360 градуса преди края

19 глава

Може би никой не познаваше междугалактическите лайнери толкова добре, колкото Майкъл Фрост. Той с цялата си душа обичаше Лъчезарни, усещаше движенията му, сливаше се с мощния му ритъм и студеното дихание на плазмените му двигатели. Беше му предал частица от човешкото в себе си и за своя изненада беше получил от него също толкова топлота и обич. Лайнерът безотказно го носеше по всички космически маршрути и неизменно достигаше пръв до планетата — финал в състезанието на Военната Лига. Може би в това обвързване между него, екипажа и кораба се криеше магията на тези неотмени победи; Майкъл се отнасяше към Лъчезарни като към живо същество, с присъщите му нужди и желания, с необходимостта от нежност и разбиране, от грижи и внимание. Сега отново беше дошъл момент, когато човекът и машината щяха да се изправят пред голямата бездна на Космоса, за да попаднат в нова, съвсем непозната смъртна опасност, зависейки както никога досега един от друг.

Майкъл влезе в кораба си със свито сърце. Тревожното предчувствие го караше да бъде нетърпелив и нервен и ентусиазмът, с който посрещаше всяко състезание беше изчезнал. Лицето му беше помръкнало и тъжно. Дори Лъчезарни не събуди възторга му. Пилотът с досада изчака да преминат проверките и очистителните процедури, проведе набързо срещата с менижъра на състезанието, изслуша разсеяно доклада на хуманоида и даже не обърна внимание на останалите членове на екипажа. Както никога досега той бързаше към своята каюта, където трябваше да се подготви за Концентрационните занятия преди старта в 18.00 ч. Но не това го вълнуваше. В каютата му отдавна трябваше да бъде Анита или … това, което беше вече тя — остарял човек или съвършен нечовек.

Светлината показа, че достъпът до помещението е свободен и елегантната ромбоидна врата бавно разчлени двете си триъгълни половини. Леко слънчево излъчване осветяваше всеки ъгъл, но Майкъл търсеше да види само едно — Анита. Всъщност всеки друг влязъл в помещението, щеше да разпознае първо нея, защото тя се беше се разположила точно срещу вратата, удобно настанена в един от столовете. Явно го чакаше, въпреки че очите и бяха затворени. Но не спеше. По-скоро мислеше или си почиваше. Изглеждаше цяла и невредима; на пръв поглед нямаше абсолютно никакви видими промени във външността и. Беше досущ като преди.

В първата секунда обаче на Фрост му стана зле. Цялото напрежение и кошмарните предчувствия, събрали се в едно само за миг се разляха по тялото му. Десетки въпроси се завъртяха в главата му и го напрегнаха до крайност. Преди това се питаше дали Анита бе там, дали щеше да бъде същата, или в нея нещо безвъзвратно щеше да е променено. Не знаеше дали ще я познае, дали щеше да бъде друга, по-необичайна. Затова когато я видя така естествено седнала и спокойна, въздъхна облекчено, но напрежението не го напусна изцяло. Не знаеше какво ще последва. Затова влезе бавно, плахо. През цялото време мислеше как да регира. В този миг тя го забеляза и слава Богу веднага го извади и от състоянието1 на крайно притеснение. Дори се усмихна:

— Имаш вид на човек, който е видял призрак, — пошегува се весело Анита Бел. Изгледаше съвсем както преди.

— Наистина, много се притесних. Не можах да дойда по-рано. Ужасявах се при мисълта, че може да имаш нужда от помощ и да си сама. Всъщност, изглеждаш доста добре.

— Е, сигурно съм се попроменила малко, но поне не е видимо — тя оправи косата си. Иначе всичко си е на мястото, пък и разсъдъкът ми е съвсем наред. — След това подпря главата си с една ръка, — толкова характерно за нея движение — и продължи сериозно, съвсем като преди. Нямаше промени.

— Усещането беше странно, Майкъл. Имах чувството, че се разтварям в някаква огромна пещ. Температурата около мен е невероятно висока и всеки момент ще ме разтопи. Всъщност, не я чувствувах истински, а само я предполагах. Не беше приятно, а накрая останаха само прословутите иглички по тялото, спазматичното потръпване и усещането за завихряне, отнасящото те във водовъртежа на някакви спирали. В следващия момент се видях изхвърлена точно като голяма оловна тежест на това все пак познато място, — Анита показа кабинета наоколо си.

— И всичко е наред — попита отново несигурно Майкъл, щастлив, че всичко е минало благополучно, но с желание да се увери в това докрай. Нищо не го заплашваше, нещата действително си бяха старите.

— Да, струва ми се, че всичко е наред, пък и Робърт твърди така, — посочи му тя весело Рема зад себе си. Чак в този момент пилотът забеляза личният си хуманоид малко встрани и се стресна.

— Съвсем бях забравил, че Роб е тук. Можеше да обърка всичко. Всъщност той как те пусна…

— Познаваме се, идвал е в нас и аз съм живяла тук.

