360 градуса преди края

13 глава

Когато приемаше задачата, Харисън Стоун знаеше, че за да оцелее можеше да разчита единствено на себе си; трябваше да противопостави на организацията, която му възложи това разследване, друга сила, подобна по мощ, обем и авторитетност в Световете на Галактиките.

Още от самото начало бе изработил плана си. Не знаеше кой стои зад задачата, която му беше поставена, но беше убеден, че Те или Той не произхождат от средите на Военните. Следователно можеха да бъдат отвсякъде другаде; икономически групировки, политически лобита или личности, части от силите за информация или обвързани с тях престъпни организации — а всички те, като евентуални възложители можеха да бъдат свързани с всяко друго съсловие, но не и с военната прослойка.

Характерно за нея беше, че тя се състоеше единствено от военни, които водеха специфичен начин на живот и силно се отличаваха от останалите хора. Тяхна отличителна черта беше абсолютното им подчинение на Закона. Затова те не допускаха представители на други общности в редиците си. Тези измежду тях, които не отговаряха на строгите правила за живот в средата им, било поради липса на физически и морални сили, или поради наличието на други особености бяха отлъчвани още от най-ранна възраст, като родителите или поне единият от тях имаха право да напуснат заедно с неподготвеното си дете. Излезли навън, те продължаваха напълно свободно живота си, но не изпълняваха забележителните функции на Групата си. Така не се нарушаваха нито личните права на всяко отделно човешко същество, нито се поставяше под съмнение най-важната функция във Вселената — за адекватната охрана на човешкия род при бързото овладяване на енергиите на Вселената.

Стоун имаше приятел сред Отлъчените. Макар и да живеше отделно при баба си, той не беше скъсал връзките си с Военните. Казваше се Антонио. Стоун го познаваше чрез сестра си. Двамата бяха завършили Художественото училище във Вавилон. Антонио беше надарен художник, още от дете се беше приобщил към среди различни от семейството му, без обаче да губи връзката с роднините си. Не притежаваше качествата на родителите си, но талантът му будеше нескрито възхищение и гордост сред военните и той беше винаги добре дошъл при тях.

Антонио не разбираше от техника, но беше много честен и коректен към приятелите си, нещо типично за военните; Стоун разчиташе на него така, както на себе си. Срещна се с художника вечерта преди да постави Попивателните в дома на Анита Бел.

— Антонио ще дойде в 20.30 на уговореното място от 16в-ма улица. Ще носи палитра и четки, — беше съобщила сестра му чрез неговата особена въздушна поща малко преди това.

Като всеки добър дедектив Стоун имаше система от връзки и защитни механизми, която се задействуваха в сложна ситуация. Никой например не знаше, защо бе избрал отглеждането на гълъби като свое хоби. Ролята им на пощальони изглеждаше абсурдна и смешна на фона на съвременните невероятни комуникации. Но птиците пренасяха информацията много по-сигурно и достатъчно бързо, особенно на кратки разстояния. Затова гълъбите бяха неговия необикновен секрет, несподелен с никого. Стоун изключваше възможността някой да се досети за истинското предназначение на трите му гълъба. Досега те неведнъж го бяха спасявали от най-различни неприятности. И този път зашифрованото съобщение бе достигнало безпроблемно до сестра му и тя се беше свързала с Антонио пак по същия невероятен начин. Проследяването беше невъзможно. След това, преоблечени за карнавала в Детския град двамата мъже се видяха в Приказките, място определено стратегически много по-рано и неспоменавано от никого в момента. Евентуалните други преследвачи не представляваха проблем за Стоун, особенно ако не разполагаха с иредварителна информация за намеренията му. Така съвсем безболезнено той си осигури нужния му един час за срещата с художника.

