360 градуса преди края

41 глава

Никога преди в пустинята не беше стоварвано такова количество техника и хора. Само за около десет минути след приблизителното локализиране на мястото на излъчване под Карнак, храмът гъмжеше от множество военни, строители, пилоти, висши цивилни, археолози и десетки хуманоиди. Оглеждаха всеки сантиметър от стените, подовете и таваните на Карнак. Скенерите на роботите трасираха по няколко пъти всеки камък, всеки релеф, изследваха повсеместно цялата околност, вземаха проби от всеки детайл, буквално от всяка песачинка, камък или друг предмет, заобикалящ храма. Наистина, уредите се разваляха през цялото време, но веднага без никакво колебание се заменяха с нови или работата се поемаше от строителите. Електрониката пристигаше непрестанно с корабите и изследванията продължаваха с нестихваща сила. Всъщност не откриха почти нищо ново в сравнение с това, което се знаеше предварително. Самият храм не съдържаше никакви нови тайни, неизследвани помещения нямаше, неизвестни материали също, но празнините под него с изкуствен произход наистина впечатляваха с размерите си. Трудно се локализираха в дълбочина, вероятно защото бяха на нивото на магмата и тя с непрестанното движение и промяна на плътността си пречеше на установяването както на силата на излъчване, така и на определянето на точното му място. Може би, ако лъчението се засилеше, това щеше да им се удаде по-лесно, но щеше да предизвика още по-голям срив сред роботите. Нямаше и време. Спешно в рамките само на следващите минути трябваше да се реши къде точно да започне Проникването, за което всъщност се бяха събрали тук. За разрушаването на храма и дума не можеше да става, въпреки че ставаше все по-ясно — образуванието е точно под него. Археолозите твърдо остояваха позициите си и затова се надяваха да открият естествен вход, въпреки че Ремовете не намериха дори и най-малката пукнатина, нито намек за врата или отвор в постройката. Храмът имаше дълбоки стени под пустинята, но само толкова. Между тях лежеше най-обикновена земя и нищо друго. Интересните подземия се намираха на много по-голяма дълбочина и сякаш нямаше пряка връзка между храма, подземните му стени и празнината под него. Нищо друго освен съвпадение в местонахождението. Екипът за спускането обаче беше вече отдавна готов и се запознаваше с последните указания. Ръководеше го майор Симпсън от Висшето командване, освен него на разположение бяха един сержант и двама от строителите. Трябваше да се появи и археолог, който според майора беше излишен, но това беше по нареждане отгоре и нищо не можеше да се направи. — От известно време данните се стабилизират, стойностите не се увеличават, но източникът остава един и същ и той е тук отдолу — сочеше военният покритата с плътен слой дребен пясък и чакъл земя под себе си. — В това е големия проблем, тук техниката е най-уязвима и няма да се справи със сондажите. Тук непрекъснато нещо се разваля. Така е било винаги, а сега още повече… — Освен ако не работим в условия на пълна изолация, сър, — прекъсна го другият цивилен мъж, явно от строителите, като го погледна въпросително. — Да прав сте Харолд, — съгласи се веднага военният. — Имаше такова предложение, но то ще ни отнеме много време, докато създадем изолираната от лъчения среда за работа, а времето ни притиска страшно. Не знам дали ще е удачно. — Можем да действаме усоредно, сър — настояваше инженерът. — Няма да загубим никакво време, особенно ако приемете идеята да издигнем в орбиталното пространство над Тива цялата налична техника. Пилотите ще се справят някак със задачата да останат на тези координати. Ще изпозваме целия флот — цивилен и военен. Роботите и сондажната техника ще се редуват. Негодните ще се заменят с нови чрез непрекъснатите свежи доставки от превозвачите в орбита. Совалките ще осъществяват връзката и ще спускат с парашути роботите и останалата техника, като вдигат за поправка повредените. Всички роботи, които не работят и не са в орбита, ще бъдат изключени, за да не се подлагат на лъчението и ще чакат реда си. При срив и те ще се прехвърлят чрез изстрелване в орбита за поправка. Заедно с превозвачите ще застанат в орбита и корабите — заводи, които в момента пристигат от Центъра. Така и двата процеса на Изолиране и Спускане ще вървят паралелно и няма да се загуби време.

Военният слушаше за пореден план този необичаен план за действие и все още беше малко притеснен от сложността му. Проектът беше много оригинален, защото наистина нямаше загуба на време, но беше със свръхсложна координация без възможности за грешки и луфтове. От друга страна майорът знаеше, че друг изход няма в тази толкова сложна и сюблимна ситуация. Трябваше на всяка цена да се спуснат под храма в Карнак, независимо от факта, че тук роботите не издържаха на работа повече от 3 до 5 минути и в този момент навсякъде по Земята, откакто лъчението нарастна, техниката блокираше. Все още свободно от влияния беше само орбиталното пространство, затова целият флот вече беше мобилизиран и в момента се готвеше, докато все още имаше време, да се издигне в Космоса. Явно наистина трябваше без оглед на загубите да се спускат непрестанно нови и нови машини през равни интервали и след това да се изстрелват обратно за ремонт.

Имаше и много други неясноти в ситуацията. Дори да приемеха изолацията, най-сериозен оставаше проблемът с липсата на план и цел на мисията. Никой не знаеше къде отиват, нито какво ще търсят там. Това особенно притесняваше Харолд и другия строител с него, защото те вярваха на техниката, но въобще не се доверяваха на военните. Не получаваха и никакви конкретни отговори относно мисията.

— Но ние не знаем дълбочината, до която ще стигнем, сър — инженерът се опита да уточни опасността, преди да тръгне.

— Възможно е източникът да е на нивото на горещите пластове, а това ще затрудни работа. Ще стане много опасно. — Това обаче не тревожеше военния, който се безпокоеше главно от техническите пробелми. — Докато стигнем до десет хиляди метра дълбочина, изолацията трябва да е готова, ясен ли съм. — Беше категоричният му отговор, съдържащ все пак някакво число. — Може би сте прави, че ако техниката непрекъснато се подменя ще издържи. В края на краищата покорили сме къде — къде по-горещи светове. Мисля, че за час ще се справим, — довърши, взел вече решение майорът, — особенно ако нивото на излъчане се задържи. Може да се окаже, че източникът е на по-плитко… — В магмата е, господин майор, разнесе се в този момент един много по-убеден глас до тях. Беше на един друг цивилен, който току-щосе беше приближил до тях и сякаш беше прочел мислите им. — Затова трябва да се подготвите много добре за това горещо спускане, — продължи все така убедено непознатият, без да обръща внимание на изненаданите погледи отсреща му. — Може да имате големи изненади там долу.

— И откъде знаете всичко това младежо, — попита военният заинтригуван от категоричния тон.

— От една древна легенда, — отговори мълнееносно човекът. — В нея се говори, че под стените на Слънцето сред море от огън и жупел, са заложени тайните на Сътворението и който ги открие ще познае истината за света.

— Всъщност може би ще бъде добре и да се представите, — намеси се в този момент строителят, спестявайки неудобната пауза, която се получи след това изявление. Майорът вече гледаше съжалително младият човек, а той ни най-малко не се притесняваше от думите си.

