360 градуса преди края

23 глава

До старта оставаха само две минути. Мощните двигатели на супер междугалактическите лайнери бяха в готовност за отделяне, цялата комуникационна система беше в пълна изправност, а екипажите само чакаха сигналите от диспечерския планетарен пулт. Журналистите вече бяха завършили с предварителните си коментари за пилотите, бяха представили нововъведенията на космическите консорциуми и бяха направили прогнозите си. Сега и те очакваха със затаен дъх последния сигнал. Зрителите в специалните зали за директно наблюдение също бяха приключили със залаганията си и погледите им напрегнато следяха готовите за изстрелване машини. Но абсолютно никой не предполагаше, че няма да наблюдава само едно обикновено, поредносъстезание от Формула 1, а ще стане свидетел на най-драматичните исторически събития в последно време, сравними само с със завладяването на поредица от звездни светове или откриването на нов източник на енергия.

Смътно, с огромно нежелание за една такава переспектива се досещаше само Главният мениджър на шоуто — Бенджамин Хойлекер. Нещо в съзнанието му след срещата с военните продължаваше тревожно да се обажда. Даваше му да разбере, че проблемите не са приключили, че най-доброто, което може да направи, е единствено да чака и да се надява всичко да се размине благополучно. Той смътно предусещаше неприятностите, затова усилено се опитваше да запази вътрешното си равновесие и дори ако може да извлече някаква полза за компанията си дори от един скандал с Органите за Галактическа сигурност. Как би искал в този последен момент преди стартовия сигнал да знае какво точно става в Главната квартира на Военните или поне да бъде осведомен за намеренията на екипажа на „Лъчезарни“. Впрочем последната информация от лайнера беше напълно спокойна, дори оптимистична. Полотите докладваха, че са приключили с последните си приготовления, преминали са успешно през последните си концентрационни занятия, а електрониката и роботите са в пълна изправност. Външно всичко изглеждаше готово за една бъдеща победа. Въпреки това тревогата оставаше и Холекер знаеше, че тя не е напразна.

И наистина положението на кораба беше именно такова, с изключение на една малка подробност. Там на борда на „Лъчезарни“, в личния кабинет на командира Фрост, стоеше една жена, от която се интересуваха вече едва ли не всички Галактически сили за сигурност и тайни организации и която въпреки това имаше твърдото намерение да промени представите на света за самия него.

Анита стоеше замръзнала в почти молитвена поза в едно от креслата и очакваше сътресението от старта. Знаеше, че след това никой не може да ги спре. Само веднъж да се окажат в Космоса, да извършат първия скок в хипер пространството и всичко ще бъде в техните ръце. Само още една минута и край. Беше изживяла огромен ужас от нахлуването на специалния отряд на военните, независимо че го очакваха с Майкъл се бяха подготвили. Въпреки това опасността от провал беше огромна. Прекара обиска в една ниша в стената между работния кабинет и спалнята, защото тази отсечка според Фрост не беше известна дори на хумоноидните роботи, а също така не бе отбелязана и на картите на кораба. Тя бе с чисто декоративна цел и имаше за цел; постигане на по-добро овално оформяне на спалното помещение и облекчаване медитационните занимания на пилотите по време на полетите. Всъщност там цял човек не можеше да се побере, освен ако не заемеше една твърде неудобна поза сред различните вдлъбнатини и изпъкналости. Добре, че Анита беше слаба, пък и беше запазила много от детската си гъвкавост. Затова успя да се събере там по един твърде чудноват начин заедно със заглушителя на електронните търсачи. Той можеше доста добре да я предпази от евентуални електронни търсачи на живи организми. Благоприятно се оказа и това, че тялото и още беше наситено с електромагнитните импулси на телепорта и не беше възстановило докрай нормалните си биологични функции. С една дума Анита не излъчваше точно като човешки организъм. Роб също беше изолиран, насочен от Майкъл в друг отсек на кораба след известни словестни упражнения, които объркаха последния запомнен от Рема материал.

Въпреки това обаче агентите можеха да открият това място. Не трябваше да се забравя невероятната им интуиция и огромна степен на концентрация, която постигаха при работата си. Всъщност само някаква случайност и внезапно им изтегляне, точно, когато претърсваха стените на спалнята, я спасиха от разкритие. Можеше да пожелаят да видят каква е тази пълнота в пространството между двете помещения, неотразена в системите. За щастие не се стигна до това. Отидоха си съвсем внезапно, като зарязаха работата си направо насред път. Оттогава Майкъл не се беше появявал и сега Анита го очакваше непосредствено след старта, който вече беше почти факт.

18.00 ч. — „Лъчезарни“ потрепна и мощното му туловище набрало сила от петте си плазменни двигателя се изстреля в Космоса, оставяйки след себе си красивата дъга на многоцветието. Тя се появяваше вследствие на прорязания от невероятната скорост въздух на Алтея. Именно за да наблюдават на живо тази необикновена красота, хиляди зрители от Галактиките се стичаха тук всяка година и плащаха баснословни суми за места пред илюминаторите на Космодрума. Това беше единствена възможност да се види тази феерия от светлини. При редовните полети външни лица не се допускаха, а дори и най-съвършените кръгово-обемни приемници не можеха да предадат в детайли целия спектър от излъчвания, а още по-малко да внушат усещането за върховно удоволствие, което изпитваха щастливците видели на живо излитането на космически лайнер от Космодрума на Алтея.