В това време, също късно вечерта група облечени като клоуни деца бяха заобиколили малкия човек от приказката и жадно слушаха думите му. — … И тогава огненият Дракон се предал. Уил Нелс открил неговия източника на сила, след като забелязъл, че Змеят атакува съюзническите ни кораби винаги при точно определени положения на двете слънца на Фелеадите, — разказвачът млъкна сякаш се опитваше да си спомни точно ситуацията, ала по-скоро, за да намери точните думи за следващото описание. — Лъчите на Слънцата сключвали точно деветдесет градуса между линията на неговия полет и Вулканите по повърхността на планетата, — каза той след като не се сети за нещо по-детско. — Така се образувал един правоъгълен триъгълник между Дракона, Вулкана и Слънцето. — Ръцете на джуджето се сключиха под прав ъгъл, за да илюстрират по-нагледно това, което искаше да опише на събеседниците си. Погледите им обаче показваха явно неразбиране. — Правоъгълният триъгълник затова е правоъгълен, защото стои прав обясни едно момченце на приятелчето си отдясно и се опита да му покаже също като джуджето изправената стойка на въпросния триъгълник.

В същото време едно момиченце, което пък държеше огромен балон във формата на заек, също поиска да повтори пирамидалните движения и така и балонът, обвит около ръчичката му остана свободен и полетя нагоре. Създаде се истинска суматоха.

Децата наскачакаха и се опитваха да хванат непослушния заек. Множеството протегнати нагоре ръце обаче само го тласкаха в различни посоки и той неизменно се измъкваше. Лекият ветрец подпомагаше бягството му и увеличаваше бъркотията. Собственичката му, изморена и ядосана, скоро се отказа от гонитбата и нацупената и физиономия се напълни с поточета сълзи.

На всичко отгоре едно от приятелчета и стоеше пред нея и повтаряше пресмехулно:

— Ревла, глезла. Заека изгуби и не може да го хване. Кривеше се опитвайки се да я предизвика.

Никой обаче не се сещаше за Личните пръчици. Само възрастното джуудже се подсмихваше доволно. То изчака малко, приближи се полека до пресмехулника и до все по-ядосано фиксиращата го жертва и извади от джобчето и Личната и пръчица.

Тя щеше да докара заека право в ръцете на собственичката му, защото тя бе оставила върху него следите си. Всъщност пръчиците можеха да свършат и друга полезна работа. След като всички се бяха успокоили и заекът беше на мястото си джуджето, с помощта на още две такива пръчици направи на земята въпросния триъгълник. В ъглите му постави и по една топка, за да покаже мястото на Дракона, Вулкана и Слънцето. — Така се акумулирала енергия, — продължи той уморено разказа си, — в повърхностния слой на кожата на Змея. Затова той можел спокойно да издържи до следващато благоприятно съчетание между едно от Слънцата и вулкана и да отблъсква атаките на човешката флота и… — Тогава Уил и другите от екипажа запушили гърлото на Вулкана, Драконът не можел да си набавя нужната му енергия и бил победен. Планетата станала наша завинаги, — завърши едно от децата, прекъсвайки разказвача. Беше доволно от знанията си.

— Точно така, — съгласи се Нуту. Вероятно сте виждали Огнения Змей в музея на Крайните светове… Трябва все пак да ви кажа, — завърши той след кратка въздишка и с явно прискърбие в гласа, че той не е много щастлив. Никой оттогава не го е виждал да лети, макар че това е възможно. Той е като затворена в голяма клетка птица, която никога отново няма да види родните простори на Фелеада. — Но ако го пуснат той ще изпепели всичко, може да убие много хора — обади се едно от децата. — Навярно сте прави. — съгласи се отново разказвъчат. — Затова го държат затворен. Но той не е щастлив. А сега е вече време за сън. — Джуджето се изправи, разтвори широко ръцете си в знак на съжаление от раздялата и ги покани усмихнат. — Заповядайте утре пак. Имам нова история за вас. — Изчака да утихне гълчавата и след това уморено се запъти към хамака си, малко встрани, под едно дърво. Беше топло и Нуту прекарваше нощите си навън.