— Георгий, Андрей. Аз съм археологът, който ръководи групата по изучаването на Карнак, — обяви младежът. — Съобщили са Ви за мен и моите хора, скоито ще слезем надолу. Това са пълномощията ми, — подаде той на Симпсън холограмата с червения печат на Генералното команадване.

— А, да. Вие сте от археолозите, — въздъхна успокоено майорът, като рагледа съдържанието на документа. — Сега всичко си идва на мястото,… искам да кажа във връзка с тази легенда, нали разбирате, — изглеждаше ми доста странно твърдение в първия момент, но щом сте археологът е напълно обяснимо. Ще вземем само вас. За другите двама няма да има място. Тунелът е много тесен и няма да може да събере повече от 5–6 души. Ще работим в условията на пълна изолация, нещо, което може би още не знаете…

— Добре и така съм съгласен, — кимна утвърдително археологът. Въобще не се тревожеше за разлика от строителите. — Но преди това ми трябва и уверение, че няма да разрушавате Карнак, — заяви настоятелно той. Това е единственият останал древен паметник, изцяло запазен досега. — Според Симпсън явно беше луд.

— Разбира се, че няма де се спускаме от храма, — отговори машинално военният. Вече мислеше за нещо друго. За него археологът беше само един досадник, когото трябваше да изтърпи. — Ще прокараме тунела край стените му, тъй като те са доста дебели и ще издържат, а после ако се наложи, ще ги пробием някъде в по-долните пластове. Горе няма да докосваме нищо, — увери го той. Надяваше се да се измъкне леко. Андрей Георгий обаче не се предаваше. — И ако съоръжението, което търсите се окаже древно, ще следвате ли моите указания. — Не, защото то не може да бъде древно, — отвърна му вече нервно майорът, — а е по-скоро с нечовешки произход, затова въобще не знам защо трябва да идвате с нас. Нали се занимавате само с археология. Ще ви взема само защото ме принуждават. — вдигна пръст той, като сочеше някой над себе си. — Но това не отрича древния му произход, дори напротив, — настояваше историкът. — Древните са постоили храма точно тук, защото са знаели за това лъчение и за силата му без това да означава, че източникът на енергия е тяхно дело. Забележете, — подчерта той, — те са знаели за съществуването му, а не за целите му и затова са се ограничили единствено да ни оставят местонахождението, а не сведения за същносттта му. Легендата, за която ви говоря посочва само пътя, нищо друго.

— Пътят към Тайните на сътворението, нали. — попита иронично военният. — Какво очаквате да намерим там долу. — Сам знаете, че търсите мощен енергиен източник от неизвестен произход, който може да спаси Вселената, — отговори по същество археологът. Не обърна внимание на сарказма — Мисля, че мога да ви помогна, защото съоръжението, което е тук отдолу може би е наречено със странно, мистично име. — И какво е то. — Вече ви казах, че това не се знае. Но сме убедени, че Карнак е само показател за местонахождението на това Нещо, явно с огромно значение за съдбата на човека, заложено там още от най-стари времена, дори от Сътворението… — Заложено то кого. — В легендата се говори, че то е искрящо кълбо от светлина, поставено там от Боговете още при създаването на света, т.е. на Вселената. По този начин съвсем не се отрича нечовешкия му произход.

— Искате да кажете, че говорим за едно и също нещо, — погледна го внимателно военният. В този момент той усети особено фиксиране в погледа на археолога, което му беше познато, но не можеше да си спомни откъде. След този поглед започна да реагира утвърдително почти без да се замисля. Заслуша се в следващите думи. Беше станал твърде мек.

— Да, древните просто ще ни сочат пътя, нищо друго. А аз мога по-добре от вас да разчитам техните послания, — продължаваше да го фиксира с поглед археологът. — Затова ще е и добре да намерим общ език и да работим заедно. Така ще спестим време.

Майорът се съгласи. Чудеше се само къде отиде съпротивата му и защо изведнъж усети нещо необичайно в излъчването на този млад човек. Нямаше време да разсъждава. Трябваше да действат. Бяха решили вече и роботите работеха по изолацията. При нея цяла една зона се поставяше в абсолютна самостоятелност от външния свят. Никакви лъчения отвън не можеха да проникнат в така полученото затворено пространство. Всичко се подлагаше на обработка. Хората носеха защитни облекла, машините минаваха на собствено захранване, което се сменяше непрекъснато. Въздухът се синтезираше на място, всичко друго беше напълно автономно и изолирано. Така се осигуряваше и безопасност и възможност да се избегнат външни намеси. Беше рутинна практика от завладяването на нови светове.

Не след дълго започна Спускането. То се осъществяваше с нещо като своеобразен асансьор, около който работеха машини и роботи, сменяни от време на време чрез редица спомагателни съоръжения. Благоприятно беше, че лъчението в последните четиридесет минути не се увеличаваше, даже понамаля. Сякаш се отдалечаваше или пък се беше появила преграда пред него и приемателя далеч от Тива, който го приемаше. Информацията сочеше, че стойностите се движат близко до тези, които бяха преди време или до т.нар. постоянни показатели. Никой не знаеше и дали имаше някаква връзка между това изменение и започнатото спускане надолу. Военните не изключваха възможността от чуждо наблюдение и поява на неочаквани обстоятелства под земята.

Изключително умна се оказа идеята за Изолирането. С изграждането на системата постепенно намаляха повредите в техниката и вече се работеше по-ускорено и по-спокойно. Освен това бяха навлезли в пластовете от плаваща магма, където безопасността излезе на преден план, а тя се осъществяваше най-сигурно в условията на изолация. Не се наложи да пробиват стените на храма. Те стигаха наистина много надолу, почти на два километра под повърхносттта на Земята, но след това внезапно свършваха и спускането можеше да продължи под тях, без да се нарушава структурата на древното строителство. Но този факт озадачи всички. Спускането на тази дълбочина се осъществяваше сега почти без проблеми, но тогава, преди повече от 35 хиляди години, това едва ли е било възможно. Само едни съвършени технологии можеха да осъществят тази задача. Фактът, че стените — дело на египтяните — съществуваха в този си вид беше най-малкото озадачаващ. Те се оказаха и доста дебели и на места кухи. Машините неволно бяха пробили на няколко пъти покритията и бяха открили празни пространства във вътрешността на основите. Останаха с убеждението, че някой се движи там или че живее на тази голяма дълочина, но нямаха време да спират. Трябваше час по-скоро да достигнат до източника на излъчване, защото състоянието на Вселената се влошаваше все повече и повече. Хаосът и анархията в световете се задълбочаваха. Галактиките безнадежно се рушаха, пометени от неизвестна тъмна, тежка маса и скоро мисията в недрата на земята остана едва ли не единствената плаха надежда за спасение. Затова трябваше непременно да открият източника на катастрофата и същността на странното лъчение, дори то да не означаваше нищо. Бяха вече съвсем близо. Според данните оставаше не повече от километър до източника, който наистина се намираше непосредствено под тях сред полето от течаща лава. От началото на мисията не бяха минали повече от четиридесетина минути. Всичко вървеше по първоначалния план. — Радарът отчита преграда точно пред нас, сър — докладва сержантът пред мониторите. — От изкуствен произход е и се намира на по-малко от двеста метра надолу.

