360 градуса преди края

4 глава

Малко по-късно в централната сграда на Обединените светове се провеждаше един на пръв оглед доста обикновен, но в същото време твърде особен разговор. Анита Фалкон Бел трябваше за пореден път да излага пред Военните, добре известната им вече идея за енергетичния потенциал на индивидуалните мисловни полета. Тя не можеше да си обясни възобновения им интерес и това я караше и да бъде нащрек и да не претрупва нещата. От напрежение я болеше глава и си даваше сметка, че ако не спре и не приеме нещата по-спокойно, болката ще се изостри и ще съсипе ако не деня, то поне следващите няколко часа. Вече не и помагаше нито успокояващото въртеливо движение на сградата, нито усилията на системите за поддържане на оптимален климат в нея.

Построено преди четристотин години, зданието на ОВОС на Алтея, беше проектирано така, че да следва неотлъчно светилата на планетата. Така лекото му въртене облекчаваше сетивата на хората и роботите, а живителната светлина на двете звезди огряваше от ранна утрин до късна вечер помещенията. Топляше даже, когато на небосклона останеше само Втория Близнак. Разбира се, вътре имаше всякакви други удобства. Кабинетите бяха с максимално отворена навън широка част навън и притежаваха максимално омекотени и заоблени форми. Навсякъде множество сензори улавяха промените у хората и светкавично реагираха със смяна в обстановката, като незабележимо разместваха мебелите и украсата, променяха музикалния фон, живата растителност или вида на илюзорните пейзажи. Дори и съставът на въздуха беше съобразен с моментните настроенията. Но най-важното беше, че сградата, посторена като огромно кълбо, завършващо отгоре с конусообразна прирамида, беше напълно обезопасена. Всяка нейна част можеше да се обособи самостоятелно, както и да работи с всяка друга произволна част от общия комплекс. Всичко беше изключително подвижно, лесно разглобяемо и преносимо, като четири от най-големите транспортни лайнера стояха винаги в готовност да евакуират целия ОВОС. Така можеха да се спасят всички досегашни и бъдещи проекти на обитаемия свят и да се съхрани човешкия потенциал. Сградата беше съвършенна и неповторима.

Този път обаче нищо не ободряваше Анита. В кабинета и цареше хаос, обстановката се променяше буквално за минути, а ефекта от разместванията беше нулев. Сензорите продължаваха да отчитат състояние на стрес и предстоящ блокаж и дори хуманоидът, доведен заедно с военните, проявяваше видимо безпокойство. Роботите безпогрешно улавяха всяко неразположение у хората и затова винаги се стремяха да го предотвратят. Единствено тримата мъже не забелязваха смута в стаята и неспокойните реакции на РЕМ-а. Явно имаха нещо друго наум. Слушаха търпеливо и се намесваха само с малки лаконични забележки. Искаха да чуят всичко.

Когато Анита пристигна в ОВОС тримата военни вече бяха там. Принадлежаха към средните чинове, затова външно бяха твърде благосклонни и учтиви, а и с присъщата за кастата си дипломатичност и прикритост трудно можеха да бъдат разбрани. Въпреки това Анита още в началото забеляза, че търсеха пропуските в разсъжденията и, неясните и объркани моменти в теоретичния план, както и други слаби места. Но всъщност и това не я разтревожи толкова, колкото нещо съвсем друго; тя улавяше странно енергийно излъчване, което Военните упорито се стремяха да не забелязват. Скоро беше и напълно сигурна. Разпозна Анализатора. Не можеше, разбира се да го докаже, но беше повече от убедена, че е обект на изследването му. След като тримата лъже излезеха щяха да имат пълна картина за нея и най-вече затова как самата тя се отнасяше към собствената си разработка. Попита се и защо го правеха тайно. Тя нямаше да има нищо против този анализ, още повече, че това не беше забранено в общността и можеше да се прилага дори на членове на Върховното обединение. Следователно, помисли си Анита зад тази потайност се криеше нещо друго, за което тя дори не подозираше. Притесни се и от това, че мисълта за Анализатора спонтанно довеждаше в главата и картините от сънищата и спомена за хората и машините, които я следяха и най-вече онова ужасно чувство за недоизказанност и необичайност на нещата. Така постепенно започна да възприема разговора като предизвикателство и заяждане. Придоби и чувството, че военните искаха да я накарат да избухне, да каже силни и прибързани неща, които иначе не можеха да бъдат чути. И накрая може би, мина и през главата тя нямаше да издържи и щеше да им каже какво мисли за тях, за неверието им и дори за това, че е разбрала за Анализатора.

