360 градуса преди края

6 глава

Едното от слънцата вече клонеше към залез и показваше началото на вечерта, въпреки че имаше още много време, докато тъмнината изцяло обгърнеше Вавилон. Вторият Близнак щеше да извърви още доста път по небосклона, преди да стигне края си на Запад. Щеше да огрява меко, без блясък чак до късно вечерта. Тези последователни залези на Двойното Светило бяха едно от най-хубавите неща на Алтея. Слънцата винаги грееха по-дълго над материка и затова океанът, намиращ се в другата половина на планетата, винаги беше по-студен и бурен. Пак по тази причина дните бяха винаги по-продължителни от нощите, като това ставаше за сметка на вечерите, които бяха дълги и отморяващи. Всеки ден точно по пладне, малката Алтея, поради разликата в релефа на двете половини намаляваше скоростта си на въртене и това, макар в нищожна степен, довеждаше до забавяне на залеза на единия Близнак. Отишъл на запад, Схорн бързо потъваше зад хоризонта пръв, като оставяше Небус още дълги часове сам да стопля градовете. Неговата светлината макар и по-слаба, осветяваше достатъчно повърхността, създавайки неповторимо впечатление за настъпването на много светла и мека нощ. Такива бяха забележителните вечери на Алтея.

Но не само това правеше тази малка планета привлекателна. Разположена в средата на голям звезден куп от Втората Галактика, тя беше центъра на Галактическите светове. Тук, на тази приличаща на курорт, земя се решаваха съдбините на Вселената. Тук беше създаден преди повече от четиристотин години Съвета на Обединените, тук се съхраняваше информацията за всяка човешка стъпка. На нея беше събрано миналото на човека, тук се правеха плановете за неговото бъдеще, одобряваха се проектите за завладяването на неоткритите светове, решаваха се проблемите на вече усвоените пространства, даваше се път за използването на всички нови енергетични източници, анализираше се обстойно всяко събитие в Галактиките. На тази невзрачна по размери, но много красива планета, се раждаха най-грандиозните проекти и идеи за развитието на човешкия свят. Във всеки един момент тук ставаше нещо ново и необикновено. Затова когато човек гледаше хората тук да правят дори най-обикновени неща, имаше чувството, че решават нещо важно и отговорно. Понякога обаче самите участници в събитията на Алтея не осъзнаваха важността на своите решения. Това явно не разбираха мъжът и жената, които се готвеха да обядват на огромната тераса на Космодрума. Те вече половин час наблюдаваха как Близнаците постепенно разделят пътя си и упорито се опитаха да съгласуват менюто си, говорейки си и за много други неща. Майкъл Фрост никога не можеше да се сдържи и поръчваше най-екзотичните и странни ястия, които виждаше в кристалните топки на масата. Обикновено не се ръководеше от вкусовите си предпочитанията, а от емоциите, които получаваше от една необикновена поръчка. Затова дълго време се опитваше да открие най-необичайното ястие от менюто.

— Веднъж бях опитвал една много вкусна риба от Сарочи, — мърмореше той, докато променяше едно след друго изображенията в кристала пред себе си. — Ядохме я преди доста време. Може би си спомняш, мисля, че беше на Алтаир, преди големите квалификации. Доставянето и е рисковано е затова е интересна.

— Едва ли — не се съгласи жената срещу него, като в гласа и се появи типичната за нея иронична нотка. — Спомням си я добре, Майкъл. Накрая, когато я донесоха, се оказа доста малка и направо невзрачна, въпреки цветовете си. Пък и не се отличаваше с някакъв особен вкус, но ти си прав. Сервираха я с особенна тържественост, но не за друго, а защото те познаха. При това погледът и с удовлетворение проследи появата на самодоволно изражение по физиономията на пилота. Думите му го потвърдиха:

— Това може и да е така, — усмихна се той, — но и проблемът с рибата стои точно така, както ти казах, рече пилотът и като спря да разглежда менюто, каза вече много по-сериозно. — Тя наистина е нищожна, но планетата, която обитава е изключително опасна. Намира се до първата от онези падини, чието появяване ти предвиди в разработката си и които след това започнаха да изникват навсякъде във Вселената. Така, че при приближаването до Сарочи корабите рискуват да бъдат подложени на неочаквани изненади, които както видя, наистина са започнали. Пък и там е пълно с военни и изследователи, които проверяват всичко и всички…

— Въпреки това обаче са успели да я доставят, — прекъсна го Анита. Ето я — посочи тя в сферата. Беше открила търсения деликатес, като внимателно следеше думите на Майкъл. Щеше да му каже какво мисли по въпроса с Падините след поръчката.