— Аха, — кимна Майкъл объркано Не беше специфично за хуманоидите да се поддават на личните си впечатления за сметка на общите инструкции. Анита не беше в списъка за Формулата и роботите най-добре знаеха това. Трябваше да провери поведението му.

— Заварих го тук и той веднага ми помогна. Дори не му мина през ум да алармира охраната.

— Въпреки че е разбрал как си дошла…

— Да, знаеше за телепорта. Дори ми направи всички необходими анализи и не откри никакви отклонения. Каза, че съм понесла прехода леко, дори необичайно леко. — Прав е, — съгласи се също подозрително Майкъл, като се бореше с напиращата в гласа си ирония. Раздвоението го завладя пак. Той се тревожеше ужасно, но се и радваше. Хармонията в съзнанието му се беше загубила напълно. — Не си се променила, изглеждаш съвсем като преди, имаш същите движения, същите мисли, същите усещания. Съвсем еднаква си, каквато и да си…, гледаше я той, омотайваки се все повече в чувствата и мислите си. Искаше едно, а казваше друго, правеше странни неща, не знаеше как да реагира, не приличаше на себе си. Ненадейно даже за самия него се променяше бързо и нелогично, липсваше му специфичния вътрешен контрол. Постепенно се поддаде изцяло на емоциите си. Остави всичко на заден план, движенията му само за минути станаха бавни и поглъщащи, издаващи единствено човека, срещнал с любим, но смятан за загубен човек. Опитваше се да се разтвори в радостта от срещата. Видя се отстрани как държи Анита в обятията се като скъпоценност и как беше готов да я защитава с цената на всичко. Искаше да я предпази, без да знае точно от какво. Престана и да се съмнява в искреността и и я възприе като преди. Беше съгласен дори да не е човек. — Тя не можеше да му желае злото, нито пък на хората, минаваше през ума му. Щастлив и същевременно уплашен Фрост за няколко секунди не мислеше за нищо освен за този миг. Не искаше часовете да продължат да текат. Чувстваше се неестествено слаб. — Страхувам се Анита, страхувам се, че всичко ще свърши зле. — шепнеше той в ухото и и я притискаше още по-силно към себе си. Беше ужасен от предстоящото. Искаше да запази мига, а не можеше… Подозренията го обграждаха отвсякъде и търсеха и най-малката пролука, за да нахлуят отново в съзнанието му. Беше въпрос на време. Анита отвръщаше радостно на целувките му и беше истински щастлива, защото усещаше обичта и страха му за нея. Мислеше, че го разбира и знае какво рискува. Същевременно беше спокойна, защото отвътре чувстваше, че ще успеят. Планът и се изпълняваше точно, всичко досега вървеше нормално, сякаш естествено предопределено. Вече не беше сама, мислеше си тя, най-накрая успя да намери човека, на когото можеше да се довери в ужаса, сред който съдбата я запрати. И ето — сега първите изпитания бяха зад гърба им. Оставаха по-малко от няколко часа до старта. Дори не подозираше дълбочината на терзанията му, не знаеше колко взривоопасни бяха настроенията му. Не предполагаше, че Майкъл е обхванат от раздвоение, подведена от собствената си искреност и вътрешен комфорт. — Планът ни е много добър Майкъл, — опитаваше се да му вдъхне увереност тя, — дори ако военните разберат, ще бъде късно да ни спрат, ние ще бъдем далеч, далеч в Космоса. Осигурили сме си идеално прикритие. Чарлз и тези от ОВОС няма да се досетят. Приликата ни със Светлина е толкова голяма, че никой не ни различава. Пък и тя разбира малко от работата ми. — И мислиш, че никой не знае за нея, — досети се Майкъл за размяната. Това му беше достатъчно, за да се върне в реалността. Терзанията отн ово се събудиха. — Не, никой, защото тя е много по-млада от мен, още учи и не е навлязла в живота. — И никой не я е виждал с теб. — Не. Виждали са ни само у дома, на Сантория. — Анита се усмихна — Кракът на Светлина не е стъпвал в тази Галактиката, та камо ли на Алтея. — Дано никой не ни е видял вчера на Космодрума, когато тя пристигна. — И да ви е видял, вие въобще не приличахте на себе си. Маскировката беше отлична.

— Тя може да не се справи, особенно ако се появят Военни. Сама каза, че е млада.

— Не мисля, пък и тя е съвсем истински човек. — Анита усети грешката на езика си и спря начаса, но беше вече късно. Майкъл застана нащрек. Хвана я грубо за раменете. Почти извика:

— Ти не си Анита Фалкон Бел. Тя е Светлина и всъщност няма никаква сестра. Тя е проф. Бел, нали, — разтърсваше я той. Беше се променил внезапно. Не знаеше какво говори.