Всички въздъхнаха. Най-после достигнаха до нещо конкретно и целта беше пред тях, непозната напълно непредвидима.

— Сър, преградата е изградена от стъкло, — беше следващото съобщение. — Пред нас има преграда изградена от стъкло, — повтори радистът като едва се сдържаше от изненада. — Прозрачно е, но доста дебело и устойчиво, като зад него се отчита и огромно празно пространство. Ще го допрем всеки момент. Роботите докладват, че панорамата може дори да се види през люковете. Там всичко е прозрачно и напълно видимо.

— А вие твърдяхте, че това съоръжение е древно, — въздъхна майорът като погледна съжалително към Андрей. — Стъкло насред магмата, та това е трудно постижимо дори за нас.

— Но затова пък е точно като в легендата, кръгло, прозрачно и насред море от огън и жупел, — изгледа го остро археологът и военният отново почувства онова странно усещане, което имаше още отгоре, което му подсказваше, че нещо не е наред с този човек. Но пак неясно защо не му обърна достатъчно внимание. По-късно щеше да съжалява за това.

— Изпратете съобщение до центъра, — обърна се той към един от хуманоидите, сякаш въобще не беше чул забележката. — Подготвяме се за влизане. — Какво казахте, Харолд, за възможността да проникнем зад преградата, — обърна се военният към строителя.

— Съоръжението може да бъде разбито, сър, но не ви го препоръчвам, — отговори инженерът. — Това ще предизвика неминуем срив във вътрешното пространство и нахлуване на магма там, която ще помете всичко по пътя си. Затова в момента проучваме възможността за наличие на естествен вход. Логично би било да има такъв. Надяваме се на голямата видимост вътре. Освен това новото е, че роботите засякоха някакво движение в дъното на кухината… Да наистина там нещо става. Доста е светло, вижте сам, вече се опряхме до стъклото.

Асансорът наистина в този момент беше прилепнал до нещо наистина прозрачно и много светло и всички погледнаха през люковете, където доскоро се виждаше само огненочервената плаваща магма. Направо не можаха да повярват на очите си. Пред тях се простираше едно огромно кръгло съоръжение, в дъното на което се забелязваше планина. Оттам идваше и силно сияние, отчетено от роботите като живот.

— Входът явно е на по-ниското ниво, в подножието, както го нарекохте, — каза майорът. — Там е много по-светло; радарът отчита голям разход на енергия и движение, затова е логично да се влиза оттам. Ще се спуснем по стената. Вероятно тя сама ще ни отведе до входа.

Военният беше изумен. Кой би придположил съществуването на такова нещо в центъра на Земята. Защо никой досега не се сети да провери това, мислеше си тревожно той. Беше нервен, много притеснен. Интуицията му подсказваше нещо нередно. И чувството му не беше породено от това, което видя, нито от настояването на Центъра да бъдат по-експедитивни, а от нещо съвсем друго, за което не можеше да се сети, но смътно усещаше, че е нелогично. В този момент чу отговора на мислите си.

— В легендата се казва, сър, че тайната на Сътворението е силно охранявана и само определени хора знаят за нея. Затова не би и трябвало да се учудваме, че никой досега не е успял да проникне тук, — прошепна почти в ухото му Андрей.

Военният го погледна изумено и разбра. Нещо наистина не беше наред с археолога. Той не само четеше мислите му, той знаеше предварително, още преди да дойдат тук, че това нещо вътре е кръгло, и то не от легендата, както твърдеше. Възможно ли беше той да е Ма…, не, не трябваше и да си го помисля. Андрей щеше да прочете мисълта му, освен ако вече не го бе сторил. Симпсън бързо смени реда на разсъжденията си. Трябваше да бъде смел.

— Това нещо там долу, освен че е тайна, не е творение на древните, а на разум равен или по-висш от нашия, — погледна го дръзко на свой ред майорът. Трябваше да се опита да се държи като преди.

— Което и доказва неговия древен произход, — съгласи се вече много по миролюбиво Андрей. Остротата в тона му беше изчезнала. — Панорамата е сферична, точно както се твърди в легендата. Остава само и да се отваря по начина, описан там.

— А по-точно, — погледнаха го изненадани всички.

— Може да се отвори чрез светлината на планински кристал, а вратата след това сама ще ни изведе пред тясната планинска пътека до Кълбото на живота, — отговори археологът пред изумените погледи на останалите. Нямаше време да разсъждават върху това, защото получиха ново, неочаквано съобщение от повърхността:

— Сър, стигнахме до нивото на излъчването и тук някъде наистина може да има врата, — съобщи сержантът. — Но мисля че няма да имаме време да търсим. От центъра ни съобщават за някаква голяма промяна със Земята. Лъчението около нея рязко и необяснимо се засилва от няколко минути. Техниката повсеместно блокира, неиздържайки вече и минута работа. Опасяват се, че всеки момент ще загубим връзката. Видели са материала и предполагат, че там долу току-що нещо е избухнало, покачвайки по този начин фона на радиацията. Препоръчват ни да ползваме индивидуалните защитни полета и не ни обещават повече включвания, а за подкрепления и дума не може да става.

Майорът въздъхна. Положението изведнъж се усложни дори повече, отколкото предвижваше в началото. Съжаляваше, че се подчини на заповедта и взе със себе си и археолога, защото сега изведнъж му се наложи да се подготви за отбрана на три нива — срещу околната среда, срещу живота в сферата отсреща и срещу евентуално нападение в гръб. Трябваше и да се справя сам, без възможност да сподели опасенията си с хората си. Помисли си с прискърбие за преобразователя, който носеше със себе си. Ако се наложеше да го използва от планетата не би останало нищо, а малко по-късно вероятно и от самото човечество.

Преди това обаче трябваше да направи всичко възможно за успеха на мисията:

— Какво има пред нас, — попита той. Строителите внимателно проучваха терена. — Планински масив. Можем да проникнем, като се долепим плътно до стъклото и го изрежем. Вече сме се придвижили плътно до видимата местност и ще излезем1 направо върху нея. След това ще намерим пътя сами във вътрешността. Все още имаме връзка и затова не разполагаме с време да търсим вход, за който нямаме ключ. Така ще можем да изпратим горе данните от вътрешността. Ще проникнем бързо, а машините ще бъдат естествена гаранция за запушване на прохода.

Десет минути по-късно шестимата мъже в бели защитни костюми вървяха по тясната пътека към сиянието отпред, без техниката и роботите си, защото минута по-рано те бяха блокирани от унищожителната радиация, изпълваща всичко наоколо.

Тя обаче не действаше на уж същите хуманоиди, които ги посрещнаха малко по-късно в края на планинския път. Ремовете изникнаха съвсем неочаквано след последния завой и макар да приличаха досущ на техните, се държаха далеч по-враждебно, напълно чужди на закона за доминирането на човека. Бяха категорични в заплахите си още от самото начало. — Вие сте в безопасност, — заявиха те, — само ако не се приближавате по-нататък и запазите достатъчно дистанция. В противен случай ще бъдам принудени да ви унищожим. — Лазерите насочени срещу тях само недвусмислено потвърждаваха намерението им.