Децата се разотидоха, второто червеното Слънце на Алтея бавно се обръщаше към залез, обагряйки всичко в пурпур и злато, а Детският град леко потъна в меката тишина на нощта след голямата шумотевица на изминалия ден. Беше време за покой. Но Нуту, разказвачът на тази истинска история от завладяването на звездните светове, искаше да помисли още малко на спокойствие за случилото се през последния ден. Вчера сутринта Анита го беше заинтригувала със своите сънища; вечерта той вече беше истински обезпокоен след посещението си при Антима:

— Тези сънища не са от нас, от хората, — викна му тя още щом го съзря в далечината. — Идват много, много, отдалеч, дори не можеш да си представиш откъде, приятелю. Но тези, които ги изпращат, не ни мислят лошото, — съобщи твърдо вещицата. — Ни най-малко. Те са благодетели, — затаи дъх тя и вдигна пръст си към небето. — Виждам обаче други лоши хора, Нуту, тук наблизо, в самия Вавилон. Те знаят за тези сънища и ти трябва да се пазиш от тях, предусещам трудни времена за теб, — настоя тя и след като чу разказа му за Анита.

Нуту се опита да изкопчи още нещо, но не успя. — Антима, не можеш ли да кажеш нещо повече, за онова там горе, — посочи той към небето с пръст. Защо и аз трябва да се пазя. Става въпрос не за мен, а за тази моя много близка приятелка. В сънищата и има символи, които не разбираме; дошъл съм при тебе да ни помогнеш да ги разгадаем.

Анитма обаче не откликна на молбата му, тя мислеше съвсем други неща:

— Не мога, Нуту, Анита сама трябва да се справи с тази задача, защото си е нейна, единствено нейна — отговори му гадателката. — Те, тези които и пращат сънищата са извън нашия свят и сами ще и покажат пътя. Нещата са трудни за описание, но засягат всички хора… Галактиките и цялата Вселената… Ти ако искаш я доведи, но и на нея ще кажа само това, че пътят и е странен и опасен; не зависи от Анита.

Изсмя му се:

— Нуту, няма нищо случайно в този живот. Ти най-добре знаеш това, точно на теб ли трябва да обяснявам. Предстои ти дълъг, много дълъг път до мястото, откъдето си дошъл и среща с тези, които също знаят за сънищата на Анита. Те са като тебе Нуту, но от идват от обратната страна, от страната на Мрака…не не мога да ти кажа повече… — Антима се стресна и спря по средата на изречението си, — ще уловят мислите и предупреждението ми…, — задъха се чак тя. След това започна да повтаря само едно и също. — Ти се пази, пази се и внимавай много. Намери съюзниците си, знаеш кого имам пред вид, в стария ни дом, откъдето идваш…Така го изпроводи и на тръгване — Знаеш, че не се шегувам с тези неща. Никога…затова бъди нащрек. Анита не е опасна за теб, а другите…и затова — върни се у дома…, в родния дом…

Всъщност Нуту почти нищо не разбра. Още повече какво можеше да му се случи и в Детският град. Тук никога нищо не ставаше, освен всекидневните забавления с децата. А те бяха най-безопасни. Освен това Нуту нямаше врагове. Беше безобиден и всички го обичаха. Та той беше само едно от джуджетата на Снежанка и никой, абсолютно никой във Вавилон не знаеше за драматичното му миналото и необикновените му скрити способности на благодетелен Манас. Той ги прикриваше толкова внимателно. Никой не подозираше за мястото, където беше живял преди и където никой чрез някакви щури предсказания не можеше да го върне. Той не искаше ужасите да се повторят, дори споменът за тях го плашеше и затова нямаше да замине никъде. Чудеше се откъде на Антима и хрумна всичко това, още повече че тук ставаше въпрос за сънища. Нещо обаче го глождеше отвътре и той знаеше, че тревогата е основателна, все пак беше един от Манасите.

Точно в този миг, когато си припомняше предсказанията на Антима размишленията му бяха прекъснати от необичаен шум зад живия плет. Звукът идваше съвсем отблизо, точно зад дървото, под което беше легнал.

Чуваха се гласове. Бяха на възрастни хора, които шепнеха тихо, но понеже разстоянието беше малко, повечето думи се разбираха.

Нуту затаи дъх. Предупреждението на Антима го правеше по-притеснен, по-нервен и най-вече доста по-мнителен от обичайното. Затова той не се премести, както би направил в друг подобен случай, а се заслуша.

