на унищожаването им. Изключение от общата картина прави енергетичното излъчване около Анита Бел. По-своята сила то е адекватно на тези лъчения, но с обратен знак и за разлика от тях източникът му е извън Вселената. Затова Военните предполагаха двойна1 опасност за човечеството. Вероятност сили извън познатия Всемир да са привлечени от мисловния капацитет на Манас или другото, което е още по-лошо; появата на падините да е предизвикана от тези мисловни полета и Вселената да унищожава сама себе си отвътре. Не се изключваше и опасността от чуждо не-човешко нашествие, комбинирано с появата на хора като Манас. А сега Харисън знаеше и, че не кой да е, а именно най-могъщите — Галакси Енерджи имаха отношение към проблема и че те вероятно закриляха Манасите. Сега вече знаеха и за Анита Бел. Военните трябваше да разберат това на всяка цена по най-бъзрия начин — Антонио. Залогът беше Вселената и съответно неговият живот в нея.

Сега, при срещата си с хората от Галъкси Енерджи Харисън престана да се двоуми. Ужасно беше, че военните вероятно не знаеха почти нищо за интереса на Галакси Енерджи към Анита Бел, а това означаваше, че тя не беше техен агент. Освен това той сега със сигурност си припомни от други негови канали, че хората от тази компания още от години се интересуваха от проектите за Унищожителните Манас. Вероятно наистина бяха успели да спасят наколко души от заличаване. Сега по пътя към властта им трябваше само историчката.

Всичко това само неумолимо доказваше, че Военните трябваше да получат материала от Попивателните. Харисън добре знаеше, че компанията ни най-малко не се интересува от Галактическата сигурност, а преди всичко от ескплоатацията на енергийните ресурси на Вселената. Вниманието им към проф. Бел беше точно на тази основа. Сега знаеше следното; убедени от Попивателните, че Анита Бел вероятно ще се върне при своите в Падината, те щяха да се опитат да я отвлекат, привлекат или кой знае какво, за да получат информация за източника на предаванията и енергетичната му същност. Можеха да използват и своите Манас. В момента тези антигравитационни тунели бяха най-мощните излъчващи полета във Вселената, неизучени и съответно неуправляеми, а Анита Фалкон Бел можеше да бъде източникът на завладяването им. Разбира се, ако тя беше враждебно настроена, нещата можеха да се развият по друг, доста по-драматичен начин; дори сблъсъкът и с Манас можеше да не помогне на компанията и хората. Но явно всички приемаха този риск и Военните, и Правителството, и Галакси Енерджи.

Беше взел окончателно решение. Щеше веднага да се обади на Антонио, за да се срещнат в Детския град и да обсъдят положението. Знаеше, че трябва да предаде информацията и заради собствената си безопасност. След като се убеди, че се отървал от преследвачите си, Харисън се огледа за видеозор. Видя един наблизо, включи го и набра номера на художника. Молеше се Антонио да си бъде вкъщи, защото като човек на изкуството той не обичаше техниката и не носеше със себе си ръчен видеозор. Не след дълго обаче екранът просветна и там се настани мърлявият образ на Тони. Очевидно рисуваше.

— Здравей Харисън, — махна му той. — Радвам се, че … се обади. Вече бях почнал да се безпокоя. — Бършеше инстинктивно ръцете си с някаква гъбичка, сякаш предчувстваше, че днес няма да работи повече. — Антонио, ужасно съм притеснен, — започна бързо Харисън. — Обстоятелствата се попромениха. Харисън замълча за момент, сякаш за да подбере най-учтивата форма за молбата си, но въпреки това изтърси всичко направо. — Трябва на всяка цена да се видим. Още сега знам, че си много зает, но е жизнено важно, невероятно важно. Не само за мен. Всъщност ще ти обясня на място… В момента не мога да ти кажа нищо повече, защото по видеозора не става, но когато дойдеш след час там, — Харисън направи недвусмислено жест, че Антонио си знае къде, — ще чуеш.

Художникът обаче го загледа с тревожен вид и започна да пита, решен да разбере нещо повече:

— Не се отнася само до теб. За Синтия ли става дума. Или за някой друг. — Не, по — сложно е. Ще ти обясня всичко, обещавам, но сега не мога да ти кажа нищо повече, освен че въпросът е на живот и смърт и трябва спешно да пристигнеш на мястото. Ще те чакам след час. Всъщност забравих, носи и нещата. — Добре ще дойда, — съгласи се Антонио и стана, за да се приготви.

Беше притеснен. Видеозорът угасна.

Харисън имаше половин час, за да остави подробни указания на сестра си и още 30 минути, за да достигне до Детския град. Трябваше колкото се може по-бързо да предаде на военните информацията, с която разполагаше. Беше убеден, че те не са осведомени за намеренията на Анита Бел да се качи на борда на „Лъчезарни“. Не можеха да знаят, защото не използваха всички забранени средства като него, а и разчитаха на Майкъл Фрост, който се оказа нелоялен към тях. Сега дедективът си обясни, защо Попивателните не откриха в къщата на Анита никакви по-особенни средства за наблюдение. Всъщност дали и Майкъл Фрост не беше от тях… от нехората.