— Ако менталните способности не се развият в близките 100–200 години е много вероятно да се появят нови, непредвидими опасности във Вселената и цивилизацията да бъде изгубена… вие знаете за появата на антигравитационните…, гласът и беше станал по-рязък, тя влезе в най-опасната тема. И тъкмо на място, един от военните почти подскочи щом тя спомена появата на падините. — Точно това исках да кажа, — заяви възбудено той. — Трябва да разгледаме преди всичко опасността от разширяването на антигравитационни падини, а не да се занимаваме с менталните изяви на хората. — Да, добре, дори и да е така — погледна го остро Анита. — Нима падините сами по себе си ни ви тревожат. — Особенно силно. Те са доказателство за верността на изследванията ви, но същевремнно не сме убедени, че имат връзка с човешките Манас. Пък и вие самата прекрасно знаете, че методът Ви неизбежно ще доведе до появата на онези …Унищожители, способни да разрушават за секунди цели звездни светове.

— Отрицателните Манас, които вие елиминирате още с появата им, отговори още настървено Анита. — Да, унищожаваме ги още щом се родят, но се страхуваме, че не бихме могли да го сторим, ако се появят в последствие… както вие предлагате, — военниято беше дори ироничен — в резултат на самостоятелното развитие на мисловното поле на вече възрастен човек, роден някога като нормално дете.

— Ще можете да го следите, Анита не виждаше проблема, пък и нямаше сили да отвръща на нападението — Процесите на трансформация в мозъка са твърде бавни и опасността може да бъде навреме забелязана… Имаме достатъчно апаратура затова. — Да, така погледнато е така, — съгласи се офицерът, но всеки забелязал, че се превръща в Унищожител ще се прикрива до момента, в който елиминирането му ще бъде трудно. Нали имате пред вид проф. Бел, че хората са милиарди, разпръснати по цялата Вселена — един пропуск и загива цял звезден свят. А и дори да открием Манаса навреме как ще го унищожим, когато той вече е създала своите социални контакти, има семейство, деца… Не това е много рисковано и …много нехуманно. Да не говорим за финасовите средства… — Да, много е скъпо, — съвсем се ядоса Анита, щом чу за парите, — но не е рисковано, нито пък нехуманно, защото това просто е по-малкото зло. — Пък и вие в момента не се интересувате от това. Всички знеам, че природата на антигравитационните падини е индентична с мисловните потоци на Манас, но вас ви вълнува повече друго — дали тази материя ще срещне тук, във Вселената, съпричастие или съпротива. — Анита видя как лицата на офицерите се изпнаха. За миг си помисли, че е разбрала проблема. Но не би, военният рязко зави в темата и дори я нападна.

— А откъде точно вие, проф. Бел знаете какво ще стане, коантрира я той — Другите учени мълчат по въпроса.

— Ами, много просто — вдигна учудено вежди Анита, — всичките ми изчисления отдавна сочат тази сродност между падините и умственото вещество, а вече дори и децата знаят, че предстои катаклизъм във Вселената… — Анита наистина не очакваше такъв въпрос. — Имаме данни, — продължи военният, — че в момента във Вселената същестуват мощни отрицателни полета от човешка мисъл, които ние не можем да открием… — И какво общо имат те с падините, — Анита не разбираше за какво става дума. Тревогата обаче неудържимо нахлуваше в съзнанието и и изведнъж тя проумя какво казваше мъжът. — Живи, оцелели Унищожители, това имаше пред вид той… ами падините — боже мой, започна се… мина като светкавица през ума и. А имаше и още.

