360 градуса преди края

43 глава

Потоците от втората светлина, които заливаха околното пространство, бяха така неочаквани и ослепителни за обитателите на пленения лайнер, че в първия момент те дори изпитаха ужас, по-голям от този при предишното неподвижно, предсмъртно състояние.

Минути преди взрива въздухът в Лъчезарни почти беше свършил, дишаше се все по-трудно и целият лайнер беше потънал в студ и мрак. Съществото около него също1 отдавна не даваше никакви признаци на живот и пазеше корпуса му от разпадане явно само с мъртвото си вече тяло. Така корабът няколко дълги минути се мяташе без посока и цел в околното негостоприемно пространство, докато се появи поредното спасение. Но през това време Анита въпреки намалените си сили и едва достигащия и въздух, напълно пренебрегвайки външната опасност, продължаваше да изследва възможностите на собствената си мисъл. Белезникавата маса пред нея беше отпушила необичайните способности на човешкия и мозък и сега тя без особенни усилия получаваше отговор на всеки въпрос. Съзнанието и бързо и лесно се свързваше със странни източници на информация, които сякаш непрекъснато са се намирали там, в естественото и обкръжение, но за които не подозирала. От тях мисълта и извайваше в живи символни картини отговорите на всеки въпрос, след което ги и проектираше в пространството в средата на залата. Там се отбелязваше най-малкото колебание или неяснота, които възникваха в превъзбуденото и съзнание, най-незначителната подбробност от реалността. Като на огромен екран мислите и се материализираха и раздвижваха, сочеха проблеми и решения, съдаваха неповторими образи и действия между тях. Оттам Анита беше узнала, а също и Светлина и Майкъл, че умират. Заедно с тях умираше и техният свят, повличайки със себе си в неизбежна катастрофа и много други нива на живот в спиралния Всемир. Бяха проследили какво се случваше в Галактическите светове, с ужас бяха наблюдавали как загиват хиляди планети и цели звездни системи, как многочислената военна флота не можеше да направи нищо срещу огромните въртопи от неизвестна1, неконтромлируема енергия, която повличаше, всмукваше и поглъщаше обитаемите и необитаеми космически тела. Виждаха с ужас как нито преобразователите на енергия, нито чудовищните взривове на лептоновите бомби даваха резултат, неспособни да се справят с тази невероятната плътност с чужд произход. Те не успяваха да разрушат дори малка част от нахлуващата маса, или поне да спрат или отклонят настъплението и към най-ненаселените райони на Вселената. Вихрите поглъщаха лакомо и безвъзвратно, както корабите, така и световете; Кълбото загиваше, пропадайки в по-ниските нива на Първата Спирала. Техният свят се рушеше.

Тримата на Лъчезарни видяха сривовете във Всемира. Разбалансирани от нещастието в Кълбото, двете успоредни Спирали непрекъснато объркваха и преплитаха нивата си, смесваха с взрив енергиите и масите си, сееха хаос и повсеместна разруха, обричайки живота. Символът на хармонията, любовта и светлината сега загиваше под напора на твърдата и студена материя, недокоснала се още до фините вибрации на бързите светове, неумееща поради това да цени и сътворява жизненост.

Очаквайки края си сред тъмнина и твърдост, тримата бяха изумени от потоците ослепителна светлина, които изведнъж обляха кораба, както бе станало по-рано преди срещата. Мислите на Анита се объркаха. Формите на съзнанието и започнаха шеметно да се проектират без особен смисъл в странни очертания, напомнящи единствено протруберансите на ярките звезди. Всичко в мозъка и се люшкаше и въртеше като поток от светлина, прокарващ си пътя към нещо ново, нечувано, изпепелявайки всичко тежко и неугледно, видяно и почувствано досега.

— Прилича на скок в хипер пространството, ако се съди по скоростта. Може пък да са ни изстреляли в някакви неизвестна посока — предположи Майкъл. — Всъщност тук ли е съществото около Лъчезарни, защото тази светлина е сходна с неговата — попита я той. — Нищо не се вижда…

— Мисля, че да — унило му отговори все още зашеметена Анита, — Много вероятно е наистина да са ни изхвърлили някъде. Това може да е негово дело. Всъщност нямам никаква предства къде сме. И тук нищо не се вижда — показа тя главата си и шеметните картини в средата на кораба. — Защо ли всичко не свърши по-бързо, вече не издържам — промълви и Светлина, която беше само наблюдател на събитията, без да може да им повлияе като Анита или Майкъл. Затова беше най-тревожна. Искаше да помогне, да действа, но не знаеше как. Вече не разбираше нищо от това, което ставаше около нея.