Триизмерното изображение на блюдото от Сарочи наистина се мъдреше кротко в белезникавата вътрешност на кристала. Трите малки кръгли рибки стояха сред салата от водорасли и преливаха в многоцветието като яркостта им при този малък обем достатъчно ясно показваше, че не са най-големият деликатес, който съществува, но затова пък имаха екзотичен вид, съчетан с живописно име и необичаен произход. Заявката беше дадена.

Всъщност и двамата ужасно искаха да се върнат на прекъсната тема за прословутите падини. Анита продпочиташе да говорят най-вече за тях, защото се беше разтревожила не на шега от произшествието с Майкъл, пък и те я интересуваха заради разработката и заради странността в поведението и на Майкъл, и на Военните. Все още не можеше да си обясни защо той, след като това беше военна тайна, и говореше така открито за случилото се с лайнера му. Искаше разбере това и да сподели с него другите си съмнения.

— Та какво точно се случи с Лъчезарни. — попита Анита, навлизайки направо в уж забранената тема. — Още не си ми разказал подробностите за това изпитание, за което военните ми споменаха.

— Да, това, че те са ти съобщили за инцидентите много ме учудва, но всъщност скоро всички ще знаят, опита се да уточни нещата той, а Анита почти физически усети как настръхна целия. Побърза да го успокои, не очакваше такава реакция.

— Да, разбира се, Съветът ще заседава днес точно затова, — поясни тя, ще говорят за цялата обсановка. — Анита беше повече от сериозна. — дори и не предположих, когато офицерът разказваше, че и ти си бил изложен на опасност. Разтревожих много… останалите вече са загинали, били са погълнати…

— Да, не сме първите, Майкъл дори леко удари по масата с ръка, щом чу това. Ние не бяхме предупредени, Анита, продължи развълнувано той. Това исках да ти кажа. Аз научих за погълнатите крайцери тук, на Алтея. Предали са ни, можехме да загинем, ако не беше мощта на кораба. — Въобще не са ни уведомили за това да внимаваме. — Затова ще поискам още днес сведения за тази безотговорност. — Точно затова се учудвам, тази информация е секретна и според военните никой не е осведомен, — продължаваше настойчиво Анита без да му дава секунда покой, защото искаше да разбере истината. — Дори не знам защо ми казаха тези неща сутринта, и предположих, че ти си в течение на тайната, — уточни тя. — Не, никой нищо не ни е съобщавал, нито ни е предупредил или инстуктир ал за каквото и да било, — отрече бързо и твърдо Фрост. — Но ще проверя още тази вечер, — закани се той, а Анита усети огромното напрежение, което премина през него. Остана с впечатление, че в същия миг Майкъл започна да се притеснява много по-силно. От една страна беше искрено изненадан и явно наистина не знаеше нищо за другите инциденти, но същевременно тази информация го натовари неимоверно много. Анита усети как пилотът застана нащрек, объркан и притеснен от някакви други, внезапно нахлули мисли. — Е, вече знаеш, мотолевеше той секунда по-късно, опитвайки се да разбере какво става — Ти предсказа тези неща и може би затова са ти казали. Не са ли те поканили на заседанието. Пък и те понякога преувеличават… — Майкъл очевидно се опитваше да организира разпръснатите си мисли. — Та ако се върнем към Лъчезарни, скачеше1 той от тема на тема, той почти изцяло блокира, когато приближи твоята падина. — Моята, — усмихна се Анита, опитвайки се да тушира напрежението му. — Да, ние така ги наричаме във флота и дори се учудвам, че още не са ги кръстили на твое име, — продължи съвсем сериозно Фрост. — След скока в хиперпространството изведнъж се озовахме в непосредствена близост до едно такова поле на антиматериалност. Не знаехме, че е опасно и затова не предприехме мерки за бързо отдалечаване. Усетихме се едва, когато компютърът съобщи, че не може да насочи лайнера по новите координати. Бяхме прихванати от странно енергетично поле и се наложи да използваме всички налични мощности, за да преодолеем силата му. Повече от тридесет часа бяхме на пълна мощност, след което нямахме възможност за нов скок. Цяло щастие беше, че се отървахме само с повреди в двигателите, защото в последствие се оказа, че образованието не е от най-мощните. Пък и ние не знаехме нищо, нали досега такова нещо не се беше случвало, поне ние не знаехме, — повтори той. — Едва се измъкнахме. Може би не сме били достатъчно близо. Кой знае. — Да, никой не знае как става това, не можем да открием защо се появяват, — потвърди Анита. Изглеждаше вече стресната, а не изучаваща. Тя едва сега осъзна, че само късметът беше спасил кораба, а с него и Майкъл. От друга страна, разказът му потвърждаваше информация от военните. Нещата бяха повече от тревожни. Видя, че Майкъл също беше по-разстроен, отколкото в началото и то не поради аварията. Той като нея мислеше за другите падини, които се бяха раздвижили и който правеха проблема много по-всеобхватен.