Последва нова изненада. Сякаш нечул думите на хумонидите, археологът се провикна, видял в този миг нещо познато отсреща. — Но това там е Меслин, магът от квартала на магосниците. Ние се познаваме отлично, — заобяснява той на всички. — Именно Меслин беше човекът, който ми разказа преди време легендата за храма … Меслин, Меслин, аз съм Андрей не ме ли позна, — започна да крещи той, за да привлече вниманието на мага. — Тук сме защото…

Чу се обаче само предупредителното изщракване от оръжието на петте хуманоида пред тях, а магьосникът дори не реагира. — Господарят Меслин е зает, — обясни учтиво един Рем. — Затова няма да може да ви обърне внимание. Трябва да запазите спокойствие, ако искате да не усложнявате нещата. Ще говорите после. — Добре, добре. Съгласни сме. — вдигна ръце майорът. — Няма да продължаваме. Какъв е този Меслин, шепнешком попита той археолога.

— Това е човекът, който ми говори за Тайната на сътворението. Живее в Тива, в квартала на магьосниците и най-редовно обикаля из Карнак. Там и се запознахме. Беше свестен и добър на вид, но…

— Какво прави тогава тук и коя е жената с него, — продължи да разпитва военният без да разбира нещо. — Не зная. Никога не съм я виждал, — отвърна Андрей. — Но чуйте, този звук, който ни смути още щом влязохме, май идва от кристала до тях. Изглежда топката издава странния шум и вероятно е причина за радиацията, — сподели археологът наблюденията си. — Чуйте той говори, има и изображение във вътрешността си. Спомняте ли се, че и така трябваше да изглежда ключът… — Да виждам го, планински кристал е, а в плаващата жълта маса на вътрешността му наистина има образи.

В този момент майорът включи бинокъла си към групата около кристала-топка, като очакваше роботите да реагират, но тъй като те останаха безучастни, той продължи да налюдава и да обсъжда видянато с останалите. Беше крайно интересно. — Виждам командната зала на лайнер, — започна военният. — Но това е Лъчезарни. — възкликна миг по-късно той. — Ето там е Майкъл Фрост и още две жени, които ужасно си приличат. Вероятно едната е Анита Фалкон Бел. Разговорят с някого. — Симпсън беше превъзбуден и същевременно ужасно объркан. Вече не знаеше къде точно се намира, защо вижда точно това, какво трябва да прави и на кого да вярва. Съвсем неочаквано Андрей, в който се съмняваше толкова силно, му даде ценна информация. От друга страна въобще не срещна същества с нечовешки произход, а се сблъска с някакви кой знае защо враждебно настроени Ремове и магьосници.

Той дори не подозираше, че всъщност не вижда най-важното в Падината — моделът на Вселената. Ремовете ги бяха спрели точно там, откъдето огромното Кълбо все още не се забелязваше. Военият и хората му можеха да наблюдават отдалеч само Лития и Меслин, които се направляваха Нуту при изстрелването на капсулите. Но и това не беше малко, защото само след секунда всички гледаха през малките си, подобни на тънки прозрачни ленти, очила-бинокли, незабравимата сцена на брода на най-известния междугалактически лайнер. Вече никой не се съмняваше, че бяха на правилен път и именно тук се намираше загадката, пред която се беше изправила човешката Вселена. Екипажът на Лъчезарни разговаряше с някакво същество, което наистина не беше човек. В този момент хората в падината бяха забравили и за всички възможни опасности. Не виждаха и не чуваха нищо друго около себе си. Интересуваха се само от това, което ставаше в кристала. Затова не подозираха, че бедата вече е до тях, че ги е следвала още от повърхността на Земята. Действието на Лъчезарни ги беше обсебило изцяло.

А там в този момент една от двете жени, приличащи на проф. Анита Фалкон Бел, също вторачено се взираше в странно изображение пред себе си сред командната зала на лайнера. Изглеждаше много нервна, опитваше се някак да прецени видяното. След това в един миг разтвори ръце, и каза:

— Разбира се той ни показва неговия свят, такъв какъвто е бил и такъв какъвто е сега. Това е. Нищо друго не разбирам…сигурно е това. — Да, май си права, — подкрепи я веднага другата Анита, стояща малко повстрани на един от столовете. — Наистина изглеждат ужасно. Тези същества умират заради нас и целият им свят се разрушава. Просто не разбирам какво става, Анита. — И аз не знам, — отговори и първата жена, — но това най-вероятно е Лъчезарни и мястото, където се намираме, — посочи нещо малко тя в невероятната картина пред себе си. — Ето тук добре се вижда, че сме ние. Нямаме повече енергия и скоро ще загинем, а заедно с нас и посланието. Ето, той е вече изтощен… Всичко е безсмислено. — В този миг истинската Анита Фалкон Бел се обърна към илюминаторите на кораба и като отстъпи малко назад, заобикаляйки внимателно изображението в средата, се загледа към мястото, откъдето идваше картинното му излъчване. Това позволи на всички в долината на Проникновението да видят странното същество, което беше погълнало Лъчезарни. То, жертвайки себе си и собствената си енергия, все още захранваше системите на кораба, осигуряваше функционирането на роботите и дори предаването на тази изключителна, невероятна информация към Вселената.

Мощното му енергийно поле, обгърнало кораба беше позволило осъществяването на връзка с базата. Дори от подкорието на Земята виждаха и чуваха диалога между световете. Чрез съществото около лайнера всички те, и Майкъл, Анита, Светлина и дори Харисън Стоун, който се беше присъединил към тях, научиха, че светът продължава да се разрушава, че все по-големи маси непозната, чужда материя поглъща вътрешните звездни светове и Галактики и, ако скоро не станеше чудо, Вселената щеше да бъде смляна от нещо ужасно и напълно хаотично. Чрез чудноватото същество всички наблюдаваха повсеместното объркване, анархия и паника обхванали Галактичните светове, а също невъзможността на ОВОС и Военните да се справят със ситуацията. Сега всички, виждайки трансформацията на Лъчезарни стояха като хипнотизирани и приемаха срещата като единствена, макар и невероятна надежда за спасение.

Когато преди време хората в кораба почувстваха сблъсъка на Лъчезарни с непозната жива маса пред него, и тримата си помислиха, че сега корабът ще бъде погълнат и унижощен и вече очакваха най-лошото. Видяха как лайнерът отвсякъде беше заобиколен с трептяща, бляскава светлина, като в безкрайно бяло желе и всеки момент продполагаха края. В него всичко угасна, системите изключиха, роботите се объркаха и остана само невероятното външно бяло излъчване, прелестно красиво, но и много страшно.

После нещата внезапно като че ли замряха и след това започнаха да се оправят. Лъчезарни заработи, хуманидите се събудиха, хората дойдоха на себе си, оказа се дори, че няма произшествия. Двигателите1 бяха запазили и малкото останалата им мощност отпреди сблъсъка. Всичко функционираше изрядно. По-късно дойде и най-важната част — излъчването на съобщението, което успяха да наблюдават и на Алтея, и в падината под Земята. Силната енергетичност на Вибриращ Възход и все още същестуващата около него маса от света на Съвършените, както и внезапната неподозираната светлинна помощ от Лития и Нуту, дадоха възможност връзката да се осъществи на тези две нива. Албатрос също беше помогнал, задържайки тъмните легиони чрез атаката си.