— Разграничихме и свръзващи информационни полета между Отрицателните Манас и падините. Те са във връзка, проф. Бел, затова и се учудваме как е възможно да сте толкова уверена в еднородността на едното и другото … Как стана така, професоре, че точно вие ги предсказахте, вие която дори не сте Манас. — Установили сте взаимодействие между предполагаемите Унищожители и енергията на падините… Анита беше шокирана. Информацията се стоварваше върху нея като лавина и тя не се ориентираше добре. — Да, те са във връзка. Нещо повече. — Военният внимателно следеше реакцията и, — образованията, падините вече действат. — Действат — нищо повече не можеше да удържи емоциите на Анита. Светът се завъртя около нея…, особенно след следващите думи. — Да, — военният, който явно се наслаждаваше на ефекта на думите стовари и най-жестоката истина. — Преди няколко дни няколко от най-добрите ни крайцери бяха погълнати и изчезнаха безследно в една от падините, … заедно със звезните системи в околността. На една от тях имаше живот. Няколко милиона живота си отидоха, а вие го предсказахте, още преди две години…

— Искате да кажете, — попита с последни сили Анита, — че засмукването вече е започнало. — очите и гледаха невидждащо в единия от Близнаците на Алтея и тя не очакваше отговор. Устните и сами изговориха истината. Ремът подскочи и се засуети.

— Това е най-лошото, най-лошото и то се случи — говореше глухо жената. — Започна се. Това ще е краят, а ние нямаме време — думите бавно излизаха от гърлото и и оттекваха ужасено в пространството. Тя, беше забравила, че всичко се записва.

— И нищо повече ли няма да ни кажете, мис Бел — офицерът настояваше, виждайки че Анита говори сама със себе си. Тя обаче наистина не го чуваше и думите не бяха предназначени за него.

— Значи започва по-рано, клатеше глава тя, подпряна на Рема, който и подаваше нещо за пиене — Те именно ускоряват процеса на образуване на подините и те са виновни за катастрофата…

Анита постепенно идваше на себе си. Вече знаеше и какво се беше случило. Започна да чува и въпросите на военният, които не секваха. — Някой прикрива тези Унищожители мис Бел, говореше възбудено той — Обикновени хора ги отглеждат и може би ги крият, затова дойдохме при вас. Решихме, че знаете нещо.

— Да знам, — Анита го погледна изведнъж учудено. — Но аз нямам дори и най-малка представа, че тези Манас съществуват, — каза тя. Гласът и стана по-твърд — Изчисленията ми показваха известна отсрочка, нещата трябваше да започнат извън Вселената, а сега се получава нещо различно. — Но само вие и вашата група предвидихте катастрофата. Защо, защо тъкмо вие, проф. Бел, — продължаваше военният.

— Не знам, стана от само себе си, — отговори му Анита, отново объркана. Тя все още не можеше да разбере какво точно целяха офицерите. От една страна, и казаха тайни, в който бяха посветени малцина и твърдяха, че е била права през цялото време, а същевременно я питаха защо е направила тези открития. Твърде, твърде нелогично. Не можеше да им отговори нищо, особенно за Отрицателните Манас.

Така и си тръгнаха с празни ръце.

Малко по-късно Ремът ги изпрати, а Анита още по-озадачена съумя само да промърмори на себе си:

— Защо ли бяха донесли Анализаторът. В следващия миг се сети, че думите и щяха да останат на записа, но това вече нямаше значение. Най-лошите и предположения и предчуствия се бяха оказали факт. Сънищата бяха пророчески. Вселената загиваше. Човекът променяше съзнанието си, за да твори злини срещу другите и така сам се обричаше на гибел. Останала сама със страшните си предчувствия сред обърканата обстановка в кабинета си, Анита Бел изведнъж почувства, че не знае какво да прави и нищо не разбира.