— Всичко това означава, че тези полета ще стават все повече и повече и могат фатално да стеснят космическото пространство, — разсъждаваше мрачно той. Ако се окаже, че наистина са опасни, ще възникне огромно обръкване с междугалактическите полети. Никой няма да знае къде точно ще го изхвърли поредният скок. Като си помисля, че точно ти предвиди появата им, качествено различния им енергиен състав от всичко съществуващо досега, както и невъзможността да им повлияем…

— Да, аз предполагах съществуването на някои от тези неща, — съгласи се Анита, — но те се оказаха толкова необичайни, че объркаха дори моите планове. И без това не мога да убедя общността в правотата на моята теория; сега, когато започнаха да изникват отвсякъде, те непрекъснато ме проучват. Дори днес, когато бяха при мен, Военните донесоха Анализатор със себе си. — Тя подсъзнателно усети как Майкъл се стресна и как изражението му се изостри. Целият се напрегна вътрешно. Поведението му беше много странно. — Не, не е възможно, ако не са те попитали, — отрече той. Сякаш ги защищаваше.

— Наистина не съм сигурна в това, но го почувствах, Майкъл, беше Анализа тор. Знам, че трябваше да попитат, но не го направиха, а и говорят така за падините, сякаш не искат да осъзнаят, че те са заплаха, срещу която ние нямаме потенциал. Въобще не обръщат внимание на изхода, който аз предлагам, правителството също. Подлагат всичко на съмнение, ровят и нищят около мен, а не мога да разбера защо. Вече имам чувството, че аз съм довела тези падини, а не съм ги предсказала. И сега, когато те се оказаха наистина опасни, а положението още по-драматично, донесоха Анализатора, вместо да се замислят върху теорията ми и да обърнат повече внимание на развитието на индивидуалните мисловни полета. — Да, мисловните полета, — повтори Майкъл. — Ти още си убедена, че те са сродни по качество с енергията на падините, въпреки че засега това е само твоя теория, която не е доказана…

Видя, че Анита едва се сдържаше, но не осъзна, че това беше заради него. Тя усещаше, че Майкъл е все по-разконцентриран след информацията за Военните; той криеше нещо. Чак се подразни от това. Мислите му все по-осезаемо оставаха неизразени, нещо което забеляза и при офицерите. Улавяше това телепатично. На всичкото отгоре реагираше като тях; от друга страна беше искрено загрижен за състоянието и.

— Няколко мои теории вече се сбъднаха, Майкъл, — започна да го убеждава отново тя. — Подините се появиха и се оказа, че не съм сгрешила и в другото, — че ще се намесят в живота на Вселената. Нещо повече, вече е установена връзка между някакви неиндифицирани отрицателни Манас и тези нови места. Мисълта на Майкъл сякаш избухна:

— Установено е какво, — почти извика той. — Връзка между отгледани от съвсем обикновени хора Унищожители и тези падини и то точно, откакто инцидентите в Космоса са започнали.

— Искаш да кажеш, че падините се задвижват отвътре, както предполага теорията ти…

— Не знам, аз не твърдя това, а военните, — Анита стана язвително иронична в този миг. Те смятат, че аз знам нещо по въпроса.

— Значи това ще е онзи зловещ и унищожителен катаклизъм, който човечеството очаква толкова отдавна, — измърмори сама на себе си Майкъл. В следващия момент обаче сякаш се стресна от последната и фраза и пак я повтори не разбрал докрай. — казаха, че ти знаеш нещо по въпроса… ти, — питаше цялото му същество, като поглъщаше Анита с поглед.