— Но той наистина се движи. Вижте той се размърда и е жив. — В същия миг Майкъл беше забелязал нещо пред илюминаторите на кораба и с явно вълнение наблюдаваше нарастващата светлина и ускоряващите се пулсации около Лъчезарни… Светнаха таблата, лайнерът спря да губи мощност, помещението започна да се затопля, въздухът пристигна отново, а Вибриращ Възход се появи, изгубил унилия си вид, сияещ отново в най-ослепителния си блясък. Майкъл бързо скочи и започна да проверява изникващите отвсякъде данни по пултовете за управление. Светлина го последва незабавно. Роботите се раздвижиха и заеха местата си.

— Вероятно сме попаднали на място, където енергията е достатъчна и създава условия за живот — каза Светлина. — Вижте, всичко зад съществото блести и сияе като огромна звезда. Очевидно го захранва. Това може да е неговият свят, неговата хранителна и въздушна среда. Спомняте ли си колко подвижен и светъл ни го показа той…

— Не, не е това — прекъсна я изумен Майкъл. — Данните отчитат същото месторазположение, както и преди. Роботите го потвърждават. По-скоро условията са се изменили, защото ако се вярва на радарите, корабът дори не е помръдвал.

— Във Вселената също става нещо — Анита говореше превъзбудено, даже викаше, искаше и другите да видят това, което тя наблюдаваше вече в съзнанието си. — Световете се възстановяват окончателно — не вярваше тя на очите си. — Ето погледнете картините. Всичко се стабилизира. А ето тук, вижте точката малко над Лъчезарни и Вибриращ Възход се намира странният източник на това светлинно излъчане, за което недоумявате. Ето погледнете, той е съвсем наблизо, почти до нас, на някакви си мили разстояние. Сигурно локаторите ще успеят да го прихванат. — Тя се обърна към командното табло.

— Трябва да го улавят, Майкъл. Според мен е на не повече от четиридесет — петдесет мили над кораба.

— Да ето го — потвърди Майкъл. — Наистина радарът го е засякъл. Дори отчита някаква форма на живот, вероятно човешка. Ето данните. Обектът е много малък, не е нито кораб, нито станция, но е от напълно изкуствен произход и на него наистина има човек.

— Какво ли може да бъде това. Как е оцелял досега там. Странно. Какво ще кажеш Майкъл — попита обнадеждена Светлина.

— Не знам. Нека Анита види по-добре. Образът тук е доста мътен. Извикай го в мислите си — обърна се той към нея. — Ще го разгледаме по-отблизо.

Всъщност, тя вече беше готова и картината току-що се беше появила в средата на Лъчезарни.

— Ето го — каза Анита. — Но е много необичайно, направо абсурдно.

— Да, изглежда е така — потвърди Майкъл, взирайки се в монитрите. — Сякаш до нас има някаква планета, защото почвата е твърда, а от друга страна, според уредите е разположен точно над нас, а материята е подобна на мъх.

— И е на нещо като най-обикновен аеромобил — продължи Анита, поглеждайки с недоверие към картината от мислите си.

— Което не може и да бъде — съгласи се Майкъл. — Изглежда направо като мираж. Та това съоръжение дори не е покрито — възкликна той. Човекът е сам в падината от вихри.

— Не, той се намира на някаква планета — намеси се пак Светлина, която сравняваше двете изображения; проектираното от мисли и онова, оформящо се все по-ясно в монитора на лайнера. — Вижте околността. Хълмове и почва, има дори растителност. — Тя е права — съгласи се най-накрая Анита. — Уредите го отчитат, не може да сънуваме, виждаме го и тримата, включително и роботите. Има го и в мислите ми. Може би е някаква измама. Ще поискам повече символи.

Анита знаеше, че съзнанието и ще проектира картини и ситуации, докато нещата се изяснят, стига само да поиска. Светлина обаче я прекъсна:

— Това може да е просто дело на живота около нас. Забелязахте ли, че той вече пусна Лъчезарни и в момента е пред илюминаторите. Сякаш ни се усмихва.

Тримата погледнаха навън. Там, на не голямо разстояние пред кораба, наистина се намираше странното същество, което1 ги беше запазило от разрушение, когато енергията им свърши. Изградено от същата блестяща, трептяща материя, която извайваше образите в средата на залата за управление, то сега блещукаше дружелюбно с цялата си същност. Менеше бързо формите си, показваше непонятни и неясни неща, които очевидно не бяха предназначени за тях.