Не бяха сами в кораба. Много скоро след сблъсъка, успоредно с възстановяването на функциите отвсякъде в командната зала започна и проникването на едно множество тънки бели струйки, подобни на тези, които обгръщаха лайнера отвън. Те бавно се концентрираха към празното пространство в средата на помещението, плъзнаха се леко зад гърбовете на стоящите около пулта хора, обвиваха нежно изумените, но спокойни Ремове и се прокрадваха безшумно зад електронните системи и оборудването на кораба. После бързо започнаха да образуват някакви странни картини в средата на залата. Майкъл, Анита и Светлина само стояха и гледаха изумени. Не можеха и да проумеят какво значи това; никой никога не беше виждал подобно нещо, притесняваха се малко, но не бяха изплашени, както и не можеха да реагират, способни единствено да наблюдават танца на проникващите светлини.

Така постепенно пред смаяните им погледи се оформи нещо, което твърде много приличаше на съвременните видео системи. Само че беше по-неопределено като форма и размери и нямаше съвсем конкретен източник на излъчване. Тримата имаха чувството, че излъчването обхваща цялата площ и единственото, с което се съобразява, е обемът на помещението.

Иначе можеше да бъде безкрайно.

След това първия конкретен образ, който проследиха, беше оформящата се фигура на човек. Беше на Анита Фалкон Бел и не правеше нищо. Изображението и стоеше съвсем неподвижно в центъра на лъчението и жената изглеждаше напълно заспала. Нещо много странно, защото встрани се намираше истинската Анита, която втренчено наблюдаваше собствената си триизмерна проекция. Нещо повече — оказа се, че може да долови мислите на двойничката си, този път различна от собствената и сестра-близначка. Светлина също беше там и наблюдаваше не по-малко стреснато този толкова познат образ, усещайки повече отвсякога, че той е предназначен за по-голямата и сестра. Малко след това се появиха посланията от сънищата, наяве, живи, осезаеми, пред и около Анита Фалкон Бел. Сега тя не сънуваше, а за първи път усещаше и виждаше ясно картините в будно състояние. Това продължи доста време, след което всичко друго, което Анита си помислеше, започна да се проектира в реални измерения насред залата. А заспалият и образ също стоеше там и подсъзнателно наблюдаваше всичко, което се случваше. Явно чрез него Майкъл, Светлина, пък и на далечната Алтея можеха да видят човешкото минало. Един след друг в неизбежната и толкова позната последователност преминаха епизодите от историята, още от времето на брамините и слизането на Лития под Земята, през мисията на Александър и откривателството на Йортих, та чак до обединението на световете преди четири века. Всички на Алтея и на кораба трепетно проследиха сцените от завръщането на Колумб от новия свят, възникването и приложението на идеята за овладяването на етера и последвалите от това премествания в хиперпространството, проповедта на Исус пред храма, опустушителните разрушения в ерата на Скорпиона, борбата за овладяването на Крайните светове, тайния разговор между Солаксис Мор и Ясмин, обединението на четирите Галактични светове и отново проповедта на Исус. Всичко това повтаряше сънищата. Беше минал почти час от началото. През това време цялата все още жива Вселена съсредоточено се опитваше да разбере смисъла на посланията и закодирания в тях начин за спасение. Анита беше най-озадачена. Тя беше сънувала стотици пъти тези изображения, но сега придоби чувството, че те бяха плод на нейната мисъл, че не идваха някъде отвън, а се проектираха в пространството пред нея непосредствено под влияние на собствените и усилия. Създаваше ги самата тя.

Това чувство не я напусна нито за миг, напротив с напредването на времето тя беше убедена в правотата си. Едва изчакала края на последната сцена, веднага се опита да мисли за нещо друго. Искаше да докаже верността на предположението си. Замисли се за Детския град, за срещите си с приказните герои, за живота на Алтея, за ОвОС, за еволюцията и теорията за благодетелните, неповторими Манас.

В първия момент обаче нищо не се получи; така беше и с посланията. Преди час те също не се появявиха веднага. Вероятно трябваше да изчака, защото пространството пред нея изведнъж остана празно. След това обаче, няколко минути по-късно тя с облекчение видя, че е била права. Първо, както и преди, отново съзря себе си, седнала сред светлините, напълно безучастна, почти заспала. После бавно започнаха да се появяват и картини от Алтея, нейните собствени образи и мисли. Те действително се раждаха в главата и, а след това незнайно как се проектираха в тези странни светещи обеми пред нея. Съществото изглежда успяваше да улови мислите и да ги покаже в съвсем конкретни, живи образи, видими за всички останали, дори и за тези на централната Алтея, и в многото други звездни светове.

Тогава тя се сети да пробва нещо друго. Опита да се да зададе някакъв въпрос, да осъществи истински контакт. Реши да попита в образи и символи къде точно се намират. Беше вълнуващо. Не знаеше докъде ще стигне, защото това, което се случваше беше като игра, като осъществена детска мечта, в която мислите и по един чудесен начин се проектираха в пространството и тя беше тази, които ги създаваше и управляваше.

Отговорът този път се появи много по-бързо отпреди и разбира се отново в образи. Всички го видяха, без да разбират кое точно пораждаше смените на картините и защо се появяваха точно те, а не някои други. Никой все още не знаеше, че това беше въпросът на Анита Бел. Следващата картина се появи неочаквано, веднага след първоначалния образ на самата Анита. Първо се показа тунелът, после и изображението на Лъчезарни, който се движеше през бездната, която ги обграждаше и която запълваше празнотата между световете с мощните си енергийни потоци. Малко по-късно видяха кораба отстрани, обвит вече като пашкул от непознатата материя, приличаща на огромен светещ октопод, свил грижовно в пипалата си корпуса им. Така Съвършеният леко, все още безпрепятствено ги пренасяше през негостоприемното, буреносно море от разруха. А някъде съвсем зад тях се виждаше тялото на кръстосвача; те дори не знаеха кой е. Сияйното същество все още се държеше, но всички виждаха как неговата защитна пелена от енергия се изчерпва и как всеки момент може да се разпилее в пространството.

Албатрос също беше там, но някак бездеен. В него сега не се виждаше никой. Беше изчерпано горивото му, целият му боеви запас беше изстрелян неясно по какви причини навън. Така той също беше без защита и го заплашваше гибел. В този момент нито Анита, нито Майкъл имаха време да разберат за саможертвата на екипажа на Галакси Енерджи, който беше блокирал временно изграждането на тунела с Обратната страна. Той им беше осигурил част от времето за контакта преди битката… Всъщност щяха да узнаят за това по-късно, от военните. Сега по-съществено беше посланието.