— Да, аз, — отвърна му спокойно тя, — затова бяха при мен с Анализатора… Но за тяхно съжаление, аз нямах представа от проблема. Не предполагах, че самите хора ще ускорят края си… просто не мислех, че сами ще стигнем дотам.

— Но нали точно това искаше — разработка на индивидуалните мисловни полета на повечето хора, — продължаваше да се вълнува пилотът. — И ето го резултатът, — почти викаше той. — Манасите просто не могат да бъдат контролирани. Нима мислиш, че си права.

— Права съм, Анита в този момент стана непоклатима. — Да, наистина е трудно да се проумее, Майкъл, но те не са се появили случайно в резултат на безконтролност, както си мислиш, а са създадени съвсем преднамерено от други хора. Те ги прикриват и то с такива технологии, че и военните не могат да открият месторазположението им.

— И не могат да ги ликвидират, — Майкъл рязко се дръпна назад, сякаш да се предпази от нещо. Имаше вид на човек по-добре запознат с проблема, отколкото предполагаше Анита Бел.

— Да, дори с цената и на цели звездни системи, — потвърди ужасната вест тя, като продължаваше да следи внимателно състоянието му. — Не могат да локализират районите в Галактиките, където се намират. Явно някой с по-разрушителни идеи от моите ни е изпреварил… и сега вместо да създаваме благодетелни Манаси, някой е подкрепил Разрушителните.

— Искаш да кажеш, че положението се е влошило.

— Хилядократно, — отвърна му твърдо Анита, — защото според мен сега падините ще стават все по-опасни, задвижени от сродната енергия вътре във Вселената, а можеха да срещнат Благодетелните. Но какъв смисъл има да говорим, така или иначе сблъсъкът вече е неизбежен; жалко, че военните все още пренебрегват опасноста и продължават да търсят врага там, където не е. — Анита въздъхна тъжно. — Те мислят, че това съм аз, но аз само се опитвах да помогна. — И ти си убедена във всичко това. — Последните и думи, убедителният и тон бяха предизвикали още по-голям интерес у Майкъл; в момента той се повишаваше лавинообразно, особенно след уверенията и в собствената и невиност.

— Да, защото вече не само теорията ми го потвърждава, а и много факти, включително и онова, което се е случило вчера с теб. — Анита продължаваше да се чувства унила, сякаш колкото повече мислеше за съвпаденията на събитията с разработката си, толкова повече оклюмваше; стори и се дори, че Майкъл използва това.

— А ако е свързано с друг разум, — попита внезапно той. Излъчването му беше станало същото като на офицера, когато и съобщи за Унищожителите. Анита почувства гняв.

— Не, не може да е това, — беше категорична тя, възвръщайки си тонуса. — Всички изследвания сочат вътрешни причини и е излишно да търсим връзката отвън. Отрицателните са тук, вътре във Вселената и са толерирани и отгледани от хора като теб и мен. Те задействат падините. Трябва да ти кажа, че напоследък ми се присънват такива странни неща… — Тя млъкна, защото последните думи се изплъзнаха от устата и толкова неочаквано, че дори тя самата се удиви. Мислеше да разкаже всичко на Майкъл, но не толкова внезапно и съвсем не сега. Стана обаче сякаш извън нея. Думите се отрониха сами.

Анита замълча за миг, бавно изяде още една хапка от рибата и колкото да изглеждаше странно продължи, решена да доведе нещата до край, още повече, че Майкъл, който много добре чу за сънищата, я гледаше вече толкова нетърпеливо, че му личеше външно. Това чувство измести уплахата и интереса от последните информации; сега той трескаво търсеше връзката между темата за падините, теорията и сънищата и. Анита начаса усети свръхвъзбудата му. Беше, като при Нуту по-голяма от очакваното. Отново нещо странно.

— Нищо особено на пръв поглед, — започна тя внимателно, — не са нещо значимо, но се повтарят непрекъснато… — после замълча и вече по-категорично отсече; — Всъщност Майкъл, не съм ти казвала, но сънувам почти едно и също всяка нощ от две години насам. И най-странното е; имам усещането, че сънищата съдържат някакво послание от подсъзнанието ми, което аз не разбирам. … Вероятно ще се учудиш, но не се поддават на психо… контрол.