А хуманоидите отчитаха живот с изключителна сложност на връзките, с възможности за предаване и приемане на информация в космически измерения. Цялото тяло на Вибриращ Възход струеше с огромна скорост и сякаш във всеки момент отчиташе милиони и милиони чувства, състояния и мисли. Дори фините електрони на роботите не бяха в състояние да уловят и предадат количеството изменения, които настъпваха в сложната му структура. Показваха единствено изключително високата степен на еволюция и адаптивност, отчитаха и наличието на много силна връзка между съзнателните и подсъзнателни процеси, което пък даваше възможност на цялата материя да прониква без проблеми в света около него. Съществото умееше да я изменя съобразно собствените си желания и потребности.

Танцът на живота на неподвластната на човешкото въображение материя пред илюминаторите на Лъчезарни продължаваше. Всичко в съществото пред тях изразяваше радост и удовлетворение. То се съживяваше и чувстваше събуждането на останалия свят, общуваше, обменяйки информация със своя свят. Картините се сменяха, показвайки непознати светове, светли същества и лъчезарни, трептящи пространства. Вибриращ Възход действително ликуваше. Той първи усети новия прилив на живителна енергия. В първия момент дори не можа да си спомни откъде се беше взела толкова много положителна маса светлина, след като нивата на Съвършените отдавна се бяха изчерпали. Чак после си припомни за звездите и проумя, че това бяха нови запаси от Кълбото, които Лития явно продължаваше да разпръсква в Космоса. Въздъхна с огромно облекчение и с цялата си мощ пое първичната енергия на Слънцето, акумулирала в себе си огромната мощ на времето и импулса на първозараждането. Зарадва се, че потенциалът не беше изчерпан.

— Равновесието ще се възстанови — мислеше си с радост той. — Каналът между завъртванията ще се отвори и той щеше да се завърне в собствения си свят — това бяха първите му мисли, но в следващия миг и една ужасяваща искра, по-силна от лъч премина през съзнанието му. В този миг той започна да си припомня последните събития, още преди да изпадне във вцепенението и безсъзнателността накрая. Знаеше, че нещо кошмарно се беше случило. То не беше отминало и опасността бе още тук и навсякъде.

Спомни си, че и животът в Кълбото го беше разбрал. Посланията бяха възприети и даже, една жена, намираща се на тежката, груба материя пред него, наречена лайнер, рязко повдигна нивото си на вибрации. Анита Фалкон Бел беше разбрала силата на своята мисъл. Сега тя беше способна да твори форми на живот чрез собствената си енергия и желание. Силите на обикновения човек се бяха отприщили. Животът в Кълбото беше разбрал предназначението си на творец и създател на по-фини нива в Спиралата; на бъдещ нов любящ покровител на новозараждащ се живот. Сега само трябваше да оцелее. Разбра, че Пътят нагоре беше осигурен. Мисията не беше отишла напразно, защото вибрационните излъчвания от обекта пред него се бяха повишили рязко и хората вече не бяха същите. Беше наясно, че те скоро щяха да се доближат по силата на въздействието си до неговите собствени вибрации, превръщайки се така в много по-индивидуални и неповторими благодетелни и любящи Манас, от тези които съществуваха в момента. Те най-накрая щяха да направят скока и Вибриращ Възход можеше да си върви, ако я нямаше … тази страшна, унищожителна опасност, която той смътно предчувстваше. Трябваше му спешна връзка със своите, защото неговият свят също вече се беше спасил и знаеше повече.

Мисълта му бързо полетя напред през лъчезарните коридори на новата живителна енергия и потърси, както преди, познатите излъчвания на близките чувства и мисли на родните полета. Предчувстваше радостта от срещата, от обмена на нови енергии и сили, но не забрави напрежението, което щеше да предизвика с молбата за помощ срещу Господарите на мрака. Стихията не беше победена. Тя беше тук, зашеметена и объркана, изгорена и разкъсана, но жилава и злобна, както никога преди. Всеки миг хиляди Поглъщащи, Засмукващи и Обсебващи щяха да се събудят и да се нахвърлят отгоре му, а след това и към човешкия кораб и Вселената, без светлината на първозданието да може да ги спре.

Трябваха му подкрепления от воините на неговия свят, а може би и на Великите, защото тук Стихията беше съсредоточила най-добрите си бойци.