— Глупости, Майкъл, — отбраняваше се жената. — Пусни ме. Изразих се неправилно. Исках да кажа, че тя е просто един нормален човек като мен. Анита не можеше да си обясни странното избухван на Фрост. — Но защо досега за четирите години, в които сме заедно, не съм я виждал. — Защото не си се прибирал на планета за повече от няколко седмици, — не отстъпваше Анита, също разгневена, усетила по-ясно недоверието му — Ние живеем в три различни Галактики. Едната, нашата родна Ф-13 при родителите ми; другата е Втората Галактика, където е ОВОС и където работим и Гея-Нейчър, там където Светлина завършва образованието си. Освен това си виждал толкова пъти визиите от дома, винаги си знаел колко си приличаме. — Така е, но все пак не мога да си обясня. Възможно е всичко това да е нагласено още преди години. Боже мой, обърквам се. — Майкъл се хвана за главата. — Откъде да зная, че вие и двете не сте… от някъде си. В края на краищата подобна прилика има само при близнаците, а вас ви дели цяло десетилетие и въпреки това никой не може да ви различи.

— Искам да ти напомня и за майка ни, защото често ни бъркат с нея, — вече иронично подметна Анита. — И тя, колкото и да ти е невероятно е човек.

Майкъл крачеше нервно напред назад, той наистина знаеше, че практиката за създаване на две или няколко индентични деца беше разпространена единствено на Ф-13, а те бяха оттам. — Но не би трябвало да изглеждаш толкова спокойна, — упорстваше той. — Та ние отиваме към падината, а ти дори се радваш. Единственото обяснение е нечовешкият ви произход. Знам ли, дори и това съгласие на сестра ти да дойде веднага, да се изправи сама срещу евентуални проблеми в ОВОС и Военните, също не е нормално. Тя дори не се поколеба. — И въпреки това ние сме точно от Сантория и сме абсолютни близначки с разлика във времето. Гените са лично мои, взети още преди години. Ако не искаш да ни вярваш не мога да направя нищо. Освен това ние двете винаги реагираме еднакво. — Гласът и беше станал твърд и вече не се оправдаваше. — Имам чувството, че криеш нещо, — Майкъл бълваше недоверие и стрес. — Не, не е точно така. Наистина имам нещо предвид, но все още мисля върху него и не мога да ти го кажа. — Анита се опитваше да бъде по-спокойна. Бързо осъзна, че е излишно да си създават проблеми. Това, което той улавяше като тайна, беше съвсем различно; може би трябваше да го сподели.

— Аз трябва да знам, — настоявааше той, — все пак сме екип.

— Мога само да ти кажа, че посланията, откакто съм се качила на борда, се усилиха. Имам усещането, че дори улавям нещата наяве. В момента, когато бях сама, секунда преди да влезеш, символите и картините бяха непрекъснато пред мен и ме привличаха неудържимо, а не спях, бях будна. Те се появиха в будно съсктояние, разбираш ли, Майкъл, в ясно съзнание. И колкото повече се замислям над това, толкова по-силно е усещането, че разбирам посланията, че те дори ме подканват към това, което правим. Откакто се прехвърлих всичко в мен стана по-спокойно и мисля, че нещата съвсем ще се изяснят пред самата падина. Уверена съм в добрия край, но няма как да ти обясня. То е някак отвътре. Ще се опитам да се включа пак, защото добронамереността е много силна. Може пък да съществува и друг вид контакт. Фрост наистина почувства прилива на ентусиазъм, който идваше от нея, но не знаеше какво да мисли след това ново признание, защото то само продължи объркването му. Реши да спре и да помисли. Вътрешното му чувство, от една страна показваше, че не греши като постъпва така, но същевременно логиката му го препращаше в точно противоположната посока. Реагираше непоследователно на всичко. Не знаеше какво да прави. През цялото време се опитваше да разбере Анита, но не успяваше. Едновременно с това се питаше защо тя беше длъжна да му казва всичко, след като той не беше споделил всичките си мисли с нея. Спомни си за онова, което криеше от Анита и което не можеше и не трябваше да и съобщава. Всъщност сам си беше виновен, омотавайки се в тази сложна, противоречива мрежа от свои и чужди интереси, от която съвсем закономерно не намираше изход. Не можеше да пренебрегне задачата на Военния съюз и да не тръгне към падината, но от друга страна не можеше да остави Анита просто ей така на органите за Сигурност, защото всички подозрения около нечовешкия и произход можеха да се окажат неверни, а той я обичаше. Затова не се решаваше как да постъпи. Наистина се беше оставил на течението, променяйки непрекъснато решенията си, надявайки се единствено бъдещето и провидението да разрешат загадките. Нещо твърде нетипично за един пилот. Стартът наближаваше, а заедно с него и развръзката. Най-добре беше да изчака. Без друго нещата вървяха по общия план. Всъщност, от доста време го викаха в комадната зала, защото и там ставаше нещо. Трябаше бързо да излезе. Нови тревоги го обхванаха, Ремът докладваше за военни…