Измина цяла минута преди Майкъл да каже нещо. Въпреки това за нейно учудване не изглеждаше изненедан. Любопитството му не премина в неясно очакване, а по-скоро той анализираше. Сякаш знаеше. Но не… Анита напълно се обърка, следващите му думи говореха за точно обратното, за явно неразбиране. Пък и друго не можеше и да бъде. Затова знаеше само тя и …Нуту. Въпреки това можеше да се закълне, че и Майкъл не беше изненадан. — Ти си в плен на някакви сънища, които те притесняват и не можеш да ги прекратиш, така ли да разбирам нещата, — започна да си изяснява бавно той. Попробва дори да се пошегува. Попита я дали е използвала последния модел на „Сънчо“ — Романтик. Беше неестествено весел, защото тя усети, че той много по-силно се интересуваше от онова, което предстоеше да чуе; беше прекалено напрегнат, за да се забавлява.

Почувства и как собствената и обърканост започва да я дразни:

— Знаеш, че това са глупости, — прекъсна го тя рязко и като остави чашата си, троснато продължи. — Никога не използвам тези апартчета, защото всички знаят, че се отразяват пристрастяващо на психиката. Освен това съм абсолютно убедена, че в сънищата има смисъл. Те не се появяват току-така. Всъщност сам ще разбереш след като ти обясня всичко.

Усети как заедно с думите и го изпълва някакъв неопреодолим интерес. Точно както при Нуту, но с по-голяма потайност. Майкъл криеше нещо, но то едва ли беше във връзка със сънищата, може би беше свързано с падините. Не можеше да разбере. Както и при военните, поведението му беше необяснимо противоречиво.

— Да, ще ги чуя, разбира се — гласът му звучеше смутено, дори учудено от реакцията и, но съзнанието му издаваше огромно любопитство. — А появяват ли се, когато съм с теб, — попита нетърпеливо той. — Никога не си ми споменавала досега за тях. — Беше обхванат от такова желание да я изслуша, че остави кърпата встрани от себе си и се зае да я наблюдава. А от рибите от Сарочи не беше останало нищо. — Всеки път, когато затворя очи, независимо дали с мене има някой или не, — продължи играта Анита. Беше късно да прекъсва, единствено разказът и щеше да извади наяве повече информация — Досега не исках да те занимавам с подобни неща, но напоследък тези сънища ме тревожат много. Пък и има още нещо. — Анита го по гледна твърде изпитателно; Майкъл беше станал целия зрение и слух, всичко в него подсказваше концентрацията му. Едва ли бе предполагал в каква посока ще тръгне разговорът им, но не беше учуден. Само напрегнат и нетърпелив, сякаш отдавна чакаше този момент и се боеше да не го изтърве. От друга страна обаче това беше невъзможно, Анита сигурно си внушаваше. Знаеше, че той беше единственият човек, който можеше да и помогне, искреността му не подлежеше на съмнение, въпреки тази необяснима тайнственост и любопитство. Познаваха се отдавна, повече от осем години, много преди Анита да започне да се занимава с проблемите на бъдещето. Все още не знаеше защо мъж като него се беше влюбил в нея, но досега никога не бяха имали проблеми.

Той беше малко по-възрастен от нея, на 34 г., основната особеност на Майкъл беше, че рядко се задържаше на някоя планета. Животът му от малък беше минал на междугалактическите лайнери, тъй като и майка му и баща му служеха на такъв, а по-късно и той бе станал един от най-добрите пилоти на флота. Беше известен сред широката публика с няколкото си поредни победи на състезанията за Формула 1. Оттогава Лъчезарни беше най-ухажвания галактически лайнер, а снимката на капитана му редовно се появяваше във всевъзможни развлекателни емисии. Познаваха го твърде добре. Стана още по-популярен и когато и Анита започна да се появява по новините във връзка с падините. Заедно бяха известна двойка.