Анита Фалкон Бел осъзнаваше това и затова дори нямаше време да обясни на останалите естеството на връзката си със създанието пред тях. Чрез картинния диалог трябваше да узнае целта на посланията, символиката на сънищата, смисъла на изпитанията и съдбата на света. Вероятно беше много късно, но все пак това щеше да е някакъв макар и отчаян опит да спасят света или поне да проумеят същността на всичко, което се случваше.

Зададе втория си въпрос. Опитваше се да го формулира като картина, в образи и събития. Думите и цифрите явно нищо не означаваха за съществото около тях и затова трябваше да мисли в изображения. Беше доволна, чее открила начин за диалог; знаеше, че сега всичко зависи от тях, от това блестящо, приказно създание от светлина, и от собствената и правилна човешка мисъл.

Картините започнаха да проектират бавно и внимателно живота и. Следването, дипломната и научната и работа, теорията за еволюцията и целта на историята на човека-мислител, членството в ОВОС, появата на сънищата. Образите се нижеха един след друг, възраждаха отдавна забравени събития и хора, съзнанието и раждаше странни символични образи и наслоения. Анита не знаеше какво ще стане, тя само мислеше и мислеше, създаваше модел след модел, забравила за всичко друго, дори за това, че е на Лъчезарни и до нея бяха Майкъл и Светлина, че енергията свършва и до края и остава толкова малко време. Накрая свърши. Пред очите и беше преминал целият и живот. Всички въпроси бяха формирани. Сега очакваше да получи отговора, какъвто и да беше той. Преди мислеше за Лъчезарни и се появи самият лайнер и всичко около него, сега беше мислила за себе си, за сънищата си, за човешката история, за Вселената и разрушението и. Затова очакваше да види всичко това в нова светлина. Дали щеше да им стигне времето. Нямаше ли отново просто пак да се повторят сънищата. Останалите също бяха тревожни, смътно досещащи се какво става пред тях. Бялото искрящо пространство за трети път остана замряло и празно в средата, сякаш събиращо силите си. После много бавно започна да изгражда отново фигурата на човек — наблюдател на посланието. След това обаче много бързо се изкриви и странно запридобива формата на една огромна страшно пулсираща Двойна спирала, която никой не очакваше. Спиралата се движеше пред очите на всички в един невероятен синхорн от по-бавни и по-ускорени вибрации, като отделните и части непрекъснато сменяха честотите, посоките и оборотите си на движение. Едни светове се сменяха с други, по-различни, по-особенни. Неповторими бяха обемите на завъртванията, на стесненията и разширенията по огромното и никъде несвършващо и незапочващо тяло, приличащо на огромен жив организъм, дишащ в общ чудовищен ритъм. Постепенно надделя усещането за невероятната, неописуема и необхватна за човешката мисъл хармония, завършеност и велико съвършенство.

В първия момент нито Анита, нито който и да било разбра нещо. Защо се явяваше всичко това и какво беше То. Какво общо имаше с нейния живот, с кариерата и със сънищата и, не проумяваше проф. Бел. Трябваше и време, за да свикне с гледката, да разгледа този непрестанно трептящ и променящ се живот от светове, подобен на кълбото на огромната Вселена. Като цяло Спиралата не се изменяше, а стоеше почти неподвижно и само вътрешните и пулсации очертаваха живота. Така всички постепенно видяха детайлите, видяха невъобразимо многообразие, което властваше върху всяка точка от Спиралата, върху всяка дребна частица на този странен жив геометричен модел. Осъзнаха, че той наистина нито свършваше, нито започваше, а това което се проектираше чрез съзнанието и беше само част от нещо още по-голямо, още по-необозримо.

Трябваше да открие къде беше тя, къде беше нейният свят, тяхното Кълбо. Може би беше отличено с нещо, та нали целия този образ беше създаден и предназначен за самата нея. Загледа се, видя, че Майкъл, Светлана и Стоун също съсредоточено разглеждат картината. Видя и мислите им, които търсеха Вселената. — Ето това тук прилича на Галактичните светове, другите неща са много по-различни, — сочеше Майкъл някакво малко, нищожно завъртване в модела. — Да наистина прилича и сигурно си прав, — суетеше се около същото това място и Светлина. Нещо обаче я смущаваше. — Тук всичко толкова си прилича, окръглено и постоянно въртящо се, — мърмореше си тя. — Как можем да разберем истината. — Май това действително най — много прилича на нашата Вселена, — заяви накрая тя, познала родните светове.

Бяха прави, защото още докато говореха големите очертания започнаха да се губят и, сякаш отгатнали мислите на хората, излишните картини се размиха и като се уголемиха и конкретизираха показаха Вселената.

— Ето вече ясно се виждат Големите галактични купове, Втората родна Галактика, Млечният път до нея, Центъра на Вселената с огромните бели джуджета, пулсари и неутронни звезди. Ние в системата Орион. Тук са милионите ни светове, вижте ги всички са тук. Прилича точно на моделите в училище, — нареждаше трескаво Светлина след появата на всеки нов свят. Беше изумена, забравила опасностите.

Анита, Майкъл и Стоун също не бяха на себе си. Те с огромна изненада наблюдаваха как шеметно в кръга пред тях едно след друго изникваха и се оформяха така познатите им кълбовидни очертания на Вселената. Различаваха вече сложните галактични купове и огромните звездни светове, виждаха родните заоблените форми и хилядите спираловидни завъртвания на огромното синьо кълбо.

— Голямото се пренася в малкото, — промълви Анита, наблюдавайки играта на световете. — Вижте колкото и да е уникална нашата Вселена, всяка нейна малка частица прилича на по-голямото цяло, всеки нейн детайл е модел на общото, а цялата тя на този безкраен пулсиращ живот пред нас.

— Да, ние сме само брънка, макар и неповторима, от всичко това, — съгласи се Майкъл, но виж то не спира да се променя. Сякаш иска да ни покаже нещо още по-конкретно. Уголемява се още… и се концентрира… — Прав си, картината се сгъстява все повече. Повечето галактики изчезват, стеснява се и пространството. Май остава само Млечният път. — прошепна Светлина.

— Вече е само една планета.

— Земята. — разпозна я Майкъл. — Но и тя се изменя. Придобива очертанията на човек… — Емблемата на Вселената. Това е емблемата на Вселената, — не се сдържа Светлина, открила първа във все още смътните форми пред тях нещо много познато. Беше прекалено развълнувана, сякаш изправена пред някакво ново прозрение — Това е Човешката глава, проектирана на фона на Земята, символът от космичната ера, — сочеше тя изображението. — Ето в това е смисъла на всичко… Беше доволна. — Да, това е тя, с двата полусъединени кръга в нея, където се преплитат едно в друго бялото и черното, светлината и мракът, денят и нощта, — съгласи се и Анита. — Това е символът на човечеството. Символът на Мисълта.