18.08 ч. — предстоеше скокът в хипер пространството. Всеки момент щеше да се върне Майкъл, сензорите вече го улавяха по коридора. Анита стана от мястото си, заобиколи бюрото, на което седеше по време на старта, и се отправи към вратата. За секунда светлината смени излъчването си от зелено в ярко червено и на входа се появи Фрост. Изглеждаше доволен. Стартът беше преминал успешно и пилотът най-накрая беше навлязал в стихията си. Космосът ги заобикаляше отвсякъде, а пустушта му вдъхваше такава увереност, каквато той не чувствуваше никъде на друго място. Дори една и звънредна ситуация като тази не можеше да помръчи чувството му за свобода и душевен комфорт.

— Най-накрая приключихме — въздъхна той — изхабих толкова много нерви, когато видях онези двамата в командната зала. А ги очаквах и бях сигурен, че ще дойдат.

— Но не разбраха нищо, нали.

— Не, отидоха си. Мисля, че дори не усетиха напрежението ми, пък и притеснената физиономия на Бенджамин ги отвличаше достатъчно. Имаше вид на човек, на когото са потънали всички гемии. Той милият дори и не знае какво му още му, — усмихна се Фрост. Беше наистина доволен.

— Да, не знае, но и ние не знаем, — поклати глава Анита. — Всъщност ти изглеждаш вече доста по-добре — заоглежда го учудено тя. — Сега разбирам, какво значи за теб този кораб. Той така те освежава, а и ти го обичаш,… а сега го изпращаш на толкова опасно място… — Лъчезарни ще се справи, беше все така оптимистичния отговор. — Винаги сме се оправяли с него и сега също ми вдъхва увереност, която нямах на Алтея. Но вече трябва да се подготвиш. Предстои ни скока…

— Аха, — кимна му Анита, — знам и вече взех мерки, още повече, че едно от изпитанията премина. — Ръцете и обвиха раменете му, а главата и уморено се отпусна на рамото му, сякаш искаше поне миг покой след стреса. — Изплаших се ужасно, — сподели тя още непреминалото си напрежение. — Бяха страшно добри, можеха да ме открият и тогава всичко щеше да бъде загубено. Нямаше и да излетите… Просто не знам защо си отидоха така внезапно точно преди нишата. — Изтеглили са ги спешно от Центъра, поне така ми каза Бенджамин, — отговори и бързо Фрост. — Някаква неотложна задача. Гледаше ме съжалително, но и нищо повече не ми поясни, изглеждаше щастлив за старта. Успя да подхвърли само, че ще се обади в по-спокойно време, сега след скока… — Съжалително, — не разбирам, — Анита леко се отдръпна, почувствала някаква далечна тревога в гласа му. — И аз не разбрах нищо, пък и Хойлекер винаги се и едни такъв плашлив. Потупа ме окуражително по рамото и като ми пожела успех каза, че ще се обади след скока. — Да, време е да се подготвяме, — съгласи се Анита, като се отдели от него. Беше се поуспокоила след допира с Майкъл, а и информацията за Бенджамин отклони вниманието и. — Мислил ли си какво ще кажеш на хората си, когато се отклоним от курса след система Олеандър, — досети се тя за другото, което щеше да го пита.

— Още не знам, — Майкъл сякаш наистина не мислеше затова, — но по всяка вероятност ще трябва да ги убедя да излетат със спомагателния транпортен кораб, — добави спокойно той. Надявам се, но още не знам дали ще ме разберат. Тази победа не е важна само за мен, но и за всеки от тях. С Ернандо и Олистър сме заедно вече толкова години. Това е деветата ни гонка. Ще ми е трудно, но все някак ще ги убедя.

— Да, защото, ако не успеем с нас е свършено, — Анита го погледна сериозно в очите. — Ние трябва да стигнем там, длъжни сме, Майкъл — настояваше тя. — Аз усещам, …нещо в мен ми подсказва,… не, направо ме води и настоява да отида там. А тази внезапна промяна във Военните не ми излиза от ума. Те напуснаха точно преди да стигнат до моята отсечка. Сякаш самото провидение се намеси и ми помогна, а ето и сега нищо не ни спира, след секунди ще бъдем и в друга Галактика. Знам, че съм права. Всичко това няма да е напразно и неприятностите ви няма да са излишни. Трябва да убедиш на всяка цена Ернандо и Олистър. Те ще те разберат, просто е необходимо да им покажеш залога.

— Да, права си, аз чувствувам същото, но то само ме обърква. — Майкъл пак се беше оплел в мислите си. Военните наистина се бяха държали старнно. След това не му дадоха никакви обяснения или разпореждания, въпреки че ги очакваше даже сега, секунди преди скока. Вече беше крайно време. Червените светлини в стаята не случайно отдавна мигаха предупредително. — Ще мислим за това после, след прехода, и връзката с Центъра, — завърши той и я поведе към специалните седалки, смегчаващи стреса от прехода в хипер пространството. Нямаше повече какво да чака.

Целият екипаж прекарваше скоковете в определени места в каютите си, защото към тях имаше монтирани комфортни костюми с виалинов разтвор, които спомагаше за регулирането на функциите на тялото непосредствено след прехода. Моментът за скока беше настъпил, щяха да говорят пак след това. Майкъл внимателно нагласи всички връзки по Анита, провери и дали тъканта действува нормално, след което приготви и себе си. Двамата зачакаха. Ръцете им дори през дебелите уплътнения бяха една до друга, а очите им се срещаха с повече надежда. Компютърът всеки момент щеше да изчисли програмата за скока в хипер пространството, а оттам и към първата голяма опасност в космоса.