— Тя ще ти се обажда всеки ден по два пъти, в девет сутринта и в седем вечерта, всеки следващ ден с един час по-късно. Ще говорите за делнични неща…, въобще за каквото си поискате. Важното е да се чувате. Ако пропусне да ти се обади в някои от следващите два дена, вземи кутията с насъбраната информация и я занеси при своите…Разбра ли.

— Няма проблеми, разчитай на мен, — чу се отговорът на друг тих мъжки глас. — Знаеш, че държа на теб и семейството ти и ще направя всичко, за да ви помогна. Пък и никой няма да забележи приемателя сред кутиите ми за бои, защото наистина си приличат, — засмя се весело той. — Съжалявам, че те замесвам в тази история, Антонио, — продължи първият глас, — но няма към кого другиго да се обърна. Хората, на които мога да разчитам, са толкова малко. — Разбира се, че можеш да разчиташ на мен. Въобще не ме притесняваш, та нали въпреки всичко в мен тече кръвта на военните. Затова ще ти помогна и ще го направя с удоволствие, нямай грижа, — гъгнеше все така успокоително вторият глас с нотка на весела безгрижност. — Не бих те молил, ако положението не беше повече от сериозно, Тони, подхвана първият събеседник. — Безпокоя се най-силно за Силия, защото те ще я въвлекат и без това, а чрез теб поне ще има на кого да разчита, ако с мен се случи нещо. Освен това ти си много известен човек и името ти се ползва с уважение в обществото, да не говорим за произхода ти. Замесени са много големи интереси, — продължи още по-тихо гласът, страхувам се, че са от галактическа важност, защото става въпрос за следене на член на ОВОС… — В такъв случай може би е по-добре още сега да уведомим роднините ми, — намеси се вторият глас, вече не толкова спокоен. — Не, недей още, рано е. Довери ми се, Антонио, все още не съм на ясно какво точно става. Информацията тук — Нуту чу някакво тихо металическо потупване, — ще бъде моята защита. Тя трябва за постъпи в склада, включително в този, който току-що ти дадох. Затова пази кутията добре. А сега трябва да тръгвам, Тони. Сигурно вече ме търсят и се налага да ги успокоя…

Живият плет потрепна. Мъжете се разделиха. — Благодаря ти и се грижи за Силия, — повтори първият глас. — Помни, че при затруднения във връзката или каквото и да било съмнение за проблеми непременно трябва да отнесеш кутията при Военните. Иначе, мястото за срещи ще се запази тук. — Не се притеснявай. Всичко ще е наред, ще бъда изключително стриктен. Ти се пази, защото изглеждаш зле.

Нуту чу отдалечаващите се в различни посоки стъпки и се отпусна. Хората очевидно не бяха престъпници и не замисляха нещо лошо срещу него или Детският град. Това го успокои, въпреки че говореха за някаква опасност и за важна информация. Странен разговор и то на такова място. Гласовете бяха тревожни и издаваха вълнение. Всъщност говореха за ОВОС и затова най-вероятно бяха от някоя политическа групировка, която търсеше компрометиращи източници за противниците си.

Политиката обаче не го интересуваше и току-що чутия разговор не го засягаше пряко; най-добре щеше да бъде да го забрави. Започна постепено да се настройва за заспиване. Чудеше сам на себе си до каква степен се беше изнервил, че подслушваше чужди разговори. Явно трябваше да се успокои; утрото е по-мъдро от вечерта, не биваше да мисли повече за Антима и за странните и предсказания.

Нуту беше от тези, които владееха перфектно техниката за програмиране на съня на мозъка, както и много други странни неща, останали му от далечното и необикновено минало, което той така старателно се стараеше да забрави, за което никой от обкръжението му не подозираше. Днес той трябваше да се възползва от най-добрите си способности, за да не позволи на страха да го завладее и да извърши нещо необмислено. Необходимо беше спокойно, потънал в сън, като истински Манас, да дочака новия ден; след това да види символите му и да предреши бъдещето си.