Мисълта, човешката мисъл — един толкова популярен символ, стоящ навсякъде в света, по учрежденията и по космодрумите, по междугалактически кораби и по знамената, символ толкова древен и толкова присъщ на човечеството, че то почти го беше забравило. Всъщност Майкъл и Анита мислеха за едно и също, но той я изпревари само за секунда:

— Анита, това е знакът на Мисълта — развитието на човешката мисъл — еволюцията на огромните, неповторими във всеки един човек психични възможности, заложени именно чрез мисълта. Това е твоята теория за развитието на историята, — изрече собствените и мисли Майкъл. Тя също усилено мислеше за това, защото беше разбрала какво искат да и кажат. Сега само се молеше да го проумеят тези на Алтея. Военните там вече бяха напълно объркани и неспособни да се справят със ситуацията. Все пак, макар и много късно, те бяха разбрали грешката си с допускането на Албатрос до падината и сега се опитваха да я поправят. За съжаление не знаеха как. Обсебени от мисловното поле на Великия Унищожител при разговора си с Майкъл преди впускането му в падината, те се бяха поддали на внушенията му. Бяха елиминирали Лъчезарни и подкрепиха врага. По-късно, когато Леонардо и Алисия явно ги бяха напуснали и се прехвърлиха на собствения им кръстосвач те бяха разбрали грешката си с помощта на Благодетелните. Сега с внимание наблюдаваха събитията на лайнера и се опитваха да се намесят. Въпреки това все още трудно проумяваха нещата, а и не вярваха на Анита докрай. За тях тя все още беше Нечовек, озовала се неясно как на Лъчезарни.

Хората бяха овладели материята, бяха завоювали милионите светове във Вселената, подчинили колосални енергии и създали невероятни средства за комуникация, но въпреки това не се бяха научили да създават живот чрез силата на своята мисъл, защото така и не разбираха как. Най-голямото им постижение бяха хуманоидите. А сега пред очите на всички на Лъчезарни ставаше точно това. Мисълта на Анита се оформяше в реални форми и образи, които можеха да бъдат докоснати и усетени и които бяха почти живи. Променяха се единствено със силата на човешкото съзнание, зависеха и се изграждаха само от него. — Това, което става е бъдещето, — каза вече на глас Анита. — Това са възможностите на човешката мисъл. Тя може да събужда и изгражда формите на живота, да ги контролира и изменя. — Но ние не сме разбрали как се случва това. Сега нашият свят се разрушава, — каза Светлина. — Да, защото така и не сме проумели, че само ние притежаваме най-съвършенната енергия в този свят и не сме я използвали изцяло. — Но сега можем да поправим това, — намеси се Майкъл. Нашите мисли без усилие се проектират тук пред нас и ни показват верните отговори. — Затова трябва да разбрем колкото се може повече. Трябва да разгадаем посланието в сънищата — смисълът на нещата, пътя на спасението. — Анита усети отново, че трябваше да продължи с експеримента, да извика сънищата си наяве и да види истината за посланието. Повика в съзнанието едно от посланията, онова за Александър Велики и минута по-късно в кълбото пред тя се завъртяха сцена след сцена събитията преди повече от 32 века. И четиримата видяха и усетиха хората от това време, наблюдаваха живота, мислите и стремежите им и разбраха, че това е било началото.

Анита разсъждаваше на глас, вече беше убедена, че посланието трябваше да достигне до Алтея и до Вселената, защото от това зависеше бъдещето на човечеството. — Явно тогава, около 360 години, един кръг преди Христа, се е зародило истинското, сегашното човешко съзнание, със способността му да мисли за бъдещето си, да се обединява и покорява света в името на далечните си цели. Така се осъзнава като част от едно голямо цяло, вижда както пътя, който е изминал, така и този, който му престои да извърви. Затова този сън сочи началото.

— Ти мислиш, че затова Амон си е отишъл — за да отстъпи път на новото начало, на обединението, така ли, — попитаха я от Алтея. Бяха проследили целия сън, разговорът между Бога и човека. — Да, — отговори им Анита без колебание. — Амон си отива, след като е съумял да събуди индивидуалното, неповторимо съзнание у всеки човек и начеващата му способност да разбира света около себе си чрез любов и общност. — Чрез любов и общност, — не разбраха отсреща. Не го проумяха дори и Майкъл и Светлана.

— Имаш предвид сънят за Христос, така ли, — опита се да уточни Фрост.

— Да, Майкъл, — отговори Анита. — Амон, потиква хората към индивидуализация за оцеляването на всеки и когато постига това, отстъпва мястото си на друго начало, на новото послание към човека, готов да разбира живота индивидуално, но чрез общността и любовта.

— И Исус посочва пътя.

— Исус… — реакцията отсреща беше овече от объркваща. Вече никой нищо не разбираше.

Анита трябваше да извика следващия сън. Обясни им го.

— Нима не разбирате, Христос чрез примера на всеобемаща си любов и саможертва е показал пътя и начина за въздигането на Сина Человечески към Съвършенство. По този път, начертан с любов, всеки един от нас ще може да стигне там, откъдето идва самият той — към висините — и Анита посочи пространството над Вселената.

— Затова той казва „Аз съм алфата и омегата, началото и краят и този, който ме следва, няма да тъне в тъмнина, но ще бъде в светлината“, — промълви Светлина, повтаряйки току-що чутите думи от съня.

— Искате да кажете, че любовта и служенето на света е инструментът, чрез който човекът ще се въздига по пътя си към съвършенство.

— Да, това е инструментът, чрез който човешката мисъл, олицетворение на човека, може да се въздигне до висините. Само така тя ще твори там подобно на боговете, подържайки и развивайки всяка форма на живот, — потвърди Анита. — Нещо, което за съжаление ние не сме направили и дори не сме осъзнали. Именно това е нашето възкресение, безсмъртие и съвършенство — всезнание, изпълнено с любов към всичко и към всичко, към Цялото, вселената и всяка нейна и най-мъничка частица. Преклоние пред живота, създаден от Великите с любов, и саможертвата за неговото благо, — блесна в същия момент друг образ в кръга отпред. Беше образът на Съвършените, жертаващи се в името на живота около себе си. — Той ни казва нещо, — извика Светлина. — Да, той просто потвърждава, че сме прави. Показва ни йерархията във Спиралата, която видяхме още в началото, мястото на нашата индивудуалност, значението на всеки безсмъртен човешки дух, обогатяващ общото. — Добре и след като не сме извършили това, което ни е предопределено, какво ще правим, — питаха от Алтея, напълно объркани. Там все още разбираха нещата механически, но и не противречаха. — Не знам, но е сигурно, че времето ни е малко, всъщност всяка минута е скъпа. — разтревожи се в този момент Анита, възвръщайки се рязко в реалността. Сякаш в унисон с мислите и, картините пред нея се разместиха и на мястото на картината отпреди 25 хиляди години се появи нещо наистина ужасно.

Внезапно изникнаха отново тунелът и корабът в него, обхванат от сияещото същество. То сега обаче беше съвсем различно. Бързо губеше силите си и светлините му помръкваха. В този момент всички видяха Другия, онова страшно бляскаво същество, което така много приличаше на Вибриращ Възход, но същевремно беше и толкова изкрящо черно и отблъскващо. Започна да се смръчава, в кораба усетиха как Лъчезарни губи мощността си, оставен сам на вихрите. Образите се смалиха, а светлината окончателно помръкна, като постепенно около сияещия октопод започнаха да се промъкват още и още тъмни сенки. Бяха мастилено, огледално-черни и поглъщаха всичко около себе си, засмуквайки дори празнотата. Те излъчваха ужас, бяха хиляди, запълнили цялото пространство около лайнера. Движеха се също като в тунел, сходен на техния, но в противоположната посока. Атаката започваше, Тъмните се бяха окопитили от удара на Нуту и времето на Вибриращ Възход беше изчерпано.