Можеше да се огледа и да види хилядите чудовищни същества, които бавно се изправяха след удара на светлината и набираха отново старата си мощ. Те също диво се оглеждаха за него, но и за източника на лъчението — дребният, но готов да се бори докрай благодетелен Манас. Готвеха се за атака, призоваваха свежи сили от черните бездни на Втората Спирала. Човешкият унищожителен Манас — дете, на когото светлината пък въобще не влияеше, също не стоеше бездеен и беше вече почти възстановил пътя на хаоса, по който всеки момент новите пълчища от свежи демонични сили щяха да се изсипят в прохода между световете.

Връзката със Съвършените беше осъществена. Вибриращ Възход също не си губеше времето. Видя старейшините и с още по-голяма радост срещна и погледа на Сияеща в Светлина, сестра му, която стоеше начело и го поздравяваше. Бяха живи, здрави, възстановени и ликуващи. — Ти успя Вибриращ Възход. — чуваше той общия им поздрав. — Хората концентрират силите си и се готвят за отбрана, те знаят бъдещето, знаят предназначението си и са наясно кое може да ги спаси. Ти успя да ги призовеш. — Така ли. — той беше учуден. — Аз, всъщност, аз щях да ви моля… — За помощ — довърши вместо него Светлина, показвайки, че знае всичко. — Да, за помощ — потвърди той. — Господарите на мрака са все още тук и са много, ужасно много. Вижте как започват да ме обграждат и знам, че силите ми няма да стигнат задълго. Нито моите, нито тези на малкия Манас до мене. — Да, но той има още много светлина и ще я изстреля, пък и хората събират други като него. Ние също ще помогнем. Войните са тук — посочи тя зад себе си редицата от лъчезарни Съвършени, готови да се трансформират в пространството между измеренията. — Кога ще ги изпратите. — попита вече много по-обнадежден Вибриращ Възход. — Веднага — отговори му един от старейшините, принадлежащ към консервативния Спектрален клон. — Колкото е технологичното време… — Надявам се — отвърна му много настойчиво Вибриращ Възход като искаше да ги подкани да побързат, — Защото Мрачните, както усещате, вече окончателно се съживиха. Нови излъчвания на светлина от джуджето все още няма. Ето, около една дузина Засмукващи Унищожители вече са ме обградили. Действително Вибриращ Възход все повече откланяше вниманието си, за да отбива започващата нова атака на Тъмните. Това означаваше, че всеки момент и връзката щеше да се разпадне. — Дръж се, хората ще ти помогнат още по-бързо — чуваше той вече като през ехо успокояващия глас на Сияеща в Светлината. — Нали знаеш, че трябва да разчиташ главно на тях.

И все пак той беш е радостен. Неговият свят беше спасен, близките му бяха живи и здрави, имаше надежда да се преборят и със Стихията. И сега просто трябваше да удържи известно време положението, докато пристигне подкреплението, което беше вече на път. Унищожителите още не се бяха събрали. Нуту му помогаше, а се оказа, че може да разчита и на Анита Бел. Тя също беше една от тях и Лъчезарни трудно щеше да падне без бой.

Сиянието му се усили, той се отдръпна от своя свят, мощни потоци светлина се завихриха около него, отразявайки атаките на Поглъщащите Белотата. Сблъсъците бяха страшни, защото лъчението му, подобно на огъня на Сътворението, проникваше безмилостно през черната маса на отсрещните тела; обграждаше ги, затваряше и концентрираше с блясъка на новопояваща се звезда яростните им нападения. След това собствената им мастилено-черна енергия ги трансформираше и преобразяваше в малки точки трептяща светлина, гърчаща се от затворената в нея унищожителна, но готова за пречистване същност. Все пак Вибриращ Възход не можеше да убива. Никога. Успоредно с това нова ослепителна слънчева светлина премина през тунела и обагри и Вселената и Всемира. Третата капсула на Манаса — Нуту беше разтворила енергията си и сега отблъскваше новопоявилите се пълчища. Вибриращ Възход щеше да има възможност да си почине и да се зареди с енергия. Отново почувства подкрепата и разбирането както на Нуту, така и на Анита. Всички бяха в битката и сега, след отдиха, трябваше да се насочат към Манфред, още преди да е възстановил окончателно тунела към Стихията. Хората също пристигнаха, осъзнали възможността си за оцеляване. Може би щеше да се появи и Великият, онзи от онези необозрими и Величави творци на Живот, когото хората неслучайно бяха нарекли Спасителя и който вече веднъж им беше показал пътя нагоре… към вечния творящ живот.