Опита се да мисли за резултатите от разговора, за този противен Анализатор, за странното сбогуване, за нелогичното поведение на военните, за прескачанията в мислите и настроенията им, за връзката между Манасите и падините, за увлечените от тях кръстосвачи, за загиналия свят. Не успя. Поне болката в главата и понамаля, но вместо нея в онова потайно ъгълче на съзнанието и изникна кой знае защо един от сънищата. Да, съноведението беше толкова ярко, че елиминира дори умората и ужаса и. Върна я години назад. Анита добре познаваше холограмите от създаването на Голямото междугалактическо обединение, но не знаеше нищо за вътрешното споразумение между Нотабилусите при учредяването му. А сега виждаше отново точно това. Тук, в тази сграда, където стоеше в момента, преди малко повече от четири века представителите на Четирите Велики Свята бяха създали Общността. За около половин година върху красивата Алтея се бяха събрали представителите на съществуващите около два милиона Галактически Купове, всеки един от тях обединяващ десетки отделни Галактики. Всички те тогава сключиха Споразумение за единодействие в рамките на четирите основни, велики общности на Вселената. Така след тривековното обединение на Военните кланове последва и политическото съглашение. Бяха създадени ОВОС и Правителството на Алтея. Това беше добре отразено в записите от онова време, но Анита не сънуваше тях, или онова, което беше написано за събитието; нито дори това, което беше останало като анализ в историята; сънуваше единственото Тайното събрание между четиримата Нотабилуси и групите от съветниците им. За това събиране не се знаеше нищо. Нямаше материали, не беше излъчвано по галактическите канали, нито бе коментирано от пресата. Даже пиратските частни мрежи не се бяха докопли до някаква информация. Носеха се само смътни слухове и някои историци дори се съмняваха в провеждането на събранието. Естествено и Анита не знаеше нищо, до момента, в който започна да сънува. Оттогава всяка дума, всеки жест и поглед се бяха запечатали в ума и. Знаеше, че и това, което вижда е самата истина. Съвсем случайно преди година беше попаднала на един фрагмент от започнат и недовършен мемоар на Ясмин, един от съветниците на Солаксис Мор — Нотабилус на Великите светове, където той дословно беше записал репликите от …съня и. Беше загинал малко след написването на тази част. Една малка извадка, обаче незнайно как1 се беше запазила върху паметта на хуманоида, обработвал материала. Сега Рема служеше при нея. Беше нейният скретар — робот. От него тя с удивление чу така познатите думи, изречени от съветника и повторени векове по-късно в съня и.

"Трябва обезателно да блокираме чрез ОВОС развитието на психологическата школа на Шуковски, — настояваше Ясмин пред Солаксис Мор, — В противен случай, скоро ще се изправим срещу могъщи сили, които не можем да овладеем и които са опасни за многобройните правителства и Военни кланове в Галактиките. Гласът и поведението на Ясмин бяха повече от пристрасни. Той очевидно имаше личен интерес от погрома над Шуковски, преувеличаваше опасността и много бързаше.

А може би и криеше нещо. Анита винаги се озадачаваше от неуловимостта на съветника.

— Дори мисля, че добре е да приложим сила, нотабилус Мор, упорстваше той, другите мерки са някак бавни…, несигурни… А така с един удар…

— Вие очевидно знаете нещо различно, съветник, Солаксис Мор очевидно или не разбираше или беше на друго мнение, но дори не искаше да слуша. — Ако е така кажете ми…

— Странните сигнали, сър. Вие знаете, че само те ме тревожат. Военните крият информацията, но всички посветени знаят, че те идват от източник извън Вселената.

— Непотвърдено, а и защо мислите, че Шуковски имат нещо общо.

— Убеден съм, сър. Послушайте ме и проучете въпроса. Става въпрос за Охраната на Вселената.

— А и затова, че вие, съветник също преди време сте бил член на групата на Шуковски. Страх ли ви е или знаете1 нещо специално.

Ясмин беше пребледнял. — Опитах се да напиша доклад, сър, още тогава, но никой не ми повярва. Улавях чуждо въздействие и то по два … как да кажа по два противоположни канала… извън Кълбото. Не знам нищо повече…

Анита беше проучила школата на Шуковски и с удивление беше забелязала големи сходства между нея и собствената си теория. Това течение в психологията се беше зародило в Млечният път, в първата Галактика, преди няколко века и представляваше компилация от много древни учения за психическото усъвършенстване на човека. Беше много ефективно и Анита неслучайно си мислеше, че масовата поява на хората-Манас, която странно съвпадаше по време с дейността на тази школа, е тяхна робата. Всъщност и развитието на индивидуалните мисловни полета трябваше да доведе до подобен резулат. Но още по — интересното беше, че след създаването на ОВОС тази школа беше забравена и дори информацията за дейността и унищожена. По това време бяха ликвидирани и няколко звездни системи в Старата Галактика, заради появилите се там чудовищни Манас. А за сигналите, идващи извън Вселената никой досега и не знаеше нищо.

Анита се заинтересува от школата на Шуковски едва, когато научи името и от своя … сън. Оттогава мисълта за това съноведение беше една от най-големите и тревоги. Проф. Бел беше наясно, че знанието, което получи така ненадейно, е и твърде опасно. Тя се опитваше дори да не мисли за съдбата на съветник Ясмин и затова дали неговата внезапна смърт преди че тири галактични века е била само въпрос на нещастен случай. Сега може би не случайно си припомняше този сън след посещението на Военните. Беше притеснена, защото знаеше, че те я проучват обстойно. А може би и още оттогава, от преди четири века криеха нещо.