Анита изстина, видя пребледнелите лица на Майкъл и Светлина, разбра, че картината беше видяна и на Алтея, където също предизвика истински ужас. Трябваше да зададе последен въпрос. Въпрос за това, което не знаеше, но което сега беше станало съдбовно. Дано и стигнеше енергията. Мисълта и бързо изобрази хаоса във Вселената, чудовищните антигавитационни падини по границите и, черните създания на Мрака. Като през мъгла Анита чу гласа на сестра си. — За какво ти е да знаеш какво става, след като всичко е ясно, задъхваше се отчаяно тя. — Те идват, за да завладеят Вселената, нима не разбирате. Разрушават я и са непобедими като този тук, но той е от Светлите, един единствен и загива…

Отговори и само Майкъл с действията си. Пилотът кой знае защо инстиктивно беше задействал целия боеви потенциал на Лъчезарни. Субатомните бомби, мощните преобразователни полета и лазерните установки от известно време стояха готови за изстрелване с координати във всички посоки. В този момент Фрост дори беше забравил, че така може да убие защитаващия ги Вибриращ Възход, който все още ги обгръщаше. Но капитанът просто не знаеше какво друго да направи. Положението беше кошмарно. — Дано не е така, дано да не е това, — повтаряше си той. — Вселената ще загине, цялата без остатък, независимо от размерите си. Представите ли си, — говореше трескаво Фрост, — ако това същество тук може да проектира мислите ни и да създава живи ситуации от човешкото съзнание, какво могат тези от другата страна. — Да, може би точно затова се насочват насам. — Светлина вече с ужас гледаше празния юлиминатор, където само допреди секунда се бореше Вибриращ Възход. — Анита направи нещо, — изкрещя тя на сестра си. — Те искат да го убият, искат да убият Излъчващият светлина. Виж само как се отбранява. Анита обаче дори не я чуваше. Независимо от битката, която се вихреше пред кораба и напора на Тъмните срещу енергийното поле и Съвършения, тя забелязваше само една картина, която всъщност и показваше всичко.

Видяха я и в Командването на Центъра в Алтея и също разбраха много неща. Албатрос вече не беше един от съюзниците им. Той принадлежеше изцяло на Разрушителите. Те надежно го защитаваха от водовъртежа в тунела. Беше под покровителството на Мрачните, които ги атакуваха. От лайнера се излъчваше една изключително мощна визуална картина със сведения за Вселената. Беше предназначена за Тъмните и идваше от Манфред, който също беше дошъл на себе си след битката с екипажа. Изглежда светлото същество, което ги обгръщаше, можеше да разчита мислите му, защото всички проследиха как мощните мисловни полета на хищния Манас прокарваха целенасочено пътя напред на черните същества и как с мисълта си той им сочеше посоката към Вселената — Кълбо. — На Албатрос няма други хора, изглежда ги е избил и е увеличи многократно силата си, — констатира Майкъл. — Сякаш е един от тях, — посочи той изображението. — Вижте мислите му са насочени напред към Вселената, разрушаващи и черни като на себеподобните му.

— Те са се свръзали още преди това с този Манас, — каза Анита и именно той им е отворил пътя към Вселената. — Ето вижте, те го използват отдавна, изсмукват целия му мисловен потенциал, правят го един от тях. Те са го накарали да избие екипажа на Албатрос секунда след като са обсебили кораба. Разбрали са за намеренията им да се самоунищожат.

— Тогава защо са го докарали пред падината, — промълви Светлина. — Нелогично е. Нима не са знаели какво правят.

— Тези от Галакси Енерджи въобще не са били наясно с нещата. Отгледали са Манаса без дори да знаят какво правят. Анита горчиво поклати глава. Мислеше си как Човекът сам се беше провалил, неразбирайки предназначението си, защото мисълта му можеше да действа не само с любов за съзидание, но и като дава път на мрака и на разрушението.

В следващият миг обаче я осени една спасителна мисъл.

— Благодетелните Манас, те могат да ни помогнат. Тяхната сила трябва да е като на това сияещо същество тук пред нас и ако Манфред прилича на тези от другата страна, то тогава Благодетелните трябва да приличат на Сияйното същество — тя погали с ръка светлата маса пред себе си. — Благодетелните трябва да влязат в падината…защото не знаят още силата си, която той ни посочи.

Човечеството фатално много се беше забавило, не забелязвайки че е част от нещо много по-голямо, че обединението продължаваше и извън границите на собствената му Вселена. Затворено в рамките и, то дори не се опитваше да проникне в Цялото и така не виждаше новата си творческа цел. Губеше силите с безмислени усилия да търси нови светове, без да осъзнава, че това което сега трябва да покори, е вътре в него, в способността му чрез собствена мисъл, подобно на благодетелните неповторими Манас, да твори нови форми и нови нива на живот.

Началато — Александър; Завъртването — Исус; Разгръщането — Колумб и Вацлав; Борбата — ерата на Скорпиона и Лъва; Краят — Обединението на Галактиките и Новото Начало — създаването на нова, по-съвършенна Вселена от Манаси, които чрез силата на мисълта, способна да обгръща всичко с любов и съзидание да проправят пътя на човека през Двойната Спирала. Това се опитваха да и кажат сънищата и не предричаха някакъв неизбежен край или объркване.

Посланието беше ясно, нещата най-накрая се бяха избистрили, Цялот о беше осветлило истината и посочило пътя, но не беше ли твърде късно. Световете се късаха, хармонията се губеше, очертанията на картините се виждаха все по-смътно, живото същество около кораба губеше енергия, всичко потъваше в мрак. Спиралата се пропукваше, а човекът не осъзнал себе си като благодетелен Манас — творец и съзидател на живот, сега се погубваше. — Намерете Манасите, правещи добро, намерете ги, само те могат да помогнат, трябва да дойдат, — викаше Анита пред монитрите на Лъчезарни, — надявайки се да има още връзка с Алтея. Знаеше, че беше открила някакъв, макар и малък начин да се противодейства на това, което идваше. Всъщност вече не се надяваше, но същевременно дълбоко вътре в себе си необяснимо защо предчувстваше, че битката тепърва предстои. Въпреки това нещата изглеждаха безнадежни.

Лъчезарни вече губеше последната си енергия, а четиримата в залата все по-осезателно чувстваха приближаването на смъртта. Разбраха, че около тях вече не съществува защита, че съществото около кораба също умира, а с него и неговият свят, победен1 от Тъмните. Постепенно всички потъваха в дълбок, смъртоносен сън. Вселената се разрушаваше и повличаше след себе си другите нива. — Трябва да ги намерят, защо не се бях сетила и по-рано, — повтаряше с последни сили Анита. — Може би са ме видели, може би са ме чули… Благодетелните Манас — любов творяща чрез разума, тя ще ни спаси… те са творци на формите на живот, а сами още не знаят това…