От друга страна този начин на живот, който не всеки можеше да възприеме харесваше на Анита и Майкъл; досега те нямаха никакви противоречия. Виждаха се сравнително рядко, но когато бяха заедно оставаха за дълго. Така и двамата имаха възможност да се отдадат, както на връзката си, така и на любимите професии. Разбираха се чудесно. До преди няколко години Майкъл редовно посещаваше Анита на родната Хирон, оставаше в семейството и по няколко седмици, след което отлиташе отново някъде със спешна задача. Когато имаше възможност Анита се качваше на лайнера и придружаваше екипажа в дългите му кръстосвания из звездните светове. Познаваше Лъчезарни перфектно. Всъщност отношенията им леко се усложниха, когато тя се премести в Центъра, в Алтея, и работата просто я затрупа. Оттогава — вече две години тя откриваше странно напрежение у Майкъл, което днес достигна своя връх. На пръв поглед той беше винаги жизнерадостен и любвеобилен; тя така и не разбра дали лъже в нещо и защо това раздвоение беше толкова необяснимо. Любовта, която Майкъл в действителност излъчваше, не се съчетаваше с прикритата му тайнственост. Нито работата, нито здравето му оправдаваха особеното му поведение, освен ако тя не се лъжеше и не си внушаваше тези нови моменти в излъчването му. Помисли си, че ако е докрай откровена с него, може би щеше да разкрие загадката. Верятно той улавяше нейната раздвоеност, породена от тези сънища, от тревогата и за бъдещето и за хората, които постоянно я следяха кой знае откога. Да трябваше да му каже и да го освободи от терзанията му. Беше забравила, че той също усещаше като нея… — Имам чувството, че непрекъснато ме следят, — каза Анита и го погледна право в очите, — дори и в момента. Убедена съм, че винаги има някой, който ме следва като сянка. Сигурно това е във връзка с падините. Може би наистина мислят, че аз имам нещо общо с тях.

Както очакаше Майкъл и този път не се учуди, а само спокойно се огледа. Анита отдавна беше забелязала странната двойка в другия край на терасата. Макар и дискретно те не сваляха очи от тях, не говореха оживено, не поръчваха много, не забелязваха залеза и имаха вид на хора, които всеки момент са готови да си тръгнат. Където и да отидеше Анита съзираше такива хора, поединично или по двойки — те винаги се въртяха около нея, следяха аеромобила и, къщата, появяваха се на всички места, където ходеше, знаеха всичките и познанства и срещи. А тя не разполагаше с информаиия за тях. Майкъл можеше да и помогне, но преди всичко трябваше да се увери, че преследвачите съществуват. Той го направи, без да се смути; Анита не на шега се озадачи, макар и да го очакваше. Но път назад вече нямаше, пък и тя му вярваше и го обичаше и само бъдещето можеше да покаже истината.

— В първия момент това не може да се долови, продължи тя, след като се увери, че той е забелязал хората. Стремеше се да бъде убедителна. — Когато станем ще тръгнат след нас, после ще сменят с други хора, аеромобилът ми ще бъде непрекъснато следен от постоянно сменящите се машини и край къщата постоянно ще има някой.

— Да, май си права и на мен ми се струвало така друг път, — съгласи се той. — Мислех обаче, че се заблуждавам, но щом и ти си го открила значи съм бил прав, пък и след всичко, което ми разказа е логично…

— Именно затова трябва да ми помогнеш, — прекъсна го нетърпеливо Анита. Беше обезоръжена, не очакваше, че и той е забелязал тези хора отдавна. Успокои се, когато чу за неговите опасения. Не си беше внушавала — Ти можеш да разбереш кои са те — каза тя и посочи с поглед двойката.

— Всъщност може би са Военни, — предположи бързо той. — Не се стараят особенно, щом и аз и ти сме ги забелязали. — Военни, сигурен ли си, — попита отново Анита. Майкъл беше напълно уверен. — Да, няма кой друг да бъде. Всичко го потвърждава, включитело и Анализатора днес. Страхувам се дори, че записват и разговорите ти. Навсякъде… — Майкъл размаха красноречиво ръцете си. — Тогава трябва да се махаме оттук. Да отидем другаде, някъде, където не могат да ни проследят. — В този момент Анита му вярваше напълно. — Трябва обезателно да ти разкажа сънищата си, много е важно. Майкъл имаше нещо на ум и само след минута станаха. Щяха да отидат в Селен.

Оказаха се прави. Малко след като те си тръгнаха, станаха и двамата от другата маса. Следваха ги ненатрапчиво и се изгубиха едва на паркинга. Там естествено, ги чакаше друг аеромобил. Той щеше да следва техния до следващата смяна. Нещата бяха обезпокоителни и Анита за пореден път реши да разбере какво ставаше около нея. Спомни си и за Анализатора. Затова трябваше да разкаже на Майкъл за сънищата, така както ги бе споделила и с Нуту. Но дали той щеше да и помогне като джуджето. Нещо се сви в нея при тази мисъл. Не можеше да проумее защо. От друга страна знаеше, че трябваше да му вярва. Беше раздвоена до крайност.