Действително на Анита и през ум не и минаваше, че целта на офицерите беше много по-особена и че те знаеха за нея повече, отколкото тя въобще можеше да си представи. Не подозираше, че те дори се страхуваха от нея. Щеше да го научи в последствие, а сега само тревогата си оставаше в сърцето и.

Не беше изминало повече от половин час след срещата и с офицерите, когато красиво лице от екрана на видеозора прекъсна мрачните и мисли. Нова изненада. Момиче в униформата на екипажите на междугалактичните лайнери и съобщи, че има поръчан разговор от Космодрума. Оказа се Майкъл, когото очакваше едва на следващия ден. От изненада Анита дори помисли, че е объркала датите. Но не беше — денят беше — 17 юли 23461 г. Нещо се беше случило и Майкъл се беше приземил по-рано.

Екранът присветна, фонът се смени, а заедно с него се появи и образът му с неизменните тъмно къдрави коси и остър, леко насмешлив поглед. Видя я и започна пръв. Изглеждаше тревожен и дори вечната усмивка не можаше да скрие напрежението в очите. — Пристигнахме по-рано, защото попаднахаме на задействана антигравитационна падина, от твоите… Двигателите едва издържаха на ужасното привличане… "Лъчезарни "е извън строя, а ние…

Не можа да довърши, защото Анита го прекъсна нервно. — Значи е вярно Майкъл, почти извика тя, — и те не са ме излъгали. Погълнати са и хора и светове. — Ти си знаела,… знаеш за това… Пилотът не можеше да повярва, стори и се дори уплашен. — Военните току-що научиха за нас, как така ти си узнала…

— Не е така, Майкъл, те също знаят. Съобщиха ми го преди час.

Анита видя само как капитан Фрост тежко се отдръпна назад в креслото си и като прекара напрегнато ръка през гъстата си коса я погледна още по-мрачно.

— Става въпрос за друг инцидент. — И ние току-що разбрахме за засмуканите кръстосвачи на Андромеда. Явно са се активирали няколко падини и поглъщат Вселената.

— Т.е. най-лошите прогнози се сбъднаха, Анита изглеждаше отчаяно, а на него кой знае защо му се стори, че тонът и беше някакси ледено студен и дори насмешлив. Тръсна нервно глава. Мнителността не беше в природата му.

Майкъл Фрост, един от първите пилоти на Обединението пристигаше на Алтея за старта във Формулата — най — грандиозното шоу във Вселената — огромно междугалактическо състезание на най-мощните кораби във флота; едва сега си даваше сметка за огромния проблем, който възникваше в човешкия свят и за мястото си в него. — Ще се състезавате ли при това положение, — дочу той разтревожения глас на Анита. Почувства пак мрачното и отчаяние. Беше разстроена дълбоко и то не само заради трагичните новини. Познаваше я отдавна и знаеше, че се е случило и още нещо. Беше раздвоена и несигурна. Трябваше да разбере какво става, а си спомни и за задачата, която военните му бяха поставили. — Свръхскоростните ни докараха на буксир, — отговори бързо пилотът, като се стараеше1 да не предава сериозност на тона си. — Лайнерът е в ремонтното; не е много зле и може да го оправят преди състезанието. Всъщност нямам работа и, ако искаш можем да се срещнем още сега — внезапно предложи той.

Щяха да се видят след час на космодрума. Анита изведнъж осъзна, че това окето най-много искаше в момента е именно една среща с близък човек. Съгласи се веднага и след като отложи следващата си задача и инструктира Рема за останалите часове тръгна към космодрума. Мисълта и бързо пресмяташе етапите до срещата; в този момент беше решила да разкаже на Майкъл всичко за сънищата и преследвачите. Чувстваше, че нещата не можеха да продължават по този начин.

Чарлз вече я чакаше на лентата за издигане, когато в съзнанието и се мярна тревожна мисъл за нещо, което кой знае защо не беше забелязала по време на разговора. Едва сега на път за Космодрума, тя се запита защо Майкъл и съобщи без никакво притеснение за падините след като онова, което се случваше там, беше тайна на Правителството и на Военните. Нима не ги бяха предупредили да мълчат въпреки логичното обяснение за случайност. Нали тя не биваше да знае за всичко това; пък и тази бързина на срещата… Главата я заболя още по-силно. Не можеше да си обясни нищо, съвсем нищо.